Бари Хюгарт
Легенда за камъка (23)

Глава 22

По стъпалата се виждаха следи от свежа пепел от факли, а таванът на места бе опушен от сажди. Стъпалата бяха гладки и стръмни, като на четири места имаше стълбищни площадки. Въздухът бе свеж, но и влажен, и Лунното момче не след дълго каза, че чува звука на течаща вода. Накрая го чух и аз. В края на стълбището се озовахме пред подземна река. Веднага се сетих за преданието за Вълка. Водата изглеждаше смолисто черна, също като каменното корито, по което течеше. От другия бряг се виждаше нещо огромно и тъмно, безмълвно и неподвижно. Протегнах ръката с факела и осветих огромна каменна статуя. Бе на мъж, чиито черти ми се сториха познати.

— Прав си, това е Йен Ван Йе, бившият пръв господар на Ада — каза Господарят Ли с нормален глас. — Няма защо да говорим с шепот — поясни той. — Светлината на факела вече издаде нашето присъствие.

Господарят разгледа внимателно статуята.

— Присъствието на изображение на пазач на мъртвите ме навежда на мисълта, че тази пещера, както бях предположил, наистина е продължение на гробницата на Смеещия се княз. След като този негодник е разринал вътрешността на цялата долина, нищо чудно да се намираме в най-голямата гробница, сътворена някога от човек.

Пещерата наистина бе огромна. Светлината на факлите ни едва успяваше да освети тавана й. Шляпането на нашите сандали кънтеше надалеч и се връщаше при нас като странно ехо, сякаш изкривено от наличието на много подземни тунели. Господарят Ли тръгна по течението, докато аз стисках меча си и оглеждах свирепо движещите се сенки. Лъкът на Утринната скръб бе вече зареден със стрела.

На разстояние от около двеста стъпки една от друга бяха разположени огромни каменни статуи. Господарят Ли разпозна в една от тях Ема Ху, японския бог на мъртвите, и коментира, че Смеещият се княз ще да се е обградил с божества от всички култури, за които е успял да се сети. Много от скулптурите му бяха непознати, но пред една, представляваща силен млад герой, борещ се с лъв, направи дълбок поклон. След това запя тихо песничка, част от думите на която дочух.

„В дома на праха

живее бог и пророк,

вълшебник и свещеник.

Това е Гилгамеш, когото боговете,

миропомазаха след смъртта му.

Голяма бе неговата слава.

Голяма бе и неговата гордост.

Храната му е прах.

А питието му — кал.“

— Не ми звучи чак дотам героично — промърморих с недоумение.

— Мило мое момче, пред историята за Гилгамеш нашият героичен епос наподобява бълнуванията на малоумно дете — отвърна ми строго Господарят Ли.

Не бях подготвен за спор с него. Следващите статуи бяха на египетски божества на подземния свят. Бяха много на брой. Насмалко не изскочих от сандалите си, когато факелът освети огромното лице на ужасна мумия, държаща някакво страховито и гнусно създание. Господарят Ли ме успокои с обяснението, че това не е Смеещият се княз, а Озирис в компанията на чудовището Амемаит. Друго божество с глава на чакал нарече Анубис, а изображението на една госпожа с перо — Амент. Очевидно обаче търсеше нещо друго. Най-сетне се спря удовлетворен пред едно божество.

— Ето го и Тот — рече Господарят. — Утринна скръб, по време на бълнуванията си ти спомена статуя с главата на ибис.

Ето я. Това обаче, което всъщност ни трябва, е статуя с главата на гарван.

Тишината се нарушаваше единствено от ромоленето на водата, шляпането на сандалите ни и съсъка на факлите. Потъналата в сенки пустота ми се стори безкрайна. Стори ми се, че самата вечност започва да се стоварва върху плещите ми с хладната си тежест и стиснах по-силно ръкохватката на меча си. Следваха статуя след статуя, все огромни, тайнствени и чудовищни. Пазители на един смеещ се безумец, чийто ковчег бе пуст. Нямаше никак да се изненадам, ако изведнъж над главите ни се появеше ято от седем черни прилепа, пищящи зловещо.

Господарят Ли изръмжа доволно. Лунното момче току-що бе осветило с факела си статуята на жена с главата на гарван.

— Нямам представа какво представлява, но Утринната скръб бе рекла: „Ето ги гарванът и реката“, а малко преди това бе споменала статуята на коза. Можем да предположим, че именно в този миг е стигнала до реката. Накратко, започвайте да търсите страничен тунел. Ако не го открием тук, ще го търсим на отсрещния бряг.

Оказа се обаче, че не е необходимо да пресичаме реката. На тридесет стъпки По-нататък открихме страничен проход със стъпала, водещи нагоре, като още на първата стълбищна площадка съзряхме статуята на божество с козя глава и рога. Изкачихме безброй стъпала и бях готов да се закълна, че сме вече далеч над равнището на долината и се намираме в близост до върха на някакъв хълм. Най-сетне стъпалата свършиха и се оказахме в полукръгла мраморна зала, наподобяваща преддверие. В каменната стена имаше четири железни врати. До всяка една от тях бе разположена каменна статуя, държаща в ръцете си порцеланов съд.

— Отново сме в Египет — каза Господарят Ли. — Това са статуи на четиримата синове на Хор, които държат в ръцете си органите, извадени при балсамирането. Този с човешката глава е Имстей, който съхранява черния дроб. Кучеглавият Хапи има грижата за белия дроб. Дуамур, с глава на чакал — за стомаха. Кебснуф с ястребовата глава — за останалите вътрешности — Господарят Ли замислено се почеса по носа. — Стилът на изработката не е египетски, а по-скоро китайски. Чудя се дали Смеещият се княз не е имал някаква друга символика предвид. Главата на Хапи наподобява Небесното куче. Нищо чудно Смеещият се княз да е решил, че му се полага телохранител като този на Владетеля на Небесата.

Не всичко каменно е непременно сковано, така че Господарят Ли присегна и взе порцелановия съд от ръцете на статуята. Веднага отскочихме назад, тъй като вратата до нея започна да се отваря. Князът я залости с копието си, за да не може да се затвори. След това влязохме в помещението пред нас с факли в ръка. Утринната скръб и Лунното момче не можаха да скрият почудата си.

Останалите, за разлика от тях, вече бяхме посещавали това място. Бяхме се оказали отново в официалната гробница и вратата бе така добре замаскирана, че никой нямаше да й обърне внимание. Вече разбрахме откъде влиза свежият въздух в гробницата и как от нея може да бъде изнесена цяла мумия в нефритовите й одеяния. Нямаше и следа обаче от веселяци в шутовски дрехи.

Нищо не бе докосвано там след нашето посещение. По бузите на Утринната скръб потекоха сълзи, когато надникнахме в помещението, където лежаха върху креватите си скелетите на отровените наложници. Някога тя се бе смяла и плакала заедно с тези момичета, а един ден се бе опитала да избяга в компанията на една от тях. Как ли се бе чувствала клетата, живеейки в сянката на Ту Ван и на един обезумял убиец като Смеещия се княз? Над всичко обаче витаеше загадката на тайнствения камък и неговата странна сила. Очевидно и Господарят Ли си бе мислил точно за камъка, когато ни поведе към гробницата с мумията на Ту Ван.

— Воле, я виж дали ще успееш да смъкнеш нефритовите плочки от черепа — рече.

Макар и да не ми бе лесно, най-сетне успях да скъсам една от златните нишки, с които бяха съшити плочките, след което работата потръгна. Появиха се черни коси, след което нададох ужасен писък и отскочих четири стъпки назад. Нямах си никаква представа за балсамирането, затова и реших, че под ръцете ми се подава живо същество. Възвърнах самообладанието си и отстраних и последните плочки от главата. Господарят Ли присегна и измъкна от косата една игла. Лъскава черна къдрица, ужасяваща на фона на бялата кост на черепа, се проточи като змия. Господарят Ли изруга. Някой бе откъснал накрайника на иглата.

— Люспата я няма, парчето, положено пред олтара, също го няма, а ако Смеещият се княз е използвал третото парче като амулет и него трудно ще открием — изръмжа сърдито Господарят Ли. Почеса се по главата и се намръщи. — Странна работа. Някъде в подсъзнанието си очаквах това да се случи. В Ада Ту Ван каза, че камъкът от иглата й е бил откраднат, вероятно от прислужницата й. Защо ли обаче съм допуснал, че и тази люспа ще липсва?

Ние, разбира се, нямаше какво да му отговорим, така че Господарят Ли сви рамене и се отправи обратно към изхода.

— Е, поне вече знаем с положителност, че камъкът й е бил отнет още преди да облекат тялото й в нефрит. Стигаме отново до побърканите монаси, които навярно са произнасяли кощунствени молитви около смъртното й ложе. Ако орденът им е оцелял до ден днешен и се крие някъде тук, в пещерата, вероятно е успял да съхрани и трите парчета от камъка през всичките тези седемстотин и петдесет години. За какво обаче са ги ползвали?

И този въпрос, естествено, остана без отговор. Върнахме се в мраморното преддверие, Господарят Ли постави обратно порцелановия съд в ръцете на статуята и вратата се затвори. Следващата по ред статуя бе тази с главата на чакал. Господарят Ли ни обясни, че чакалът е означавал безброй неща за древните египтяни, но тъй като тук по всяка вероятност е била използвана китайска символика, би трябвало да очакваме да видим нещо противно. Предупреждението му се оказа съвсем уместно, защото след като измъкна порцелановия съд от ръцете на чакала и вратата се отвори, Лунното момче и Утринната скръб повърнаха, а ние с княза насмалко не ги последвахме.

Бяхме се оказали в още един изследователски медицински център, още по-ужасен от онзи в пещерата. Благодарение на сухия въздух рисунките по стените, показващи естеството на опитите, се бяха запазили добре. Бе ни още по-трудно от преди да повярваме, че едно човешко същество е способно да постъпва по такъв начин с други човешки същества. Княз Лю Пао не можа да откъсне поглед от железните клетки. Там лежаха скелетите на селяни, търпеливо очаквали своя ред Смеещият се княз да удовлетвори любопитството си с тях. Господарят Ли разгледа схемите и описанията, разкриващи естеството на опитите.

— Чи и Ши, силите на живота и движението, които одухотворяват Вселената — каза спокойно. — Пише, че е използвал някакъв изключителен камък, способен да поема жизнената енергия, изтичаща от телата на умиращите селяни. Човек, способен да контролира по такъв начин течението на енергията, разбира се, би се превърнал в бог. А пък ако е и добре запознат със съвършеното дишане, което създава зародишния бисер, би могъл и да се надява на безсмъртие. Няма път към безсмъртието, който да не преминава през кланица. Няма божествено благовоние, което да не е примесено с вонята на разлагащи се трупове. Воле, видиш ли ме някой път да падна толкова ниско, че да започна да търся еликсира на безсмъртието, направо ме отведи към Окото на спокойствието и ми дай въдица и буркан с червеи.

Излязохме и затворихме вратата зад себе си. Третата врата бе пазена от Кебснуф с ястребовата глава. Ястребът е ловец. Нищо чудно смеещите се монаси да бяха започвали оттам хайките си за лов на селяни, така че Господарят Ли прецени, че ще е добре да разберем дали има някакви резервни изходи за измъчване при необходимост. Вратата се отвори и пред нас се появи тунел с много странични разклонения.

Господарят Ли не им обърна внимание и продължи направо, докато стигнахме до задънен край. След това решихме да изследваме и страничните отклонения. Княз Лю Пао реши да ни поведе и уверено влезе в първия тъмен отвор. И изчезна.

— Ооооооооох!

Ужасеният му вик не отслабна, макар и да се отдалечи от нас, и закънтя сякаш от най-дълбоките недра на земята. След това заглъхна. Тишината ни се стори още по-ужасяваща от него.

Раздвижих краката си. Очевидно, князът не бе съобразил да гледа къде стъпва, защото на светлината на факела, непосредствено до началото на разклонението, зина широк черен отвор. Приведох се и хвърлих факела си в него. Тунелът не бе вертикален. Представляваше каменен комин, прокопан през скалата и полиран така, че бе хлъзгав като утьпкан сняг. Спомних си за грижите на княза за Утринната скръб и за прекрасните му сияещи рисунки. Седнах до отвора и спуснах крака в него.

— Виждаш ли го? — попита Господарят Ли.

— Не, учителю, но ще го открия — отвърнах мрачно.

Изтласках се преди някой да се опита да ме спре. Чух първо писъка на Лунното момче, а сетне свистенето на въздуха, докато набирах скорост. Полираният камък бе по-хлъзгав от леда на пързалката в родното ми село. Пламъкът на факела ми образуваше дълга опашка зад мен, също като знамената на съзтезателните лодки по времето на Празника на Дракона. Преминах през един завой и почти докоснах горната част на тунела, след което продължих пътя си със скорост не по-малка от деветдесет мили в час. Бях повече възбуден, отколкото ужасен. След още един завой отново се оказах с гръб на тавана на тунела и после пак заех хоризонтално положение. Възбудата от пързалянето ми се засилваше от факта, че се движех в пълен мрак. Допуснах, че тунелът може и да свърши с две малки разклонения, разделени от остра като бръснач скала. Скоростта ми вече бе невероятна. Преминах като комета още три завоя, след което тунелът се изравни, наклонът стана обратен и след малко бях изхвърлен нагоре. Усетих, че летя свободно във въздуха и че някъде под мен тече река. Съобразих да изхвърля факела тъкмо преди да се озова в нея.

Достигнах повърхността, започнах да изплювам погълнатата вода и се устремих към брега. Катранът не загасва лесно, така че факелът ми все още гореше. Бях се оказал отново в централната пещера с подземната река. Взех факела, прекосих реката при един праг и преминах отново на отсрещната страна. Мина известно време, докато открия тъмния отвор, от който бях излетял.

— Нищо ми няма! — изкрещях с все сили. — Не виждам никъде княза, но ще го открия!

Започнах внимателно да оглеждам брега, търсейки по него влажни следи от стъпките на княза. Никак не ми се щеше да си представя, че е паднал върху главата си или е улучил някакъв подводен камък. Един странен звук ме накара рязко да се извърна и да стисна дръжката на брадвата си.

Всъщност, нямаше на какво да се учудвам. Това беше полетът на Господаря Ли. Плесна се в реката със звука, издаван от приводняващите се корморани. Последва го Утринната скръб, която кацна като лебед. Лунното момче нямаше как да не придаде изящество на всяко свое движение, така че подобно на обигран оперен танцьор направи пирует във въздуха и краката му разрязаха водата като остър нож. Помогнах им да се измъкнат от реката, след това събрах факлите им и ги запалих от моя.

— Велики Буда, какво удоволствие! — извика Господарят Ли, докато се опитваше да прочисти ушите си от вода. — Ако някой успее да го възпроизведе на някакъв градски панаир, само след месец ще стане мандарин.

— Мандарин ли? Направо император! — възрази Лунното момче.

— Само се надявам и князът да е изпитал подобно удоволствие — рече сериозно Утринната скръб.

Господарят Ли, който междувременно бе започнал да търси нещо, го откри. На стената, където се намираше изходът от комина, бяха закрепени древни железни скоби.

— Природата не създава такива гладки тунели и някой безспорно ще да й е помогнал — каза. — Реката очевидно е била използвана за пренасянето на тежки товари дотук. Сетне са били издигани до отвора и с помощта на шейни са били пренасяни до по-горните етажи на гробницата. Някъде наблизо би трябвало да има и стълбище.

Открихме го много скоро. Господарят Ли искаше единствено да се увери, че има и стъпала, в случай, че ни потрябват. След това продължихме да търсим княз Лю Пао. Обиколихме целия бряг и тъкмо щяхме да преминем на отсрещния, когато острият поглед на Утринната скръб зърна нещо, което бяхме пропуснали. Беше малък червен пискюл.

— Такива пискюли имаше на туниката на княза — каза възбудено.

След още шестдесет или седемдесет стъпки нагоре по течението открихме още един пискюл.

— Хванали са го — отсече Господарят Ли. — Ако беше свободен, щеше да изреве като Вола, а и щеше да открие и стълбището. Трябва да предположим, че е бил пленен от нашите приятели със смешните дрехи, но че е бил достатъчно съобразителен, за да остави следа.

На равни интервали продължихме да откриваме още пискюли. След това те внезапно свършиха. Върнахме са малко назад и не след дълго открихме страничен тунел, чийто вход, скрит зад една скала, бе почти незабележим. Точно до него лежеше още един пискюл. Господарят Ли ни даде знак да спрем. Погледът му не изрази нищо, докато оглеждаше входа на тунела. Виждаха се древни дървени подпори, а пък пода бе буквално осеян с камъни, паднали от тавана. Това бе смъртоносен капан и князът едва ли щеше да влезе вътре по своя воля. Гласът на Господаря Ли премина в шепот.

— Лунно момче, това е по твоята част. Нищо чудно нейде тук да се спотаяват някои зле възпитани господа. Ще ми се да не влизаме вътре, но те да останат с впечатлението, че сме го направили.

Лунното момче кимна утвърдително. Седна до входа, свали си сандалите и положи така своето копие, че да може да стърже с него стената.

— Тихо! — прошепна Господарят Ли. Само дето не беше Господарят Ли, а Лунното момче, което възпроизвеждаше гласа му. Сандалите в ръцете му започнаха да се движат и чухме как четири чифта крака проникват в тунела.

— Нищо не виждам — прошепна моят глас.

— И аз — прошепна гласът на Утринната скръб.

— Всичко е наред — прошепна Лунното момче Със собствения си глас.

Звукът на сандалите ставаше все по-силен й по-силен сякаш хората, обути в тях, проникваха в дълбочината на тунела. Лунното момче направи леко движение и се чу стьрженето на металния връх на копието в стената, последвано от приглушена ругатня на гласа на Господаря Ли.

— Това не е ли нов пискюл? — попита моят глас. Дълбоко в мрака на тунела се чу силен пукот, последван от прашенето на счупена дървена подпора. После те потънаха в грохота на срутваща се земна маса. Земята потрепери, по равната повърхност на реката се образуваха вълни, а от отвора на тунела излезе цял облак от прах и трески. Последва още посилен грохот, сякаш хълмът щеше да се стовари върху главите ни. Мина доста време, преди шумът да стихне и ехото да заглъхне.

— Чудесно — рече спокойно Господарят Ли. — За тях ние вече сме мъртъвци, смлени като зърна от воденичен камък, така че няма да ни очакват, когато им отидем на гости. За щастие няма да ни е трудно да ги открием.