Бари Хюгарт
Легенда за камъка (15)

Глава 14

Свещеният орден на вълка рядко допуска сред себе си възрастни хора, но княз Лю Пао не бе обикновен възрастен. Луната бе много ярка. Изслушах докрай песента на кукумявката и отговорих с две котешки мяукания. Миг след това откъм сенките се появи момче, което ни поведе към гъстите храсталаци на склона на хълма. Князът, Господарят Ли, Лунното момче, Утринната скръб и аз се промъкнахме през тесен отвор и когато се изправихме, разбрахме, че се намираме в малка пещера. Тринадесет момчета на възраст от единадесет до четиринадесет години тържествено ни приветстваха. Поводът за свикване на заседанието на ордена бе посвещаването в тайнствата му на тринадесетото момче, Бръснатата глава. Щеше да ни бъде позволено да присъстваме на ритуала на елитната организация на момчетата от Долината на скръбта до момента, когато момчето щеше да бъде запознато с тайнствените знаци и пароли на ордена.

В дъното на пещерата бе запален факел. На пода под него се намираше скелетът на момче, очевидно на възрастта на членовете на ордена. Виждаше се, че е загинало по трагичен начин. Гръдната му клетка бе разбита и в нея се намираше железният накрайник на древно копие. Последвахме примера на членовете на момчешката дружинка и се поклонихме пред останките.

Вождът на групата се казваше Еленово ухо.

— Прекланяме се пред Вълка така, както са се прекланяли нашите бащи и деди преди нас — поясни. — Събрали сме се в негова чест и на нашите скъпи гости ще бъде позволено да добавят една подробност към историята му.

Момчетата насядаха в полукръг с лице към скелета. Ние — непосредствено зад тях. Еленовото ухо свали железен пръстен от ръката на скелета и го подаде на княза. Той го разгледа внимателно и го показа и на нас. Върху челната част на пръстена, направен от черно желязо, бе изобразена главата на вълк. Господарят Ли разгледа много внимателно вътрешната му част. Последвах неговия пример и забелязах бледи резки и рисунки, които не ми говореха нищо. Върнахме пръстена на Еленовото ухо и той почтително го постави на мястото му.

Последва кратка церемония за пречистване на духа на Бръснатата глава обаче истинските свещенодействия щяха да се извършат след като си тръгнем. Изпитах известно разочарование, след като чух началната част от разказа на Еленовото ухо. Бе досущ като безброя селски предания, на които отдавна се бях наслушал. В един момент реших, че По-нататък мога да го продължа аз.

Един дървосекач открил младенец в кошница пред прага на къщата си. На шийката на бебето имало конец, на който били закачени пръстен и малка глинена плочка. Дървосекачът и жена му били неграмотни, така че отнесли плочката при един свещеник. Той установил, че на нея пише: „Когато пръстенът прилегне на пръста, отведете детето при храма на Извора.“ Двойката била бездетна и решили да отгледат момченцето. Тъй като на пръстена била изобразена главата на вълк, кръстили го Вълк.

Когато момчето станало на дванадесет години пръстенът вече прилягал на пръста му, така че дървосекачът го отвел при храма на Извора на Майстора, където ставали доста чудни неща. Там един свещеник разровил архивите и установил, че преди дванадесет години му били оставени указания да разкрие на Вълка една тайна. Тя била, че той има братовчед, който живеел в долината Лин Чу. Братовчедът му имал репутацията на много хитър човек и се казвал Сръчният. Вълкът трябвало да отиде при братовчеда си, но не знаел как да го открие. Свещеникът дал на Вълка прост дървен лък, който изглежда бил единственото му друго наследство, освен пръстенът. Вълкът със сълзи на очи се разделил с осиновителите си и се отправил на път.

Сръчният А бил класически негодяй. Алчният мръсник задържал момчето при себе си и го принуждавал да му работи като роб. То обаче успяло да научи, че майка му умряла при раждане, а че баща му, на име Ли Тан, бил най-сръчният от всички майстори. Бащата на Вълка бил омагьосан от една от наложниците на господаря на съседната долина. Долината на скръбта. Наложницата била вещица. Била варварка на име Огнената корона, защото косата й била яркочервена. Имала дъщеря на име Огненото момиче, което било на годините на Вълка. Вещицата и бащата на Вълка се опитали да убият господаря на долината, Смеещия се княз, но били заловени и екзекутирани. Децата им обаче изчезнали и така успели да се спасят.

— Един ден на вратата на Сръчния А почукал тайнствен непознат — продължи Еленовото ухо. — Шушукали си няколко часа, след което извикали Вълка. Когато Вълкът видял лицето на тайнствения гостенин, потреперил от ужас, защото…

— Вълкът не се е страхувал от нищо — прекъсна го възмутено малчуганът с прякора Бръснатата глава. Очевидно, беше достоен да встъпи в ордена.

— Вълкът потреперил от ужас, защото лицето на странника било бяло като смъртта — изсъска Еленовото ухо. — С болезнен цвят, влажно и бяло като корема на риба. Сърцето му пък било толкова студено, че от студа очите му станали сини на цвят. По лицето му била поникнала червена брада, подобна на космат паяк, и освен това…

— Освен това е бил пиян — констатира Бръснатата глава. — Баща ми веднъж ме отведе в Сучжоу, където винаги има много варвари, а варварите са винаги пияни.

— Още не бил докоснал каните с вино, така че не ме прекъсвай! — скастри го Еленовото ухо. — Казал на Вълка, че бил търговец, отправил се към Самарканд. Керванът му бил натоварен с…

Еленовото ухо прекъсна разказа си и погледна въпросително гостите. Имахме правото да добавим към разказа някоя несъществена подробност, така че някой от нас можеше да опише кервана. Еленовото ухо се поклони на княза, който преотстъпи правото си на Господаря Ли.

— Керванът му бил натоварен с катерици — продължи Господарят Ли с напевен глас. — С изкормени есетри и с месо от есетри, с лястовици и чучулиги, с кози кожи и лосови кожи, със смокини, лешници, осолени рибени опашки, черен пипер, джинджифил, шафран, чесън, индийско орехче, кардамон, лак, благовония, живак, мед, бисери, боракс, сладкиши, златна тел, скъпи вина, рубини от драконова кръв, фалшиви зарове и прекрасни танцьорки.

Някой друг едва ли щеше да се сети за фалшиви зарове и за прекрасни танцьорки, така че момчетата изгледаха почтително Господаря Ли, докато се стараеха да запаметят думите му. В следващите десет-дванадесет столетия товарът, описан от него, щеше да бъде част от приказката за Вълка.

Гласът на Еленовото ухо стана неприятно писклив.

„Какво хубаво момче — рекъл странникът, — какво умно и смело момче! Имам една работа, която може да я свърши само такова момче, и ако я свърши успешно, ще му дам шест лъскави медни монети.“ Вълкът го изгледал, без да каже дума. „Добре де, седем монети! — изпищял странникът и лицето му се изкривило от болка. — Виждаш ли, имам една племенница. Това диво и неблагодарно момиче ми открадна един скъпоценен камък, погълна го и се скри в една малка пещера в края на долината. Отворът й е твърде тесен, за да се вмъкне в нея възрастен човек, но за едно съобразително момче не би трябвало да представлява никаква трудност да премине през него и да доведе племенницата ми при мен.“

Вълкът въобще не искал да се заема с тази работа, но Сръчният А настоял да го направи, така че момчето взело пръстена, лъка и един факел и се отправило към пещерата.

Тук историята стана много интересна и тъй като впоследствие се оказа от голяма полза за Господаря Ли, ще я възпроизведа колкото се може по-подробно.

ВЪЛКЪТ И ОГНЕНОТО МОМИЧЕ

Вълкът запалил факела и се огледал. В пещерата нямало никой, но единият й край тънел в мрак. Когато отишъл до него, ахнал от удивление. Там имало отвор, от който стръмни стъпала водели надолу. Очите на Вълка светнали, тъй като веднага решил, че някъде там е скрито съкровище, приготвил лъка си, поставил ножа си на удобно място и се спуснал по стълбите. Те били сякаш безкрайни и подредени в спирала. По едно време Вълкът чул звука, издаван от течаща вода. Светлината на факела му се отразила в нещо и той установил, че се намира пред голяма подземна река, разположена във вътрешността на огромна пещера. Водата била черна на цвят, също като каменното корито на реката. Вълкът забелязал откъм дясната си страна някакво слабо сияние и се запътил към него. Видял, че е първият от една дълга поредица от факли, сложени в железни поставки, закрепени към каменните стени.

Светлината била достатъчно силна, така че Вълкът загасил собствения си факел. За един кол била вързана малка лодка, боядисана в червено. До кола имало още един, който бил влажен. Вълкът развързал малката лодка, качил се в нея и се изтласкал от брега.

Видял, че от двете страни на реката били подредени множество огромни каменни статуи. Били много странни, с човешки тела, но с животински и птичи глави. Какво можело да означават? Пещерата била потопена в пълно безмълвие. Чували се само съсъкът на факлите и ромоленето на водата. Не се забелязвало никакво движение. Лодката продължила да плава по течението. Всичко било бяло, сиво или черно и само факлите горели с оранжев огън. Внезапно пред очите на Вълка се мярнало нещо червено. Доближил лодката си до една издала се над водата скала и забелязал, че под нея има още една червена лодка, досущ като неговата. Вързал своята лодка до нея, изплувал до брега и видял следи от човешки стъпки, оставени с още мокри сандали върху скалата. Тръгнал по следата и стигнал до купчина камъни, зад които започвало равно пространство.

Нещо скочило върху гърба му и го повалило на земята. Пред очите му блеснал нож и една малка ръчичка се опитала да отметне главата му назад. Вълкът започнал да рита и да се търкаля, успял да избие ножа от ръката на нападателя си и да се озове върху него. Видял лицето на момиче на неговата възраст наполовина китайка, наполовина варварка, с огненочервена коса. Момичето съскало като котка и се съпротивлявало с все сили, но Вълкът бил по-силен и успял да го стисне за ръцете и да го обездвижи. Прекратили борбата.

И двамата чули как долу, покрай брега, се чуват стъпките на войници. Разнесли се груб смях и дрънчене на оръжия. Нещо в този смях накарало Вълкът и момичето тихо да се разделят и да надникнат внимателно надолу, в посока към стъпките. Видели войници със свирепи скотски лица, облечени в униформите на стражата на Смеещия се княз. Вълкът разбрал, че подземната пещера се простира чак до Долината на скръбта. Войниците си тръгнали и изчезнали в мрака. Едва тогава Вълкът и момичето се спогледали.

Ставало нещо много странно. Уж всичко наоколо било потънало в мрак, а пък силуетите им ясно се очертавали. Разбрали, че на гърба на всеки един от тях има нещо, което излъчва сияние. Вгледали се по-внимателно и забелязали, че то се излъчва от лъка на Вълка и от една от стрелите на Огненото момиче. Взели ги в ръка и ги разгледали внимателно. И върху лъка, и върху стрелата се били появили светещи надписи. Вълкът стрелнал с поглед момичето и поруменял.

— Не знам да чета — признал смутено.

— Аз знам, мъничко — рекло момичето и взело лъка на Вълка. Почесало се по главата, смръщило носле и започнало да чете бавно и колебливо.

„В мрак чезне скъпоценният камък.

Кога ли неговото великолепие ще зарадва света?“

После взело стрелата си, почесало се по главата малко по-дълго от преди, смръщило носле още по-силно и продължило.

„Прекрасният камък, макар и скрит,

копнее да изпълни предназначението си.“

Спогледали се. Мълчанието било нарушено от Вълка.

— Името ми е Вълкът, а баща ми е бил сръчният майстор Ли Тан. Не го познавам, а от него са ми останали единствено този лък и този пръстен.

— Името ми е Огненото момиче, а майка ми беше вещицата Огнената корона — отвърнало момичето. — И аз не съм я виждала, а от нея ми е останала тази стрела.

— Хората говорят, че баща ми и майка ти се опитали да уби-ят Смеещия се княз — казал Вълкът. — Нима варваринът-търговец е наистина твой чичо? Каза ми, че си му откраднала нещо, но аз не му вярвам.

— Аз да съм му откраднала нещо? — рекло възмутено момичето и се изплюло. — Името му е Бодливата варварска брада.

Искаше да ме продаде като наложница на Смеещия се княз, както преди това му е продал майка ми. При първа възможност ще го убия.

По време на разговора им светлината на буквите върху лъка и стрелата започнала да избледнява, но се появило ново сияние. Оказало се, че се излъчва от пръстена върху ръката на Вълка. Той го свалил и го погледнал. Върху него не се появил никакъв текст, но странните знаци от вътрешната му страна били започнали да светят. Вълкът ги огледал по-внимателно и установил, че не всички линии светят. Светещите линии били обградени от успоредни на тях тъмни линии, виещи се и минаващи през различни отвори.

— Дали пък това не е някаква карта? — прошепнало Огненото момиче.

Вълкът извърнал пръстена и го огледал откъм лицевата му страна. Там също били изобразени разни линии.

— Я виж, тези линии започват от вълчата глава, стигат до ръба на пръстена и след това продължават върху вътрешната страна, сякаш влизат в дупка или в тунел. Светещите линии пък преминават през малки отворчета и свършват при този кръгов знак.

Момичето го стиснало за ръката.

— По-надолу по реката има една статуя с вълча глава също като тази! — казало възбудено.

Без да разменят нито дума повече двамата мълчаливо и бързо се спуснали до брега на реката и спрели едва когато стигнали до огромна каменна статуя с вълча глава. Огледали я внимателно в търсене на някакъв знак, но не открили нищо. Очите на вълчата глава били вперени в една потънала в мрак част от каменната стена. Когато отишли там, открили малък страничен тунел, който бил почти незабележим. Вълкът и Огненото момиче обаче успели да се промъкнат през процепа.

Сиянието на пръстена се било засилило, като вълчите очи светели като малки фенерчета. Имало много странични тунели, но Вълкът следвал единствено линиите, изобразени на пръстена. За всеки случай, при влизането във всеки нов тунел издълбавали знаци върху стените до входовете им. Въртели се през цялото време сякаш в лабиринт, но накрая видели пред себе си светлина. След малко се оказали в неголяма кръгла пещера. Светлината прониквала през естествен отвор в горната й част, където се виждало синьо небе, примесено със слънчеви лъчи.

В пещерата имало маса и две пейки. На пода открили наръч от факли, а недалеч от тях — два нара за спане. Между наровете имало естествен каменен постамент. Върху него имало три бронзови ковчежета, като на каменната стена над всяко едно от тях бил издълбан един и същ надпис. Ковчежетата имали плъзгащи се капачета, оформени като рибени люспи. Огненото момиче прочело надписите.

„Дръпни люспите

едва когато не ти остане друга възможност.“

Ковчежето в средата имало две капачета, опиращи едно до друго. На лявото бил изобразен йероглифът „йен“, а на дясното — йероглифът „ян“. На стената над него били издълбани четири йероглифа — „тун лин пао ю“.

— „Камък на всепроникващата духовна сила“ — прочело момичето.

Вълкът отворил средното ковчеже и открил вътре парченце камък. Било малко, продълговато, остро като бръснач и с формата на накрайник на стрела. Огненото момиче го взело в ръката си. На всяка една от двете му страни били изписани два реда от знаци. След дълго чесане и мръщене успяло да ги разчете.

„Когато злото се приеме за мъдрост, мъдростта се превръща в зло.

Когато жестокостта се приеме за добродетел, добродетелта се превръща в жестокост.

Камъкът поразява жестокостта и злото.

И полита право към сърцето на Лю Шен.“

— Огнено момиче, Лю Шен е същинското име на Смеещия се княз — рекъл Вълкът.

Огненото момиче взело стрелата, оставена от майка му. Видяла, че няма връх. Имало обаче улей, в който да се вмести накрайник. С бавно движение взело камъка и го поставило в улея. Той прилегнал там и прилепнал на мястото си така плътно, сякаш бил закрепен към стрелата с ремъче от сурова кожа. Момичета взело стрелата и я поставило върху пръста си. Била прекрасно балансирана.

— Какво според теб трябва да сторим? — попитало то тихо. Вълкът се огледал. Отворът, водещ към повърхността, бил вертикален. Разгледал го внимателно и открил по него скоби за които можел да се залови. Започнал да се изкачва по тях без затруднения, тъй като били добре закрепени. Когато накрая подал главата си от отвора видял, че се намира в дъното на пролом. Забелязал странни скали с червен и изумруден цвят. След това се спуснал обратно.

— И ти би могла да се покатериш — казал задъхано. — Ако се наложи, бихме могли бързо да се измъкнем оттук. Огнено момиче, струва ми се, че баща ми и майка ти са искали ние да убием Смеещия се княз, ако те не успеят да свършат тази работа. Аз обаче не знам нищо за него. Защо според теб би трябвало да бъде убит?

Огненото момиче поклатило глава.

— Не знам, но ще трябва да разберем — рекло.

Стиснали се за ръце и решили да огледат отново лабиринта.

 

/Оттук нататък ще започна да обобщавам, тъй като подробностите не бяха от интерес за Господаря Ли. Вълкът и Огненото момиче откриват ужасните разрушения в Долината на скръбта и чудовищната камера за изтезания в пещерата. Установяват, че оръжията за изтезания са направени от Сръчния А, и че момичетата, които се изпращат на Смеещия се княз, преди да се окажат в пещерата му, се продават от Бодливата варварска брада. Преследват ги войници, а един щурец ги научава как да крадат храна. Вълчата каменна глава може да говори и ги предупреждава, че наблизо има гейзер с отровна пара. Опитва се да ги предупреди да се пазят и от прилепи, но тъй като думата „прилепи“ може да означава поне четиридесет други неща, ако не се произнесе правилно, а статуята няма устни, та да разберат какво точно иска да им каже, не разбират предупреждението. Залавят ги в плен, но те успяват да избягат и откриват тронната зала, построена от Смеещия се княз в пещерата. Приготвят капани, като поставят остри бамбукови пръти в дупки, които покриват с рогозки, наподобяващи по вид каменния под, и подкопават основите на скали, надвиснали над стръмни скатове. Стигат до извода, че Смеещият се княз трябва да бъде убит и решават, че това може да се направи единствено в момента, когато той провежда дворцов съвет в пещерата. Преминават през тунел, чийто горен край има изход към тронната зала и установяват, че Сръчният А и Бодливата варварска брада са сред сановниците на княза. Самият княз е седнал върху трона./

 

— Ще можеш ли да го улучиш? — прошепнал Вълкът.

Огненото момиче поклатило глава и подало лъка и стрелата на Вълка. Смеещият се княз бил облечен в монашеско расо, което обаче не било шутовско като на монасите, застанали от двете страни на престола. Лицето му било скрито в мрака, но оттам присвятвал погледа на злите му очи, наподобяващи късчета студен огън. На облегалката на трона били кацнали седем черни прилепа, които той хранил с нещо, прилично на човешки черен дроб. Смехът му наподобявал трошенето на ледени висулки.

Вълкът наместил стрелата на лъка си и започнал да опъва тетивата. Мускулите му се напрегнали до крайност, когато наместил перата от края на стрелата до дясното си ухо. Повдигнал внимателно лъка и избрал ъгъла, подходящ за изстрел от дълго разстояние. Острият каменен накрайник проблеснал на светлината на факлите и привлякъл вниманието на седемте прилепа, които веднага се вдигнали във въздуха. Цялата пещера се изпълнила с ехото от пискливите им гласове.

„Господарю! О, Господарю! Заплашва те стрела!

Върхът й е светлият камък, от който се боиш!“

Леденият поглед на Смеещия се княз прешарил цялата пещера. Тунелът сякаш се изпълнил с мраз. Вълкът се опитал да отпусне тетивата, но пръстите му били сковани от студ. Ръката му — също. Усетил как мразът прониква през цялото му тяло и достига сърцето му.

Огненото момиче поело лъка и стрелата и опънало тетивата с все сила. Леденият поглед на княза обаче паднал върху нея и тя също застинала. Седемте черни прилепа се насочили направо към тях.

„Господарю! О, Господарю! Това са момче и момиче!

Той — с вълчи пръстен. Тя — с огън във всяка къдрица!“

— Това е крадливата ми племенница! — изревал Бодливата варварска брада и дал знак на рота войници. — Давам четири жълтици на този, който ми я доведе! Добре де, пет!

— Доведете ми моя неблагодарен малък братовчед! — изпискал Сръчният А и дал знак на друга рота войници. — Жив или мъртъв, няма значение!

Смеещият се княз отместил погледа си към своите монаси, а Вълкът и Огненото момиче изведнъж се почувствали освободени от ледените вериги. Вече не съществувала възможност да се прицелят добре, така че с все сила побегнали обратно по тунела. Успели да стигнат в централната пещера само миг преди войниците. Покрай ушите им свистели стрели, когато се гмурнали в реката и започнали да плуват към другия каменен бряг. Успели да преминат на отсрещната страна и се стрелнали към един страничен тунел. По петите им бил Бодливата варварска брада заедно с войниците, които надавали радостни викове.

Вълкът и Огненото момиче започнали да броят стъпките си, за да избегнат капаните. Единадесет стъпки и скок. Дванадесет стъпки и скок. Тринадесет стъпки и скок. Скачали и скачали, и скачали, докато зад гърба им се разнасяли ужасяващи писъци, съпроводени от песента на седемте черни прилепа.

„Господарю! О, Господарю! Твоите доблестни стражи загиват!

Промушени от остри колове, скрити в дълбоки дупки!“

Къде било Огненото момиче? Вълкът си задал този въпрос и се извърнал. Била заела спокойно позиция в самата среда на тунела. Свещената стрела била в колчана й, а в ръцете си държала друга, обикновена. Стрелата била наместена в лъка и Огненото момиче внимателно се прицелило, като пернатия заден край на стрелата се оказал до дясното му ухо. Прилепило се към стената на пещерата, докато към него бавно се придвижвала огромна фигура, скимтяща от ужас.

— Ето ти подарък от майка ми, мили чичо! — рекло тихичко Огненото момиче.

Стрелата избръмчала като оса и Бодливата варварска брада се хванал за гърлото и се опитал да изтръгне нещо от него. Шурнала струя кръв и той паднал на пода, като гърчовете му били съпроводени от бълбукане. Огненото момиче се върнало при Вълка и двамата продължили бягството си. Изходът на тунела се намирал високо в стената на пещерата Там били струпани огромни камъни. Войниците долу, на брега на реката, надали победни викове. Вълкът и Огненото момиче едва успявали да избегнат стрелите, докато тичали един зад друг по тясна пътечка, като измъквали по пътя си дървените подпорки, които били оставили там предварително. Седемте черни прилепа полетяли към тавана и изпищяли ужасено.

„Господарю! О, Господарю! Попаднахме в капан!

Стражите ти са смазани от падащи скали!“

Къде бил Вълкът? Огненото момиче се извърнало и видяло как той се придвижва по скалистия скат, стиснал нож в зъби. Сръчният А изпищял от страх и измъкнал меча си. Вълкът се шмугнал под него, А изревал, стиснал ръкохватката на кожа, забит в корема му, и се опитал да го изтръгне. От устата му потекла кръв и се строполил на земята. Вълкът се върнал при Огненото момиче и продължили бягството си. Най-сетне излезли от тунела и се оказали до реката Над главите им пърхали зловещо седемте черни прилепа.

„Господарю! О, Господарю! Ето ги тук!

Няма къде да избягат, ни напред, ни назад!“

Леден повей изпълнил цялата пещера. Вълкът и Огненото момиче се извърнали и в ужас видели как към тях се приближава самото въплъщение на злото. Към тях се бил понесъл огромен черен прилеп. Размахът на крилете му бил поне четиридесет стъпки. Острите му зъби стърчели като копия. На главата му блестяла царска корона, а очите му били очите на Смеещия се княз.

Вече почти били достигнали статуята на вълка, където били заложили един последен капан. Били го подготвили за войниците в случай, че решат да ги преследват със сал. Вълкът дръпнал едно въже. Една огромна скала се устремила с гръмотевичен шум към войниците, полетяла във въздуха и паднала в реката. Образувала се водна пелена, която скрила всичко от погледа на стражите. Вълкът и Огненото момиче се възползвали от нея и се промъкнали през тесния процеп, водещ към тяхната пещера. Писъците на седемте черни прилепа започнали да заглъхват в далечината.

„Господарю! О, Господарю! Злосторниците избягаха!

Ще претърсим цялата пещера, докато открием мъртвите им тела!“

Огненото момиче, напълно изтощено, седнало на пода и затворило очи. Когато най-сетне ги отворило, видяло как Вълкът е устремил поглед нагоре, към отвора, откъдето прониквали слънчевите лъчи. Чували се звуците, издавани от спускащите се надолу стражи. Армията на княза претърсвала и пространството около пещерата.

— Ще отида да проверя какво става — казал Вълкът. Очите му били изпълнени с тревога. — Почакай ме тук, Огнено момиче!

Започнал да се изкачва по комина и след малко изчезнал. Огненото момиче отново стиснало очи. След малко повторно ги разтворило.

— Ето го момчето! — изкрещял един от стражите.

— Виждам червена коса! И момичето е с него! И двамата са навън! — извикал радостно друг войник.

Огненото момиче веднага се изправило на крака? Вълкът да е с друго момиче? Погледът му се спрял върху каменната поставка между двата нара и очите му се разширили, когато видяло, че лявото ковчеже е отворено. Отишло до него и прочело текста, издълбан на стената. „Дръпни люспите, едва когато не ти остане друга възможност.“ Ковчежето било празно, като в него била останала единствено малка яркочервена нишка. На капака на ковчежето било написано нещо. Огненото момиче отново се почесало по главата и смръщило носле.

„Загине ли едно момче, това не е напразно.

Великото колело се върти и то пак ще се върне.“

Вълкът очевидно бил взел нещо червено на цвят, за да измами войниците и ги отведе далеч от Огненото момиче. Разбира се, било невъзможно да избяга от тях, но затова пък щял да даде възможност на Огненото момиче да се спаси.

Момичето отишло до дясното ковчеже. Отворило люспестият капак. В ковчежето имало малка бутилка с бледа течност. На дъното и на това ковчеже също било написано нещо.

„Момиче, което страда и отпие от мен,

ще бъде пробудено с целувка.“

Огненото момиче отишло до нара и внимателно се отпуснало върху него. Сресало косата си с пръсти и оправило наметалото си. Внимателно поставило лъка и стрелата с каменния връх до себе си и отворило бутилката. Течността имала приятно ухание, също като на горски цветя след дъжд.

— Да, Вълк, ще те чакам — изрекла тихо и отпила от течността. Очите й се затворили и заспала.

„Великото колело се върти и едно момче ще порасне.

Неговата пещера го очаква.

Пръстенът на Вълка ще засияе отново.

Тайнственият проход отново ще се открие.

Едно докосване на устни ще разтвори нечии очи.

Едно огнено момиче ще се събуди.

Свещената стрела ще полети.

И сърцето на злото ще загине.“

— Самата поезия е ужасяваща, но някои раздели от приказката определено не са лишени от достойнства — отбеляза Господарят Ли, когато излязохме от пещерата и тръгнахме под лунната светлина.

— Така е! — съгласи се въодушевено князът. — Открай време подозирах, че моят далечен прадядо е имал ледени очи и душата на огромен прилеп.

— На мен приказката много ми хареса — призна Утринната скръб.

— На мен пък ми харесаха дори и стиховете — рече Лунното момче.

— Направо са гениални — възкликнах. — Възможно е някое от тези момчета да е прероденият Вълк. Нищо чудно, че прекарват безкрайни часове в търсене на доказателства за това. А дори и нито едно от тях да не е Вълкът, всичките се смятат за офицери от неговата армия и търсят средства да докажат себе си чрез смели постъпки. Например като прекарат сами нощта в Гората на скимтящите призраци. Или пък като заложат огнен прах под фойерверките на Злонравния By, така че като ги запали през пролетния фестивал, да полети някъде към Тибет. Да не забравяме и прилепите. За да докажат, че не се боят от тях, трябва да посетят скрити и страшни места, пълни с паяжини и паяци. Длъжни са да се научат да им поставят капани и да не се боят от уроки. Преди време смятах момчешката банда, в която членувах, за велика работа. Сега обаче намирам, че ние, Седемте разбойника от пещерата на драконовите кости, не бихме били достойни дори да се кланяме на членовете на Свещения орден на вълка.

Господарят Ли ме погледна по-скоро хладно.

— Може би при това положение не би трябвало да се занимаваме със споменаването на някакъв незначителен камък — рече лукаво.

Историята за Вълка и за Огненото момиче ме бе въодушевила.

— Легендата наистина е гениално измислена — казах. — Още преди столетия момчетата, които са открили пещерата, са решили, че ако изберат за свой кумир скелет с разбита гръдна клетка и с върха на копие в нея, този кумир в някакъв момент ще да е претърпял неуспех. Тогава решили да сглобят в едно късчета от стари приказки за герои и…

— …и се е получила действително възхитителна приказка, ако изключим стиховете — вметна Господарят Ли. — Стиховете действително не струват нищо. Най-изумителното в тази приказка обаче е придържането към народния епос. В смисъл, че отделните думи придобиват едно почти религиозно звучене.

Някой обърна ли внимание на начина, по който Еленовото ухо я разказа?

Аз самият не бях обърнал внимание. За разлика от Утринната скръб.

— Бе отметнал глава назад и бе затворил очи — рече тя. — Веднъж каза „който“, но веднага го поправи на „което“. Също като скъпата ми госпожа Тай Тай. Тя винаги разказваше древните предания, като повтаряше дословно думите, които бе чула от своите родители и от своите деди.

Господарят Ли я погледна с топлота.

— Знай, че не само тези трима господа се възхищават от теб — каза й той. — Да се върнем все пак към камъка. Еленовото ухо възпроизведе дословно два реда, които преди това бяхме прочели върху олтара — „В мрак чезне скъпоценният камък. Кога ли неговото великолепие ще зарадва света?“

Княз Лю Пао разтвори удивено ръце.

— Така е, но какво в такъв случай представлява камъкът? — попита той. — Според приказката на момчетата той е вълшебна вещ, която поразява злото. Моят прародител обаче го е пазил и боготворял. Това би било безсмислено, освен ако не е имал склонност към самоубийство. Според Су Ма и според автора на „Червената стая“ камъкът е бил въплъщение на вселенското зло. Според съня на Вола камъкът е могъща концентрация на жизнена сила. Камъкът добър ли е или лош? Съществува ли или е просто легенда? Неприятно ми е да призная, но колкото и да бе интересна приказката за Вълка, тя не ни води никъде.

— При цялото си уважение към теб, княже, не мога да не изразя своето несъгласие с думите ти — каза Господарят Ли. Стори ми се, че започва да се държи като фокусник, готов да измъкне прът, дълъг двадесет стъпки, от малка кутия за хапчета. — Нали не сте забравили странните, хора с шутовските дрехи, способни да се появят изневиделица и да изчезнат отново по същия начин? Засилват се подозренията ми, че пещерата от приказката всъщност е гробницата на Смеещия се княз. Това ще рече, че е далеч по-просторна, отколкото сме смятали досега. Е, ще изчакаме да изгрее слънцето, за да разберем дали съм прав.