Бари Хюгарт
Легенда за камъка (19)

Глава 18

Получи се добре, че съзнанието на Лунното момче, а и моето, бяха запълнени е мисли за полудяла мумия, измъкваща се от ковчега си, и за стаята, където лежеше безпомощната Утринна скръб. Благодарение на това не се взирахме особено старателно в панорамата на Ада, някои подробности от която не бяха дотам приятни за гледане. Наближихме реката Хо Най Хо, която е и граница между първия и втория Ад. Над нея има три моста. Първият е златен и се използва от командированите богове и техните пратеници. Вторият е сребърен и по него минават добродетелните люде. Третият е полуразрушен бамбуков мост без перила, предназначен за грешниците. Те пищят от ужас и неизбежно падат в реката, където ги посрещат свирепи бронзови кучета и змии със зинали челюсти. Водата аленее от кръв, но всичко това всъщност е само въведение към нещата, които сетне им предстоят. Сдъвканите тела се появяват без драскотина на брега, а там усмихнати дяволи поемат грешниците и ги отвеждат в места, където изтезанията се възприемат като сериозно занимание.

Господарят Ли се запъти, естествено, към златния мост, а Лунното момче се развика.

— Сторете път на княз Ли от Као, пратеник на Сина на Небесата! — Минахме през моста така, сякаш той бе наша собственост, без да обръщаме внимание на навъсените дяволи. Във втория ад изтърпяват наказанията си нечестните посредници от двата пола и калпавите лекари. Изтезанията не са от най-ужасяващите, но вонята е отблъскваща. Лунното момче и Господарят Ли веднага закриха носовете си с кърпички. Аз, който съм отрасъл в обори, не се впечатлих особено. Тръгнахме покрай една дълга поредица от ями, докато Господарят Ли най-сетне намери тази, която му трябваше. Там един дебелак със страдалческо лице бе потънал до шията във фъшкии. Независимо от вонята, и той усети миризмата на живи същества, така че надигна поглед.

— Виж какво, Ли Као, ако си дошъл за земята, която ти продадох…

— Не се безпокой за земята.

— Нямах си представа, че почвата отдолу е алкална. Нека Небесата ме накажат, ако не ти казвам самата истина! Ох, боли!

— Е, ти по-разбираш от тези работи! — отвърна му весело Господарят Ли. — Ако питаш мен, кралете на Яма се отнесоха към твоя случай доста немарливо. Ако си бяха направили труда да проверят, щяха да разберат, че същата тази земя ти я продаде и на баща си.

Дебелакът започна да плаче и сълзите му набраздиха лайната, покриващи почти цялото му лице.

— Нали няма да им кажеш това, Ли Као? — започна да хленчи. — Нямаш представа какви порядки са въвели неоконфуцианците тук! Разберат ли, ще ме засилят направо в осмия ад, а там ужасите са неописуеми!

— Ти да видиш какво става и в самия Китай, а, ще ти настръхнат косите — отвърна мрачно Господарят Ли. — Завчера сънувах, че отново са те назначили за придворен лекар. Нямаш представа как ми се повиши настроението.

Дебелакът направи опит да се държи достойно, макар и при подобни обстоятелства това да не бе лесно.

— Не всичките ми пациенти умряха — рече не без известно самодоволство. — Някои дори се изправиха на крака. Един или двама дори не се нуждаеха от патерици.

— Ти за кои говориш? За тези, които лекува, от настинка?

— От настинка и от пришки. Да не би докторите да са виновни заради това, че някои хора, кихнат ли веднъж, веднага търчат при тях? — попита съвсем основателно дебелакът.

— Като теб друг доктор нямаше — рече с уважение Господарят Ли. — Не си спомням друг лекар да се е сетил да лекува хълцания с арсеник.

— Че какво, нали после пациентите преставаха да хълцат?

— Така е, нито един от тях сетне не оспори това — рече Господарят Ли. Стори ми се, че вложи някакъв двоен смисъл в думите си. — Както и да е, не съм дошъл при теб за медицински консултации. Спомняш ли си нашето пътуване до Тунган. Ох, това трябва да беше преди осемдесет или деветдесет години, а мозъкът ми вече започна да прилича на нещата, в които са те заровили. Спомням си само за едно момиче с лилава туника.

Преобразованието бе изумително. Фъшкиите върху лицето на дебелака сякаш се стопиха. Вгледах се в него и реших, че някога ще да е бил очарователен и красив младеж.

— И ти ли си спомняш за нея? — каза с нега в гласа. — Ли Као, няма ден, в които да не съм си мислил за това момиче. Чудни времена бяха, нали? Тя пееше „Есенни нощи“, хвърляше оризови питки в реката и се смееше, когато с теб се гмуркахме да ги изваждаме. Моля се боговете да са я взели при себе си на Небесата.

— Това не стана ли по време на едно празненство? — попита Господарят Ли.

— Да. Селско празненство. С много маски, барабани и маймунски танци. Спомням си още, че един едър селянин те короняса като крал на въшките, след като ти му насини окото. Цяла седмица пиянствахме, а на раздяла селяните ни подариха храна и цветя.

След това дебелакът отново се натъжи.

— Какво прекрасно нещо е младостта — прошепна. Господарят Ли ни нареди да пазим да не дойде някой дявол и след това се наведе и опря меха си с вино до устните на дебелака. Клетникът, отдавна недокосвал подобна течност, изпи цяла кварта.

— Бива си го, велики Буда! Това нали е планинска роса от Хайнин?

— И то от най-добрата — потвърди Господарят Ли. — В онези времена ти се беше пристрастил към ботаниката. Спомням си, че след като се разделихме с момичето с туниката, с теб се разходихме из природата. Минахме покрай един храм или манастир, не си спомням точно, и след като тръгнахме към един хълм, ти откри…

— Бодлива ябълка от Бомбай! — възкликна човекът. — Как няма да си спомня? Човек открива такова нещо веднъж в живота си. Уж бях решил някой ден отново да се завърна при нея, но се заех с какво ли не и така и не го направих.

— А би ли могъл да я откриеш сега? — попита Господарят Ли. Човекът го погледна внимателно.

— Значи тъй. Трябва ти бодлива ябълка от Бомбай, така ли? Това е много опасно, Ли Као. Ти винаги си склонен да се забъркаш в какво ли не и това, че си все още жив, за мен е една от великите загадки на империята.

Господарят Ли отново се наведе към него с мех в ръка.

— Странна двойка сме — каза човекът, след като се закашля. — Аз съм прокълнат, а ти си изгубил разума си. Може и да съм грешник, но никога не бих лишил деца или безумци от любимите им играчки. Добре. Ако на мен ми потрябва единствената бодлива ябълка от Бомбай, която вирее в Китай, първо бих отишъл до манастира „Белият облак“. Оттам бих продължил две мили по шосето, докато стигна мястото, където хълмовете са най-близо до него. Оттам бих завил в източна посока и бих започнал да се изкачвам по склона на хълма. Виждат се последователно шисти, гранит и някакъв неизвестен черен камък. Зад черния камък има полянка. Прекосяваш я и преминаваш направо през храсталаците. Стигаш до друга, още по-малка полянка и там, в самия й център, вирее бодлива ябълка от Бомбай. Освен ако междувременно някой не я е отсякъл за дърва за огрев и по този начин да е умъртвил всичките си роднини и съседи.

След това дебелакът огледа Лунното момче и моя милост.

— Тези двамата по какъв признак си ги подбрал? Търсел си съчетание като при красавицата и звяра ли? Бъди внимателен, Ли Као. Тук си в най-лесната част на Ада. По-нататък ще ти трябва някакъв по-сериозен пропуск от този държавен чадър.

Господарят Ли направи поклон и понечи да си тръгне.

— Знаеш ли, кралете на Яма са строги, но справедливи — каза. — Добрите намерения смекчават поне донякъде вината за лошите резултати, а Великото колело не престава да се върти. Кой знае, току-виж след като се превъплътиш последователно в насекомо и животно, може и да се превърнеш в момиче с алена туника, разхождащо се с лодка по Янгдзъ.

Очите на клетия човек се изпълниха с надежда.

— Да не би да си успял да надникнеш в Описа на душите? — попита.

Господарят Ли му смигна съзаклятнически и тръгна. Ние го последвахме. Човекът заплака от радост при мисълта, че след време ще се превърне в жизнерадостна лодкарка. След малко го чухме да пее „Есенни нощи“.

Изтезанията в третия и четвъртия Ад са също сравнително леки. Грешниците, подложени на тях, са бездушните бюрократи, доносниците, фалшификаторите, скъперниците, нечестните търговци и богохулниците. По-сериозни са мъченията в петия Ад, където са настанени убийците, безбожниците и сладострастниците. Няма да ви занимавам с описания на котлите с кипящо масло, ямите с разтопено олово и нажежените до червено железни казани. Господарят Ли ми каза, че тези неща ги има в повечето култури, с изключение на тибетската. Увери ме, че кралете на Яма нямат и най-малкото намерение да възпроизвеждат нечуваните жестокости, практикувани в тибетския Свят на мрака.

Съгласно описа на душите Ту Ван бе наказана не за извършването на убийства или изтезания, а заради плътската й разпуснатост. В петия Ад на този род грешници се осигуряват специални легла, в които да поохладят страстите си. Минахме покрай дълги редици от такива легла, направени от ледени плочи, към които грешниците бяха приковани с ледени вериги. Голите им тела непрестанно трепереха от студ, а във въздуха се разнасяше пукотът на измръзнали стави. Съпругата на Смеещия се княз бе настанена на петдесетия ред.

Останах изумен от, нейната младост и красота. Както и останалите грешници, и тя се мяташе и се опитваше да се освободи от оковите си. За разлика от другите обаче, очите й не бяха скрити под коричка от замръзнали сълзи, а напротив, широко отворени. Господарят Ли направи дълбок поклон.

— Надявам се да извините нахалството ми, княгиньо — каза. — Имахме желанието да събеседваме с вашия благороден съпруг, обаче той се оказа в неизвестност.

Чу се пукотът на разчупен лед, когато тя отвори устните си.

— В неизвестност ли?

— Успял е да изпрати за зелен хайвер стражата. Имате ли представа как е могъл да го направи?

В отговор последва ироничен смях. Реших, че княгинята има твърд характер.

— Трябвало е да потърсят душата му в камъка — рече.

— Пак камъкът! — възкликна Господарят Ли. — С каквото и да се сблъскаме, все камъкът се оказва в дъното му. Дали бихте имала добрината да ме просветлите по въпроса?

Гласът на Ту Ван бе не по-малко студен от ледения блок, върху който бе легнала.

— Ако искаш, опитай се сам да отгатнеш. Успееш ли, мога и да ти отговоря на един или два въпроса.

— В такъв случай ще изкажа предположението, че камъкът е бил разчупен на три части. Най-голямата е била сложена върху олтар, второто по размер парче е било използвано от съпруга ви като амулет, а най-малкото сте поставила на върха на иглата, която сте забождали в косите си.

— Позна, старче — отвърна княгинята. — Само дето се намеси глупакът Су Ма Чиен, при това неоснователно. Окачестви камъка като Камък на злото и заради тази грешка се лиши от мъдете си. Ти самият какво име би дал на камъка?

Господарят Ли я погледна замислено.

— Не бих го окачествил нито като лош, нито като добър — каза бавно. — Бих го окачествил като къс концентрирана жизнена сила, която в ръцете на светец би могла да излекува всички рани, но в ръцете на човек като твоя съпруг би могла да разтвори всички зараснали рани, ако нямаш нищо против.

— Добре, старче, добре — отвърна Ту Ван и затвори очи. Върху устните й започна да се образува ледена коричка. Помислих, че е сложила край на разговора, обаче след миг тялото й, отново започна да се мята и коричката се разчупи.

— Този камък не беше негов, винаги е бил мой и само мой… Даде ми го един мой любовник… Винаги съм получавала подаръци от любовниците си… Бях едва на десет години, когато позволих на един хлапак да помисли, че ме е прелъстил и да ми подари пръстените на майка си… Хубаво момче беше и лесно го дресирах, също като куче… Стани! Седни!… Когато дойде баща му, за да си иска пръстените, дресирах и него… Дай лапичка! Бегом!… Водех мъжете на каишка, която беше видима само за жените… Как само ме ненавиждаха тези повлекани… Накарах го да ме вземе за своя седма жена и после го убедих да замине заедно с красивия си син на война, където беше сигурно, че ще ги убият… Су беше адвокат, Кун Сун — съдия… Мирно! Бегом! Дай лапичка!… С тяхна помощ изхвърлих останалите съпруги на улицата, а сетне се заех с други глупци… Търговецът И Шу ме дари със скъпоценности и каляски… Губернаторът Го имаше много къщи и земи… Всички въртяха опашки като малки кученца, които очакват да бъдат погалени… Не успях да дресирам единствено княз Лю Шен, обаче пък той ме дари с корона… Камъкът получих от неговия управител… Усещах вълшебството му, когато го допирах до кожата си… Съпругът ми ми го отне и от това полудя… Изгуби напълно разума си… Малкото пътешествие, Голямото пътешествие, хиляда секунди, зародишната перла… Убивай! Убивай! Убивай!… Су Ма строши камъка и получих само люспица от него за иглата си за коса… Тази мръсница, прислужницата, се опита да го открадне… Пронизах я, но тя успя да избяга… Заедно с нея избяга и наложницата, като взе със себе си пръстена от Упуаут, който мъжът ми й бе подарил… Войниците ги убиха, но не успяха да открият камъка… А той беше мой! Само мой… Съпругът ми отказа да ми даде второ късче… Присмя ми се, прочете ми любовни стихове, които каза, че ще постави в ковчега ми, и след това ме накара да изпия отрова… Луди монаси в шутовски дрехи танцуваха около моето ложе… После… Студ… Все по-сковаващ… Мъгла… Стражи, които ме повеждат към един сив свят… Кралете на Яма… Мраз… Мраз… Мраз… Ту Ван отново отвори очи и ме погледна.

— От теб, яки селски момъко, щеше да се получи много мило кученце. — Погледът й се изпълни с почуда, когато се отмести върху Лунното момче. — Тебе пък щях да боготворя… — накрая очите й се спряха върху Господаря Ли.

— Теб никога не бих боготворила. Нито пък щях да успея да дресирам или прекърша — рече княгинята. — Страх ме е от теб, старче! Махай се!

Господарят Ли направи поклон и си тръгна. С Лунното момче последвахме неговия пример. Ту Ван затвори очи, а сетне и уста. Чухме звук като прищракването на брава. Повдигнах високо държавническия чадър и продължихме по пътеката.

— Каква изключителна млада жена! — възкликна с възхищение Господарят Ли. — Изразът „По-твърд от Ту Ван“ би трябвало да се наложи в нашата реч. Ще помисля дали не мога да направя нещо за нейното ледено ложе.