Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Историите на Господаря Ли (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Story of the Stone, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 22 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
crecre (2008)

Издание:

Бари Хюгарт. Легенда за камъка

Превод: Венелин Мечков

Редактор: Боряна Гечева

Компютърен набор „АБАНОС“ ООД — София

АБАГАР ХОЛДИНГ, 1995

с/о Prava i Prevodi, Beograd

История

  1. — Добавяне

Глава 25

Предполагам, че очите ни — моите и на Лунното момче, ще да са се завъртели като на пияни делфини, когато фигурката свали червената си перука и изпод нея се подаде познатата ни рошава коса. След това отметна напълно назад качулката си и пред нас се появи усмихващият се Лю Пао. В ръката си държеше парче камък, кръгло и вдлъбнато като паница.

— Ян — каза той с плътен мъжки глас. След това доближи устни до другия край на камъка. — Ин — произнесе с нежния девически глас на момичето. — Излишно е да казвам, че звукът от средата на камъка е изключителен — продължи весело със собствения си глас. — Не се осмелих да го използвам под земята поради опасението ми от вибрациите, които можеше да предизвика. Това показва само колко небрежно се бях подготвил за срещата си с великия Господар Ли. Не се поколебахте да сринете целия градеж и насмалко щяхте да ме смачкате като дървеница.

Князът направи дълбок поклон. Господарят Ли изръмжа и изпразни съдържанието на кесията си върху тревата. Тъй като кесията му бе водонепромокаема, той я напълни с вино и внимателно я пристегна. Дясната му ръка бе все още много силна, така че без усилие запрати виното през пропастта, а князът го пое. Двамата вдигнаха учтиво наздравица и след това жадно отпиха от виното.

— Между другото, на колко години беше, когато успя да откриеш входа към гробницата? — попита уж небрежно Господарят Ли.

— На дванадесет — отговори князът. — Едва на тринадесетгодишна възраст обаче успях да отворя вратата и да вляза в погребалната камера. Ти така точно възстанови трагичния случай с двамата градинари, че от думите ти кръвта ми се смрази — махна той тъжно с ръка. — Никак не ми беше приятно да направя това, но ти сам призна, че съществуваше възможността всички алчни разбойници и бюрократи в империята да се появят пред прага ми. Можех ли да си позволя да доверя на тези двама души подобна тайна?

— Не, наистина — отвърна Господарят Ли.

Не мога да говоря от името на Лунното момче, но ми се струваше, че страдам от халюцинации. Започнах да се чудя дали не съм погълнал неволно някаква наркотична гъба.

— По подобен начин се развиха нещата и с ръкописа на Су Ма Чиен — продължи князът. — Мислех, че никой няма да открие тайната, но веднъж ме навести Разногледият брат, взел със себе си страница от ръкописа. Глупакът бе решил, че е истински. Аз знаех, че е подправен, но два дни след това съобразих, че той всъщност е прав. Текстът беше зашифрован, но откъде можех да бъда сигурен дали Разногледият брат само не се прави на глупак? Не трябваше да изключвам възможността, че той е способен да го разшифрова, така че се наложи да изпратя при него отвратителния си прародител, за да го обезвреди. Бях принуден пряко волята си да предприемам действия, които ми бяха противни — продължи сърдито князът. — Ти самият разкри съществуването на копие и нямаше как да не направя опит да се сдобия и с него. Вторият монах всъщност извърши самоубийство, след като има глупостта да наднича през вратата на библиотеката.

Двамата събеседници продължиха замислено да отпиват от виното си, докато наблюдаваха пърхащите на слънчевата светлина пеперуди. Вятърът донесе уханието на дъжд и някъде в далечината започнаха да се струпват тъмни облаци. Далеч под нас Долината на сенките започна да потъва в пурпурни сенки.

— Когато влизах в гробницата, винаги използвах най-нежния възможен звук, за да контролирам своя прародител — каза князът. — В деня, когато го проводих заедно с веселите му другари до манастира, той изрази желание да остане навън и да удуши още няколко души. Тогава ми се наложи да издам малко по-силен звук, за да го усмиря. Получи се също както в легендата за императора и мандарините. Невероятната чи на камъка надви по-слабите жизнени сили по пътя си, така че когато върнах прародителя си в гробницата, в същото време умъртвих живота на част от Княжеската пътека. Бях страшно угнетен от това. Почувствах се като герой от детска приказка, който се опитва с вълшебна пръчица да излекува настинката на жена си и успява, само дето пътьом я превръща в пращящ от здраве як. Нещо, което в началото ми се бе сторило много просто, се усложни до неимоверност. Без да ща докарах нещата дотам, че уплашеният до смърт абат се отправи в Пекин, за да прибегне до помощта на легендарния Ли Као. Дори и след като научих за твоето предстоящо идване, бях достатъчно глупав, за да предположа, че ще се откажеш от търсенето, когато стигнеш до задънена улица.

Господарят Ли сърдито се изплю.

— Легендарният Ли Као би трябвало да си купи буркан с червеи и да застане с въдица до брега на Окото на спокойствието — рече той. — Именно простотата ме подведе. В противен случай щях да разбера какво всъщност става още в мига, когато видях твоето ателие.

— Недей така, ти бе наистина блестящ! — възрази князът. — Просто не можех да повярвам на очите си, когато видях с каква лекота ти разби стените на задънените улици и не престана през цялото време да се приближаваш към целта. Беше се отправил към истината така неумолимо, както самата съдба, така че не ми остана друг изход, освен да се опитам да те убия.

Князът отметна глава назад и се засмя така чаровно, както и преди.

— Трябваше още тогава да съобразя — продължи, — че човек, набрал достатъчно смелост, за да извърши пътешествие в съзнанието си до самия Ад, щеше да бъде по-труден за убиване дори от Каменната маймуна. А и ти, Воле — кимна в моя посока, — извърши същински подвиг. Бях решил, че си мъртъв, още в момента, когато те отведох при отвратителния си прародител. Ти пък вместо това си спечели място в книгата на Пу Сун Лин, Летописеца на странните неща.

— След като стана дума за Смеещия се княз, я ми кажи как се сдоби той с веселата си дружинка? — попита Господарят Ли.

— Вината за това е само моя — князът се намръщи и укорително се удари по бузата. — Може и да съм бил съобразителен за възрастта си, когато открих своя прародител, но все пак бях само едно малко момче. Веднъж забравих да го заключа в погребалната камера, а отгоре на всичко се отправих на дълго пътешествие. При завръщането си открих, че той се възползвал от това, за да издебва на лунна светлина заблудили се пътници и по този начин да си осигурява компания. Воле, наистина съм ти много задължен, че му видя сметката. Рано или късно щях да бъда принуден да го направя самият аз, но все не успявах да съобразя как.

Реших, че княз Лю Пао наистина е бил много съобразително дете. Нямаше как да бъде иначе, след като още на тринадесетгодишна възраст бе успял да убие двама свои приятели, подлъгвайки ги да му отворят един саркофаг, а сетне, видял вместо изсъхнала мумия полуразложеното тяло на едно все още дишащо чудовище, се бе научил да го командва и контролира с помощта на звука от вълшебен камък. Явно, в тялото на тринадесетгодишното момченце се е крил зъл деветдесетгодишен старец с леденото сърце на палач.

Очите на палача се разнежиха, когато погледът му се плъзна върху Утринната скръб. Разтвори безпомощно ръце.

— Искам да ми повярвате, че наистина я обичах — каза спокойно. — Не ми оставихте обаче друг изход. Бяхте ме заклещили в един ъгъл и затова ми се наложи да взема едно трудно решение.

— Ти това решение си го взел много отдавна — възрази Господарят Ли. — Взел си го още, когато си разменил душата си срещу вълшебството на един камък. Утринната скръб пък взе точно обратното решение. Между другото, Лунно момче, би ли могъл да извлечеш звука на душата от това парче?

Взе парчето камък, което бе извадил от Смеещия се княз, и го подаде на Лунното момче. То поклати глава отрицателно.

— Не, само от плоския камък това няма да е възможно. Ще ми трябва поне още едно парче — от гласа на Лунното момче останах с чувството, че то все още приема случващото се с нас за кошмар.

Господарят Ли кимна с разбиране. Изправи се, отиде до тялото на Утринната скръб и извади ножа си. Животът й бе угаснал още в гробницата, така че от раната й потекоха едва само няколко капки кръв, когато Господарят Ли измъкна огромното парче дърво, пронизало гърдите й. Извади нещо от раната, изми го с вино и след това го обърса в дрехата си. Когато го подаде на Лунното момче, видях, че е малка люспа от камък.

— Признавам, че сгреших в първата си оценка на Утринната скръб — каза. — Тогава си помислих, че е била прислужница на Ту Ван при някое от предишните си превъплъщения. Истината е, че тя никога не е напускала това си превъплъщение. Ту Ван я пронизала в гърдите с иглата си за коса. Благодарение на каменната люспица, достигнала сърцето й, тя оживяла. Сетне войниците, след като я ударили с камък в главата, погрешно я взели за мъртва. Камъкът обаче я съживил и момичето се отправило да броди по света, лишено от памет. Този свят е твърде опасен и твърде жесток към младите хубави момичета. Сетне Тай Тай я открила, окървавена и в безсъзнание, и я прибрала при себе си, дала й покрив и име.

Господарят Ли стисна рамото на Лунното момче, после и моето, и отново седна до меха си с вино.

— Не оплаквайте Утринната скръб — каза тихо. — Нали си спомняте как в безсъзнание, се опита с песен да облегчи болките на старата дама? В сърцето си е носила дар от Небесата, който всъщност не й се полагал. Могла е да стане най-уважаваната и знаменита дама в историята, но кражбите на са й били по сърце. Нямам представа как точно е прекарала странния си скитнически живот, нито пък по какъв начин се преместваше от едно съществуване в друго, без да разбужда паметта си. Знам само това, че цели седем века и половина тя е отказала да открадне каквото и да е от Небесата и че сега в Ада я посрещат с най-високи почести. Тъй като с влога си може да закупи половината от владенията му, няма как да не й предложат да се изкачи на Кун Лун и да седне в нозете на Великия господар на нефрита. Боя се, че княз Лю Пао едва ли ще успее също да се устрои там.

Очите му бяха изпълнени с хладина и презрение, когато погледна княза.

— Той вече уби петима души само и само да може да продължи да потапя четката си в мастилницата на Небесата, да рисува божествени картини, благодарение на вълшебното докосване и сетне да ги пробутва като собствени — Господарят Ли изжабурка устата си с вино и го изплю. — Лъжа и измама! Позлата, нанесена върху гнилоч и украсена с лъжи. Лицето на княза побеля от обида.

— Нима наистина мислиш така, старче? — прошепна той. — Нима действително оценявяш така творчеството ми? — князът вече бе почервенял. — Та тези картини са си мои! Никому не съм ги показвал! За каква измама може да става дума?

— Става дума за мастурбация — поясни спокойно Господарят Ли. — В твоя случай би могла да се окачестви и като изнасилване.

— Създавах рисунки, за да открия пътищата на вселенската енергия! — изкрещя гневно князът. — Отвратителният ми прародител потърси истината в реки от кръв. Аз се опитах да я издиря чрез безвредни бои. А, ако щеш да знаеш, дори и Смеещият се княз е бил на прав път в своите философски търсения! Знаел е към какво се стреми за разлика от теб, дето си пилееш времето за разрешаването на дребни загадки, подхождащи повече за малки деца!

Господарят Ли отпи дълбока глътка и след това си обърса устните с брадата.

— Не бих окачествил загадката на камъка като дребна — рече спокойно. — Иначе признавам, че вижданията ми за света са наистина донякъде детски.

Князът бе започнал да възвръща нормалния цвят на лицето си. Надигна кесията и отпи от нея, след което доволно се отпусна.

— Детски ли, казваш? По-скоро са старовремски — каза пренебрежително. — Всъщност всичко, което вършиш, е старовремско. Кой друг би хукнал да обикаля в наше време цял Китай, та дори и да слиза в Ада, за да се доближи до истината чрез собствените си преживявания, а не като се опре върху обективните проучвания на цяла една армия от изследователи? Вижда се, че приемаш съвсем сериозно народните предания за богове и богини, а и интересът ти към самия камък е пробуден от буквалното възприемане на глупостите, изложени в идиотските летописи на Небесата и Земята. Ех, Ли Као!

Велик човек си наистина, обаче — казвам ти го с най-голямо уважение — продължаваш да си жива антика, неспособна да се откъсне от отдавна мъртви ценности и практики.

Князът се засмя и повдигна своя камък. Видях, че го е завързал за шията си с ремък. Сребърната паничка за боя, с която дотогава го бе прикривал от погледа на непознати, демонстративно бе оставена непосредствено до него. Господарят Ли се наведе към мен и прошепна нещо на ухото ми. Аз пък прошепнах нещо на ухото на Лунното момче.

— Каза да имаш готовност да изтръгнеш от камъка звука на душата му. Той ще ти даде знак кога.

Лунното момче се опита да фокусира погледа на разплака-ните си очи. Пръстите му започнаха да треперят, когато взе камъка в ръце.

— И знаеш ли, все пак има някои удоволствия, които са недостъпни за ходещите антики с малки недостатъци на характера — продължи князът. — Като например чистият звук на пълната невинност. Е, ако бъда справедлив, ще трябва да призная, че и половината от селяните и монасите също не са в състояние да чуят песента на камъка. Струва ми се обаче, че на това разстояние и като имаме предвид отражателната способност на скалите зад нас…

— Почвай! — изкрещя Господарят Ли.

Лунното момче доближи устни до шепите си. Гърлото му започна силно да трепти и сърцето ми се сви, когато един звук, изпълнен с неописуема красота, надежда, копнеж и горест започна да изпълва пространството между скалите.

Кун… Шан… Чуе…

Господарят Ли мигновено отскочи встрани, но реакцията му бе твърде забавена в сравнение на тази на камъка на княз Лю Пао. Той буквално изхвърча от ръцете на княза и се понесе към Лунното момче. Ремъкът, на който бе завързан, се изопна на врата му и започна да го влачи зад себе си.

Толкова съм глупав, че едва тогава съобразих какво ни кроеше князът. Пропастта бе едва на няколко стъпки от нас. Дъното на бездната, разположено на не по-малко от двеста стъпки под нозете ни, бе осеяно с остри скали. Княз Лю Пао се опита да запази равновесие и след това падна в пропастта. Затворих очи, и когато ги отворих отново станах свидетел на чудо. Князът бе стъпил в празното пространство. Вървеше свободно в пустотата, като цялото му внимание бе съсредоточено единствено върху камъка, който се опитваше да притегли наново към себе си. Погледна ни насмешливо.

— Ли Као, нима наистина не ти дойде наум, че ще съм подготвен за това? — попита подигравателно. — Не допускаш ли, че все пак съм успял да науча едно-друго от камъка и от формулите и схемите на моя прародител? Самохвалството ми е противно, но едва ли има друг човек във вселената, който да познава по-добре от мен енергийните й полета.

Посочи сандалите си, стъпващи върху въздуха.

— Стъпил съм върху пътека от чиста енергия, способна да издържи и тежестта на десет слона — поясни той. — Стига, разбира се, слоновете да са в състояние да я виждат. Искрено се надявам да притежаваш тази способност.

— Поне един от нас я притежава — отвърна спокойно Ли Као.

— Имаш предвид Вол Номер Десет ли? — попита князът. — Съгласен съм, че нито един жив човек не би могъл да се спусне по тази стръмнина и след това да изкачи отсрещната, ако не притежава това умение. Очевидно, когато преди време Волът те пренесе от единия връх на другия, е стъпвал върху пътека от енергия. Като тази, върху която аз вървя сега.

Господарят Ли се покатери върху гърба ми. Князът в отговор се ухили още по-широко.

— Това е била всъщност причината да си го представиш в огледалото на Ада като новороден — продължи князът. — Човек може да върви по въздуха или ако въобще не си дава сметка за това, или напротив, ако е съвсем наясно за причините за тази възможност. Не съобрази ли, че при тогавашното преминаване на Вола имаше силна мъгла? Колкото за познанията му за същността на това явление, не съм напълно убеден в тях.

Князът докосна с устни края на камъка, който междувременно бе успял да улови, и от него се роди звук. Бе толкова силен и чист, че наистина разкри цялата му вълшебна същност.

— Елате… при… мен… — запя камъкът. — Елате… при… мен… Невидима сила ни повлече заедно с Лунното момче към ръба на пропастта. Не забелязах никаква пътека от енергия. Видях само скали, остри като зъбите на акула, на двеста стъпки под нас. От ужас се разтреперих като парцалена кукла. Нямах избор. Трябваше да се подчиня на повика или да умра. Направих крачка напред и стъпих в нищото.

Лунното момче не се помести. Гръклянът му вибрираше с все сила и по лицето му се стичаха струйки пот. Случи се нещо изключително. Той започна да възпроизвежда звука на камъка, като в същото време обаче вплете в него друг звук. Бе звук, изпълнен със слънчева светлина, дъжд, сняг и топлия уют на малка къщичка. Песента, която Утринната скръб бе изпяла за старата Тай Тай, но сега я пееше за мен. Утринната скръб ме зовеше и се изненадах от това, че не бях забелязал пътеката по-рано. Та тя беше точно пред очите ми, на не повече от шест стъпки от върха на моя сандал. Стъпих уверено върху нея и разтворих ръце, за да прегърна Утринната скръб. Успях само да стрелна изкривеното от ужас лице на княза и едва долових шумоленето, съпровождащо появата на блестящ нож в ръката на Господаря Ли.

Песента на Утринната скръб смени посоката си и сега се разнесе откъм гърба ми. Извърнах се като сомнамбул и уверено закрачих по пътеката от чиста енергия, мека и равна като килим. Господарят Ли тихичко се смееше, кацнал на гърба ми. Засмя се с все сила едва когато краката ми отново стъпиха върху тревата и камъните. Лунното момче се хвана за гърлото и припадна от изтощение, а Господарят Ли скочи на земята.

Звуците се бяха прекратили. Върнах се към действителността и погледнах в посока на княза, стъпил върху разредения въздух в средата на пропастта. Лишен както от камъка, така и от лицемерната си учтивост, бе разкрил същността си. Видях само едно зло себично човече, наподобяващо ужасена маймуна.

— Нямаше от какво да се боиш, княже. Нима наистина допусна, че ще взема да прережа глупавото ти гърло? — попита Господарят Ли и освободи камъка от ремъка, който бе отрязал от шията на княза. — Защо хората винаги ме смятат за брутален убиец? — запита се жаловито. — Поне брутален не съм.

Факелът, който Лунното момче бе донесло от гробницата, лежеше върху тревата. Все още гореше. Господарят Ли ми посочи първо него, а сетне — сградата отвъд пропастта.

— Как мислиш, Воле? Би ли могъл с това нещо да улучиш онзи прозорец?

В душата ми се бяха насъбрали много силни чувства, така че реших да се освободя от бремето им. Факелът се завъртя множество пъти около оста си, преди да падне в прозореца на ателието на княза. В началото си помислих, че е угаснал, но бях сгрешил. Маслото и терпентинът са лесно запалими и след малко от ателието лумнаха весели пламъци.

— Няма за какво да се вълнуваш, княже — рече с благ глас Господарят Ли. — Стремежът към съвършенство е равнозначен на творческо самоубийство. Всеки един истински творец знае, че шедьоврите са случайни неща, които заслужават единствено да бъдат изгорени. Пък и ти си създавал красивите си рисунки не за да кажеш нещо на другите, а да постигнеш познание. Според мен, познанията ти са вече предостатъчни.

Присегна към меха си и отпи още една голяма глътка.

— А и не бих казал, че одобрявам напълно твоята цел — добави той. — Един от предишните притежатели на камъка е бил Чуан Цзъ. Та той имал ученик, който цели седем години изучавал вселенската енергия и след това решил да му демонстрира познанията си, като прекосил пеша повърхността на една река и после се завърнал обратно. Тогава Чуан Цзъ се разплакал. „Клетото ми момче — завайкал се, — за какво ти трябваше да загубиш цели седем години, за да научиш това, след като старият лодкар Мен взима само два медни гроша за същата работа?“

Господарят Ли отпи още веднъж от меха.

— Пък и левитацията понякога може да се окаже доста нездравословна. Особено за човек, свикнал да я практикува само с помощта на вълшебен камък.

Ателието гореше. Княз Лю Пао плачеше. По едно време се извърна и се затича към рисунките си с протегнати ръце. Внезапно изпищя от ужас и спря. Видях, че краката му бяха започнали бавно да се разкрачват, сякаш пътеката се бе разцепила надлъж на две. Пристъпи неуверено и в едната, и в другата посока и след това извърна към мен побелялото си лице.

— Воле, накъде да вървя? Къде е пътеката?

— Не знам, княже, не я виждам повече! Виждам само въздух! — отвърнах.

Краката му се разкрачваха все повече и повече. Всеки момент можеше да падне, така че изпищя и отскочи наляво. Стъпи върху солидна пътека от енергия и започна да бяга. Успя да направи две крачки напред, но не и третата. Понякога в сънищата си все още виждам как една рошава глава се устремява надолу и чувам как ехото отвръща подигравателно на един изпълнен с ужас писък, последван от глухия звук на тяло, стоварило се върху острите скали.

Господарят Ли отиде до ръба на пропастта и погледна надолу.

— Много жалко — каза. — Този човек не беше лишен от талант. Щеше да се справи блестящо с украсата на покани за вечеря.