Джовани Бокачо
Декамерон (21)

НОВЕЛА VII

Султанът на Вавилония изпраща една от дъщерите си за жена на владетеля на Гарбо; по различни причини за четири години тя преминава от място на място през ръцете на деветима мъже. Когато най-сетне се завръща девствена при баща си, отново бива изпроводена за жена на владетеля на Гарбо, съгласно първоначалните му намерения.

Ако Емилия била продължила още малко своята новела, навярно младите дами щели да се разплачат от състраданието, което събудили у тях патилата на мадона Беритола. Но понеже разказът свършил, кралицата пожелала Панфило да продължи, като разкаже своята новела. Момъкът, който бил извънредно послушен, започнал така:

— Прелестни дами, човек трудно може да проумее от какво ще има най-голяма изгода; често сме виждали как мнозина, предполагайки, че като забогатеят, ще си живеят без страхове и грижи, не само се обръщат с такава молба към Бога в молитвите си, но се стремят най-упорито към богатствата без оглед на всякакви трудности и опасности; а после, когато те успеят, намират се люде да ги убият, за да присвоят богатото наследство, въпреки че, преди ония да забогатеят, са ги обичали и са бдели над живота им. Други са успявали да се измъкнат от низините и да се издигнат до висините на царската власт след хиляди опасни схватки, проливайки кръвта на своите братя и приятели; в тая власт те са се надявали да намерят търсеното върховно щастие, а вместо това са виждали и изпитвали не само безбройните, страхове и грижи, що съпровождат властта, ами са узнавали с цената на собствения си живот, че от златните чаши на царската трапеза се пие и отрова. Имало е и такива, които страстно са жадували да притежават телесна сила и красота, други пък — да имат много украшения, без да съзнават, че пагубните им желания стават причина за тяхната кончина или окаяно съществование. Затова, без да се спирам поотделно на всяко едно човешко въжделение, аз мога да твърдя, че няма такова, което людете биха могли да изберат напълно съзнателно като застраховано от превратностите на съдбата; защото, ако искаме да постъпваме правилно, ние би трябвало да устроим живота си така, че да пожелаем да вземем и да притежаваме само това, що ни дарява онзи, който единствен знае от какво се нуждаем и може да ни го даде. Но ако людете грешат, като желаят най-различни неща, то вие, прелестни дами, грешите най-вече в едно: стремите се да бъдете красиви, и то дотам, че без да се задоволявате с прелестите, с които ви е дарила природата, с учудващо изкуство се стараете да ги умножавате; затова за мен ще бъде удоволствие да ви разкажа за съдбоносната хубост на една сарацинка, която поради своята красота за някакви си четири години трябвало да се омъжва девет пъти поред.

Изминало е доста време, откакто във Вавилония^[1] живял султан на име Беминедаб и докато той царувал, много неща ставали по негово желание. Измежду многобройната си мъжка и женска челяд имал той дъщеря на име Алатиел; според думите на всички, успели да я зърнат, тя била най-красивата жена на света по онова време. И тъй като за съкрушителното поражение, което султанът нанесъл на пълчищата на нападналите го араби, голяма помощ му оказал владетелят на Гарбо^[2], султанът обещал да му даде за жена дъщеря си Алатиел, която той поискал като знак на особена милост; и като я качил на един голям, добре снабден и въоръжен кораб, заедно с почетна свита от мъже и жени и какви ли не разкошни дарове султанът я отпратил към Гарбо, призовавайки над нея закрилата Божия.

Щом видели, че времето е благоприятно, моряците вдигнали платната, потеглили от пристанището на Александрия и с попътен вятър плавали благополучно няколко дни; не щеш ли, когато били вече задминали остров Сардиния и им се струвало, че са близо до целта на своето пътешествие, изведнъж излезли насрещни ветрове, които били толкова яростни и така люшкали кораба с девойката и моряците, та те на няколко пъти си помислили, че загиват. Все пак, бидейки ловки, изкусни и силни, моряците успели да издържат два дни в борба с безбрежното разлюляно море; когато настъпила третата нощ от започването на бурята (която при това не стихвала, а ставала все по-яростна) и не знаели къде се намират, пък и не можели да определят това нито чрез познатите на моряците начини, нито на око, тъй като небето било забулено с облаци и било тъмно като в рог, някъде около Майорка те разбрали, че корабът се е пробил и потъва. И понеже не виждали друг начин за спасение — пък и всеки се грижел за себе си, не и за останалите, — спуснали в морето една лодка и капитанът и моряците скочили в нея, смятайки, че е по-добре да се доверят на лодката, отколкото на пробития вече кораб; след тях почнали да скачат в лодката един след друг и останалите мъже от кораба, въпреки че ония, които били вече в нея, ги гонели с ножове в ръце. И тъй, възнамерявайки да избягнат смъртта, те налетели право на нея, защото претоварената лодка не могла да издържи на бурята и потънала и всички загинали. А в това време корабът, тласкан от силния вятър, макар и да бил пробит и почти пълен с вода (на него останали само девойката и нейните прислужнички, които били като пребити от бурята и лежали полумъртви от страх), се носел стремително напред и се блъснал в брега на остров Майорка; силата на удара била толкова голяма, че корабът се забил почти целият в пясъка, може би на един хвърлей камък от брега, и останал там през нощта: вятърът вече не можел да го помръдне, само морето се блъскало в него. Като се съмнало и бурята поутихнала, девойката, която била почти полумъртва, надигнала глава и макар да била останала без сили, почнала да вика ту един, ту друг от свитата си, ала напразно: тия, чиито имена зовяла, били много далеч. И понеже никой не отговарял и не виждала никого, тя се учудила и много се изплашила; като се понадигнала, доколкото могла, видяла, че придружаващите я дами и прислужнички лежат по палубата; побутнала ту една, ту друга, викала ги по няколко пъти и най-сетне разбрала, не малко от тях са живи, а останалите — коя от смущения в стомаха, коя от страх — всички били измрели; и тя още повече се изплашила. Въпреки това, подтиквана от нуждата да се посъветва с някого, тъй като била съвсем сама й не знаела, пък и не можела да разбере къде се намира, тя почнала да дърпа останалите живи, и то така силно, че те една по една се надигнали; като разбрала, че и те не знаят къде са мъжете и видяла, че корабът се е разбил в брега и е пълен с вода, тя горчиво заридала заедно с тях.

Вече наближавал деветият час, а те не виждали нито на брега, нито другаде някой човек, който да се смили над тях и да им помогне. Около деветия час на връщане от своето имение оттам минал случайно един благородник на име Перикон да Висалго; той пътувал на кон, придружен от неколцина слуги; щом забелязал кораба, веднага се досетил какво се е случило и тозчас наредил на един от слугите си да се покатери на кораба и да му каже какво има там. След като успял, макар и трудно да се качи на кораба, слугата намерил девойката и нейните спътнички, струпани боязливо под носа на кораба.

Като го забелязали, те се разплакали и почнали да го молят да се смили над тях, но когато най-сетне проумели, че нито той може да ги разбере, нито те него, помъчили се да му обяснят със знаци сполетялото ги нещастие. Слугата огледал всичко колкото се може по-добре и после разказал на Перикон какво е видял. Перикон заповядал да вземат жените и да смъкнат най-ценните неща, каквито имало и каквито изобщо можели да се носят, и ги отвел в замъка си. Тук жените се подкрепили, нахранили се и починали и по богатите им дрехи той се досетил, че спасената от него жена трябва да е от твърде знатен род; бързо я разпознал, като гледал почитта, която останалите оказвали единствено на нея. И макар девойката да била доста пребледняла и отслабнала от бурното морско пътуване, нейните черти се сторили на Перикон толкова прелестни, че той веднага решил да я вземе за жена, ако тя не е омъжена, а ако не може да му стане жена — да спечели любовта й.

Перикон имал мъжествен вид и бил доста як; той наредил в продължение на няколко дни да се грижат за нея колкото се може по-добре и когато тя съвсем се поправила, уверил се, че девойката е необикновено красива; той много се измъчвал, задето не можел да я разбира, нито тя него и така не можел да узнае коя е. Въпреки това, възпламенен до безумие от нейната красота, той се опитвал с най-ласкави и любовни обноски да я накара да задоволи смирено всичките му желания. Ала нищо не постигнал: тя се противопоставяла най-решително на неговите ухажвания, а това разпалвало още повече страстта на Перикон. Като забелязала това и след няколко дни престой по обичаите на хората се убедила, че е попаднала сред християни, и то на такова място, че и да каже коя е (ако съумее да го стори), едва ли би имала полза, девойката разбрала, че с течение на времето чрез насилие или с любов все ще трябва да задоволи желанията на Перикон, ала решила да запази достойнството си въпреки сполетялата я зла съдба. Затова заповядала на своите прислужнички, които били останали само три, да не казват никому кои са, освен ако не попаднат на такова място, където да са сигурни, че ще им помогнат да се освободят; убеждавала ги най-настойчиво да запазят и своето целомъдрие, като казала, че що се отнася до нея, няма да бъде обладана от никой друг освен от мъжа си. Прислужничките я похвалили и обещали, доколкото зависи от тях, да изпълнят нейната заръка.

А Перикон, чиято страст се разгаряла от ден на ден, колкото по-често виждал край себе си предмета на своето желание и колкото повече му отказвали, като разбрал, че ласкателствата не помагат, пуснал в ход какви ли не хитрости, запазвайки насилието като последно средство. На няколко пъти той забелязал, че девойката харесва виното, което тя не била свикнала да пие, понеже й го забранявала нейната религия; затова намислил да я обладае с помощта на виното, което е и пръв помощник на Венера; като се престорил, че не обръща внимание на нейното отвращение, една вечер той устроил голямо празненство с вечеря, на което дошла и девойката; когато седнали край отрупаната с какво ли не трапеза, той заповядал на слугата да й поднася най-различни вина, смесени заедно. Слугата изпълнил най-старателно поръчението, а тя, без да се въздържа, увлечена от приятните напитки, пила повече, отколкото приличало на нейната чест; поради това, забравяйки сполетелите я беди, девойката се развеселила и като видяла, че няколко жени почнали да играят танци от Майорка, станала и заиграла така, както танцували в Александрия.

Перикон веднага си помислил, че наближава часът, когато желанието му най-сетне ще се изпълни, наредил да носят още ястия и напитки и проточил угощението до късно през нощта. Най-сетне, когато гостите си отишли, той влязъл заедно с девойката в стаята й; а тя, забравила повелята на своята чест, разгорещена от виното, започнала да се съблича без всякакъв свян пред Перикон, сякаш се намирала пред някоя от своите прислужнички, и се вмъкнала в постелята. Перикон не се поколебал ни най-малко и я последвал; загасил всички свещи, легнал бързо до нея и като я взел в обятията си, отдал се на любовни забавления, без да срещне и най-малка съпротива от нейна страна. След като изпитала това удоволствие (тъй като преди това нито веднъж не била узнала с какъв рог бодат мъжете), сякаш разкайвайки се, задето дълго време не е скланяла пред ухажванията на Перикон, без да чака покапа за подобни сладки и приятни нощи, тя започнала често сама да го вика при себе си, и то не с думи, защото не можела да се разбере с него, а с жестове.

Но пред голямата наслада, която изпитвали тя и Перикон, се изпречила друга, по-жестока любов, сякаш съдбата не била доволна, че от годеница на владетеля на Гарбо превърнала момичето в любовница на някакъв си рицар.

Перикон имал брат на двадесет и пет години, красив и свеж като роза момък, на име Марато. Той видял Алатиел, харесал я много и тъй като по държането й му се сторило, че и тя го харесва, решил, че ако има нещо, което му пречи да получи каквото иска от нея, това е само строгият надзор на Перикон; така у него се породила коварна мисъл, а мисълта била последвана незабавно от престъпно деяние. Тъкмо по това време в пристанището хвърлил котва някакъв натоварен със стока кораб, който трябвало да отпътува за Киаренца в Романия^[3]; стопани на кораба били двамина млади генуезци, които били вдигнали платна и чакали само попътен вятър, за да потеглят. Марато се договорил с тях на следната нощ да го вземат на кораба заедно с жената. Като уредил тая работа, щом почнало да се свечерява, той премислил добре какво да прави и се запътил тайно към дома на нищо неподозиращия Перикон, заедно с неколцина свои най-верни приятели, които посветил в намеренията си; както се били уговорили, той се скрил в дома на брат си.

Късно през нощта Марато отворил на приятелите си и те се отправили към стаята, където Перикон спял заедно с момичето; отворили вратата, убили заспалия Перикон, грабнали дамата, която в това време се събудила и се разплакала, и я заплашили, че ако вдига шум, ще я убият. Като задигнали голяма част и от скъпоценностите на Перикон, те се измъкнали, без никой да ги забележи, и тръгнали бързо към брега, където Марато и дамата му се качили незабавно на кораба, а приятелите му се върнали по домовете си. Моряците използували силния попътен вятър и потеглили веднага. Дамата оплаквала продължително и горчиво както предишното си нещастие, така и последвалата втора беда, но Марато (с помощта на свети Расти-в-ръка, с когото Бог ни е удостоил) започнал така да я утешава, че тя свикнала с него и забравила Перикон. И вече си мислела, че всичко се е наредило благополучно, но съдбата, сякаш недоволна от стореното досега, й готвела ново огорчение.

Както вече споменахме на няколко пъти, Алатиел била голяма хубавица, а освен това имала и изящни обноски и младите стопани на кораба така се увлекли по нея, че като забравили всичко останало, мислели само как да й услужват и да й се харесат, пазейки се непрекъснато да не би Марато да се досети за причината на тяхното поведение. Като разбрали, че и двамата са влюбени, посъветвали се тайно и взели решение да направят тази любов обща, сякаш на любовта може да се гледа като на стока или печалба. Но като видели, че Марато я пази най-зорко и това ще попречи на техните намерения, сговорили се помежду си и веднъж, когато корабът се носел стремително по вълните с опънати от вятъра платна, те се доближили зад гърба на Марато, който стоял на кърмата и гледал морето, без да подозира нищо, сграбчили го и го хвърлили. Корабът изминал повече от миля, преди някой да успее да забележи, че Марато е паднал във водата. Щом дамата чула за случилото се и разбрала, че няма как Марато да бъде прибран на кораба, отново горко се завайкала. Двамата влюбени веднага дошли при нея и почнали да я утешават с нежни слова и щедри обещания, въпреки че тя трудно можела да ги разбере и оплаквала не толкова загубата на своя жених, колкото злочестата си орис. След като я увещавали дълго (това те правили не веднъж и не дваж) и като им се сторило, че тя почти се е утешила, почнали да се стоварят кой пръв да легне с нея. Но тъй като всеки искал да бъде пръв и не могли да се споразумеят, започнали да си разменят груби думи и стигнали до люта кавга, която възбудила гнева им: извадили ножове, нахвърлили се яростно един срещу друг и започнали да си нанасят удар след удар, без другите, дето били на кораба, да могат да ги разтърват; единият тозчас паднал мъртъв, а другият останал жив с многобройни рани по тялото си.

Дамата се огорчила дълбоко от станалото, защото оставала отново сама, без да може да разчита на помощ и съвет от някого, пък и се страхувала твърде много да не би приятелите и роднините на двамата генуезци да й отмъстят. Но молбите на ранения и скорошното пристигане в Киаренца я избавили от смъртна опасност. Тя слязла на брега с ранения и двамата отседнали в една странноприемница, а мълвата за необикновената й красота се разнесла бързо из града и стигнала до ушите на принца на Морея^[4], който по това време се намирал в Киаренца и пожелал да я види.

След като я огледал и открил, че тя е много по-красива, отколкото се говорело, той изведнъж се влюбил в нея толкова силно, че не можел да мисли за нищо друго; а щом узнал как е стигнала до Киаренца, решил, че тя трябва да бъде негова. И докато той търсел най-удобния начин да стори това, роднините на ранения, узнавайки за намеренията на принца, веднага му я изпратили; принцът се зарадвал извънредно много, останала доволна и дамата, тъй като си помислила, че се е отървала от голяма опасност.

Принцът забелязал, че освен красотата тя имала и царствени обноски, и като не можел по друг начин да разбере коя е, решил, че е от знатен род и я заобичал още повече; отрупал я с почести и се държал с нея не като с любовницата като че ли му била съпруга. Затова тя се почувствувала много добре, поправила се, развеселила се, а хубостта й така разцъфтяла, че из цяла Романия за друго не се и говорело.

Мълвата стигнала и до Атинския херцог, млад, красив и представителен мъж, приятел и роднина на принца, и той пожелал да я види; под предлог, че идва на посещение (нещо, което често правел), херцогът пристигнал в Киаренца с бляскава почетна свита и бил приет много тържествено и с големи почести. След няколко дни двамата заговорили за красотата на тая жена и херцогът запитал наистина ли тя е така изумително красива, както се говорело, а принцът отвърнал: „Много повече, но аз бих желал ти да се увериш в това не чрез моите слова, а със собствените си очи.“ Херцогът започнал да проявява нетърпение и тогава принцът го повел към покоите, където се намирала жената. Като узнала за тяхното посещение, тя ги приела много любезно и весело. Те я накарали да седне между тях, но не могли да поведат с нея приятен разговор, защото тя не разбирала никак или почти никак техния език; затова и двамата се захласнали в нея, и най-вече херцогът, който просто не можел да повярва, че тя е смъртно създание. Той си въобразявал, че като й се любува, удовлетворява желанието си, а не забелязал, че по тоя начин поглъща любовна отрова; така херцогът, влюбвайки се най-пламенно в нея, сам се обрекъл на злочеста орис.

Когато двамата се отделили от нея и херцогът останал сам и имал възможност да поразмисли, той дошъл до заключението, че няма по-щастлив човек от принца, задето притежава такова прекрасно създание. После през главата му преминали много и най-различни мисли, безумната му любов надделяла над чувството за чест и той намислил — да става каквото ще, по да лиши принца от това щастие и сам да ощастливи себе си. И като решил, че трябва да побърза, потъпкал и разум, и чувство за справедливост и се отдал изцяло на коварните си замисли-. Сключил злодейски сговор с най-доверения слуга на принца, на име Чуриачи, и един ден наредил да приготвят тайно за път конете му и багажа; а на следната нощ Чуриачи вкарал тихо херцога и един негов другар — и двамата въоръжени — в стаята на принца. Дамата спяла, а те забелязали принца да стои прав, съвършено гол (поради голямата горещина), край един прозорец с изглед към морето, за да се поразхлади на духащия от тая посока ветрец.

Херцогът, който се бил уговорил предварително с другаря си какво трябва да вършат, се промъкнал на пръсти до прозореца и забил ножа си в хълбока на принца така, че го пронизал от край до край, а после бързо го сграбчил и го изхвърлил навън. Дворецът се издигал високо над морето, на самия бряг, а прозорецът, до който стоял принцът, гледал към няколко къщи, разрушени от морските вълни, където много нарядко идвали люде, и както предвидил херцогът, никой не чул шума от падането на трупа на принца.

Щом видял, че работата е свършена, придружителят на херцога измъкнал едно въже с примка, което носел нарочно със себе си, и като се престорил, че иска да прегърне Чуриачи, бързо метнал примката на врата му и веднага я затегнал, така че Чуриачи не успял да каже гък; херцогът му се притекъл на помощ, двамата удушили Чуриачи и неговият труп последвал тялото на принца.

След като свършили и тая работа и разбрали, че никой не е чул нищо — нито жената, нито някой друг, — херцогът взел една свещ, доближил се до постелята и отвил внимателно жената, която спяла дълбоко; огледал я от главата до петите, любувал й се дълго, и колкото я харесвал облечена, гола му се сторила несравнимо по-красива. Затова пламнал от силно желание и без да се смущава от току-що извършеното престъпление, легнал до нея с неизмити още от кръвта ръце и я обладал, а тя помислила в просъница, че това е принцът. След като се позабавлявал известно време с нея, изпитвайки най-голяма наслада, херцогът станал, извикал своите хора и им заповядал да вземат дамата, без да вдигат шум; те я изнесли през тайната врата, през която той влязъл, качили я на един кон и херцогът и свитата му потеглили колкото се може по-тихо и се върнали в Атина. Понеже бил женен, той настанил безкрайно опечалената дама не в Атина, а в едно от прекрасните си имения край морето, недалеч от града; той пазел присъствието й в тайна и наредил да я обслужват както подобава с всичко необходимо.

На следната заран придворните на принца го чакали да се събуди, чакали, а като минал деветият час, разтворили вратите, които били само притворени, и като не намерили никого, помислили, че принцът може да е отишъл някъде тайно, за да прекара няколко приятни дни с хубавицата си, и не се обезпокоили ни най-малко. Не щеш ли, на другия ден някакъв луд се промъкнал в развалините, където лежали труповете на Чуриачи и на принца, измъкнал тялото на Чуриачи и почнал да го влачи с въжето на шията му. Мнозина го познали и се смаяли, но успели да прикоткат лудия и да го накарат да ги отведе там, откъдето бил измъкнал трупа; какво било тяхното изумление и всеобща печал, когато намерили и трупа на принца, когото погребали с най-големи почести; след това се заели да търсят виновниците за страшното престъпление и като установили, че Атинският херцог е изчезнал, измъквайки се тайно, започнали да подозират — както всъщност и било, — че той е свършил тая работа и е отвел със себе си дамата. Затова провъзгласили веднага за принц брата на убития и почнали всячески да го подбуждат към мъст; след като се убедил с помощта на редица още доказателства, че работата стои точно така, както предполагали, новият принц отправил призив за помощ към своите приятели, роднини и поданици в разни краища, успял бързо да събере голяма, силна и блестяща войска и потеглил на война срещу Атинския херцог.

Като узнал това, херцогът се приготвил да се брани с всички сили; на помощ му се притекли голям брой благородници; изпратени от императора на Константинопол, пристигнали и синът му Константин, и племенникът му Емануил с многобройна и бляскава войска; херцогът и най-вече херцогинята, която била тяхна родственица, ги приели с най-големи почести. Войната се приближавала с всеки изминат ден; тогава херцогинята, като издебнала удобен момент, поканила и двамата в покоите си и заливайки се в сълзи, им разказала от игла до конец цялата история и причините за войната; тя изтъкнала и обидата, която херцогът й нанесъл с оная жена, дето само си въобразявал, че я държи скритом от хората; оплакала се, че за нея това е голяма обида и ги помолила за честта на херцога и за нейна утеха да потърсят удовлетворение по най-добрия според тях начин. Младежите вече знаели каква била работата, затова не разпитвали повече херцогинята; утешили я, доколкото могли, вдъхнали й надежда и след като узнали къде се намира оная жена, се оттеглили.

Тъй като били чували много пъти най-похвални слова за нейната изключителна хубост, пожелали да я видят и помолили херцога да ги заведе при нея; а той, забравяйки какво се случило с принца, когато я показал на него самия, обещал да изпълни желанието им. Наредил да приготвят великолепно пиршество в приказната градина на имението, където живеела жената, и ги поканил на следния ден с неколцина други гости. Константин, който седял до Алатиел, почнал да я оглежда и се смаял; той си рекъл, че такава хубост не е виждал и че и на херцога, и всекиму другиму ще бъде простено, ако извърши предателство или друго нечестно дело, за да обладае такава прелест; след като я погледнал няколко пъти, възхищавайки й се все повече, с него се случило същото, както с херцога.

Когато си тръгнали, той вече бил влюбен в нея; поради това се отказал от всякаква мисъл за война и почнал да обмисля как да постъпи, за да я отнеме от херцога, като същевременно успял да скрие от всички, че е влюбен. Докато той изгарял от любовен пламък, дошло време да излязат на бой срещу принца, който наближавал владенията на херцога; поради това и херцогът, и Константин, и всички останали, съгласно установения ред, излезли от Атина и се отправили да отбраняват границата и да попречат на принца да се придвижи по-нататък.

След като престояли там няколко дни, Константин, който не преставал да мисли за дамата, се досетил, че сега, когато херцогът не е при нея, той ще може твърде лесно да постигне желанието си. Престорил се на болен, за да има повод да се върне в Атина, с позволение на херцога предал командуването на Емануил и се прибрал в Атина при сестра си.

След няколко дни, като се заговорили за оскърблението, което според нея херцогът й нанасял, държейки при себе си оная жена, Константин казал на сестра си, че стига тя да поиска, той може да й окаже голяма помощ, като открадне жената и я отведе със себе си. Уверена, че Константин е готов да стори това от обич към нея, а не към оная жена, херцогинята отвърнала, че много ще се зарадва, стига работата да се нареди така, че херцогът никога да не узнае, че това е станало с нейно съгласие. Константин й обещал; тогава херцогинята му разрешила да постъпи както намери за добре.

Константин се разпоредил да приготвят тайно една бързоходна лодка и една вечер наредил да я откарат близо до градината, където живеела дамата, като обяснил на хората си какво трябва да вършат. После, придружен от други свои доверени лица, той се отправил към двореца, където живеела дамата. Тук бил приет най-радушно от прислугата й и от самата нея; по негово желание двамата се запътили към градината, придружени от нейната прислуга и от свитата му.

Под предлог, че иска уж да й каже нещо от името на херцога, той я повел към една врата, водеща към морето, която била отворена вече от негов човек; повикал лодката с установения предварително знак и заповядал да грабнат веднага дамата и да я натоварят на лодката; после се обърнал към нейните слуги и казал: „Никой да не е посмял да мръдне или да гъкне, ако не иска да отиде на опя свят; аз не искам да открадна любовницата на херцога, а да измия срама, който той причини на сестра ми.“

Никой не се осмелил да му възрази; Константин се качил на лодката с хората си, разположил се до дамата, която плачела, и заповядал да спуснат веслата на вода и да потеглят. Хората му не гребели, а летели и още на разсъмване пристигнали в Егина. Константин слязъл на брега да си почине и се позабавлявал с дамата, която оплаквала съдбоносната си хубост; после отново се качили из лодката и след няколко дни пристигнали в Хиос. Боейки се от укорите на баща си, както и да не му откраднат жената, която похитил, Константин решил да остане на това място, защото му се сторило най-безопасно. Дамата оплаквала няколко дни своето нещастие, но след това Константин успял да я утеши и тя, както правела и преди, започнала да намира удоволствие в това, що й поднасяла съдбата.

Докато ставали всички тия неща, Осбек, който тогава бил повелител на турците и водел непрекъснати войни с императора, случайно пристигнал в Смирна и научил, че и Хиос Константин се отдавал на сладострастие с някаква открадната от него жена, без да взема никакви мерки за охрана; затова една нощ Осбек потеглил натам с няколко леки, въоръжени кораба, промъкнал се незабелязано с хората си в града, изловил мнозина направо в постелите им, преди да се опомнят и разберат, че са ги нападнали врагове; останалите, които успели да се събудят и грабнали оръжие, били избити.

След като запалили града и натоварили корабите си с плячка и пленници, те се отправили обратно към Смирна. Като пристигнал там, Осбек, който бил млад човек, почнал да оглежда плячката и видял красавицата; щом разбрал, че тя е същата, дето била заловена в леглото на Константин, докато спяла, той безкрайно й се зарадвал и без да му мисли много, я взел за жена; вдигнал сватба и си заживял весело с нея в продължение на няколко месеца.

Преди тази случка императорът бил почнал да преговаря с владетеля на Кападокия Базан, като му предлагал той да нападне от една страна Осбек с войските си, а императорът да се спусне от другата; договор още не били сключили, защото Базан искал някои неща, които императорът смятал за неприемливи; но щом узнал какво е станало със сина му, той се натъжил много, изпълнил незабавно исканията на владетеля на Кападокия и го подканил — доколкото можал — да нападне веднага Осбек, а той се готвел да се спусне срещу него от другата страна.

Като узнал какво му кроят, Осбек веднага вдигнал на крак войската си и преди двамата владетели да успеят да го обградят, потеглил на бой срещу владетеля на Кападокия, оставяйки красивата си жена в Смирна, под охраната на един свой верен слуга и приятел. Не след дълго той влязъл в бой с владетеля на Кападокия, сражавал се и паднал убит. а войска та му била разбита и разпръсната.

Така Базан започнал да напредва безпрепятствено към Смирна и навсякъде людете му се покорявали като на победител. Слугата на Осбек, на име Антиох, който трябвало да охранява красавицата, макар и да бил доста възрастен, като я видял каква е хубавица, веднага се влюбил в нея, престъпвайки дадената дума на своя приятел и повелител; и тъй като тя знаела неговия език (а това й било много приятно, защото дотогава в продължение на няколко години живеела като глухоняма, без да може да разбере никого и без никой да може да разбере пък какво иска да каже тя), Антиох станал толкова близък с нея, че малко след това, без да ги е грижа за техния господар, който отишъл на война, те превърнали тази близост не само в приятелство, а и в любов, забавлявайки се до забрава в постелята.

Но като чули, че Осбек е претърпял поражение и е убит, а Базан се приближава и по пътя си заграбва каквото му попадне под ръка, те решили да не го дочакат да влезе в Смирна и като взели голяма част от скъпоценностите на Осбек, заедно потеглили тайно за Родос. Ала не минало много време и Антиох легнал смъртно болен; случайно дошъл да го навести някакъв търговец от Кипър, когото той много обичал и който бил негов голям приятел.

Чувствувайки, че краят му вече настъпва, Антиох решил да му остави и цялото си имущество, и своята прелестна дама; затова, малко преди да издъхне, той повикал и двамата и се обърнал към тях със следните думи: „Виждам аз — и не греша, — че скоро ще свърша; много ми е мъчно, защото никога не ми се е искало толкова да живея, както сега. Вярно е, че умирам доволен от едно нещо: и без това трябва да умра, но поне ще издъхна в ръцете на двама души, които обичам най-много от всичко на този свят: в твоите ръце, скъпи приятелю, и в ръцете на тази жена, която, след като опознах, обикнах повече и от себе си. Вярно, мъчно ми е, задето след смъртта ми тя ще остане тук самичка, нали е чужденка — без да има кой да й помага или поне съвет да й даде; щеше да ми бъде още по-тежко, ако не знаех, че ти си тук и от обич към мен ще се погрижиш за нея така, както би се погрижил за мене самия. Затова те моля горещо, в случай че умра, да вземеш под твоя закрила и моето имущество, и нея, като постъпиш и с едното, и с другото така, както намериш, че ще бъде най-добре за успокоение на душата ми. А тебе, скъпа жено, умолявам да не ме забравяш след смъртта ми, та да мога там да се похваля, че тук на земята ме е обичала най-красивата жена, която природата е създала. И ако вие ми дадете надежда и за едното, и за другото, то аз ще напусна тоя свят напълно утешен.“ Когато слушали тия негови слова, и приятелят му — търговецът, и жена му плачели; а когато свършил, почнали да го утешават и се заклели във вярата си, в случай че умре, да направят каквото той искал. Не след дълго той издъхнал и те го погребали с най-големи почести.

След като минали още няколко дни и кипърският търговец свършил работата си в Родос, и вече имал намерение да се прибере в Кипър с някакъв каталонски кораб, запитал хубавицата какво мисли да прави, защото той ще трябва да се завърне в Кипър. Жената отвърнала, че ако това му е угодно, тя ще го последва на драго сърце и с надеждата, че от обич към Антиох той ще я гледа и ще се грижи за нея като за сестра. Търговецът отвърнал, че е съгласен да изпълни всяко нейно желание, а за да я предпази от неприятности, които биха могли да й се случат до пристигнете им в Кипър, я представил за своя жена. Когато се качили на кораба и се настанили в каютата, която им отредили при кърмата, за да не се случи така, че делата да противоречат на думите, той легнал заедно с нея на тесния одър. По тази причина станало нещо, за което не мислели нито тя, нито той, когато потеглили от Родос; възбудени от тъмнината, от удобствата и от топлата постеля, чието влияние не е никак малко, те забравили приятелството си и любовта към покойния Антиох и подтиквани от едно и също желание, възбуждайки се взаимно, се задоволили още преди да пристигнат в Бафа^[5], откъдето бил кипърецът. Като пристигнали там, тя живяла известно време с търговеца. Не щеш ли, в същото време в Бафа пристигнал да урежда някаква своя работа един благородник на име Антигон, чиято възраст била голяма, умът му още по-голям, ала парите му малко, тъй като въпреки многобройните услуги, които правел на кипърския крал, съдбата била винаги враждебна към него. Веднъж, като минавал край дома, където живеела хубавицата (по това време кипърският търговец заминал да кара стока в Армения), той я съгледал на прозореца и привлечен от красотата й, втренчил поглед в нея и почнал да я оглежда, понеже си спомнил, че я бил виждал някъде, но къде — не можел да се сети. А хубавицата, която дълго време била играчка в ръцете на съдбата и чиито патила вече се приближавали към своя край, щом погледнала Антигон, веднага си спомнила, че го била виждала в Александрия на служба при баща й, и то на не малки длъжности.

Това изведнъж събудило у нея надеждата, че той би могъл да й даде съвет как да си възвърне предишното положение, и тъй като знаела, че търговецът не е в къщи, наредила да извикат Антигон колкото се може по-скоро. Когато се явил пред нея, тя го запитала срамежливо дали той е Антигон от Фамагуста, или се е припознала.

Антигон потвърдил предположението й и добавил: „Мадона, струва ми се, че ви познавам, само че не мога да си припомня къде съм ви виждал; затова ви моля — стига това да не ви е неприятно — да подскажете на моята памет коя сте.“ Щом разбрала, че този човек наистина е Антигон, тя се разридала, хвърлила се на врата му, а той се слисал и не знаел какво да прави, като минало известно време, тя го запитала не си ли спомня да я е виждал някога в Александрия. Тогава Антигон веднага се досетил, че това е Алатиел, дъщерята на султана, за която предполагали, че се е удавила в морето, и понечил, както се полагало, да я поздрави с поклон, но тя го възпряла и го поканила да седне до нея.

Антигон така и направил, а после я попитал най-почтително по какъв начин, кога и откъде е попаднала тук, защото в цял Египет, след като минало толкова време, били убедени, че тя е загинала в морето. Жената отвърнала: „Де да беше се случило така, че да не трябваше да водя тоя живот, дете ми се наложи да карам; мисля, че и баща ми би пожелал същото, ако научи какво ми се с случило.“ И като изрекла тия думи, горко заридала, поради което Антигон й казал: „Мадона, не се отчайвайте без нужда; я по-добре, ако обичате, разкажете ми какво ви е сполетяло, какъв живот сте водили; ако е рекъл господ, може да стане така, че цялата работа да свърши от добре по-добре.“ А хубавицата отвърнала: „Антигоне, щом те зърнах, стори ми се, че виждам баща си; така ти се зарадвах, че ти се обадих, въпреки че можех и да не го сторя; но го направих, подтикната от любовта и нежността, които съм длъжна да храня към него; с малцина би могло да се случи, като ги видя, да се зарадвам така, както се зарадвах, щом зърнах тебе и те познах. Затова ще ти разкажа — както бих го сторила и пред баща си — всичко онова от моята злочеста орис, що съм таила досега в себе си. След като ме изслушаш, ако решиш, че можеш да намериш начин да ми възвърнеш предишното ми положение, то аз те моля да направиш това; а ако мислиш противното, моля те никому да не споменаваш, че си ме виждал, нито пък, че си чувал нещо за мен.“

И като издумала това, продължавайки да плаче, разказала всичко случило се с пея от деня, когато станало корабокрушението в Майорка, та до това време. Антигон се разплакал от жалост и след като поразмислил малко, рекъл: „Мадона, тъй като при сполетелите ви беди не са разбрали коя сте, бъдете уверена, че ще ви върна на баща ви и вие ще му бъдете още по-скъпа, а след това ще станете и съпруга на владетеля на Гарбо.“ Тя го запитала как ще стане това и той й обяснил всичко най-подробно; а за да не би някой друг случайно да се намеси, Антигон побързал да се прибере във Фамагуста и като се явил пред краля, му казал: „Господарю мой, стига да пожелаете, вие бихте могли да спечелите голяма слава за себе си, а на мен, бедния, да помогнете много, без това да ви струва кой знае колко.“

Кралят запитал как ще стане това. Тогава Антигон отвърнал: „В Бафа е пристигнала младата и красива дъщеря на султана, за която отдавна се говореше, че се е удавила; а тя, за да запази честта си, е трябвало да понесе какви ли не несгоди и сега е в бедствено положение и желае да се прибере при баща си. Ако вие благоволите да наредите да я придружа дотам, на вас това ще донесе слава, а за мен ще бъде твърде изгодно; уверен съм, че султанът никога няма да забрави подобна услуга.“

Кралят, подтикван от царското си чувство за честност, отвърнал веднага, Че одобрява предложението; изпратил своите хора в Бафа, наредил им да доведат Алатиел във Фамагуста, където той и жена му я посрещнали, като устроили в нейна чест невиждано празненство, оказвайки й най-бляскави почести. А когато кралят и кралицата почнали да я разпитват за преживените от нея премеждия, тя им отвърнала както я бил научил Антигон и всичко им разказала. След няколко дни, по нейно искане, кралят я изпратил на султана; придружавала я бляскава свита от мъже и дами под водителството на Антигон; излишно е дори да питате дали султанът посрещнал с радост и нея, и Антигон, и придружаващата го свита.

След като Алатиел си поотпочинала, султанът пожелал тя да му разкаже как е успяла да остане жива и къде е била толкова време, без да му прати известие. Алатиел, която помнела добре какво я бил научил Антигон, седнала до баща си и почнала да разправя: „Татко мой може би на двайсетия ден след заминаването ни връз нашия кораб връхлетя буря, разби го и през нощта ни захвърли на някакъв бряг на запад, край едно място, наречено Агуаморта; какво е станало с людете от нашия кораб, не знам, нито пък успях да узная нещо; спомням си само, че като съмна и аз сякаш възкръснах от смъртта за нов живот, жителите от околността бяха успели вече да забележат нашия заседнал кораб и се стичаха отвсякъде, за да го ограбят. Отначало аз и две мои слугини бяхме свалени на брега, някакви младежи ги сграбчиха двете и побягнаха с тях — едните на една страна, другите на друга; какво е станало с тях, не успях никога да узная; а когато двама младежи ме хванаха — аз се дърпах, ритах и плачех — и ме повлякоха за плитките, случи се следното: докато те ме теглеха по пътя, за да ме вкарат в една гъста гора, оттам минаха четирима мъже на коне; щом ги зърнаха, тия, дето ме влачеха, ме пуснаха и побягнаха. Като видяха това, четиримата мъже, които изглеждаха видни хора, препуснаха към мен и ме разпитваха много, и аз много им говорих, ала нито те успяха да разберат мен, нито аз — тях. След като се съветваха какво да правят, те ме качиха на един кон и ме заведоха в една женска обител, при жените, които живеят там според тяхната вяра; какво ми говориха — не знам, мога само да кажа, че ме приеха най-сърдечно, уважаваха ме и аз заедно с тях служих с най-голямо благоговение на свети Расти-в-Дълбокдол, когото жените в тая страна почитат извънредно много. След като прекарах с тях известно време и научих малко езика им, те почнаха да ме разпитват коя съм и откъде съм; но аз, като знаех къде се намирам, страхувах се да кажа истината, за да не ме изгонят като противничка на вярата им; затова отвръщах, че съм дъщеря на знатен човек от Кипър и когато той ме пращал в Крит да се омъжа, излязла буря, която ни довлякла дотам и корабът ни се разбил. А когато най-старшата измежду тези жени, която наричат «абатиса»^[6], ме запита искам ли да се завърна в Кипър, аз отвърнах, че нищо не желая така, както това; но тя пазеше честта ми и не пожела да ме довери на никого от тия, дето отиваха в Кипър; най-сетне, преди около два месеца, от Франция пристигнаха неколцина почтени люде с жените си; един от тях се случи роднина на абатисата. Като чу, че отиват в Ерусалим да посетят гроба, където е погребан оня, когото те почитат като свой бог, след като е бил убит от юдеите, тя ме представи на тях и ги помоли да ме отведат при баща ми в Кипър. Как ме почитаха тия достойни люде, с каква само радост ме посрещнаха и те, и жените им — за това бих могла много да разказвам. И така, качихме се на един кораб и след известно време стигнахме в Бафа; добре, ама като пристигнахме там, аз не познавах никого и не знаех какво да кажа на тия почтени люде, които настояваха да ме отведат при баща ми, съгласно заръката на оная почтена дама; тогава Господ ми се притече на помощ (може би му бе дожаляло за мен), като ме срещна на брега с Антигон тъкмо когато слизахме в Бафа. Аз побързах да го повикам и за да не ме разберат почтените люде и жените им, казах му на нашия език да ме посрещне като своя дъщеря. Той веднага ме разбра, посрещна ме извънредно радостно и доколкото му позволяваше неговата бедност, почете достойните люде и жените им и ме отведе при краля на Кипър, който ме прие с най-големи почести и ме изпроводи при вас. Но аз не съм в състояние да ви разкажа всичко. Ако съм пропуснала нещо, нека то бъде добавено от Антигон, който Много пъти е слушал от мене разказите за моята съдба.“

Тогава Антигон се обърнал към султана й рекъл: „Господарю мой, тя ви разправи същото, което често разказваше на мен; същото, което ми разказаха и почтените мъже и дами, които я доведоха. Едно само пропусна да ви каже — предполагам, че го е сторила, задето не би било добре самата тя да го каже, — а именно, че тия достойни мъже и дами, с които пристигна, хвалеха благонравния живот, който тя водила с ония благочестиви жени, и нейните добродетели и достойни за похвала нрави; да знаете само как плакаха, колко сълзи проляха тия мъже и жени, когато ми я предадоха и трябваше да се разделят с нея. Ако трябва да ви разказвам за тия неща най-подробно, няма да ни стигне не само тоя ден, ами и следващата нощ; ще спомена само — и това ще е достатъчно, — че доколкото може да се заключи от техните слова и от онова, което успях да видя, вие можете да се гордеете, че имате най-красивата, най-честната и най-достойната дъщеря от всички останали властелини-венценосци.“

Всичко това зарадвало безкрайно много султана и той неведнъж се обръщал с молба към Бога да му помогне да се отплати както трябва на всички, дето помогнали на дъщеря му, и най-вече на кипърския крал, който я изпроводил при него с такива големи почести; и след няколко дни, като наредил да приготвят най-богати дарове за Антигон, разрешил му да се прибере в Кипър, а на краля изказал голямата си благодарност с писмо и нарочни пратеници за всичко, което той бил направил за дъщеря му. А след това, за да довърши започнатото, сиреч, за да стане дъщеря му жена на владетеля на Гарбо, той му обяснил всичко и освен това му писал, че ако иска да я има, нека проводи хора да я вземат. Владетелят на Гарбо се зарадвал извънредно много, изпратил да я вземат с най-големи почести и най-радушно я приел. А тя, след като познала може би десет хиляди пъти осмина мъже, легнала при него като девственица и като го уверила, че наистина е такава, живяла дълго време весело и щастливо с него. Ето защо хората почнали да казват: „Уста от целувка не пати — като нов месец се злати!“