Джовани Бокачо
Декамерон (3)

Започва първият ден на Декамерон. Авторът обяснява защо са се събрали и разговарят същите лица, които после, ръководени от Пампинеа, беседват по въпроса кому какво най-много се нрави.

Всеки път, о прелестни дами, щом поразмисля колко сте милозливи по природа, готов съм да призная, че този труд ще ни се стори тягостен и мъчителен, защото такова е записаното в началото му скръбно възпоминание за последната смъртоносна чума, оставила печални спомени у всекиго, който е видял или научил по друг път причинените от нея сълзи и загуби. Но аз не искам това да стане причина да се изплашите и да престанете да четете по-нататък, като си помислите, че четивото ще ви води само сред сълзи и степания. Това страшно начало ще бъде за вас същото, каквото е за странника стръмната непристъпна планина, зад която се простира дивна, прекрасна равнина; тя ще му се стори толкова по-омайна, колкото по-трудно му е било, докато се е катерел и спускал. Защото, както след безкрайната радост настъпва печал, така и радостта прогонва теглата и страданията. Краткотрайната печал (казвам краткотрайна, защото за нея са отделени малко слова) скоро ще бъде последвана от удоволствието и насладата, които ви обещах още от преди, но които може би никой не би и очаквал след подобно начало, освен ако не е предупреден. Искам да бъда откровен: ако можех да ви преведа към желаната от мен цел по друг път, а не по тази стръмна и трудна пътека, бих го сторил най-драговолно; но тъй като без тези възпоминания не е възможно да се обяснят причините за събитията, за които ще прочетете по-нататък, аз се залавям за перото просто подтикван от необходимостта.

И тъй, казвам ви, че от времето на благодатното въплъщение на сина господен бяха изминали 1348 лета, когато в славния град Флоренция, най-великолепният от всички италиански градове, избухна смъртоносна чума, може би под влиянието на небесните светила, а може би и да беше изпратена върху нас, смъртните, от справедливия Божи гняв, за да ни накаже за греховете и да ни накара да се пооправим, тя започна няколко години по-рано в източните области и след като ги лиши от безброй люде, се местеше неспирно от едно място на друго и се разпростря чак на запад, сеейки след себе си смърт и печал. Против пея бяха безсилни и мъдростта, и предвидливостта човешка (градът бе изчистен от нечистотиите от нарочно назначени за това люде, забранено бе да се докарват в града каквито и да било болни, дадени бяха много съвети за опазване на здравето), против нея се оказаха безсилни и смирените молитви на верующите, отправяни многократно към всевишния на молебени, процесии или по друг начин; и стана така, че към първите дни на пролетта на споменатата година чумата започна да проявява гибелното си действие по някакъв страшен и чуден начин.

Докато на изток, рукнеше ли някому кръв от носа, се смяташе явен белег за неминуема смърт, тук, в началото на болестта и у мъжете, и у жените по слабините или под мишниците излизаха някакви отоци: едни наедряваха колкото ябълка, други — колкото яйце, някои ставаха и по-големи, други — по-малки; простолюдието ги наричаше „бубони“. Не след много смъртоносният оток почваше да се мести от споменатите части на тялото и да се появява безразборно ту тук, ту там, навсякъде. По-късно признакът на болестта се превръщаше в черни или синкави петна, които излизаха по ръцете и по бедрата, по цялото тяло; у някои петната бяха по-големи и по-нарядко, у други — по-дребни и по-нагъсто. И както отначало, че и по-сетне отокът бе сигурен белег за неизбежна смърт, за същото се смятаха и петната, щом се появяха у някого. Изглежда, че пред тези признаци бяха безсилни и не принасяха никаква полза ни съветите на лекаря, ни свойствата на никакъв лек; такава ли беше природата на болестта, невежеството на лекуващите ли (чието число бе набъбнало чрезмерно, защото освен учените лекари се появиха и мнозина жени и мъже, които нямаха понятие от медицина), та не можеха да се открият причините на болестта и да се вземат подходящи мерки, но така или иначе, малцина оздравяваха.

Почти всички умираха още на третия ден след появата на упоменатите признаци (кой по-рано, кой по-късно), повечето издъхваха, без да имат треска или нещо друго. Чумата се разпространяваше още по-бързо поради това, че от болните, които общуваха със здравите, тя се прехвърляше у последните така, както огънят лумва по всеки сух или мазен предмет, поставен близо до него. А още по-лошо бе, че заразата — а заедно с нея и причината за този мор — не прихващаше здравите само при разговор или общуване с болни; изглежда, че за да се зарази човек, достатъчно бе да докосне, макар и веднъж, дрехите или други вещи, които болният е пипал или употребявал.

Възможно е това, което ще ви кажа сега, да ви се стори чудно; ако аз, пък и мнозина други не го бяхме видели с очите си, трудно бих се осмелил да го повярвам, камо ли да го опиша, ако и да го бях чул от човек, заслужаващ пълно доверие. Искам да кажа, че болестта беше толкова прилепчива, че се предаваше не само от човек на човек; често се случваше да бъдем свидетели на по-страшни неща: ако друго живо същество (непринадлежащо на човешкия род) се допреше до вещ на болен или умрял от тази болест, то не само се заразяваше, но и умираше за съвсем кратко време.

Както казах и по-горе, в това можах да се убедя с очите си, наблюдавайки веднъж следното: на улицата бяха захвърлени дрипите на някакъв клетник, умрял от тази болест; не щеше ли, до тях се приближиха две свини и, както им е обичаят, дълго ровиха със зурлите си из дрипите, после ги захапаха, задърпаха ги насам-натам, а малко след това, като се позавъртяха, се проснаха мъртви върху злополучните дрехи, сякаш бяха погълнали отрова.

От подобни, а и от други, още по-страшни случки у людете, които оставаха живи, се породиха такива страхове и измислици, че почти всички постъпваха по един и същ жесток начин: почваха да странят от болните, да избягват да се докосват до тях и вещите им, защото вярваха, че така ще се опазят живи и здрави. Някои смятаха, че умереният живот и въздържанието от всякакви крайности ще им помогне много да се предпазят от тази напаст; и като се събираха на дружини, се уединяваха и затваряха в къщите, където нямаше болни и където смятаха, че ще им бъде най-добре. Хранеха се най-умерено с най-отбрани ястия, пиеха най-хубави вина, гледаха да не прекаляват в нищо, не позволяваха на никакви други хора да разговарят с тях, защото не искаха и да чуят никакви приказки за смърт и болести; и така прекарваха времето си сред музика и удоволствия, каквито сами можеха да си създадат. Други пък бяха на съвсем противоположно мнение: те твърдяха, че няма по-сигурен лек против тоя мор от това човек да пие без мяра, да не бяга от наслажденията, да скита, да пее и да се весели, да върши каквото може и каквото му душа иска, да се надсмива над всичко, което става около него. Каквото говореха, това и вършеха кой както може: скитаха денем и нощем от кръчма в кръчма, пиеха без мяра; най-често се събираха по чуждите къщи, стига да чуеха, че там ще намерят такива неща, които ще им се поправят и ще им доставят удоволствие. А това не беше никак трудно, защото всеки си мислеше, че дните му са преброени и никой не се грижеше ни за себе си, ни за имота си. Поради това повечето къщи бяха изоставени от стопаните си и бяха достъпни всекиму; влезеше ли в такъв дом чужд човек, почваше да се разпорежда така, както би правил и самият стопанин. Но и тези люде, въпреки скотския си начин на живот, се пазеха да не влизат в допир с болни.

По причина на злощастното и бедствено положение, в което бе изпаднал нашият град, както човешките, така и Божите закони бяха изгубили почти всякаква власт и никои не ги зачиташе. Тъй като техните блюстители и изпълнители подобно на мнозина други бяха или умрели, или заболели, или пък бяха загубили толкова много стражи и служители, че не бяха в състояние да изпълняват задълженията си, всеки беше свободен да върши каквото си иска.

Мнозина други пък си бяха избрали някакъв среден начин на живот между споменатите два. Без да се въздържат в яденето, както първите, но и без да пият без мяра и да се отдават на наслаждения, като другите, те водеха умерен живот и задоволяваха всичките си потребности. Не се уединяваха, а се разхождаха кой с цвете, кой с ухаещи треви, кой с други благоуханни подправки в ръка и често ги поднасяха до носа си, убедени, че това е най-добрият начин да ся поосвежат главата, защото въздухът бе наситен със смрад и зловония на трупове, болни и лекарства. Някои пък бяха на друго мнение: те твърдяха, че най-сигурният лек срещу заразите е човек да бяга от тях; това бе твърде нечовечно от тяхна страна, но кой знае, може би беше най-сигурно. Като разсъждаваха така и не се грижеха за друго освен за себе си, мнозина мъже и жени напускаха града, изоставяйки на произвола на съдбата и дом, и имот, и роднини, и близки; те търсеха убежище в своите или чужди имения, като че ли Гневът Божи, пратил чумата за наказание на хорските грехове, нямаше да ги настигне, където и да се приютеха, а щеше да се стовари само върху ония, дето бяха останали сред градските стени. Но те си бяха внушили, че там никой няма да остане жив, че на всички е ударил последният час. Не всички от тези люде, които разсъждаваха толкова различно, умираха, но и малцина се спасяваха.

Болестта поваляше мнозина — когото където свари; людете лягаха болни и гаснеха, изоставени почти от всички, защото, докато бяха здрави, те даваха същия пример на другите. Да не говорим за това, че гражданите се отбягваха, че съседите почти не се грижеха един за друг, че роднините се навестяваха съвсем нарядко, за да не кажем никак, или се виждаха отдалеч.

Сполетялата ни беда бе вселила такъв страх в сърцата на мъжете и жените, че брат брата изоставяше, чичото — племенника, сестрата — брата, а често и жената — мъжа си; случваше се, макар и да изглежда невероятно, че бащи и майки отбягваха да навестяват и наглеждат болните си чеда, като да им бяха чужди. По тази причина заболелите мъже й жени — а те бяха безчет — не можеха да се осланят на друго освен на милосърдието на приятелите си, които не бяха много, или на алчността на слугите, примамвани с чрезмерно високи заплати. Но и слуги трудно се намираха, пък и повечето от тях бяха хора груби и непривикнали на такъв род служба: поднасяха на болните каквото им поискат или ги наглеждаха, докато умрат — друго не умееха; все пак често се случваше, докато се грижат за болните, заедно с печалбата да изгубят и живота си.

Тъй като болните биваха изоставяни от съседи, близки и приятели, а нямаше и достатъчно слуги, установи се нечуван дотогава обичай: заболееше ли някоя жена, тя не се стесняваше — колкото красива и знатна да беше и щом болестта го налагаше — да прибегне до услугите на някой мъж, без да гледа дали е млад или стар, и да се разголва пред него без свян, както би сторила пред жена. Може би поради това ония, които оздравяваха, после не бяха вече така целомъдрени. Отидоха си и мнозина, които може би щяха да оцелеят, ако им бе оказана помощ. Поради всичко това — липсата на достатъчно грижи за болните и силата на заразата — денем и нощем в града измираше толкоз народ, че беше страшно да се чуе, камо ли да се види. И сякаш по необходимост у живите граждани почнаха да се вкореняват нрави, различни от предишните.

По-рано имаше обичай, който се среща все още и днес, в дома на покойника да се съберат жените — роднини и съседки, и да го оплакват заедно с най-близките му жени, докато пред къщата се струпваха мъжете — роднини, съседи и много други граждани. Идваха и свещеници — според положението на покойника, а равните нему понасяха тялото му в тържествено шествие със свещи и молитви до църквата, избрана от него още приживе.

Когато чумата взе да се разразява все по-силно, тези обичаи бяха занемарени изцяло или в по-голямата си част, а вместо тях се установиха други. Стана така, че людете не само умираха, без да са заобиколени от много жени, ами мнозина се преселваха във вечността без нито един свидетел; малцина бяха и ония, които в последния си час получаваха утеха от жалостивия плач и горчивите сълзи на близките си. Напротив: вместо това кънтеше смях, чуваха се шеги и цареше веселие; жените и те — уж заради собственото си здраве — бяха усвоили този обичай, заглушавайки у себе си свойственото им чувство на състрадание. Малцина бяха тия, чиито тленни останки биваха съпровождани до църквата от повече от десетина или дванадесет техни съседи, и то не почтени, уважавани граждани, а нещо като обикновени гробари от простолюдието, които се наричаха „бекини“ и услугите им се заплащаха; те бързаха да грабнат ковчега и да го отнесат не в избраната още приживе от покойника църква, а обикновено в най-близката. Отпреде им крачеха четирима или шестима духовници — понякога носеха малко свещи, понякога нищо — и без да си дават труд да четат дълги и тържествени молитви, с помощта на споменатите гробари спускаха трупа в първия свободен гроб, който се изпречеше пред тях. Простолюдието, а може би и по-голямата част от средното съсловие, имаше още по-печална съдба: най-често надеждата, че ще оцелее, или нищетата го караше да остане по домовете си, в своите квартали. Тия люде заболяваха ежедневно с хиляди и почти всички си отиваха мърцина, без да има кой да ги наглежда или да им помага.

Мнозина свършваха през деня или през нощта на улицата, други пък умираха у дома си, но съседите им узнаваха за това едва по вонята на техните разлагащи се трупове. Навсякъде гъмжеше от умирающи люде. Техните съседи, подтиквани както от страха да не се заразят от разлагащите се трупове, така и от състрадание към покойниците, в повечето случаи постъпваха по един и същ начин. Било сами, било с помощта на носачи (когато можеха да ги намерят) изнасяха труповете и ги оставяха пред портите; всеки, който минеше оттам, особено сутрин, можеше да види безчет мъртъвци, наредени по този начин. После се разпореждаха да докарат ковчези, а когато нямаше, слагаха труповете направо на дъски. Често в един ковчег наблъскваха по два или три трупа. Имаше и безброй случаи, когато в един ковчег лежаха съпруг и съпруга, баща и син, брат с братята си; неведнъж се случваше, ако двама свещеници вървяха с кръстове пред някой ковчег, след тях да се наредят още три или четири ковчега, носени от гробари; свещениците мислеха, че ще погребват само един човек, а се налагаше да опеят шестима или осмина, та понякога и повече.

На всичко отгоре покойниците не биваха почитани ни с плач, ни със свещи, нито пък биваха съпровождани от някого: дотам бяха стигнали работите, че на мъртвите обръщаха толкова внимание, колкото сега на една коза. Стана повече от очевидно, че ако при обичайния ход на нещата дори мъдрите люде не се научават да понасят търпеливо дребните и не така чести нещастия, то големите бедствия. карат дори простите хорица да бъдат разсъдливи и равнодушни към смъртта. И тъй като осветената земя не би стигнала за всички умрели, особено ако по стария обичай се даваше отделно място на всички мъртъвци, които биваха откарвани ежедневно и ежечасно в църквите, то в гробищата край църквите — и без това препълнени докрай — изкопаваха огромни ями и в тях нареждаха стотици трупове; слагаха ги на редове както се товарят стоки в корабите, после хвърляха отгоре малко пръст — и така, докато стигнат горния край на ямата.

За да не описвам по-нататък с такива подробност бедствията, които сполетяха нашия град, ще кажа, че ако за него бяха настанали трудни времена, то те не пощадиха и околностите му. Там, като оставим настрана замъците — а всеки замък е малък град, — в разпръснатите села, пък и на полето, злочестите бедни селяни и техните семейства умираха и денем, и нощем по пътищата, на нивите, в къщите си не като хора, а като животни: без помощта на лекар, без никой да ги наглежда. Поради това и те като гражданите се разпуснаха, престанаха да се грижат за имуществото си и за работата си; нещо повече: не само не залягаха да осигурят бъдещите плодове от добитъка, земята и собствения си труд, а гледаха как най-бързо да изядат каквото имат, сякаш всяко утро щеше да донесе и края на дните им. Воловете, магаретата, овцете, козите, свинете, кокошките, та дори и кучетата — най-верните другари на човека — бяха прогонени от стопанствата и бродеха на воля из полето, където нивите стояха неожънати, а зърното — неприбрано. Сякаш станали разумни същества, много животни, след като през деня се наяждаха до насита, вечер се прибираха сами без подканата на пастиря.

Но нека напуснем околностите и се завърнем отново в града. Какво друго бихме могли да кажем освен това, че поради жестокостта на небето, а отчасти може би и поради хорското коравосърдечие, от март до юли (било поради силата на чумната зараза, било защото страхът, вселил се у здравите, им пречеше да се грижат както трябва за болните и да задоволяват нуждите им) сред стените на град Флоренция измряха, както се твърди, над сто хиляди души. А до тази смъртоносна напаст навярно никой не е и предполагал, че в града има толкова много люде. Колко огромни дворци, какви прекрасни къщи и знатни домове, някога гъмжащи от челяд, от синьори и дами, сега бяха опустели до последния слуга! Какви известни родове, какви несметни наследства, какви големи богатства останаха без наследници! И колко славни мъже. колко красиви жени, колко прекрасни младежи, които не друг, а самият Гален^[1], Хипократ^[2] или Ескулап^[3] би определил за напълно здрави, сутрин се хранеха със своите близки, другари и приятели, а на следния ден вечеряха с предците си на оня свят!

Мъчително е за мен да се спирам повече на тези беди; затова в разказа си ще пропусна всичко, каквото мога, и ще кажа, че по времето, когато нашият град бе почти опустял поради гореизложените причини, случило се (както узнах после от доверено лице) един ден, във вторник сутринта, в божия храм „Санта Мария Новела“, когато там нямало почти никои, след службата да се срещнат седем млади дами; както бе прието тогава, те били облечени в траурни дрехи и всички били свързани помежду си било по роднинство, било по дружба, било по съседство. Никоя нямала повече от двадесет и осем години, никоя не била по-млада от осемнадесет; всичките били от знатен род, всичките — хубавици, умни, благонравни и почтени. Бих могъл да назова истинските им имена, ако нямах причина да ги премълча. А тази причина е следната: не бих желал в бъдеще никоя от тях да бъде посрамена заради онова, което те ще разкажат или чуят по-нататък, защото днес мярката за удоволствието е много по-ограничена от времето, когато по гореизложените причини същата тази мярка бе много по-широка не само за техните години, но и за хора, в много по-зряла възраст. Не бих искал също така да дам повод на завистниците — винаги готови да ухапят хората с примерен живот — да хвърлят петно върху честта на тези дами със своите недостойни брътвежи. Все пак, за да не ги бъркаме по-нататък, когато те ще почнат да разказват, възнамерявам да ги нарека с имена, които изцяло или поне отчасти се покриват с техните качества.

И така, първата — и най-възрастната — ще наречем Пампинеа^[4], втората — Фиамета, третата — Филомена, четвъртата — Емилия; след това петата ще назовем Лаурета, шестата — Неифила, а последната — и то не без основание — Елиса. След като се срещнали в църквата съвсем случайно, а не нарочно, те се отделили в един кът, насядали почти в кръг, и като престанали да шепнат „Отче наш“, въздишайки, започнали да разговарят за това, което ставаше из града. По едно време замълчали и Пампинеа след малко казала:

— Мили мои дами, навярно неведнъж сте чували — както и аз. разбира се, — че който се ползува от правата си по позволен начин, никому не нанася вреда. Всеки, който се е родил на този свят, има естественото право да поддържа, да пази и защищава, доколкото е възможно, своя живот; това понякога е ставало причина людете да убиват други невинни люде, за да запазят собствения си живот. Щом такова нещо се допуска от законите, които се грижат за добруването на всички смъртни, то колко повече трябва да бъде позволено нам — пък и на всеки човек — да вземем всички възможни мерки, за да запазим живота си, без, разбира се, да вредим на другите. Като си припомня как прекарахме тази заран, пък и предишните дни, като си припомня за какво и как разговаряхме, идвам до убеждението — и вие сигурно ще се съгласите с мен, — че всяка от нас се бои за живота си; но не това ме учудва, а друго: че въпреки машата женска чувствителност никоя от нас не търси лек срещу това, от което с основание се страхуваме.

Струва ми се, че живеем тук само защото искаме или трябва да бъдем свидетелки колко мъртъвци докарват в гробището; или да чуем дали монасите (а и от тях почти никой не е оцелял) пеят молитвите си в уречените часове; или да напомняме всекиму с нашето облекло колко и какви беди са ни сполетели. Излезем ли оттук, виждаме как пренасят покойници или болни, или пък срещаме разни люде, в миналото осъдени от властите и обществените закони на изгнание, Сега да се показват най-нахално из града, напук на законните разпоредби, защото знаят, че пазителите на закона са или починали, или болни; сблъскваме се и с оная измет на нашия град — гробарите, които живеят от нашата смърт и са плъзнали навред да умножават мъките ни, като ни укоряват с дръзките си и безсрамни песни заради сполетялото ни бедствие.

Навсякъде чуваме все едно и също: еди-кои си умрели, еди-кои си на смъртно легло; и където и да идем, бихме слушали само плач и вопли, стига да е останал някой да оплаква мъртвите. А приберем ли се вкъщи — аз не знам дали и с вас става така, както с мен: но като не намеря никого другиго от нашето голямо семейство освен слугинята, аз се разтрепервам и усещам, че косите ми настръхват; където и да вляза, където и да се спра из къщи, пред мен изникват сенките на умрелите; те се явяват отпреде ми не такива, каквито ги помня, и ме плашат с ужасиите си образи, които са приели кой знае откъде. Затова навсякъде се чувствувам зле — и тук, и у дома, и навън; а освен това, както изглежда, други като нас, които да са заможни и да има къде да се приютят, не са останали в града. Неведнъж чух и видях, че людете (ако все още са останали), стига да поискат, вършат какво ли не и денем, и нощем, сами или с други, без да гледат дали това е прилично, или не; важното е да им доставя повече удоволствие.

Така постъпват не само миряните, но и ония, дето са се затворили в манастирите. Те си внушават, че и на тях подобава и е позволено каквото и на другите, нарушават дадения обет, отдават се на плътски удоволствия, надявайки се, че така ще избягнат смъртта, станали са разпуснати и безнравствени. Щом е така — а то е съвсем очевидно, — какво търсим тук? Какво чакаме? Какво си въобразяваме? Защо, за разлика от нашите съграждани, сме така безучастни и равнодушни към собственото си здраве? Нима се смятаме за по-малко ценни? Или пък сме убедени, че животът е привързан към тялото ни с по-яки вериги, отколкото у другите, и затова няма смисъл да се пазим от нещата, които биха могли да ни навредят?

Ако наистина мислим така, ние се заблуждаваме, ние се самозалъгваме; що за безразсъдство! Че наистина е така, ще се убедим, речем ли да си припомним само колко и какви младежи и жени покоси досега тази жестока болест. И за да не станем жертва — поради небрежност или малодушие — на онова, което, стига да искаме, бихме могли да избегнем по един или друг начин, аз мисля (не знам дали ще се съгласите с мен), че най-добре ще бъде, ако направим следното: да се махнем от този град, както са постъпили преди нас и продължават да постъпват мнозина.

Пазейки се като от смъртта от непристойните примери на другите, да отидем в някое от нашите имения (каквито всяка от нас притежава в доста голям брой) и там, без да прекрачваме нито с една наша постъпка границите на благоразумието, да се забавляваме и веселим както можем. Там се чува песента на птиците, зеленеят се хълмове и долини, житата из полето се люлеят като безбрежно море, навсякъде е пълно с какви ли не дървета, а небето изглежда много по-просторно и макар да продължава да ни се гневи, то няма да ни лиши от вечната си красота: всичкото това е много по-приятно за гледане от опустелите стени на нашия град.

Там и въздухът е много по-свеж, има и по-голямо изобилие на всичко необходимо за живот в тия времена, и неприятностите са по-малко. Вярно е, че и там селяните измират, както тук гражданите, но това няма да е така угнетяващо, защото къщите и хората са много по-нарядко, отколкото в града. От друга страна, ако не се лъжа, никоя от нас няма да остави тук някого; напротив — наистина можем да кажем, че изоставените сме ние, защото нашите близки, които измряха или избягаха, за да се спасят от смъртта, ни изоставиха самотни сред бедствието, сякаш сме им чужди. Затова, ако изпълним това намерение, никой в нищо няма да може да ни упрекне; не постъпим ли така, възможно е да ни споходят и мъки, ч неприятности, а може би и смъртта.

И тъй, ако желаете, смятам, че най-добре ще сторим да извикаме нашите прислужници и им наредим да приготвят необходимото и да ни последват, а ние ще си прекарваме дните днес тук, утре там и ще се веселим и развличаме както позволява времето; така ще живеем, докато видим какъв край е отредило небето за тези неща, стига, разбира се, смъртта да не ни сполети преждевременно. Помнете, че нам повече приляга да си отидем оттук с чест, отколкото — като множество други жени — да останем тук и да живеем в безчестие.

Като изслушали Пампинеа, другите дами не само одобрили нейния съвет, а пожелали и да го последват и започнали да разговарят помежду си какво трябва да сторят, сякаш щели да тръгнат на път още щом излязат от църквата. Но Филомена, която била най-разсъдлива, рекла:

— Уважаеми дами, предложението на Пампинеа е много хубаво; ала все пак не бива да избързваме, както, изглежда, искате да направите. Не забравяйте, че всички ние сме жени, но никоя от нас не е чак толкова млада, че да не знае доколко жените могат да бъдат разумни и колко умеят да се справят сами без покровителството на мъжете. Ние сме непостоянни, вироглави, подозрителни, малодушни и боязливи; и аз много се страхувам, че ако не вземем със себе си и други, по-опитни люде, нашата дружина ще се разпадне по-скоро и много по-недостойно за нас, отколкото би трябвало. Затова, по-добре е да вземем мерки още в началото.

Тогава Елиса добавила:

— Истина е, че мъжете са разумът на жените; без тяхното ръководство нашите начинания много рядко стигат до добър край. Но как да намерим мъже? Всички знаем, че повечето наши близки са измрели, а останалите живи са се разбягали кой тук, кой там (не ги знаем къде), за да се спасят от същото, от което и ние искаме да се спасим. А да викаме чужди мъже, няма да е прилично. Затова, ако наистина милеем за здравето си, трябва така да си подредим работите, че където и да отидем за почивка и развлечение, да си нямаме неприятности и да няма за какво да се срамуваме.

Докато дамите разговаряли така помежду си, в църквата влезли трима млади мъже; най-младият от тях бил не по-малко от двадесет и пет годишен. Страшните бедствия, загубата на близки и приятели и страхът за собствения им живот не били успели да потушат, нито дори да охладят у тях любовния плам. Единият се казвал Панфило, вторият — Филострато, третият — Дионео. И тримата били любезни и благовъзпитани люде и сред всеобщата бъркотия търсели като най-висша утеха да зърнат своите дами, а те и трите по една случайност се оказали измежду споменатите седем; останалите пък били техни роднини. Мъжете съзрели дамите не преди да ги забележат и те, защото Пампинеа се усмихнала и казала:

— Ето че съдбата подкрепя нашите начинания, като ни изпраща тези добродетелни и почтени млади люде, които драговолно ще ни бъдат и ръководители, и слуги, ако ние не откажем да ги приемем на тази длъжност.

А Неифила, чието лице поруменяло от свян, защото била любима на едного от младежите, добавила:

— За бога, Пампинеа, какво говориш! Аз знам много добре, че за всеки от тях могат да се кажат само хубави неща; смятам, че те са способни на далеч по-възвишени дела и мисля, че тяхното присъствие би било чест и удоволствие за много по-красиви и по-достойно от нас жени. Но тъй като е известно, че те са влюбени в някои от нас, то аз се опасявам да не би, ако ги вземем със себе си, да дадем повод за злословни и сквернодумство без наша или тяхна вина.

Тогава Филомена рекла:

— Та какво от това? Нека аз да живея честно и да нямам угризения на съвестта, пък другите да си приказват каквото щат: Бог и истината ще ме защитят. А ако младежите са съгласни да тръгнат с пас, то, както спомена и Пампинеа, бихме могли да кажем, че съдбата наистина подкрепя нашето пътуване.

Щом чули това, другите дами се поуспокоили и решили единогласно да повикат младежите, да ги известят за намеренията си и да ги помолят да ги придружат по време на пътешествието. И без да губи повече време в излишни приказки, Пампинеа, която се родеела с едного от тях, станала и се запътила към младежите, които били застанали встрани и наблюдавали дамите. След като ги поздравила весело и обяснила какво възнамеряват да предприемат, тя ги помолила от името на всички да се съгласят да ги съпровождат — разбира се, с най-чисти и братски намерения.

Отначало младежите помислили, че Пампинеа се подиграва с тях, но като се убедили, че тя говори сериозно, приели с радост да тръгнат с дамите. И без да губят повече време, преди да се разделят, всички се споразумели кой какво да вземе за това пътешествие. След като се разпоредили да бъде приготвено каквото трябва и да бъде изпратено там, където възнамерявали да отидат, на следната утрин, сиреч в сряда призори, дамите, придружени от няколко прислужнички, и тримата младежи с трима слуги тръгнали на път.

Не извървели и две мили и стигнали мястото, където решили първоначално да отседнат. То било разположено на малък хълм, доста отдалечен от околните пътища, осеян със зелени храсти и най-различни дървета, представляващи наистина приятна гледка. На хълма се издигал красив дворец с голям и хубав вътрешен двор, с лоджии, зали и стаи, коя от коя по-изящни и украсени с приятни за окото картини. Наоколо се редували полянки и прелестни градини, кладенци със студена вода и изби с най-скъпи вина — по-подходящи за хора, обичащи да пият, отколкото за такива почтени и трезви дами.

Като пристигнала, за голямо свое удоволствие дружината заварила двореца почистен и пометен, стаите били застлани с рогозки, леглата оправени и навсякъде било пълно с цветя, каквито можело да се намерят за сезона. След като насядали да си починат, Дионео, който изпъквал сред всички с веселия си нрав и остроумие, казал:

— Почитаеми дами, ние дойдохме тук водени по-скоро от вашия разум, отколкото от нашата находчивост; аз не знам какво мислите да правите със собствените си грижи, но що се отнася до моите, знайте, че ги оставих при градските порти, когато преди малко излязох оттам заедно с вас. Затова или бъдете готови да се веселите, да се смеете и да пеете заедно с мен — разбира се, доколкото подобава на вашето достойнство, — или ме пуснете да се върна при моите грижи в сполетения от бедата град.

Пампинеа отвърнала весело, сякаш и тя като него била решила да прогони собствените си грижи:

— Точно така, Дионео! Чудесно! Ще живеем весело, нали затова решихме да избягаме от скърбите. Но тъй като всичко, що се върши без мярка, е краткотрайно, то аз, която започнах разговора, станал причина да се събере тази приятна дружина, искам нашето веселие да трае дълго време; затова мисля, че трябва да се съгласим някой от нас да ни ръководи; ние трябва да го зачитаме и да го слушаме, а той ще има една-единствена грижа: как най-добре да се развличаме. А за да може всеки от нас да изпита както бремето на грижите, така и удоволствието на почитта и за да не стане така, че (след като други са вкусили и от едното, и от другото) някой, без да е изпитал ни бремето, ни почитта, почне да завижда, то аз предлагам и грижите, и честта да бъдат възлагани поред всекиму измежду нас. И нека първият да бъде избран от всички нас, а следващите да бъдат определяни поред всеки ден, когато наближи часът за вечерня, от тогова или тая от нас, които същия ден са ни ръководили. И нека, докато бъде на тази длъжност, всеки има пълната власт да се разпорежда и да определя къде и как да прекарваме Бремето си.

Тия думи се поправили много на всички и те единогласно избрали Пампинеа за кралица през първия ден; Филомена, която била чувала, че лавровите клонки са символ на голяма чест и увенчаният с тях заслужава голяма почит, изтичала до едно лаврово дърво, откъснала няколко клонки, свила венец и го положила на главата на Пампинеа. Оттогава, докато останали заедно, този венец се превърнал за всекиго в символ на кралската власт, на старшинството.

Като я избрали за кралица, Пампинеа помолила всички да замълчат, наредила да извикат слугите на тримата млади мъже и четирите прислужнички на дамите и заговорила в настъпилата тишина:

— Тъй като на мен се падна първа да ви дам пример как нашата дружина може да преуспява в ред и веселие, без да има за какво да се срамуваме, и да съществува, докато ни е угодно, то аз назначавам за мой сенешал^[5] Пармено, слугата на Дионео, като му възлагам да се грижи за цялата дружина и за трапезата. Нека Сириско, слугата на Панфило, бъде наш ковчежник и отговаря за разходите, като изпълнява нарежданията на Пармено. Тиндаро, слугата на Филострато, да остане при господаря си; той ще прислужва нему и на другите двама младежи, когато другарите му са заети с изпълнение на задълженията си и няма да могат да се грижат за своите господари. Моята прислужница Мизия и прислужницата на Филомена, Личиска, ще бъдат постоянно в кухнята и ще се грижат най-старателно да приготвят ястията, които им заръчва Пармено. Заповядвам Кимера и Стратилия — слугини на Лаурета и Фиамета, да подреждат покоите на дамите и да се грижат за поддържане на чистотата там, където ще се събираме. И от всекиго, който държи да се радва на нашето благоволение, ние искаме най-настоятелно: където и да отиде, откъдето и да се върне, каквото и да е чул или видял, да ни носи само приятни и весели вести.

И след като дала набързо разпорежданията си, които били посрещнати от всички със задоволство, Пампинеа се изправила и казала с усмивка на уста:

— Тук е пълно с градини, полянки и много други приятни кътчета; нека всеки отиде да се разхожда където си иска. Но удари ли третият час^[6], всички да се съберем отново тук, за да се нахраним, докато е още прохладно.

С тези слова новата кралица разпуснала веселата дружина и младежите и прелестните дами тръгнали да се разхождат из градината, като разговаряли за най-приятни неща, виели венци от разни клонки и пеели любовни песни. Така прекарали времето си до определения от кралицата час, после се върнали и се убедили, че Пармено е почнал да изпълнява най-съвестно новите си задължения; още щом влезли в залата на приземния етаж, те видели, че масите са постлани с белоснежни покривки, че чашите блестят като сребро^[7] и всичко е осеяно с цветове от жълтуга. По волята на кралицата донесли вода за измиване ма ръцете, после всички насядали по местата си, определени им от Пармено. Поднесли им най-вкусни блюда и най-тънки вина и без да губят време, тримата слуги прислужвали на трапезата. И тъй като всичко вървяло както трябва, всички били в отлично настроение и се хранели сред шеги и веселие. Като раздигнали масите, кралицата заповядала да донесат музикалните инструменти, понеже и дамите, и младежите знаели да танцуват карола^[8], а някои от тях умеели и да свирят и пеят; по нареждане на кралицата Дионео взел лютнята^[9], а Фиамета — една виола.

Двамата засвирили прекрасен танц, кралицата отпратила прислугата да обядва, а тя се заловила в кръг с другите дами и двамата младежи и се понесла с бавна стъпка. Щом свършил танцът, почнали да пеят весели, приятни песни. Забавлявали се така, докато кралицата решила, че е време за почивка и разпуснала дружината. Тримата млади мъже се отправили към покоите си, които били отделени от тези на дамите; те намерили леглата си приготвени и навред имало много цветя, както в залата. Същото сторили и дамите, които се съблекли и легнали да спят.

Малко след като ударил деветият час, кралицата станала и накарала да събудят дамите и младежите, твърдейки, че е вредно да се спи много денем. Всички се запътили към една поляна с буйна зелена трева, където не прониквал ни един слънчев лъч. Духал лек ветрец.

По волята на кралицата всички насядали на тревата в кръг, а тя им рекла:

— Както виждате, слънцето е все още високо, пък и много е горещо; чува се само песента на щурците по маслиновите дръвчета. Безсмислено би било да отиваме някъде другаде. Тук е прохладно и приятно, имаме и шах, и дама, всеки може да се забавлява така, както му е приятно. Но ако искате да знаете моето мнение, ние бихме могли да прекарваме най-душните часове на деня не в такива игри, по време на които настроението на едни неизбежно се разваля, пък други не изпитват кой знае какво удоволствие само да гледат, а в разказване; разказаното от един човек може да достави развлечение на цялата дружина. Докато всеки от вас разкаже по някоя новела, слънцето, току-виж, почнало да клони към заник, горещината ще намалее и ние ще можем да отидем където си искаме и да прекараме приятно. Ако сте съгласни с моето предложение, а аз съм готова да следвам вашите желания — добре, ако ли не, всеки е свободен до часа за вечерня да прави каквото той иска.

И дамите, и мъжете одобрили нейното предложение. Тогава кралицата казала:

— Щом е така, нека през първия ден всеки от вас размишлява свободно по въпросите, които той смята за най-уместни.

После се обърнала към Панфило, който седял от дясната й страна, и го подканила любезно да сложи началото с една своя новела. Щом чул заръката, Панфило почнал да разказва сред всеобщо внимание.