Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Историите на Господаря Ли (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Story of the Stone, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 22 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
crecre (2008)

Издание:

Бари Хюгарт. Легенда за камъка

Превод: Венелин Мечков

Редактор: Боряна Гечева

Компютърен набор „АБАНОС“ ООД — София

АБАГАР ХОЛДИНГ, 1995

с/о Prava i Prevodi, Beograd

История

  1. — Добавяне

Глава 15

Веднага след като слънцето се подаде над десния рог на дра-кона Господарят Ли ни поведе направо към дъното на тесния пролом, който разделяше двата хълма. Аз носех цял наръч от инструменти. Спътниците ми се бяха натоварили с факли.

— Гробницата на Смеещия се княз е била изградена от хиляди селяни — каза Господарят Ли. — Възможно ли е да не е оцелял нито един от тях? Според мен е нямало как поне част от историята на този строеж да не е останала в паметта на жителите на Долината на скръбта. Нищо чудно такъв спомен да е и приказката за Вълка. Нека не забравяме, че по едно време заедно с Огненото момиче се оказват в пещера с естествен отвор, и че когато той се изкачва нагоре по вертикалния кладенец и си подава главата навън вижда странни скали с червен и изумруден цвят. Поне така го разказа Еленовото ухо, когато бе отметнал глава назад и използваше същите думи, които са били произнасяни столетия преди него.

Старецът отиде до една от скалите.

— Веднъж слязох дотук, за да се опитам да разбера как Вълкът е успял да се спусне по единия скат и да се изкатери по другия — рече. — Не открих никаква пътека, обаче открих това.

Наведе няколко дебели стъбла на магарешки тръни и ги отмести встрани. Пред взора ни се появиха обикновени гранитни блокове, в които сякаш бяха инкрустирани червени и зелени полускъпоценни камъни.

— Княже, има ли подобни скални образувания някъде другаде в долината? — попита.

Князът, без да каже дума, започна да търси с поглед изхода на естествен скален комин. Останалите последвахме примера му. Измина цял час, преди Лунното момче да нададе радостен вик. Бе се изкачил на двадесет стъпки нагоре по единия скат и бе достигнал единственото място, където малкият наклон позволяваше да се върви без усилия. Посочи ни един гъст храсталак. Веднага се струпахме около него. Изсякох растителността и пред очите ни се появи тъмен отвор. Бях взел със себе си дълъг бамбуков прът и бръкнах вътре, но не успях да достигна дъното. Захвърлих пръта при останалите инструменти и с помощта на княза закрепих до отвора въжена стълба. Господарят Ли ми подаде факел и след малко започнах да се спускам по стълбата, стиснал нож между зъбите. Чувствах се като пират.

Дължината на стълбата се оказа достатъчна. Намирах се в малка кръгла пещера, в която зееше изходът на тунел. На светлината на факела успях да съзра древна дървена маса и две пейки. В каменната стена бе издълбана ниша. Затворих плътно очи и произнесох няколко молитви. След това започнах да оглеждам помещението.

Признавам, че се бях помолил да видя тринадесетгодишно момиче с огнена коса, заспало преди седем века и половина. Бях много разочарован от това, че не го открих.

— Можете да слизате! — извиках.

Господарят Ли, князът, Утринната скръб и Лунното момче се спуснаха при мен. Запалиха своите факли и стана достатъчно светло, за да видим, че дълги години никой не бе нарушавал целостта на дебелия слой прах. Влязохме внимателно в тунела и след малко се оказахме в една много по-голяма пещера. Реших, че някога е била използвана за тренировки по стрелба с лък. Дори бях готов да се обзаложа, че стрелецът е бил младо момче или момиче. Отвсякъде стърчаха стрели, включително и от огромните греди, които крепяха тавана. Видяхме и древно писалище. От лявата му страна бе разположена дълга дървена маса, а от дясната имаше няколко сандъка с меден обков. Сандъците бяха празни. Точно пред писалището имаше огромна метална плоча, закрепена към каменния под. Господарят Ли я погледна замислено и се почеса по носа.

— Прилича ми на писалището на ковчежник — рече. — Нормалното е майсторите и надзирателите да застават пред писалището, докато той им отброява заплатите. Да не забравяме, че Смеещият се княз е обичал да се шегува.

Господарят Ли отиде зад писалището и започна да търси нещо. Най-сетне откри някакъв лост. Направих крачка назад. Чу се зловещото скърцане на метал и плочата се разтвори на две части, които увиснаха на пантите си. Там, където някога бяха заставали майстори и надзиратели, сега зееше тъмна дупка. Внимателно коленичих редом до нея и се опитах да я разгледам на светлината на факела. Тя обаче не достигаше до дъното. Намерих наблизо голяма треска, запалих я от факела и я пуснах в кладенеца. Насмалко не загасна по време на падането си, но все пак успя да свети достатъчно, колкото да затаим дъх от видяното.

Треската бе паднала върху острия стърчащ ръб на скала, точно в пространството между два изгнили човешки трупа. Не бяха древни скелети като онези, които бяхме видели в тунела. Кичури коса и части от изсъхнала плът все още бяха полепнали по тях. Дрехите им бяха практически непокътнати.

— Намират се там от не повече от двадесет или тридесет години — промърмори Господарят Ли.

— От тридесет и три — прошепна князът, побелял като платно. — Обичах да си играя при тях. Това са А Чен и By И, градинарите. Разрешаваха ми да яздя биволите и да ровя тор с лопата и въобще да върша всичко, което ми бе забранено. Един ден изчезнаха и повече не ги видяхме.

Господарят Ли опита здравината на една от скамейките и едва след това седна. Вдигна се облаче от прах. Погледна замислено шахтата.

— Един откраднат ръкопис — рече тихо, сякаш говореше на себе си. — Двама мъртви монаси, неземен звук и унищожени дървета и храсти. Дали убийството на двама градинари преди тридесет и три години също има някакво отношение към това? Дали са открили сами входа на тунела и са дошли тук? Кое е станало причина да намерят смъртта си? Ако и в този случай са замесени неприятни хора, облечени в шутовски дрехи, това ще е по-скоро потвърждение на теорията, че си имаме работа с някакъв религиозен култ. Може би е свързан с камъка, почитан от Смеещия се княз, и има пряка връзка с неговите монаси.

Господарят Ли внезапно се изправи.

— Това е само първоначален оглед — каза. — Следващия път е добре да дойдем тук тежко въоръжени. За щастие по праха ще можем да разберем дали някой друг също е посещавал това място. Нека все пак погледнем какво друго има тук.

В три от стените на пещерата зееха отворите на тунели. Всичките бяха силно укрепени срещу срутвания. Дебелите дървени греди обаче бяха толкова стари, че не трябваше да изключваме възможността да се разпаднат само от едно кихане, така че движенията ни бяха много внимателни. Първият тунел завършваше със срутване и пътят ни се оказа препречен от нападали камъни. Същата история се повтори и във втория тунел. Третият бе толкова опасен, че нито един човек с всичкия си ум нямаше да се осмели да влезе в него. Бе просто чудо, че не се бе срутил още преди години. Четвъртият тунел също се оказа запушен от срутили се скали. Същото се повтори и в останалите тунели. Местата, към които водеха, не можеха да бъдат достигнати откъм пещерата. Очевидно, трябваше да потърсим някакъв друг вход към гробницата на Смеещия се княз.

Разочарованието ни бе неописуемо. Господарят Ли бе започнал да ругае още след проверката на шестия тунел и не престана да прави това и в момента, когато с посърнал вид започнахме да се изкачваме по въжената стълба. Запримигахме на ярките слънчеви лъчи и се отправихме към средата на пролома. Лунното момче внезапно се спря и вдигна ръка. Слухът му бе невероятен.

— Чувам коне — рече той. — Тропота на много коне и на колела. И дрънченето на оръжие. Ако това са монасите в шутовски дрехи, няма да ни е леко.

Нямаше нито къде да се скрием, нито време за това. В тесния пролом нахълтаха галопиращи коне и огромна колесница. За мое съжаление, не извадихме късмета да са тайнствените монаси в шутовски дрехи. Ши Ху, кралят на Чао, спря конете си и ни огледа внимателно, седнал в бойната си колесница. Златните момичета облизаха чаровните си устни.

— Много съжаляваме, че ще бъдем лишени от върховното удоволствие да се порадваме на твоята мъдрост, Ли Као — започна любезно кралят. — Човек, който с такава лекота успя да изведе най-изтъкнатите ни гости от нашия замък, наистина заелужава да бъде изслушан. Работата е там, че в нашата колесница ще се намери място единствено за Лунното момче и за Утринната скръб.

Реших, че смята да ни убие. При неговия начин на мислене нямаше как да ни приеме освен като обикновени крадци, ограбили съкровищницата му от най-ценните й вещи. Явно, щеше да ни убие. Прецених, че е най-добре да падна на колене и да започна да се кланям. И да сторя това колкото може по-бързо.

— Нима ваше величество говори сериозно, когато се опитва да предявява право на собственост над хора? — попита Господарят Ли с тона на възпитан господин, започващ увлекателен светски разговор. — Та Лунното момче и Утринната скръб не са дори ваши поданици. А може би ще предпочетат сами да решат съдбата си.

Вече бях паднал на колене и удрях старателно брадичката си върху един дълъг бамбуков прът. Така че другият му край да започне постепенно да се приближава към едно гребло, което се намираше сред инструментите ми. Трябва да го доближа още две стъпки, рекох си, и зачестих поклоните.

— Разбира се, един неоконфуцианец би заявил, че след като Утринната скръб и Лунното момче са от селско потекло, те нямат никакви законни права — продължи разсъдливо Господарят Ли. — Ваше величество обаче е твърде умен, за да бъде „нео“ привърженик на каквато и да е вяра, и твърде справедлив, за да вземе решения относно съдбата на хора, които дори не е изслушал.

— Ех, Ли Као, нима още не си разбрал, че способността на един монарх да се задържи на престола си може да се основава единствено върху произвола? — попита Чи Ху.

На устните му бе изписана едва доловима тъжна усмивка. След това даде с поглед знак на Златните момичета и те започнаха да поставят стрели в лъковете си. Тряснах бамбуковия прът още веднъж с брадичката си, той се премести още малко напред и дръжката на греблото влезе в кухия му край. Греблото се бе оказало точно пред челния впряг на конете. Хванах бамбуковия прът, направих рязко движение напред и го повдигнах. Греблото се впи в мекия корем на един от конете, който изцвили, повдигна се на задните си крака и се опита да се измъкне от впряга. Повторих процедурата и с другия кон. Уплашените коне се оказаха точно между нас и стрелите на Златните момичета. Усетих как ръката на Господаря Ли се хваща за пояса ми. Направих рязък скок напред, промъкнах се между копитата на конете и се оказах под колесницата. Господарят Ли се смъкна от гърба ми. Подпрях се до дъното на колесницата и натиснах с все сили, опитвайки се да я катурна. Гръбначният ми стълб започна да пращи, но за мое щастие огромното туловище на краля я бе направило неустойчива, така че начинанието ми успя. Чу се страхотен трясък, колесницата се обърна, конете паднаха и започнаха да ритат във въздуха, а аз се промъкнах между тях, докато Златните момичета заемаха удобна позиция за стрелба. Важното беше да се сдобия с царствен заложник, преди момичетата да са ми видели сметката. Ши Ху ме очакваше. Седнал на земята като огромна статуя на Буда, бе съумял да запази достойнството си дори и в тази позиция. В ръката си държеше кама. Усмихваше се.

Чух как нещо зашумоля в ръкава на Господаря Ли още преди да видя ножа, излетял от ръката му. Острието му изсвири покрай ухото ми и се заби в дланта на краля. Ши Ху изтърва камата си и изруга. За секунда се оказах зад него, обгърнах гърлото му с ръка и притиснах нож в шията му.

Златните момичета заръмжаха като пантери. Като показаха блестяща дисциплина, заеха стройни позиции около моя милост. Кралят ме удостои с толкова внимание, колкото щеше да обърне и на някой досаден комар. Изтръгна небрежно ножа на Господаря Ли от дланта си и го захвърли. След това с рязко движение на огромната си ръка запокити и мен на десет стъпки разстояние. Стрелите на момичетата се насочиха към сърцето ми.

— Стойте — рече кралят. Гласът му, макар и тих, бе изпълнен с властност, така че стрелите се насочиха към земята. Изправи се, с бавна стъпка се запъти към Лунното момче, стиснало в прегръдките си Утринната скръб, и коленичи до него. От гръдта й се подаваше накрайникът на стрела.

Стрелата бе насочена точно към сърцето й. С ужас осъзнах, че Утринната скръб беше мъртва.

— Кой ли е бил способен да стори това? — прошепна кралят. — Та нито едно от моите момичета не стреля произволно — повдигна огромната си глава и ги погледна. Всички Златни момичета сведоха смирено глава, когато срещнаха погледа му. Всички, освен началничката им. Орловите й очи продължаваха да гледат предизвикателно, но със същия успех можеше да се опита да впери взор в слънцето. Накрая и тя сведе поглед и устните й затрепериха. По бузата й се стече сълза.

— Мен Чан, нима наистина страданията ти са били толкова силни? — попита нежно кралят. — Трябваше да ги споделиш с нас, дете мое. Ревността е ужасно чувство. Тя превръща драскотините в огромни кървящи рани. Нямаше причини да ревнуваш. Това, че обичахме Утринната скръб, не означава, че любовта ни към теб е била по-малка.

Господарят Ли коленичи до Утринната скръб. Погледът му се изпълни с удивление.

— Може и да не ми повярвате, но тя все още диша — рече той. Сърцето ми подскочи като пъстърва, захапала въдицата.

— Ако оцелее, ще живее до деня, когато планината Юн Тай се стовари отгоре й — промърмори Господарят Ли.

Ръката му се придвижи към стрелата, сякаш възнамеряваше да я измъкне.

— Не — отсече кралят. За пръв път бе насочил поглед към мен, и за пръв път установих, че една от стрелите на момичетата бе пробила лявото ми бедро. Върхът й бе излязъл от него и стърчеше. Видях, че накрайникът на стрелата е широк и остър. Измъкването на такава стрела от нечие тяло неизбежно би предизвикало смърт.

Отчупих накрайника от стрелата в бедрото си и едва след това я измъкнах. След това отидох при Утринната скръб и отчупих накрайника с пера от стрелата, която я бе поразила. Затаих дъх, когато Господарят Ли започна да натиска стрелата навътре. Бях подложил длан под гърба на Утринната скръб и най-сетне усетих как върхът на стрелата пробива кожата й. Хванах стрелата и я измъкнах от тялото.

Утринната скръб все още дишаше. Господарят Ли старателно бинтова раната. Чух нечий сподавен хленч и реших, че плаче Утринната скръб. Плачът обаче принадлежеше на Мен Чан, началничката на телохранителките на краля. Утринната скръб се опита да отвори очи, но не й стигнаха силите.

— Зле ли ти е, Тай Тай? — прошепна тя. — Да ти изпея ли нещо, Тай Тай? Понякога песента успокоява болката.

Това, което се случи впоследствие, изуми всички ни. Бяхме чували много пъти песните на Утринната скръб, но този път тя пя по съвършено различен начин. Пееше, за да успокои болките на старата госпожа, която я бе взела при себе си и й бе дала дом и име. Песента, която излезе от устните и сърцето й, бе същинско вълшебство.

Не мога да опиша тази песен. Мога само да кажа, че тя ми напомни едновременно магьосническата музика на Лунното момче, смесена с прекрасните сияещи рисунки на княз Лю Пао. Просто нямам думи.

Чух чисти звуци, които достигнаха Небесата, разпъдиха облаците, стрелнаха се покрай луната, сляха се със сияйния блясък на звездите на Великата река и започнаха да танцуват сред боговете. Последната нота измени своя блясък и звучене, след което започна наново да се спуска към земята. Чистият глас ни разказа за чудесата, които можем да открием в дъждовните капки и в бурните пролетни потоци, в меките звуци на лятото и в чистия кънтеж на есента. Вятърът виеше и разнасяше снежни вихрушки, но Утринната скръб продължаваше песента си за бълбукащ чайник в топла колиба през зимния ден. Колиба, в която една стара госпожа лежеше в леглото си. Звуците станаха все по-тихи и по-тихи, преминаха в приспивна песен и накрая секнаха.

— Съжалявам, Тай Тай — прошепна Утринната скръб, — но не мога да пея повече. Тази песен ми причинява болка. Прекрасна е, но не е редно да я пея повече. Напомня ми кражба.

Главата й се отпусна. Сърцето й продължаваше да тупти, но тя вече бе в безсъзнание.

Спогледахме се мълчаливо. Кралят на Чао се запъти към колесницата си. С огромните си ръце повдигна безпомощните коне и ги изправи на крака. След това ги успокои с ласки и благи думи. Златните момичета разтвориха редиците си, за да му дадат път да стигне до началничката им.

Мен Чан бе мъртва. Бе паднала по лице и от гърба й стърчеше острието на собствения й меч. Кралят измъкна меча от тялото й и я обви със своето наметало. Взе я на ръце, качи се в колесницата си и седна на въртящия се стол. Тялото на мъртвото момиче остана в скута му. Златните момичета отвориха малко ковчеже, извадиха оттам снежнобяла траурна кърпа и обвиха главата на краля с нея. Едно от тях взе юздите на колесницата. Крал Ши Ху и неговите Златни момичета мълчаливо се оттеглиха, без дори да ни погледнат. Повече не ги видях.

Утринната скръб се оказа по-жилава от стоманата, произвеждана в Синджоу. Господарят Ли успя да предотврати инфекцията с помощта на компреси, направени от дървесна плесен с отблъскващ вид. Момичето искаше страстно да живее и се бе впило в живота с все сили. Вследствие на треската обаче започна да бълнува. Реших, че по някакъв странен начин смесва в едно историята за Вълка със свои собствени преживявания. В своя собствен затворен свят тя тичаше редом с някого, и бягството й изглежда беше отчаяно.

— По-бързо… Още по-бързо… Къде е завоят?… Към статуята на козата… Ето ги гарванът и реката… По-бързо, по-бързо… Насам!… Войници… Скрий се, докато отминат… А сега тичай! Тичай!

Спомням си удивеното изражение на лицето на Господаря Ли, когато веднъж тя се размърда в леглото си и отново заговори.

— Моля ви, госпожо, наистина ли трябва да отида у Чиен? — след това се намръщи. — Там вони ужасно, лодкарите винаги подмятат грубости, а еднокракият старец се опитва да ме ущипе.

— Какво? — попита Господарят Ли. Отиде до Утринната скръб и започна да изтрива потта от челото й. — Кажи, мила, какво иска господарката ти да й донесеш от Чиен? — попита любезно. Тя отново намръщи носле.

— Кожа от носорози.

— А къде се намира това място?

— По средата на пътя между канала и езерото на малката Чин Ху — отвърна Утринната скръб.

Господарят Ли подсвирна от удивление и започна да се разхожда из стаята. Сетне се завърна при леглото.

— Я ми кажи, мила, господарката ти понякога изпраща ли те у Кан номер осем? — попита ласкаво.

Утринната скръб се усмихна.

— Много ми е приятно да ходя там — рече.

— Къде точно се намира?

— На улицата на Протритите монети.

— И какво купуваш оттам?

— Шапки.

— Шапки ли? Да, разбира се, шапки. А откъде купуваш боядисаните ветрила на господарката си? — попита Господарят Ли.

— От Въглищарския мост.

— Предполагам, че прословутото варено свинско го купуваш от… Ех, как се казваше това място?

— Магазина на Вей Големия нож.

— Вярно. Спомняш ли си къде се намира?

— Непосредствено до Котешкия мост — отвърна Утринната скръб.

Господарят Ли започна отново да се разхожда напред-назад из стаята. Когато се завърна до леглото бе преплел пръсти зад гърба си.

— Кажи ми, мила, какъв вид карти за игра използва господарката ти?

— Праскови — отвърна сънливо Утринната скръб.

— Така. А откъде купува заровете си?

— От улица Чуан Чу.

— А какво пазаруваш от Яо Чи?

— Козметика.

— Откъде се снабдяваш с редки билки?

— От Фън Лай.

— Какво получава господарката ти от Чън Шан?

— Четчици за писане.

— Естествено. А спомняш ли си как се казваше човекът, който лично й забърква туша?

— Разбира се. Ли Тън Хуей.

— А красивата дама, от която си доставя розова хартия?

— Ши Тао. Наистина е красива — потвърди Утринната скръб. Отново я разтресе. Утринната скръб започна да се мята в леглото, а Лунното момче и князът се опитаха да я успокоят.

— По-бързо! По-бързо! Къде е проходът? Побързай… Войниците идат… По-бързо… Побързай!… Ето я статуята на ибиса!

Господарят Ли отиде до писалището, седна и извади меха си с вино. Отпи голяма глътка.

— Розова хартия от ръцете на самата Ши Тао — изръмжа, когато си пое дъх. — Боядисани ветрила от Въглищарския мост и шапки от Кан номер осем на улицата на Протритите монети. Тън Хуей пък лично забърква туша! Лунно момче, Утринната скръб знае ли да чете?

— Горе-долу колкото мен, сиреч не дотам добре — отвърна откровено Лунното момче. — Вол Номер Десет чете десет пъти по-добре от нас двамата.

Господарят Ли отпи още веднъж от виното.

— Просто не знам какво повече да кажа — промърмори той. — Би трябвало да умее да чете стенографски текст, изписан по системата „Бял цвят“.

Изправи се на крака и се обърна към княза.

— Ваше височество, тази проклета треска ще я убие, освен ако не се заемем с лечението й. За да приготвя единственото лекарство, което според мен би свършило работа, ще ми трябват семена от бодлива ябълка от Бомбай. Лунното момче, Волът и аз ще се опитаме да ги намерим и е много възможно междувременно да ни убият.

Спогледахме се с Лунното момче. После то се обърна към Господаря Ли.

— Кога ще тръгваме? — попита.