Бари Хюгарт
Легенда за камъка (21)

Глава 20

Господарят Ли бе загубил доста време за отварянето на четвъртата и петата ключалка. Тъкмо се бе заел с шестата, когато чухме нечии стъпки зад гърба си и видяхме как по пътеката се задава куцукащ елегантен младеж. Бе побледнял и явно отпаднал, но събра сили да ни приветства с изящен жест.

— Адът не е чак толкова неприятно място, колкото го изкарват. Би трябвало да го навестявам по-често — рече той.

Отвърнах му с три големи и девет малки поклона.

— Велики Буда! На онова божествено създание оная работа му е като мачтата на императорския флаг, който видях при погребението на генерал Чин! — промърмори с развълнуван глас Лунното момче. — Хайде да се изнасяме по-бързо, че този красавец може да реши да повтори и да започне да ни търси.

— Лунно момче, изковаването на отличие, достойно за теб, ще бъде едно от предизвикателствата на сегашното хилядолетие — каза Господарят Ли. — Би трябвало за тази цел да прибегнем до услугите на развратника Дън, а пък общуването с такав човек би могло да вкара всички ни в затвора.

Ключалката изщрака и ние бързо прекосихме градината и отидохме при седмата и последна порта. За щастие, нейната брава се оказа твърде проста и успяхме да се измъкнем тъкмо в момента, когато отново се чуха тежки стъпки и нечий гръмовит глас изрева гальовно: „Къде си, красавецо?“ Бързо се шмугнахме през един прозорец и се оказахме в двореца.

Прекосихме дълъг коридор и се озовахме в огромно помещение, където безбройни армии от чиновници пишеха съсредоточено в гигантски тефтери. Над входа имаше надпис — „Съдебен състав на Деветото кралство на мрака“. Пооправихме се и изтупахме дрехите си от полепилите се сиви листа и мръсотия. Отново издигнах с гордост държавническия чадър, Господарят Ли се намести под него и се отправихме към предверието. Бяхме обградени от непрестанно сновящи насам-натам тълпи от загрижени бюрократи. По едно време успях да зърна бегло един от кралете на Яма — тъмен коронован силует, седнал на трон, обграден от чиновници и царедворци. Във всички велики бюрокрации чиновниците винаги са прекалено важни и прекалено заети, за да те удостоят с поглед, така че с Господаря Ли преминахме без затруднения покрай безкрайни поредици от врати, докато стигнахме до една с табела „Ковчежник на Деветото кралство на мрака“. Господарят Ли блъсна вратата и влязохме. Вътре също бе изпълнено с безброй заети чиновници, които подминахме. Накрая се озовахме пред призрак с лице на акула, работещ трескаво едновременно с две сметала. От деветте копчета на копринената му шапка разбрахме, че пред нас е самият ковчежник. Рибешките му очи огледаха хладно Господаря Ли, неговите отличия и чадъра.

— Не съм насрочвал ревизия — отсече враждебно.

— Разбира се, че не сте — отвърна му Господарят Ли с не по-малка хладина — Когато човек реши да задържи съдържателя на заведение, където се правят противозаконни залагания при боеве между щурци, не го уведомява предварително за идването си.

Ковчежникът се изправи.

— Позволявате си да сравнявате моя отдел с игрална зала за щурци, така ли? — изрева разгневено.

Господарят Ли сви рамене.

— В подобни учреждения със счетоводните баланси понякога стават странни неща По някаква случайност Синът на Небесата е останал с впечатлението, че и в този отдел стават странни неща.

— Бихте ли обяснили какво искате да кажете, господине?

— До императора е достигнала информация, че размерът на таксата, която той е заплатил за освобождаването си от Ада, е бил неоснователно увеличен — каза Господарят Ли. — При това толкова, че попадналите тук погрешно практически се лишават от възможността да се откупят.

— Това е лъжа! — изврещя ковчежникът. — Това е гнусна и безпочвена клевета! Император Тан заплати пропуска си с тринадесет сандъка злато и сребро и оттогава цената не се е изменила.

— Искрено се надявам да е така. Всъщност, затова сме и тук. За да разберем дали системата продължава да функционира безотказно — каза Господарят Ли. — Както навярно си спомняте, Синът на Небесата не разполагаше с пари в брой, така че му се наложи да прибегне до влога на блажения Сян Лян.

Ковчежникът седна отново зад бюрото си. На лицето му се изписа недобра усмивка.

— Императорът наистина постъпи така, но едва след като получи одобрението на министър Цу И — каза благо. — По една случайност в момента аз изпълнявам временно длъжността на министъра. Имате ли формални основания да поискате от мен да ви разреша да ползвате влога на Сян Лян?

Господарят Ли смръщи вежди.

— Защо пък точно неговият влог? Тъй като сме трима, ще ни трябват три пъти повече пари. Не ми се вярва дори и самият Сян Лян да е извършил чак толкова много добри дела, че парите от влога му да стигнат за всички ни.

— Откакто свят светува не повече от двадесет смъртни са сътворили толкова много добри дела, че влогът им да достига тридесет и девет сандъка със злато и сребро — ухили се ковчежникът. — Искрено се надявам да сте в състояние да получите заем от Цзу Цин, свещеникът от Храма на прокажените.

— Е, едва ли върви чак него да безпокоим — рече Господарят Ли, като направи поклон при споменаването на името на свещеника. Бе сложил ръка зад гърба и стиснал пръсти. — Ще ви помоля да имате добрината да проверите влога на…

С Лунното момче се спогледахме. Кой от познатите на Господаря Ли би могъл да е чак толкова добродетелен?

— …на една певица и проститутка на име Утринната скръб — приключи спокойно Господарят Ли.

И двамата едва успяхме да сподавим удивлението си. Ковчежникът започна да се рови в един тефтер, като на една страница пръстът му започва да се плъзва по колонка от имена и цифри. Стори ми се, че щеше да получи удар, когато пръстът му спря да се движи.

— Имате ли доказателства, че ви е позволено да теглите средства от тази сметка? — попита ковчежникът с отпаднал глас.

Господарят Ли мълчаливо взе от Лунното момче гребена за коса, върху който бяха изобразени фениксът и драконът, и го подаде. Ковчежникът докосна с пръст едва видимите знаци и гласът му премина в скимтене.

— Ами защо не ми казахте от самото начало, че сметката ви е обща? Разбира се, моля ви, заповядайте! Подпишете се тук. И тук. И тук.

Лунното момче се подписа там. И там. И там. И на още безброй места. Докато се усетя, вече пъхтях под тежестта на ръчна количка, в която бяха натоварени тридесет и девет сандъка със злато и сребро. Най-отгоре на сандъците се бяха настанили Господарят Ли и Лунното момче, а над тях се извисяваше тържествено държавническият чадър. Ковчежникът ни отведе към една странична врата, като не спря да размахва напарфюмирана кърпичка пред носа си.

— Хайде, дим да ви няма! — изсъска той. Ковчежникът трясна вратата зад гърба ни веднага след като преминахме през нея. Вече бяхме в деветия Ад. Ще си позволя да привлека вниманието на читателите върху него.

Деветият Ад представлява наслада за богословите, но у всички останали хора предизвиква отчаяние. Съгласно разпоредбите в него са настанени „ван су чен“, сиреч хората, загинали при нещастни случаи. Там обаче също така намират убежище и самоубийците, и тези, които са били погребани без полагащите се церемонии, и умрелите преди датата, планирана и заложена в Списъка на живота и смъртта, като например жабокът и неговите лицемерни приятели. В деветия Ад няма никакви мъчения и това е всъщност най-страшното мъчение. Без мъчения няма нито изкупление, нито пречистване и прераждане, така че клетите заблудени души трябва да стоят там цяла вечност.

Забележете, че не са извършили никакво престъпление. Много от клетите душици са невинни дечица. След три години престой в Ада на прокълнатите се позволява да се завърнат временно на земята като призраци — именно в тяхна чест е измислен Празникът на гладните призраци. Теоретически съществува възможност някой призрак да се спаси, ако намери кой да заеме неговото място. Именно поради тази причина е много опасно да се размотаваш по местата, където някое дете се е удавило или пък някой мъж се е обесил. Призракът може да се опита да те улови и да те завлече в деветия Ад, за да си спечели по този начин правото да бъде допуснат до Великото колело на превъплъщенията. В практически план обаче шансовете на призраците да постигнат това са близки до нулевите.

Във, всичките сто тридесет и пет малки ада и във всичките десет големи се раздава правосъдие. Изключение е само деветият Ад. Такова място може да се харесва единствено на богословите. Как бих могъл да забравя например, плачещото малко момиченце, застанало на пътя и прокълнато да стои вечно там, само защото приживе се беше удавило в един поток? Искрено съм убеден, че църковниците биха могли да нанесат смъртен удар на атеизма, стига само да закрият деветия Ад. Според мен би трябвало веднага да изпратят едно прошение до Небесата в този смисъл.

Още в момента, когато се оказахме там, ни лъхна вонята на немити тела. В деветия Ад корупцията се е развихрила до невероятни размери, тъй като там и най-нископоставените дяволи от стражата се занимават с продажбата на храна и напитки на спекулативни цени. Веднага бяхме обсадени от неизчислима рат от заблудени души, които започнаха да просят. По всяка вероятност щяха да ни стъпчат, ако Господарят Ли и Лунното момче не бяха започнали да сипят пълни шепи златни и сребърни монети сред тълпата. Клетите душици, подобно на животни, щяха да се изпребият за тях. Най-малките и най-слабите така и не успяха да докопат нищо.

Броят на монетите бе така изчислен, че да ни стигнат точно, колкото да успеем да прекосим дългата сива равнина. Господарят Ли и Лунното момче продължиха да ги сипят безспир, докато ръцете им едва не се откачиха от ставите. Затова пък товарът ми олекна и успях да ускоря ход. Пред нас, на върха на хълм, се издигаха огромните сиви стени на десетия Ад. Съвсем се измъчих, когато започнах да изкачвам стръмния скат. Тълпите от вайкащи се клетници започнаха да се разреждат. Остана да ни следва единствено една по-решителна група от изгубени души, за които Лунното момче, за щастие, бе запазило последния сандък с монети. Направо го изсипа на земята и върху склона на хълма потече същинска река от сребро. Най-сетне успяхме да се отървем от тълпата и започнахме да умуваме как да стигнем до Великото колело.

Стените на десетия Ад се охраняваха от цяла армия дяволи. Господарят Ли пристъпи към решителни действия. Отпра бързо плата от държавническия чадър и натъкми от него съвсем приличен венец. Самият прът от чадъра пък използва като свещен жезъл. Лунното момче извади от торбичката си със скъпоценности бисер, който също много приличаше на вълшебен. По външността си заедно с него можеше съвсем спокойно да минем за поклонници съответно на бедността и богатството. Колкото до Господаря Ли, почтените му старчески бръчки сами по себе си бяха свидетелство за благонадеждност. Запъти се решително към стената, благославяйки всички наляво и надясно. Някой извика „Ти Цзан Ван Пу Са!“ — „Дайте път на Бога на милосърдието, дошъл на годишна инспекция!“

Самата стена никак не бе трудна за преодоляване, тъй като по нея имаше много стъпала и скоби, за които човек да се залови. Господарят Ли скочи на гърба ми, а Лунното момче се залови за пояса ми. Успях да изкача половината стена, преди стражите да започнат да се чудят защо Богът на милосърдието е избрал точно такъв начин на придвижване, вместо просто да прелети над крепостта. Засвириха тревога едва след като аз вече бях прехвърлил стената и няколко стрели безобидно изсвистяха над главите ни. Като погледнах надолу обаче насмалко не паднах. Просто се бях оказал неподготвен да видя Великото колело на превъплъщенията.

Не ми е по силите да ви дам представа за неговите размери. Движението му обаче бе твърде странно. Най-долните му спици се движеха бавно, докато горните се местеха с голяма скорост. Освен това колелото периодично се издигаше нагоре във висините. Толкова високо, че в някои моменти едва се виждаше и тънеше в сиви облаци. Съобразих, че то трябва да достигне повърхността на земята, и после да се издигне до върховете на най-високите планини, за да може да оставя новородените якове в Тибет.

Безкрайни върволици от мъртъвци чакаха реда си пред скромна колиба, където госпожа Мен приготвяше и поднасяше напитката на забравата. След като я изпиеха, мъртъвците отново се нареждаха под строй, а погледите им бяха вече празни, също като на политици. Оттам дяволите отново ги поемаха и им раздаваха атрибутите, които щяха да са им необходими за тяхното следващо превъплъщение — животински кожи, перушина и т.н. Докато стражата се усети, ние вече се бяхме вмъкнали в една редица, навлекли овчи кожи. Сръчните пръсти на Господаря Ли ги бяха откраднали с такава лекота, че дяволите-артелчици въобще не се усетиха. Пазачите не ни обърнаха внимание.

Великото колело бе вече съвсем близо. Мъртъвците се нареждаха върху клатещите се платформи.

— Воле, влезем ли там, после въобще няма да успеем да се измъкнем — прошепна Господарят Ли. Потвърдих с кимване, че съм го разбрал. Господарят Ли и Лунното момче заеха позиция в близост до гърба и пояса ми.

— Хайде! — прошепнах.

Господарят Ли се метна на гърба ми, Лунното момче стисна пояса ми, а пък аз се залових за една голяма спица. Тъкмо успях да се наместя от външната страна на колелото, когато дяволите ме забелязаха. Нададоха гневни викове и към нас се понесе облак от стрели и копия, но вече се бяхме издигнали високо. Една стрела изсвистя само на пръст от носа на Лунното момче, а пък ръката ми бе одраскана от копие. Миг след това обаче вече бяхме станали недосегаеми. Понесохме се към облаците с невероятна скорост, от която очите ми се просълзиха. Господарят Ли започна шумно да ругае.

Дяволите бяха останали далеч под нас, обаче все още съществуваше опасността да се заблудим и да не съобразим къде да слезем. От гъстите облаци нищо не можеше да се види. Това продължи минути, които ни се сториха цяла вечност. Най-сетне реших, че започвам да съзирам проблясъка на звезди. Господарят Ли потвърди верността на наблюденията ми.

— Прав си. Виждаш ли онази кръгла светлинка?

— Да, учителю.

— Постарай се да не я изтървеш.

— Да, учителю.

Малката кръгла светла точица започна да се доближава към нас с невероятна скорост. Присвих очи, опитвайки се да разбера точната ни траектория.

— Готов съм — казах. Сърцето ми за миг застина, когато един пореден плътен облак обърка наблюденията ми, но го прекосихме само за миг. — Дръжте се — рекох. Светлата точка вече бе пресякла въображаемата ми цел и се изтласках с все сила от колелото. Полетяхме като камък, изхвърлен от катапулт. Светлият кръг бързо се уголеми и засия и след миг се сблъскахме с водна стена.

Бях останал без дъх и насмалко не се задуших, докато си пробивах път към повърхността. Най-сетне я достигнах и поех дълбоко въздух. Завлякох Господаря Ли и Лунното момче до брега и ги положих върху зелената трева. Светеше ярко жълто слънце и наоколо чуруликаха птички. От дъното на езерцето ни се усмихваше приветливо бял череп.

Господарят Ли се довлече до брега и изля съдържанието на своя мех във водата. С Лунното момче отново видяхме червен водовъртеж, който изчезна между ухилените челюсти.

— Лин, стари приятелю, наистина си голям майстор — рече с възхищение Господарят Ли.

От движението на клонките разбрахме, че черепът се оригва. Сетне се размърдаха отново.

— По-скоро съм добър шарлатанин — рече.

Лунното момче опипваше чувствителните части на своето тяло, за да се увери, че наистина е имал допир с огромен дявол. Аз пък не можах да откъсна поглед от една дълга кървяща драскотина на ръката си. Господарят Ли се усмихна.

— Лунно момче, нима вече забрави своя учител и разбойника, комуто той бе отнел слуха? Воле, ти пък нима не се сещаш за твоята баба Хо и за нейния зет? Ако Лунното момче не бе укротило онзи дявол, досега щяхме да сме мъртви. Същото щеше да ни се случи и ако Волът не бе успял да улучи целта при обратното ни пътуване. Както виждате, успяхме да се запознаем съвсем непосредствено с ненадминатото майсторство на великия Лю Лин. Пред него въпросите за материалното естество на истината стават съвсем неуместни. Нали не сте забравили за Чуан Цзъ? За същия, който така и не разбрал дали си въобразява, че е пеперуда или е наистина пеперуда, въобразила си, че е Чуан Цзъ?

Върна се при езерцето и наля в него още вино. Старецът и черепът се почерпиха мълчаливо, както подобава на стари приятели.

— Твоите свещеници успяха чудесно да промият мозъците ни, докато лежахме оглупени от гъбите, драги ми Лин — каза Господарят Ли. — За разлика от мен, свободни са от предубежденията, предизвикани от личните преживявания. Ще позволиш ли да ти задам един въпрос?

Клонките не помръднаха.

— Ето какъв е въпросът: ако на теб ти се бе наложило да развлечеш някого с описание на патилата на Ли Као, Вол Номер Десет, Утринната скръб и Лунното момче, какво заглавие щеше да дадеш на цялата история?

След кратък интервал клонките се раздвижиха.

— Ши Ту Чи.

— Легендата за камъка, нали? Струва ми се, че те разбирам. Просто досега още не бях подредил напълно приоритетите. Смятам, че не след дълго ще приключа и с това.

След това Господарят Ли се изправи, а ние последвахме неговия пример и се поклонихме на черепа.

— Лин — започна Господарят Ли, — още веднъж ще ти кажа, че си велик майстор.

Клонките се радвижиха да последен път.

— Као, а пък аз още веднъж ще ти кажа, че ще свършиш на бесилката.

Един монах вече бе разтворил портата пред нас. Озовахме се отново в подножието на зеления хълм. Последното, което запомних от манастира, бе малка кула с прозорец, на който кепенците бяха спуснати наполовина. Приличаше на око, което ни смигваще.