Джовани Бокачо
Декамерон (45)

Новела IX

Месер Гулиелмо Росильоне накарва жена си да изяде сърцето на месер Гулиелмо Гуардастаньо, когото той убива и когото тя обича; впоследствие, научавайки какво е сторила, тя се хвърля от един висок прозорец, умира и бива погребана заедно със своя любим.

Когато Неифила завършила своя разказ, събуждайки най-дълбоко състрадание у всички свои дружки, кралят, не желаейки да наруши привилегията на Дионео, нали не оставало кой друг да говори, започнал така:

— Милостиви дами, дойде ми на ум една новела, която би трябвало да извика у вас, дето се трогвате така дълбоко от всяка нещастна любов, не по-малко жалост от предишната, тъй като хората, с които се случило каквото ще ви разкажа, били от много по-знатно потекло, а и онова, що ги сполетяло, е далеч по-страшно от бедите, за които стана дума преди малко.

Вие трябва да знаете, че както разправят провансалците, на времето в Прованс живели двамина знатни рицари; и двамата имали и замъци, и васали, единият се казвал месер Гулиелмо Росильоне, другият се наричал месер Гулиелмо Гуардастаньо; и двамината били храбри люде и изкусни във военните работи, поради което дружали много и обикновено ходели все заедно на всички турнири, двубои и други подобни, с еднакви доспехи и оръжия. И макар че всеки живеел в собствения си замък, а замъците им били на цели десет мили един от друг, станало така, че въпреки тяхната дружба и приятелство месер Гулиелмо Гуардастаньо се влюбил пламенно в красивата и мила жена на месер Гулиелмо Росильоне и какво правил, какво струвал, но дамата забелязала това; понеже го знаела като много смел рицар, тя не само го харесала, ами взела, че пламнала от такава любов по него, че единствено него обичала и желаела, и изгаряла от нетърпение той да поиска от нея онова, което не закъсняло да се случи; те се събрали веднъж и дваж и още много пъти и много се обичали. Но тъй като се срещали не особено предпазливо, веднъж Росильоне ги забелязал и бил обзет от такова силно негодувание, че приятелските чувства, които хранел към Гуардастаньо, се превърнали в най-люта омраза; все пак той успял да прикрие омразата си много по-добре, отколкото любовниците — своята връзка, и намислил да убие Гуардастаньо.

Не щеш ли, по времето, когато Росильоне взел това решение, във Франция обявили голям турнир и Росильоне тозчас побързал да извести Гуардастаньо за него пратил да му кажат, ако иска, да му дойде на гости, а после двамата щели да решат дали да вземат участие в турнира и по какъв начин. Гуардастаньо много се зарадвал и отвърнал, че ще отиде непременно на следния ден да вечерят заедно. Щом чул това, Росильоне си казал, че му се представя сгоден случай да го убие, затова на следния ден се въоръжил, яхнал коня си, взел със себе си и неколцина слуги да го съпровождат и като се отдалечил на няколко мили от своя замък, притаил се в гората край пътя, откъдето трябвало да мине Гуардастаньо; чакал, чакал, минало доста време, най-сетне го видял да се задава; Гуардастаньо не бил въоръжен, не носели оръжие и двамата слуги, които го придружавали, тъй като рицарят съвсем и не мислел, че има за какво да се пази от приятеля си. Щом Гуардастаньо стигнал до мястото, набелязано от Росильоне, последният изскочил най-коварно от гората, вдигнал копието, нахвърлил се с ярост срещу рицаря, извикал: „Умри, предателю!“ и в миг забил копието си в неговите гърди; не можейки нито да се брани, нито да каже нещо, пронизаният от копието рицар се строполил от коня и скоро издъхнал. Неговите слуги веднага обърнали конете и препуснали с най-голяма бързина към замъка на своя господар, без да разберат кой го е убил. А Росильоне скочил от седлото, разпорил с кинжала си гърдите на Гуардастаньо, изтръгнал собственоръчно сърцето му, наредил да го завият в знаменцето на едно копие и го предал на едного от слугите си; после им заповядал да не са посмели да кажат ни думица за станалото, отново възседнал своя кон и привечер се прибрал в замъка.

Жена му знаела, че Гуардастаньо ще идва у тях на вечеря и го очаквала с най-голямо нетърпение; а като не дошъл, доста се позачудила и запитала мъжа си: „Месер, какво значи това? Защо Гуардастаньо никакъв го няма?“ Съпругът й отвърнал: „Мадона, той ми прати вест, че няма да може да дойде по-рано от утре.“ Щом чула това, дамата се смутила. А Росильоне слязъл от коня, наредил да извикат готвача и му казал следното: „Това е сърце на глиган; вземи го и гледай да приготвиш от него най-вкусното ястие, което можеш. Като седна да вечерям, да ми се поднесе на сребърно блюдо.“ Готвачът поел сърцето, накълцал го ситно, прибавил какви ли не подправки и влагайки цялото си старание и умение, успял да сготви наистина много вкусно ястие.

Като станало време за вечеря, месер Гулиелмо седнал на трапезата заедно с жена си: почнали да поднасят ястията, но той почти не ги докосвал, тъй като мисълта за извършеното от него злодеяние не му давала покой. Накрая готвачът му пратил и онова ястие, а Гулиелмо наредил да го поднесат на жена му, преструвайки се, че тая вечер не бил гладен, но не пропуснал да й препоръча най-много тъкмо това блюдо. За разлика от него жена му искала да си похапне, опитала ястието, харесала го и го изяла. Като свършила, рицарят я запитал: „Е, мадона, хареса ли ви това ястие?“ Тя отвърнала: „Много ми хареса, господарю мой!“ Тогава рицарят казал: „Бог ми е свидетел, че ви вярвам: и никак не се учудвам, че макар и мъртво, вие харесахте онова, което като живо ви допадаше най-много от всичко.“ При тия думи дамата се позамислила и възкликнала: „Какво? Какво ме накарахте да изям?“ Рицарят отвърнал: „Това, което изядохте, беше сърцето на месер Гулиелмо Гуардастаньо, когото вие, подла жено, обичахте толкова много; това наистина беше неговото сърце, лично аз го изтръгнах ей с тия две ръце от гърдите му малко преди да се прибера.“

Няма смисъл да се питаме каква мъка налегнала дамата, като узнала участта, сполетяла човека, когото тя обичала най-много от всичко; тя помълчала малко, па казала: „Вашата постъпка е постъпка на нечестен и коварен рицар: не него, а мен трябваше да накажете, защото аз ви нанесох тоя срам, аз го направих господар на моята любов без всякаква принуда от негова страна. Но Бог вече няма да даде да поема никаква друга храна, след като веднъж съм се нахранила с такова благородно ястие, като сърцето на доблестния и достоен рицар, какъвто беше месер Гулиелмо Гуардастаньо.“ След това станала и без да се замисля, се хвърлила гърбом през прозореца зад нея. Прозорецът бил доста високо над земята, затова, като паднала, тя не само умряла, ами станала на парчета. Щом видял какво станало, месер Гулиелмо се вцепенил от ужас и разбрал, че е постъпил много лошо; и тъй като се страхувал и от народа, и от графа на Прованс, заповядал да оседлаят конете и избягал. На следната утрин вестта за станалото се разнесла из цялата област: хората от замъка на месер Гулиелмо Гуардастаньо и обитателите на замъка на дамата, потънали в скръб и сълзи, вдигнали двата трупа, положили ги в една гробница в църквата при замъка на дамата, а върху гробницата издълбали стихове, които пояснявали кои са погребани там и защо и как са умрели.