Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Историите на Господаря Ли (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Story of the Stone, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 22 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
crecre (2008)

Издание:

Бари Хюгарт. Легенда за камъка

Превод: Венелин Мечков

Редактор: Боряна Гечева

Компютърен набор „АБАНОС“ ООД — София

АБАГАР ХОЛДИНГ, 1995

с/о Prava i Prevodi, Beograd

История

  1. — Добавяне

Глава 21

На няколко мили след манастира на Белия облак се отбихме от пътеката, преминахме покрай скалите от шисти, гранит и черен камък и стигнахме до една полянка. Продължихме направо през храсталаците и излязохме на друга полянка в подножието на хълм, където Господарят Ли огледа с удовлетворение едно невзрачно и странно на вид растение.

— Човешкият разум е скъперник — рече той. — Нищо не изхвърля и понякога е направо изумително какво можеш да откриеш в него, ако се поровиш достатъчно надълбоко. — След това започна да къса внимателно дребните бодливи плодове на растението. — Не си играйте с бодливите ябълки, ако не знаете какво точно представляват — предупреди ни. — Те са родственици на мандрагората и беладоната и са отровни. Именно с бодливи ябълки от Бомбай се приготвя дхатура, легендарният индийски мехлем. В зависимост от дозировката е в състояние да те умъртви, парализира или оглупи. Може обаче и да се използва като лекарство, което да пресече треска или вътрешен кръвоизлив. Ако извадим късмет, Утринната скръб съвсем скоро ще бъде на крака.

Обратният път към Долината на скръбта не ни отне много време. С Лунното момче бяхме така отпаднали, че изпитахме истинско облекчение, когато от един прозорец се подаде рошавата глава на княз Лю Пао.

— Добре дошли! С Утринната скръб всичко е наред — добави с оптимистичен тон князът. — След като заминахте, не се случи нищо. Нямаше нито убити монаси, нито побъркани мумии, измъкващи се от гробницата си.

Влязохме при Утринната скръб. Все още обхваната от треска, изглеждаше едновременно очарователна и беззащитна. Усети присъствието ни и се опита да се надигне, но не й стигнаха силите. Господарят Ли пристъпи крачка напред и я улови за китката. Тъй като избра именно дясната китка, съобразих, че е решил да провери състоянието на нейните дробове, стомах, далак и черва. Господарят Ли изръмжа удовлетворено.

— В състояние е да поеме и най-силната доза — каза уверено и веднага се зае с бодливите ябълки. Започна да приготвя лекарството, като свари билки, примеси ги с някакви други тайнствени съставки и накрая дестилира получения разтвор. Сетне го изпробва върху една котка, която изглежда остана доволна от това.

Няма да споря дали лекарството би могло да се окачестви като вълшебно, но с положителност видях, че Господарят Ли му добави още една съставка, известна само на него. Заедно с Лунното момче повдигнахме Утринната скръб и Господарят Ли успя да налее една доста голяма част от течността в гърлото й. След минута или две тя започна неспокойно да се мята и малко след това отвори очи. В началото погледът й бе празен. После очите й се проясниха и тя отмести глава, докато докосне с устни бузата на Лунното момче.

— Мили! — въздъхна любимата ми. Направих крачка напред. — Скъпи Воле! — рече тя и целуна и мен. Дори успя да поруменее, когато княз Лю Пао се усмихна и подложи също лицето си за целувка.

— Какво се случи? — прошепна Утринната скръб. — Спомням си, че наоколо ми бе тъмно и влажно и че през цялото време бягах. Преследваше ме нещо ужасно.

— Вече го няма — успокои я Господарят Ли. — Вече няма от какво да се вълнуваш, освен от мисълта кога Волът ще направи пристройка към нашата колиба.

Болното момиче седна на леглото.

— Вече замислих каква да бъде. Така че да има място и за Лунното момче, когато реши да се отбие — казах щастливо.

— А за княза не помисли ли? — попита Господарят Ли. — Не трябва да пренебрегваме никого от компанията. Ваше височество, ще ви затруднява ли да спите в легло за трима, когато решите да се отбиете на нашата улица в Пекин?

— Ни най-малко! — отвърна радостно князът.

Утринната скръб бе разтворила широко очи. Старият мъдрец поклати глава укорително.

— Чудя се на ума си. Да завъждам отново семейство на моята възраст. Пълна идиотщина, не ще и дума. Все пак, ще се утешавам с това, че ще имам най-очарователната млада съпруга в Пекин. Впрочем, това е твърде слабо казано.

Успях да разбера смисъла на думите му по-късно, когато Утринната скръб се съвзе напълно. Заедно с княза ни накараха да им разкажем няколко пъти приключенията си в Ада, а след това Утринната скръб погледна с почуда белега от стрелата върху гръдта си. Изказа съжаление, че не е запомнила как се чувства човек, когато е мъртъв. През това време Господарят Ли се разхождаше нетърпеливо из стаята. Личеше си, че предстои да предприеме някакви действия. Възбудата му бе заразителна и според мен спомогна за по-бързото пълно съвземане на Утринната скръб. Господарят Ли събуди всички ни рано призори с думите, че е време да се заловим за сериозна работа. Поясни, че ще е хубаво да бъдем добре въоръжени. Избрах си една брадва и пъхнах в пояса си къс меч. Лунното момче и князът предпочетоха копия и ками. Господарят Ли затъкна целия си колан с ножове за мятане. Утринната скръб, която бе най-добрият стрелец сред нас, си подбра лък, добави към него наръч стрели и затъкна нож в пояса си. След това Господарят Ли се метна на гърба ми.

— Тръгни надолу по хълма към долината, където е разположен манастира — нареди ми той. — Докато вървим, ще чуете от мен някои любопитни неща.

Господарят Ли измъкна сноп листове и каза на Утринната скръб да върви до мен. През нощта бе валяло и утрото бе много красиво. Капките върху всеки лист сияеха като малки бисери. Влажната трева излъчваше блясъка на елмази.

— Мило дете, съгласно сведенията, криещи се в глъбините на разума ми, в Ада ти разполагаш с влог, с който биха могли да се купят едно-две малки царства. Причината за това очевидно е приспивната песен, която си изпяла на старата Тай Тай, когато е била болна. Ти я изпя и пред нас, след като изгуби съзнание. В теб са скрити повече чудеса, отколкото в книгата на загадките на Лу Пан! — възкликна Господарят оживено. — А сега ще възпроизведа пред вас един от най-удивителните разговори, които съм водил в живота си.

Прелисти бележките си и започна да чете на глас.

 

УТРИННАТА СКРЪБ: Моля ви, госпожо, наистина ли трябва да отида у Чиен? Там вони ужасно, лодкарите винаги подмятат грубости, а еднокракият старец се опитва да ме ущипе.

ГОСПОДАРЯТ ЛИ: Кажи, мила, какво иска господарката ти да й донесеш от Чиен?

УТРИННАТА СКРЪБ: Кожи от носорози.

ГОСПОДАРЯТ ЛИ: А къде се намира това място?

УТРИННАТА СКРЪБ: По средата на пътя между канала и езерото на малката Чин Ху.

ГОСПОДАРЯТ ЛИ: Я ми кажи, мила, господарката ти понякога изпраща ли те у Кан номер осем?

УТРИННАТА СКРЪБ: Много ми е приятно да ходя там.

ГОСПОДАРЯТ ЛИ: Къде точно се намира?

УТРИННАТА СКРЪБ: На Улицата на протритите монети.

ГОСПОДАРЯТ ЛИ: И какво купуваш оттам?

УТРИННАТА СКРЪБ: Шапки.

ГОСПОДАРЯТ ЛИ: Шапки ли? Да, разбира се, шапки. А откъде купуваш боядисаните ветрила на господарката си?

УТРИННАТА СКРЪБ: От Въглищарския мост.

ГОСПОДАРЯТ ЛИ: Предполагам, че прословутото варено свинско го купуваш от… Ех, как се казваше това място?

УТРИННАТА СКРЪБ: Магазинът на Вей-Големия нож.

ГОСПОДАРЯТ ЛИ: Вярно. Спомняш ли си къде се намира?

УТРИННАТА СКРЪБ: Непосредствено до Котешкия мост.

 

Господарят Ли прибра бележките си и огледа Утринната скръб с погледа на любител на цветя, видял рядък вид орхидея.

— Дете мое — каза, — ти всъщност ми описа пазаруването на личната прислужница на една благородна дама в Ханчжоу.

— В Ханчжоу ли? — попита изумено князът.

— Да, в Ханчжоу. Разбирам удивлението ти. В наше време там такива магазини не съществуват. Ако са ми известни, то е, защото са бивали често споменавани в дневниците на някои велики писатели — обясни Господарят Ли. — Както еднокракият Чиен, така и прословутите му кожи от носорози били изпепелени при големия пожар, унищожил целия квартал, през царуването на някогашната династия Хан. Въглищарският мост и Кан номер осем са били разрушени още преди три века при прокопаването на един голям канал. Магазинът на Вей-Големия нож е бил сринат до основи по време на вълненията на Трите царства. И така нататък.

Очите на Утринната скръб се окръглиха като панички от изненада.

— Не си спомням да съм казвала такива неща, а и тези имена нищо не ми говорят — опита се да възрази.

Господарят Ли сви рамене.

— Ти тогава бе в треска. В началото допуснах, че може и да си чела същите книги, които и аз, но веднага се сетих, че те бяха написани на древната книжовна стенография, позната единствено на ограничен брой учени хора. Тогава започнах да ти задавам въпроси, от отговорите на които да разбера кога точно се е състояло това вълшебно пазаруване. И ето какво открих.

Запрелисти отново бележките си.

 

ГОСПОДАРЯТ ЛИ: А спомняш ли си как се казваше човекът, който лично й приготвя туша?

УТРИННАТА СКРЪБ: Разбира се. Ли Тън Хуей.

ГОСПОДАРЯТ ЛИ: А красивата дама, от която си доставя розова хартия?

УТРИННАТА СКРЪБ: Ши Тао. Наистина е красива.

 

— Както Ли Тън Хуей, така и Ши Тао често се споменават от класиците — каза Господарят Ли. — Тъй като Тън Хуей е бил четиридесет години по-стар от Ши Тао, имало е един съвсем кратък период, през който човек би могъл да познава и двамата. Съпоставих датите и се оказа, че това изумително пазаруване е могло да се състои единствено между 765 и 771 година.

Лунното момче и аз зинахме от удивление с поглед, вперен в Утринната скръб. Тя пък зина от удивление с поглед, вперен в Господаря Ли. Княз Лю Пао имаше вид на човек, който изчислява нещо наум. Господарят Ли прочете мислите му.

— Точно така е! Точно тогава Смеещият се княз и Ту Ван са имали дворец в Ханчжоу. Точно тогава прислужницата на Ту Ван я придружавала както в Ханчжоу, така и в Долината на скръбта.

Понякога по чиста случайност умерено умни мисли се заблуждават и се отбиват именно в моя мозък.

— Учителю — обадих се, — докато бяхме в Ада, от разговора с летописеца стана ясно, че питието на забравата понякога се дозира неправилно. Може би Утринната скръб се е завръщала в Долината на скръбта, защото когато бе ранена и започна да бълнува…

— Умник си ми ти! — рече Господарят Ли. — Още тогава заподозрях, че Утринната скръб при някое от предишните си превъплъщения е била прислужница на Ту Ван. Когато човек е в треска, отдавна потънали в паметта му спомени започват за излизат на повърхността, особено ако се окаже в позната обстановка. Разбира се, става дума не просто за съмнения, а за основателни предположения. Цялата картина започна да изплува пред очите ми и след малко ще ви я опиша.

Започнахме отново да се изкачваме. Господарят Ли ни поведе по една виеща се пътека и не след дълго се наложи да коленичим и да се промушим през един тесен отвор в пещера, където слънчев лъч осветяваше косо с топлата си светлина малка купчинка човешки кости. Седнахме в полукръг пред останките на Вълка и Господарят Ли потупа Утринната скръб по коляното.

— Една мисъл през цялото време не излезе от ума ми — каза. — Дали споменът за едно отдавна отминало превъплъщение е бил пробуден единствено от познатата гледка на Долината на скръбта или от нещо друго, по-достойно за запомняне? В нощта преди да те ранят, ти бе седнала тук и изслуша заедно с нас историята за Вълка и Огненото момиче. Героичните народни предания почти винаги са основани върху действителни исторически факти и едва след това се преиначават до неузнаваемост. Замислих се дали и историята за бягството на Вълка и Огненото момиче от преследвачите им не е била основана върху действителна случка. Според преданието те са бягали покрай подземна река, от двете страни на която са били наредени статуи с главите на животни и птици. Докато ти беше в безсъзнание, очевидно преживя отново някакъв ужасен спомен. Ето го. Взе отново бележките си и след миг намери търсения пасаж.

 

УТРИННАТА СКРЪБ: По-бързо… Още по-бързо… Къде е завоят?… Към статуята на козата… Ето ги гарванът и реката… Насам!… Войници… Скрий се, докато отминат… А сега тичай! Тичай!

 

— Това ми се стори любопитно — продължи замислено Господарят Ли. — Ето как реагира на това подсъзнанието ми в Ада.

 

ТУ ВАН: И получих само люспица от него за иглата си за коса… Тази мръсница, прислужницата, се опита да го открадне… Пронизах я, но тя успя да избяга… Заедно с нея избяга и наложницата, като взе със себе си пръстена от Упуаут, който мъжът ми й бе подарил… Войниците ги убиха, но не успяха да открият камъка.

 

Господарят Ли сви рамене.

— Нямам представа защо споменах и думите за нараняването на прислужницата, но останалите според мен са достатъчно красноречиви. Някой от вас да е чувал за Асиут?

Внезапната смяна на темата изненада всички ни. Отговорихме отрицателно.

— Това е град в Египет — поясни Господарят Ли. — Не знам дали съществува и днес, но поне някога го е имало. Закрилящото го божество се е наричало Упуаут. Когато гръцките варвари го завзели, запазили божеството и преименували града на Ликополис. Княже, ти би могъл да преведеш това название.

На княза очевидно му достави удоволствие, че и той би могъл да помогне с нещо.

— Градът на Вълка — отговори веднага.

— Точно така. Упуаут е бил покровителстван от божество с вълча глава. Градските занаятчии били известни с умението си да изработват амулети, гривни и пръстени с вълчи глави — Господарят Ли внимателно свали пръстена от ръката на скелета. Привлече вниманието ни към бледите изображения от вътрешната му страна. — Това са египетски йероглифи. Означават: „Този, който управлява запада.“ Това е само една от многото титли на Упуаут.

Господарят Ли внимателно върна пръстена на мястото му.

— Вие знаете ли, че е практически невъзможно да отличиш мъжки скелет от женски? Единствената разлика е в размерите. Скелетът на едно по-едричко момче изглежда досущ като скелета на една по-дребничка млада дама. Едно от задълженията на Упуаут е било да бди над бременните жени и заради това пръстените с неговия лик са били носени само от представителки на другия пол. Никой не би подарил такъв пръстен на мъж или на момче. Би било обаче съвсем естествено да го дари на наложницата си — Господарят Ли се зае отново с бележките си.

 

УТРИННАТА СКРЪБ: По-бързо! По-бързо! Къде е проходът?… Побързай… Войниците идат… По-бързо… Побързай!… Ето я статуята на ибиса!

 

Господарят Ли отмести поглед от записките си.

— Имам силното подозрение, че преди малко повече от седем века и половина една прислужница и една наложница са опитали да се спасят с бягство от строящата се тогава гробница на Смеещия се княз — каза. — Изминали векове и историята за гибелта им, преиначена от селските момчета, се превърнала в разказа за Вълка и Огненото момиче. Много подробности от преданието обаче са верни. Ето тук, в тази пещера, наложницата е била настигната и убита. Колкото до прислужницата и тя безспорно също не е оживяла. Ако позволите да злоупотребя с поетичното ви чувство, ще се изразя по следния начин: Великото колело се върти, животът продължава и прислужницата се завръща на света като Утринната скръб.

Момичето бе смаяно от чутото. Господарят Ли го потупа по рамото.

— Мило девойче, тази любопитна хипотеза сама по себе си няма да ни свърши работа — каза тихо. — Ще ми позволиш ли да се опитам да измъкна на повърхността на съзнанието ти и други забравени спомени от времената на това твое предишно превъплъщение?

— Позволявам ви — прошепна тя.

И преди бях виждал това, което сетне направи Господарят Ли, но възхищението ми от неговото умение никога не отслабваше. Той извади от джоба си визитната си картичка и я завърза за малко кожено ремъче. Въпросната картичка представлява раковина с изобразено върху нея примигващо око, което сякаш ви казва: „Разкривам част от истината. Едни неща виждам, но други — не.“ Раковината започна бавно да се клати пред очите на Утринната скръб, напред и назад, назад и напред, докато тихият глас на Господаря Ли й обясняваше, че й се приспива. Очите и се затвориха. Утринната скръб обаче не заспа. Когато отвори отново очи, вече не беше същата. Беше Хиацинтовия цвят, личната прислужница на Ту Ван.

— Ние сме твои приятели, мила — успокои я Господарят Ли. — Ще ти помогнем. Спомняш ли си как се оказа в тази пещера?

— Струва ми се, че да — прошепна девойката.

— Войници ли те преследваха?

— Да.

— Теб и твоята приятелка, нали?

— Да. Златният пояс. Бягахме с все сили, но войниците бяха на път да ни настигнат, така че след като видяхме малък отвор в склона на хълма, веднага се скрихме тук — огледа се наоколо си и присви вежди. — Не си спомням този скелет.

— Можеш ли да си спомниш по коя пътека стигна дотук?

— Мисля, че да.

— Мила, много е важно да ни обясниш как си стигнала до повърхността. Преди това си била в едно подземие, нали?

— Да.

— Ще ни покажеш ли откъде си излязла?

Утринната скръб се движеше като сомнамбул. Околността безспорно се бе изменила и това първоначално я уплаши, но Господарят Ли й внуши да се съсредоточи върху онези неща, които си бяха останали същите — старият манастир и Драконовата главах. Момичето се запъти направо към частта от Княжеската пътека, разрушена при смъртта на Разногледия брат. Бе протегнала ръце пред себе си и спря едва в момента, когато те докоснаха огромна скала.

— Вратата е затворена! Затворена е! — прошепна.

Бе започнала отново да изживява всичко. Господарят Ли реши, че това вълнение би могло да се окаже опасно за нея и я извади от транса.

Тя отново се превърна в Утринната скръб, която Лунното момче се зае да успокоява. Огледах тайната врата. Бе изработена с такова свръхестествено майсторство, че можеше цял живот да стоим пред нея без да разберем, че е дело на човешки ръце. След известни усилил открих и скритата брава. Едва след като вратата се отвори обаче можах да оценя по достойнство изкусната изработка на уж естествените пукнатини в скалата.

Вратата се бе отворила плавно и безшумно, което означаваше, че неотдавна е била смазвана. Вътре видяхме наръч от съвсем нови факли и стъпала, водещи нейде надолу, към недрата на земята.

Вече всички бяхме разбрали къде изчезват тайнствените монаси. Всички бяхме наясно и с това, че нейде долу с положителност се таеше тайнственият камък, лежащ в основата на всичките ни патила. Влязъх пръв, като в едната си ръка държах запален факел, а с другата бях стиснал ръкохватката на меча. Последва ме Господарят Ли с нож, готов за мятане. Княз Лю Пао бе стиснал копието и камата си. Лунното момче държеше в едната ръка копие, а в другата пояса на Утринната скръб.

Утринната скръб бе родена за боец, а ролята на един стрелец с лък в такива случаи е да охранява тила. Тя вървеше заднешком, напълно спокойна от допира си с водещата я ръка на Лунното момче. Движеше се с увереността на планинска коза. Сложих крак върху първото стъпало и тръгнахме надолу.