Джовани Бокачо
Декамерон (96)

Новела V

Каландрино се влюбва в една девойка, а Бруно му написва някакво заклинание, като го уверява, че щом докосне с него девойката, тя веднага ще тръгне подире му; жена му обаче го залавя и Каландрино си има с нея тежка и неприятна разправия.

Когато кратката новела на Неифила завършила и дружината я отминала, без кой знае колко да се смее или разсъждава, кралицата се обърнала към Фиамета, заповядвайки й да продължи; Фиамета отвърнала весело, че ще го стори на драго сърце и започнала:

— Любезни дами, предполагам да ви е известно, че колкото и да се говори за едно нещо, то може и занапред да се нрави все така, че дори и повече, стига този, дето е пожелал да разказва за него, да съумее да избере за целта и подходящо място, и подходящо време. Поради това, имайки предвид защо сме се събрали — ние сме тук не за друго, а за да се веселим и забавляваме, — аз съм на мнение, че и мястото, и времето са подходящи за всичко, що може да ни донесе разтуха и удоволствие; и ако ще да е разказвано дори хиляда пъти, то не може да не ни забавлява, макар и да го повторят още толкова пъти. Затова, въпреки че тук се говори много за деянията на Каландрино, аз, като си припомних какво каза неотдавна Филострато — а именно че всички дела на тоя човек са смешни, — се осмелявам да добавя още една новела към вече разказаните; ако преди или сега бих пожелала да се отклоня от действителната случка, аз бих могла да съчиня и разкажа тази новела с други имена; но тъй като при разказа отклонението от действителността намалява твърде много удоволствието на слушателите, изхождайки от изказаните по-горе съображения, аз ще ви я разкажа така, както е станала.

Нашият съгражданин Николо Корнакини, който бил богат човек, наред с другите си прекрасни имения притежавал и някакъв имот в Камерата, където наредил да издигнат подходяща и красива къща, а после се договорил с Бруно и Буфалмако да я изографисат цялата; понеже работата била много, двамата викнали Поло и Каландрино да им помагат и се заловили за работа. Въпреки че къщата имала няколко стаи, наредени с постели и всичко необходимо, там нямало никаква друга прислуга освен една стара слугиня, която била и пазачка на дома; поради това синът на споменатия Николо, на име Филипо, който бил млад и неженен, водел там от време на време по някоя жена, за да се забавлява, прекарвал с нея ден-два и я отпращал да си върви. Един ден той си довел една девойка на име Николоза, която живеела с някакъв негодник, наречен Манджоне, който я държал в къщата си в Камалдоли и я давал под наем. Ти била красива, обличала се добре, а за своето положение имала и добри обноски и умеела и да говори; веднъж, но пладне, тя излязла от стаята си, облечени и били фуста, с прибрани на главата коси, и отишла да си измие лицето и ръцете на кладенеца, който се намирал в двора на къщата; не щеш ли, по същото време и Каландрино отишъл там да вземе пода и я поздравил дружелюбно. След като отвърнала на поздрава му, тя се загледала в него, но не от желание, а поради това, че Каландрино й се сторил много особен човек. Каландрино също се загледал в нея и понеже тя му се сторила много красива, почнал да се мотае наоколо и не се върнал да нанесе пода на другарите си; но нали не я познавал, не се осмелявал да я заговори. Тя забелязала погледите, които той й хвърлял, и за да му се подиграе, почнала от време на време да го поглежда, изпускайки сподавени въздишки, а Каландрино налапал начаса въдицата, и то така, че излязъл от двора едва когато Филипо викнал Николоза да отиде в стаята му.

Каландрино се върнал, продължил да работи, но все пъшкал и въздишал; понеже следял всяко движение на Каландрино — тъй като всичко, каквото той вършел, го забавлявало много, — Бруно веднага забелязал тая работа и го запитал: „Какво ти е, друже Каландрино? Защо въздишаш?“ Каландрино отвърнал: „Ех, друже, ако можех да намеря някого да ми помогне, щях да се чувствувам много добре.“ „Какво има?“ — запитал отново Бруно. Каландрино продължил: „Само че никому няма да казваш! Тук живее някаква девойка, по-красива и от фея, така се е влюбила в мене, че ще има да се чудиш и маеш; забелязах това преди малко, когато отидох да взема вода.“ — „Виж ти! — учудил се Бруно. — Да не е тая, дето живее с Филипо?“ Каландрино отвърнал: „А бе и аз мисля така, защото той я извика и тя отиде в неговата стая; но какво от това? Та за такова нещо аз и с Господа Бога съм готов да се спречкам, камо ли с някой си Филипо. Слушай, друже, ще ти кажа истината: толкова я харесвам, че просто не мога да ти опиша.“ Тогава Бруно рекъл: „Заради тебе, друже, съм готов да разбера коя е тя и ако е жената на Филипо, ще й кажа две думи и ще наредя работата, защото съм много близък с нея. Но как да направим, че Буфалмако да не узнае нищо? Той все върви с мен и аз не бих могъл да говоря насаме с нея.“ — „А бе, аз не се боя от Буфалмако — отговорил Каландрино, — по-добре да се пазим от Нело, защото е роднина на Теса и ще развали работата.“ — „Прав си“ — съгласил се Бруно.

Бруно обаче знаел много добре коя е тази жена, защото я видял, като пристигнала, пък и Филипо му обяснил; поради това, когато Каландрино оставил за малко работата си и излязъл да я погледа, Бруно разказал всичко на Нело и на Буфалмако и те се споразумели какво да скроят на Каландрино по повод на това негово влюбване. Когато той се върнал, Бруно го запитал шепнешком: „Можа ли да я видиш?“ Каландрино отговорил: „Да! Струва ми се, че ще умра!“ Бруно рекъл: „Ще изляза да видя дали е същата, която предполагам; ако е тя, остави на мен да уредя каквото трябва.“ Той слязъл долу, намерил девойката заедно с Филипо и им разказал най-подробно кой е Каландрино и какво е казал за тях; после се споразумял с двамата какво да говорят и вършат, за да се посмеят и позабавляват с влюбения Каландрино. Като се върнал при него, той му казал: „Да, тя е, затуй трябва да бъдем много внимателни, защото, ако Филипо се досети каква е работата, цялата вода на Арно няма да стигне, за да измие нашата вина. Но я ми кажи, какво да й река от твое име, ако ми се удаде случай да поговоря с нея?“ Каландрино отвърнал: „Първо ще й кажеш, че й желая хиляда крини от онова, от което се раждат хората, после ще и увериш, че съм неин покорен слуга и ще я запиташ какво иска. Ясно ли ти е?“ — „Да, остави на мен, всичко ще уреди“ — отговорил Бруно.

Когато станало време за вечеря, те прекратили работа и като слезли в двора, където се намирали Филипо и Николоза, живописците нарочно се позабавили, за да направят услуга на Каландрино; Каландрино започнал да гледа Николоза и да прави такива чудновати и невиждани дотогава движения, че и слепец би се досетил какво иска. А тя от своя страна вършела всичко, с което си мислела, че ще разпали още повече любовта му, и понеже била предупредена от Бруно, забавлявала се много с неговото държане; и Филипо, Буфалмако и другите се престрували, че разговарят помежду си и че нищо не забелязват.

Ала след малко, за най-голяма мъка на Каландрино, те си тръгнали; докато вървели към Флоренция, Бруно му казал: „Ама ти я караш да се топи като лед на слънце; заклевам се в бога, че ако донесеш виолата си и изпееш няколко от твоите любовни канцони, ще я накараш и от прозорец да скочи, само и само да дойде при теб.“ — „Така ли мислиш, друже? — възкликнал Каландрино. — Да я донеса ли“ Бруно отвърнал: „Ама, разбира се.“ Тогава Каландрино продължил: „Видя ли, а днес, като ти разправих, ти не ми вярваше; та аз, друже мой, разбрах, че умея повече от всеки друг да правя каквото си поискам. Че кой друг би могъл да накара жена като нея да се влюби толкова бързо? Та това не биха могли да сторят дори ония млади самохвалковци, дето само сноват нагоре-надолу, а не могат да разделят на две магарета сламата. Много ми се ще да ме видиш как ще изглеждам с виолата; ще има да се чудиш и маеш! Разбери, че аз не съм чак толкова стар, колкото изглеждам, самата тя си дава сметка за тая работа, но аз ще й го докажа, като я сграбча в лапите си; кълна ти се в тялото Христово, такава игра ще изиграя с нея, че тя ще тича подире ми като луда.“ — „Има си хас — забелязал Бруно, — ти на парчета ще я направиш; виждам аз как ще почнеш да хапеш с тия твои зъби, дето са като клинове, червената й устица, бузките й, дето са като напъпили рози, а после ще я изядеш цялата.“ Като слушал тия приказки, на Каландрино му се струвало, че всичко това е истина, вървял, подскачайки, и си тананикал и бил толкова весел, че не се побирал в кожата си от радост.

На другия ден той донесъл виолата и изпял няколко канцони за най-голямо удоволствие на цялата дружина; за кратко време толкова се запалил по девойката и изпитвал такава нужда да я вижда, че изобщо престанал да работи и по хиляда пъти на ден се доближавал ту до прозореца, ту до вратата или пък изтичвал на двора, само и само да я зърне; а тя, нали била подучена от Бруно, действувала хитро и изкусно и не преставала да му дава поводи, за да върши тия работи. Освен това Бруно отговарял на неговите послания, а понякога му донасял и писма от нея; когато Николоза не била там — а това се случвало много често, — Бруно носел на Каландрино писма, написани уж от нея, с които го карал да храни все по-големи надежди за сбъдването на неговите желания и му говорел, че сега тя била в дома на своите родители, а там нямало как да се срещат.

По такъв начин Бруно и Буфалмако, които устроили цялата тая работа, се забавлявали до насита с постъпките на Каландрино; от време на време го карали да им подарява — уж по молба на неговата любима — ту гребенче от слонова кост, ту някоя кесия, ту някое ножче и други подобни дреболии, а в замяна на това му носели фалшиви пръстенчета без никаква стойност, които Каландрино приемал с най-голяма радост. Освен това Каландрино ги канел на хубави закуски и какви ли не други угощения, загдето полагали такива грижи за него.

Залъгвали го те по тоя начин близо два месеца, без да направят нещо повече, а Каландрино, като видял, че работата им е на привършване и като пресметнал, че ако дотогава той не успее да постигне целите на своята любов, след това не ще може да направи нищо, започнал да подканва Бруно да ускори нещата. Поради това, когато девойката дошла в къщата, Бруно се договорил най-напред с нея и с Филипо какво да правят, а след това казал на Каландрино: „Слушай какво ще ти кажа, друже мой: тая жена ми обещана най-малко хиляда пъти да направи каквото ти искаш от нея, а нищо не прави. Струва ми се, че те води за носа, по ако искаш, след като тя не изпълнима споите обещания, ние можем да я принудим да ги напълни волю-неволю.“ Каландрино отвърнал: „За бога! Хайде, направи така, че да стане по-скоро!“ Бруно продължил: „Ще имаш ли достатъчно смелост, за да се докоснеш до нея с едно заклинание, което ще ти дам?“ — „Разбира се“ — отвърнал Каландрино. „И такъв случай — рекъл му Бруно — донеси ми малко пергамент от кожата на недоносено агне, едни жив прилеп, три зрънца тамян и една благословена свещ и аз ще наредя работата.“

Каландрино прекарал цялата следваща нощ със своите примки, за да лови прилепи; най-сетне успял да хване едни и го занесъл заедно с другите неща на Бруно, който се оттеглил в една стая, надраскал върху пергамента някакви си там глупости, донесъл го на Каландрино и му казал: „Каландрино, да знаеш, че щом допреш до нея това писание, тя начаса ще тръгне подире ти и ще направи всичко, каквото пожелаеш. Затова, ако Филипо тръгне днес нанякъде, ти се доближи до нея и щом допреш до тялото й това писание, запъти се към плевнята, дето е тук наблизо; мястото е удобно, защото там никой не влиза; ще видиш, че тя ще те последва, а влезе ли веднъж, ти знаеш какво трябва да правиш по-нататък.“ Каландрино се зарадвал до бога, взел писанието и рекъл: „А сега, друже мой, сам ще се оправям.“

Нело, от когото Каландрино уж се пазел, се забавлявал с тая шега така, както и останалите, и не само това, ами им помагал в цялата тая работа; затова, щом Бруно му заповядал, той отишъл във Флоренция при жената на Каландрино и й съобщил следното: „Теса, ти помниш как Каландрино те наби без причина, когато се върна от Муньоне с ония камъни; затуй аз смятам, че трябва да му отмъстиш за тая работа; не го ли направиш, не ме смятай вече ни за роднина, ни за приятел. Той се е влюбил в една жена там, където работи, а тя е такава негодница, че често се затваря насаме с него и неотдавна са се сговорили да се съберат заедно; затова искам да дойдеш там, да ги видиш и да го накажеш както заслужава.“

Щом чула тези думи, жената повярвала, че всичко това е истина, рипнала на крака и се развикала: „Ах, ти, пладнешки разбойнико, виж го ти какви ги върши! Кълна се в кръста господен, че този път няма да ти се размине, ами ще ти платя както трябва!“ После грабнала наметалото си, викнала слугинята си и тримата с Нело забързали към Камерата. Когато я видял да идва, Бруно казал на Филипо: „Нашият приятел пристига.“ Тогава Филипо влязъл в стаята, където работели Каландрино и другите майстори, и им рекъл: „Синьори, налага ми се да отида веднага във Флоренция, а вие продължавайте да работите все така усърдно.“ Щом излязъл, той се скрил на едно място, откъдето можел да наблюдава какво ще направи Каландрино, без той да го забележи.

Каландрино поизчакал да мине малко време, толкова, колкото смятал, че ще е необходимо на Филипо да се поотдалечи от къщата, след което побързал да слезе на двора, където намерил Николоза сама; заговорил я, а тя, нали била получена какво да прави, се приближила до него и почнала да се държи по-любезно от друг път. Тогава Каландрино я докоснал с написаното заклинание, след което, без да добави нищо, се запътил към плевнята, а Николоза го последвала; щом влезли, тя затворила вратата, прегърнала Каландрино, блъснала го на сламата, която била пръсната по пода, възседнала го, притиснала раменете му с ръце, за да не му позволи да доближи лицето си до нейното, загледала се в него страстно и почнала да му говори: „Мили мой Каландрино, сърце моя, душо моя, любов моя, утехо моя, ах, колко отдавна копнея да те обладавам и да те държа в обятията си! Ти ме накара да полудея от любов по теб, ти плени сърцето ми със звуците на твоята виола! Наистина ли съм с теб, или сънувам“? Каландрино, който почти не можел да се помръдне, отвърнал: „Хайде, душо моя, душичке сладка, дай ми да те целуна!“ — „Ах, ти, колко бързаш! Позволи ми първо да ти се нагледам, нека очите ми се наситят на милото ти, нежно личице!“

В това време Бруно и Буфалмако отишли при Филипо и тримата видели и чули всичко. Когато Каландрино се готвел да целуне Пиколоза, пристигнали Нело и мона Теса. Щом наближили плевнята, Нело казал: „Да пукна, ако не са заедно!“ Като дошли до вратата, мона Теса побесняла от яд, блъснала я с все сила и я изкъртила, след което влязла и видяла Пиколоза, която била възседнала Каландрино. Щом забелязала мона Теса, Пиколоза скочила веднага и хукнала към мястото, където се намирал Филипо. Мона Теса впила нокти в лицето на Каландрино, преди той да успее да се повдигне, изподраскала го, после го сграбчила за косата, започнала да му тръска главата и се развикала: „Ах ти, мръсно, гладно куче, я го виж какво седнал да прави! Дърти глупако, проклета да съм, задето те обичах толкова! Нямаш ли такава работа вкъщи, та си тръгнал да се любиш с други? Виж го какъв любовник се извъдил! А бе, негоднико, не си ли знаеш силите, не знаеш ли, че и цял да те изстискат, пак няма да изкарат от тебе за една салца! Бог ми е свидетел, че ти не бе забременял от Теса, а от друга, Господ да я порази! Тая жена трябва да е голяма негодница, щом се е влюбила в такъв хубостник като тебе!“

Още щом видял жена си, Каландрино примрял от страх и дори не понечил да се брани; после станал, целият изподран, раздърпан и разрошен, вдигнал наметалото си и захванал да я моли най-смирено да не крещи, ако не иска да го нарежат на парчета, защото тая, дето била с него, е жената на стопанина на къщата. Тогава Теса рекла: „Добре, ама дано Бог я убие!“

Бруно и Буфалмако, след като се посмели колкото им душа иска заедно с Филипо и Николоза, влезли в плевнята, преструвайки се, че са дошли уж да разберат какви са тия викове; правили-стрували, най-сетне успели да усмирят Теса, а след това посъветвали Каландрино да се прибере във Флоренция и да не се вестява повече из тия краища, за да не би Филипо да узнае за станалото и да рече да му отмъсти.

Така Каландрино си тръгнал за Флоренция в жалък, плачевен вид — целият изподраскан и оскубан. Той не посмял вече да отиде в оная къща, а жена му го тормозела и денем и нощем с жестоките си упреци. Затуй трябвало да сложи край на пламенната си любов, след като дал толкова поводи за смях и на другарите си, и на Николоза и Филипо.