Джовани Бокачо
Декамерон (23)

Новела IX

Бернабо от Генуа, измамен от Амброджоло, изгубва цялото си състояние и нарежда да убият собствената му жена, която е невинна; тя обаче се спасява, преоблича се в мъжки дрехи и постъпва на служба при султана; после намира измамника, извиква Бернабо в Александрия, където измамникът бива наказан, а тя се облича отново в женски дрехи и се връщат с мъжа си забогатели в Генуа.

Щом Елиса изпълнила задължението си, разказвайки своята трогателна новела, кралица Филомена — красива и висока на ръст дама, най-веселата и най-приятна на вид измежду всички — се позамислила и рекла:

— Трябва да съблюдаваме договореното с Дионео и тъй като остана да разказваме само аз и той, първо аз ще кажа моята новела, а той — нали сам си го измоли като особена милост — ще трябва да вземе последен думата.

Като казала това, тя започнала така:

— Простите хорица често споменават една поговорка, която гласи, че измамникът под краката на измамения попада; струва ми се, че истинността на това не би могла да бъде потвърдена другояче освен с доказателства от станали случки и събития. Затова, скъпи мои дами, следвайки нашето намерение, у мен възникна желанието да ви покажа, че това, което казват, е истина; пък и на вас няма да бъде неприятно да ме изслушате, тъкмо ще се научите как да се пазите от измамниците.

В Париж, в една странноприемница, се събрали неколцина големи италиански търговци, дошли там, както обикновено се случва, кой по една, кой по друга работа; една вечер, след като си похапнали и се поразвеселили, те се разприказвали за разни неща И от дума на дума почнали да говорят за жените си, които оставили вкъщи. По едно време някой се обадил на шега: „Не знам какво прави жена ми, ала знам много добре, че падне ли ми тук момиче и ми хареса, оставям настрана любовта, която изпитвам към моята съпруга, а от тукашната си доставям каквото мога удоволствие.“ Друг забелязал: „И аз правя така, защото и да вярвам, че жена ми ще се опита да потърси някакво приключение, тя ще го стори, и да не вярвам — пак ще го стори; затова нека и ние постъпваме както постъпват те: каквото повикало, таквоз се обадило.“ Намесил се трети търговец и стигнал, кажи-речи, до същото заключение: с една дума, изглежда, всички били съгласни, че съпругите им в тяхно отсъствие не си губят времето.

Само един, на име Бернабо Ломелино от Генуа, казал обратното, твърдейки, че Бог му бил оказал особена милост, като му отредил за съпруга жена, надарена с всички добродетели, каквито би трябвало да притежава не само една жена, ами и всеки рицар или благородник; сигурно в цяла Италия нямало друга като нея; била красива, все още млада и запазена, пъргава и силна, и нямало работа, присъща на жена — като да везе коприна или друга подобна, — която тя да не умеела да върши по-сръчно от всякоя друга. После добавил, че нямало слуга или сенешал, който да умее да прислужва на своя господар на трапезата по-добре от нея, тъй като тя била отлично възпитана, разсъдлива и умна. Похвалил я още, че умеела да язди много добре, да отглежда и обучава птици за лов, да чете, пише и пресмята по-добре, отколкото ако била търговец; и след като изрекъл за нея какви ли не още похвали, стигнал до онова, за каквото говорели, и почнал да се кълне, че от нея нямало по-честна и по-целомъдрена жена; той бил напълно убеден, че ако му се наложи да живее далеч от дома си десет години, та дори и завинаги, тя никога нямало да погледне друг мъж с такива намерения.

Между седналите на приказки търговци имало и някакъв млад човек, на име Амброджоло от Пиаченца, който след последната похвала, изречена от Бернабо за собствената му жена, се запревивал от смях и го запитал подигравателно дали императорът не му е дал тази привилегия, предпочитайки го пред всички останали мъже. Бернабо се посмутил и отвърнал, че не императорът, а господ, който има малко повече власт от императора, го бил дарил с тая милост.

Тогава Амброджоло казал: „Бернабо, аз ни най-малко не се съмнявам в твоята увереност, че говориш самата истина; но доколкото ми се струва, ти не си вникнал много в същността на тия неща, защото, ако беше вникнал — а ти не си чак толкова глупав, — щеше да забележиш у жена си доста неща, които щяха да те накарат да бъдеш по-сдържан, когато говориш по тия въпроси. А за да не си помислиш — след като се изказахме така свободно за собствените си жени, — че го сторихме, защото смятаме, че имаме за съпруги същества, устроени по-различно от твоята, и за да те уверя, че разсъждаваме така, подтиквани единствено от естествено благоразумие, бих желал да си поговорим с теб по тоя въпрос. Винаги съм чувал да казват, че мъжът е най-благородната твар измежду всички сътворени от Бога смъртни, а след него — и жената; но мъжът — както изобщо се твърди и както се вижда от делата му — е много по-съвършен. Бидейки по-съвършен, той е длъжен да бъде и по-твърд: така е и в действителност, а жените изобщо са много по-непостоянни; защо е така, може да бъде доказано с множество естествени причини, които засега възнамерявам да премълча. Щом мъжът, който е много по-твърд, не може да се въздържи, нито да устои не само пред молбите на някоя жена, ами и пред желанието, що изпитва към оная, която той харесва, и прави всичко възможно да бъде заедно с нея (и това му се случва не веднъж в месеца, а хиляди пъти на ден), нима можеш да очакваш, че жената — непостоянна по природа — ще съумее да устои на молбите, ласкателствата, на подаръците и на хиляди други средства, към които ще прибегне влюбеният в нея мъдър мъж? Нима наистина мислиш, че тя ще се въздържи? Аз пък мисля, че колкото и да се опитваш да убедиш самия себе си, ти не вярваш в това: нали сам казваш, че твоята съпруга е жена, че е от плът и кръв като всички други. Щом е така, тя би трябвало да изпитва същите желания и да притежава същите сили, за да се противопоставя на присъщите на природата си подбуди; затова е напълно възможно, макар и да е най-честната жена на тоя свят, тя да върши същото, каквото вършат и останалите; колкото и да се горещиш, невъзможно е да докажеш обратното, нито пък да го отречеш, както правиш ти.“

Бернабо отвърнал така: „Аз съм търговец, а не философ, затова ще ти отговоря като търговец. Зная, че това, за което говориш, може да се случи само на ония глупачки, дето нямат никакъв срам; а разумните жени така пазят честта си, че бдейки над нея, стават по-силни и от мъжете, които нямат такава грижа; моята съпруга е тъкмо от тия жени.“ Амброджоло рекъл: „Наистина, ако всеки път, когато жените вършат ония работи, на челото им поникваше рог, като доказателство за стореното от тях, мисля, че малко жени щяха да ги вършат; пък то, не само че не им пониква рог, ами у разумните жени не остава и никаква следа, никакво последствие; а нанесеният срам и опетнената чест проличават само когато излязат наяве; затова, могат ли да го вършат тайно, вършат го; ако не постъпват така — правят това от глупост. Едно да знаеш: целомъдрена е само жена, която никой не е пожелал, или оная, дето иска, ама никой не я чува. Макар и да знам, че така трябва да бъде, защото природата го иска, нямаше да говоря толкова нашироко по тоя въпрос, както правя сега, ако не бях изпитвал това неведнъж, и то не с една жена. Едно ти казвам: ако ми се случи да бъда заедно с твоята жена-светица, уверявам те, че за кратко време ще я отведа там, където съм отвеждал и много други като нея.“ Бернабо се ядосал и отвърнал: „Ако продължаваме да спорим и да си чешем езиците, доникъде няма да стигнем: ти ще кажеш едно, аз друго, накрая нищо няма да излезе. Но тъй като ти твърдиш, че всички жени са податливи, пък и се мислиш за толкова ловък, за да те уверя в честността на жена ми, аз съм готов да ми отрежат главата, ако някога успееш да я накараш да ти се отдаде за твое удоволствие; ако не успееш, не искам да загубиш друго, освен да заплатиш хиляда златни флорини.“

Амброджоло, който се бил разгорещил по време на спора, възкликнал: „Бернабо, какво ще правя с кръвта ти, като спечеля? Но щом искаш да ти докажа това, за което става дума, заложи пет хиляди златни флорини, на които навярно не държиш толкова, колкото на собствената си глава, срещу моите хиляда; ако ти не ми определиш срок, аз се задължавам да отида в Генуа и за три месеца от деня на моето тръгване оттук да задоволя желанието си с твоята жена; и като доказателство за това да донеса някоя от нейните вещи, които са й особено скъпи, и такива белези, че ти сам да се убедиш в истинността на думите ми; ала искам да се закълнеш, че през това време няма да се връщаш в Генуа, нито пък ще пишеш на жена си по тоя въпрос.“

Бернабо се съгласил с най-голяма охота и въпреки че другите търговци, които били там, се опитвали да развалят работата, защото знаели, че от това може да възникне нещо много лошо, двамата толкова се разгорещили, че пряко волята на другите написали собственоръчно поетите от тях задължения и се подписали. В изпълнение на този облог Бернабо останал, а Амброджоло отишъл колкото се може по-скоро в Генуа.

След като престоял там няколко дни и се осведомил най-предпазливо за названието на квартала и за нравите на дамата, той чул за нея същите, та дори и по-хубави неща от тия, дето му казал Бернабо, и си рекъл, че неговата постъпка е истинско безумие. Въпреки това той се запознал с някаква бедна женица, която посещавала често дамата и която дамата обичала твърде много, и след като не могъл да я предума да свърши друго, успял да я подкупи, за да го вкара в един сандък, с измислено от него устройство, не само в дома, а направо в покоите на дамата; като поставили там сандъка, жената, съгласно дадените й от Амброджоло указания, помолила да й го пазят за няколко дни, защото щяла уж да отсъствува по някаква своя работа. И така, сандъкът останал в покоите на дамата, а през нощта, когато разбрал, че тя е заспала, Амброджоло го отворил със сечивата, които носел със себе си, и пристъпил в стаята, където горяла една свещ; това му позволило да разгледа и разположението на стаята, и рисунките в нея, и всички по-забележителни неща и да ги запечата в паметта си. Сетне се приближил до постелята и като се уверил, че дамата и момиченцето до нея спят дълбоко, отмахнал внимателно завивките и видял, че гола тя е също тъй хубава, както и облечена; ала не открил никакъв белег, за който би могъл да разкаже, освен една малка бенка под лявата гръд, около която блестели като злато няколко руси косъма; щом съзрял това, той пак я завил внимателно, въпреки че като я гледал така хубава, пожелал да легне до нея дори с риск за живота си. Ала като знаел, че в това отношение тя е непристъпна и неумолима, не посмял да го стори. Почти през цялата нощ той се разхождал свободно из стаята й, измъкнал от раклата някаква нейна торбичка и една горна дреха, няколко пръстена и колани, сложил всичко в своя сандък, влязъл вътре и отново го затворил както преди; така направил две нощи поред, без дамата да разбере или усети нещо.

На третия ден, както се били уговорили, оная жена се върнала да прибере сандъка си и го пренесла там, откъдето го била докарала; след като излязъл от сандъка и възнаградил жената, както й бил обещал, Амброджоло се завърнал в Париж със споменатите вещи колкото се може по-скоро, за да не пропусне уречения срок.

Тук той свикал търговците, присъствували по-рано на разговора и облога, и заявил пред тях и пред Бернабо, че печели, защото е изпълнил всичко така, както се бил похвалил, че ще го направи; за да докаже, че говори истината, най-напред описал стаята, как била изрисувана и украсена, а след това показал донесените от него вещи, принадлежащи на дамата, твърдейки, че ги е получил лично от нея. Бернабо признал, че стаята е точно такава, каквато я описал Амброджоло, потвърдил също, че показаните вещи наистина принадлежат на жена му, ала заедно с това той казал, че Амброджоло може да се е осведомил за стаята на жена му от някой слуга, че по същия начин може да се е добрал и до донесените от него вещи; затуй, ако Амброджоло не посочи още доказателства, той няма да го признае за победител, защото смята, че това не е достатъчно. Тогава Амброджоло рекъл: „Аз мисля, че то е достатъчно, но щом искаш да кажа още нещо, ще кажа. Ще ти кажа, че твоята съпруга, мадона Джиневра, има под лявата си гърда доста голяма бенка, около която има пет-шест косъма, блестящи като злато.“

Щом чул тия думи, на Бернабо му се сторило, че забиват нож в сърцето му — толкова силна болка изпитал; лицето му се променило и макар да не продумал нито дума, станало повече от ясно, че казаното от Амброджоло е самата истина; след като се посъвзел, той промълвил: „Синьори, това, което каза Амброджоло, е вярно; нека дойде когато пожелае, за да му изплатя парите.“

На следния ден той дал парите на Амброджоло, а един ден по-късно напуснал Париж и се отправил към Генуа, кипящ от яростна омраза против жена си. Като наближил града, не пожелал да продължи, а отседнал в някакво свое имение на двадесетина мили от града и изпратил в Генуа един от най-доверените си слуги с два коня и писмо, в което съобщавал на жена си, че е пристигнал и че тя трябва да дойде при него, придружена от слугата; а на слугата заповядал тайно: щом той и жена му стигнат на място, което му се стори най-подходящо, да я убие, без да я жали, и да се върне при него. Когато слугата пристигнал в Генуа, за да предаде писмото и изпълни каквото му било поръчано, дамата го приела най-радушно, а на следната сутрин яхнала коня и придружена от слугата, потеглила към своето имение; така, пътувайки заедно и разговаряйки за най-различни неща, те стигнали в дълбока, уединена долина, заобиколена отвсякъде от високи скали и дървета; слугата си рекъл, че мястото е подходящо да изпълни заръката на господаря си без каквато и да е опасност за самия него, измъкнал ножа си, сграбчил дамата за ръката и рекъл: „Мадона, помолете се Богу за душата си, защото ще трябва да прекратите пътешествието си и да умрете!“

Щом видяла ножа и чула тия думи, дамата ужасно се изплашила и изхлипала: „За бога, смили се над мен! Преди да ме убиеш, кажи ми поне с какво съм те обидила, за да заслужа такава участ?“ Слугата отвърнал: „Мадона, мен вие с нищо не сте оскърбили, а с какво сте наскърбили съпруга си, не знам; знам само, че той ми нареди да ви убия без ни най-малко милост, тук, на пътя; заплаши ме, че не го ли сторя, ще ме обеси. А вие знаете колко съм му задължен и дали мога да му откажа, когато той ми заповяда нещо; Бог ми е свидетел, че ми е жал за вас, но не мога да постъпя иначе.“

Дамата се разплакала и го замолила: „За бога, смили се над мен! Недей заради някой друг да ставаш убиец на човек, който никога не те е обидил! Господ, който всичко вижда, знае много добре, че аз никога не съм извършила нещо, заради което трябва да получа от мъжа си такова възмездие. Но да не говорим сега за това; стига да пожелаеш, ти би могъл да угодиш едновременно и на бога, и на господаря си, и на мен, като постъпиш по следния начин: ще ми дадеш ризата си и твоето наметало, а ти ще вземеш моите дрехи, ще ги отнесеш на твоя и мой повелител и ще му кажеш, че си ме убил. Аз ти се заклевам в живота, който ще ми подариш, че ще изчезна и ще се скрия на такова място, че нито ти, нито той, нито пък който и да е друг в този край ще чуе някога нещо за мен.“

Слугата, който се готвел да я убие без особено желание, бързо се смилил над нея, взел дрехите й, дал й съдраната си риза и едно наметало, оставил й малкото пари, които тя носела у себе си, и я помолил да напусне колкото се може по-скоро тия места; после взел коня й, оставил я сама в долината и отишъл при господаря си, комуто казал, че не само изпълнил каквото му било заповядано, ами оставил трупа и да бъде разкъсан от цяла глутница вълци. След известно време Бернабо се прибрал в Генуа, а когато стореното от него се разчуло, всички го упрекнали най-сурово.

Като останала сама и безутешна, дамата почакала да се стъмни, преоблякла се доколко могла и се запътила към една къщурка, която съзряла наблизо; тук една старица и дала всичко, каквото било необходимо, и тя стеснила и скъсила по своя мярка ризата на слугата; от своята риза пък си ушила чифт гащи, остригала си косите и след като заприличала на моряк, тръгнала към морето, където за щастие срещнала един благородник каталонец, на име сеньор Ен Карар, който бил слязъл от кораба си — спрял недалеч от това място, край Алба, — за да се поразхлади на една чешма. Тя го заприказвала, договорила се да постъпи на работа при него и се качила на кораба му, като заявила, че се казва Сикурано от Финале. Почтеният човек й дал по-хубави дрехи и тя започнала да му служи толкова добре и така изкусно, че скоро спечелила неговото благоразположение.

Не минало много време, каталонецът натоварил кораба си със стока и отплувал за Александрия, като занесъл на султана и няколко сокола за лов; султанът често го канел на гощавка и забелязвайки обноските на Сикурано, който винаги придружавал господаря си и му прислужвал, така го харесал, че помолил каталонеца да му го отстъпи; каталонецът изпълнил молбата на султана, въпреки че не му било особено приятно.

С примерната си служба Сикурано за кратко време успял да спечели обичта и благоразположението на султана, както преди, когато служел при каталонеца; дните минавали, дошло време както всяка година в Акри^[1], който бил владение на султана, да се състои годишното сборище на християнски и сарацински търговии — нещо като панаир, където за охрана на търговците и стоките султанът изпращал всеки път освен другите си служители и някой от своите сановници, заедно с голяма стража; като дошло уреченото време, той решил да изпрати за тази цел Сикурано, който вече бил научил отлично техния език. Така и сторил. Когато Сикурано пристигнал в Акри като предводител и началник на стражата за охрана на търговците и стоките, той почнал да изпълнява добре и усърдно своите задължения, обикалял и надзиравал навсякъде и видял мнозина търговци от Сицилия, Пиза, Генуа, Венеция и от други краища, на Италия, с които се сближавал на драго сърце, защото му напомняли за родния край.

Не щеш ли, веднъж, като спрял пред сергията на някакви венециански търговци, между другите скъпоценни вещи той видял една торбичка и един пояс, които веднага познал, че са негови, и се учудил не малко; но успял да се овладее и запитал най-учтиво чии са тези вещи и дали се продават. Тук се намирал и Амброджоло от Пиаченца, който бил докарал много стоки с един венециански кораб; като разбрал, че началникът на стражата пита кому принадлежат тия вещи, той пристъпил няколко крачки напред и казал, смеейки се: „Месер, тия вещи са мои; не ги продавам, но ако ги харесвате, ще ви ги подаря с най-голямо удоволствие.“

Като видял, че Амброджоло се смее, Сикурано се усъмнил да не би да се е издал с нещо пред него, ала успял да запази спокойствие и отвърнал: „Ти сигурно се смееш, задето войскар като мен се интересува от женски вещи, а?“ Амброджоло възразил: „Не, месер, не се смея за това, а за начина, по който се сдобих с тях.“ Тогава Сикурано рекъл: „Хайде, ако не е неприлично, разкажи ни как е станало и нека Бог ти помага.“ — „Месер — рекъл Амброджоло, — тия неща и още някои други ми ги даде една почтена дама от Генуа, на име мадона Джиневра, жена на Бернабо Ломелино, през нощта, когато спах с нея; тя ме помоли да ги запазя от любов към нея. А се засмях, защото си припомних глупостта на Бернабо, който прояви такова неблагоразумие, че заложи пет хиляди златни флорини срещу хиляда за това, че не ще успея да склоня жена му да изпълни моите желания; аз пък успях и спечелих облога, а той, който би трябвало да накаже по-скоро себе си заради собствената си глупост, отколкото нея за онова, що вършат всички жени, като се върнал от Париж в Генуа — както чух по-късно, — заповядал да я убият.“

Щом чула тези думи, дамата веднага разбрала причината за гнева на Бернабо, а заедно с това й станало съвсем ясно, че тоя човек е причина за всичките и беди; затова се зарекла тая работа да не му се размине безнаказано.

Сикурано се престорил, че разказът много му харесал и успял така хитро да влезе под кожата на Амброджоло и да се сближи с него, че след панаира търговецът отишъл с него и с цялата си стока в Александрия, където Сикурано му помогнал да открие сергия и му дал доста от собствените си пари; като видял, че тая работа е твърде изгодна за него, Амброджоло останал там с най-голямо удоволствие. Сикурано, който искал колкото се може по-скоро да убеди Бернабо в своята невинност, правил-струвал, докато най-сетне с помощта на неколцина познати търговци от Генуа, намиращи се по това време в Александрия, успял да извика Бернабо в тоя град с разни, измислени от търговците предлози; и понеже Бернабо бил много обеднял, Сикурано се споразумял тайно с един свой приятел да го прибере у дома си, докато Сикурано не реши, че е настанало време да извърши онова, което бил намислил.

През това време Сикурано успял да накара Амброджоло да разкаже своето приключение и на султана, а султанът, като го чул, доста се смял; но когато пристигнал Бернабо, Сикурано решил, че няма защо повече да отлага и като издебнал подходящ момент, помолил султана да извика при себе си Амброджоло и Бернабо и ако не успее с добро, да застави Амброджоло да каже истината пред самия Бернабо: как стои работата с жената на Бернабо, за която той се хвалел, че е спал с нея. И така, щом Амброджоло и Бернабо се явили пред него, султанът в присъствието на мнозина се обърнал най-строго към Амброджоло и му заповядал да каже истината — как е успял да спечели от Бернабо пет хиляди златни флорини; тук бил и Сикурано, човекът, в когото Амброджоло имал най-голямо доверие, но който сега бил страшно разгневен и го заплашвал с най-тежко наказание, ако не признае истината.

Поради това, заплашван и от едната, и от другата страна, пък и вследствие принудата, не очаквайки друго наказание, освен да го накарат да върне петте хиляди златни флорини и вещите, Амброджоло си признал чистосърдечно, в присъствието на Бернабо и на останалите, как станало всичко. След като Амброджоло млъкнал, Сикурано, сякаш изпълнявайки волята на султана, се обърнал към Бернабо и го запитал: „А ти как постъпи с жена си след тая измама?“ Бернабо отвърнал: „Обзет от ярост заради загубата на парите си и заради срама, с който помислих, че жена Ми Ме е опозорила, заповядах на слугата си Да я убие и тя, както той после ми разказа, била веднага разкъсана от глутница вълци.“

След като това било казано в присъствието на султана и той чул и разбрал всичко, без все още да проумее намеренията на Сикурано, който устроил цялата работа и водел разпита, Сикурано му казал: „Господарю мой, вие видяхте съвсем ясно доколко тая почтена жена може да се гордее с любовника си и със съпруга си; нейният любовник я лишава от честта й, като опетнява доброто и име с лъжи, и едновременно с това разорява съпруга и; а нейният мъж, доверявайки се повече на чуждите лъжи, отколкото на истината, която знае от дългогодишен опит, взема, че заповядва да я убият и да я хвърлят на вълците; не стига това, ами и нейният мъж, и нейният любовник толкова я обичат, че не могат да я познаят, макар и да са прекарали дълго време с нея. И тъй като ваша милост разбра ясно какво заслужават и двамата, ако вие, в знак на особена милост към мен, благоволите да накажете измамника и да простите на измамения, аз ей сега ще покажа тая жена и на вас, и на тях.“

Султанът, който, що се отнася до това, бил готов да угоди на всяко желание на Сикурано, отвърнал, че е съгласен и му казал да доведе дамата. Бернабо останал като гръмнат — той бил уверен, че жена му е мъртва; не по-малко бил учуден и Амброджоло, макар и да предчувствувал вече, че работата ще свърши зле за него и няма да му се размине само с връщане на парите; затова просто не знаел какво да прави — дали все още да се надява, или повече да се страхува от появата на дамата.

Щом султанът дал съгласието си, Сикурано паднал на колене пред него, мъжкият глас изчезнал заедно с желанието му да се представя за мъж и той казал: „Господарю мой! Аз съм клетата нещастна Джиневра; цели шест години се скитах немила-недрага по света, преоблечена като мъж опозорена по най-престъпен начин от лъжите на тоя подлец Амброджоло, а този жесток и недостоен мъж бе наредил на своя слуга да ме убие и да ме хвърли на вълците.“ И като раздрала дрехите си и показала гърдите си, тя доказала на султана и на всички останали, че е жена; после се обърнала към Амброджоло и го запитала с треперещ от ярост глас кога — както се хвалел по-рано — е спал с нея. Той я познал, онемял от срам и не могъл да каже пи дума. А султанът, който винаги я мислел за мъж, бил толкова изумен, че не можел да повярва на очите и ушите си; струвало му се, че всичко това е сън, а не действителност. Най-сетне, след като се поокопитил и се уверил, че всичко е истина, той възхвалил с най-топли думи поведението, постоянството и добродетелните нрави на Джиневра, която дотогава се наричала Сикурано. Султанът наредил да й донесат най-подходящи за нея женски дрехи и да доведат жени, които да й правят компания, а по нейна молба простил на Бернабо смъртното наказание, което той заслужавал; Бернабо, като познал жена си, хвърлил се облян в сълзи в краката й и почнал да я моли за прошка; макар и да не заслужавал, Джиневра му простила най-великодушно, накарала го да се изправи и нежно го прегърнала, както се полага на съпруг.

След това султанът наредил да вържат веднага Амброджоло на кол на някое по-високо, изложено на слънце място в града, да го намажат с мед и да не го отвързват, докато сам той не се строполи на земята. Така и направили. После султанът заповядал да дадат на дамата всичко, което принадлежало на Амброджоло, а то не било никак малко — възлизало на повече от десет хиляди дублони^[2] — и като устроил великолепно тържество, отдал почит на Бернабо като съпруг на Джиневра, а на Джиневра — като на най-почтена жена, и я дарил с най-скъпоценни вещи, със сребърни и златни съдове и с толкова много пари, че се събрали още десет хиляди дублони.

А щом тържеството свършило, наредил да приготвят един кораб и им разрешил да се приберат в Генуа, когато пожелаят; те се завърнали в Генуа като най-богати и най-весели хора и били посрещнати с най-големи почести, особено Джиневра, която всички смятали за мъртва, но после почитали до края на дните й като най-добродетелна и умна жена.

А Амброджоло, след като бил вързан на кола и намазан с мед, се мъчил страшно и не само умрял, ами още същия ден бил изяден до кости от мухите, осите и стършелите, които в оная страна се срещат в голямо изобилие; белите му кости се крепели на жилите и стояли така дълго време, без някой да се докосне до тях, за да напомнят на всеки, който ги зърне, за стореното от него злодеяние. Така измамникът попаднал под краката на измамения.