Бари Хюгарт
Легенда за камъка (12)

Глава 11

Час по-късно вече докладвахме на Господаря Ли, че сме открили две напълно достъпни кули, от които има чудесен обзор както на стените, така и на целия замък. Той пък ни обясни, че през това време на годината Чао се прекосява от разбойнически шайки, бързащи да се укрият в своите планински убежища преди началото на дъждовния сезон, и че любимият спорт на крал Ши Ху е да изтребва такива шайки.

— Води лично своите войски и при това е известно, че напуска замъка за броени минути — обясни Господарят Ли. — Подвижните мостове на крепостта се спускат твърде бавно и съм сигурен, че използва някакъв таен изход.

Не ни остана нищо друго, освен да си запълним времето до вечерта, като се смесим с уважаваните гости на краля. Господарят Ли размени няколко думи с Утринната скръб и тя се появи сред гостите, облечена с прашните си пътнически дрехи, със зловеща на вид кама, втъкната в пояса, и лък, преметнат през рамо. Косата й бе пристегната от кожен ремък, очевидно взет от някоя скъсана юзда. Гребенът й бе излъскан като царствено украшение и прискрепен на лично място върху прашното й наметало. Накратко, бе заприличала на войнствена предводителка на диво племе и бе веднага обградена от почитатели. Успях да се доближа достатъчно близо до нея, за да чуя обяснението, което им даде, очевидно подсказано й от Господаря Ли. Била тръгнала да търси брат си, превърнат от зъл шаман в тигър, който сега се скитал по горите със също такъв гребен, втъкнат в рошавата му шия. След тези думи вече стана невъзможно човек да се приближи на по-малко от четиридесет стъпки от нея, затова се оттеглих.

Крал Ши Ху бе събрал всичките си гости вкупом, така че можах да стана свидетел на разгорещен спор между Господаря Ли и най-великия астроном на света относно посоката на теченията на Великата звездна река по време на дъждовния сезон. Тъй като не, успях да разбера и думичка от изрази като „епицикли на последователите на Чан Хен“, „астеризми на Фалгуни“и „обратни концентрации на «чи»“, побързах да се измъкна и се оказах в компанията на най-красивата жена на света, с която проведох интересен разговор.

Бе русокоса и зеленоока и ми обясни, че е гъркиня от Бактрия. Обясни ми също, че й дошло до гуша да я отвличат крале още от десетгодишна възраст и че щяла да настоява да я погребат изправена, тъй като вече й ставало лошо от самата мисъл за легло. Тази жена ми хареса много, макар и да забелязах, че в ъглите на устата и на очите й имаше извивки, които щяха да накарат всеки мъж да бъде нащрек при възможността за по-голяма близост с нея.

След това събеседвах с един старец, който ми разказа интересна история. Преди време в пияно състояние се изпикал върху едно местно божество, обаче за негово нещастие очевидно бил забелязан от Бога на крепостните стени и ровове. Малко след това се оказал напъхан в бронзова статуя на Бога на дъжда и поставен на пиедестал. Имало незапомнена суша и селяните дошли при него да се молят за дъжд. Тъй като въпросният дъжд така и не завалял, извадили от храма ритуалните тояги и започнали да го налагат. Каза ми, че още са му останали синини от това премеждие. Тъкмо щях да го помоля да ми разкаже повече подробности, когато чух спускането на крепостния мост. След малко по него премина вестоносец, който бързешком скочи от коня и се отправи към двореца.

Господарят Ли ми даде знак. Утринната скръб нямаше как да се измъкне от обкръжението на поклонниците си, така че не ми остана нищо друго, освен да се извиня на бившето божество и да се затичам подир вестоносеца. Стигнах до своята наблюдателница тъкмо в момента, когато кралят и Златните му момичета излязоха на двора откъм една странична врата и влязоха в конюшнята. Убедих се в правотата на думите на Господаря Ли, след като чух как подвижният мост бе прибран на мястото си, а въпреки това след няколко минути видях крал Ши Ху отвъд стените на двореца. Седеше на въртящ се стол върху огромна бойна колесница, препълнена с множество лъкове и цели наръчи от стрели. Господарят Ли ми бе казал, че кралят е един от най-добрите стрелци с лък на света, и че за него не представлява никакво затруднение да се върти на креслото си и да обсипва враговете си с облаци от стрели във всички посоки. Златните момичета яздеха коне. Следваха ги пехотинци в стегнати редици.

Слязох долу и докладвах, че кралят разполага с някакъв таен изход през конюшнята. Господарят Ли прие тази новина със задоволство.

Следобедните празненства продължиха с участието на актьори и акробати. Танцьорки с морави панталони демонстрираха умението си с танци върху огромни топки. По едно време бяха внесени огромни количества храна както изкусно приготвени ястия, така и варварски гозби. Едно традиционно блюдо от патешки бутчета и шунка, задушени със смокини от Пекин и черни дървесни гъби бе последвано от екзотична монголска яхния от еленово, заешко и пилешко месо, сварено заедно с риба, смокини, праскови, масло, подправки, билки и големи парчета захар. Видя ми се много вкусна обаче забелязах, че Господарят Ли и Утринната скръб скришом изплюха бучките захар.

Кралят и неговите телохранителки и войници се завърнаха непосредствено преди залез слънце. Бяха в добро настроение, тъй като войниците бяха набучили на върха на пиките си току-що отрязани глави. Трябваше да изчакаме кралят и Златните момичета да се изкъпят и преоблекат, за да видим гвоздея на представлението — Лунното момче.

Признавам, че бях скептично настроен. Човек с външността на Лунното момче дори само да изкряка няколко пъти като жаба пак щяха да му ръкопляскат.

Влязохме в огромна каменна пещера. Майордомът демонстративно почука по стените и пода, за да ни покаже, че в тях не е скрито нищо, след което няколко слуги поставиха в единия край на помещението проста дървена маса. Други слуги донесоха две книжни ветрила, малка кана с вода и четири чаши, които поставиха върху масата. Тогава се появи Лунното момче. Носеше със себе си проста звукова дъска, досущ като онези, използвани от момичетата от моето село. Огледа присъстващите, докато погледът му се спря на Утринната скръб. Намигна й и реших, че ще изпълни нещо специално за нея. Слугите донесоха широк параван, с който закриха масата. Намалиха светлината на лампите, докато помещението потъна в почти пълен мрак. Чуха се няколко тихи реплики, докато Лунното момче се подготви. Последваха три силни удара иззад екрана и присъстващите бяха помолени да пазят пълна тишина.

Това, което ми е известно за майсторите на звуци, е че най-великите сред тях успяват да създават и такива звуци, каквито в действителност не съществуват. По някакъв известен единствено на тях начин съумяват само да загатнат някой звук на слушателите, чиито умове сами възпроизвеждат недостигащата част от звука. Господарят Ли, присъствал на представленията на всички велики изпълнители през изминалия век, сетне ми каза, че Лунното момче ще се превърне в легенда, която ще просъществува поне десет хиляди години. Не пожелах да споря с него.

Спомням си, че долових с уши слаб повей и се огледах, за да видя кой бе отворил прозорец, преди да съобразя, че Лунното момче бе възпроизвело този звук с ветрилата си. След това почудата ми не престана да нараства през цялото време, когато Лунното момче изпълни селска песен, посветена на Утринната скръб. Не ми е по силите да опиша нещо, което трябва да бъде чуто, за да се проумее, но все пак ще възпроизведа тук някои от записките, които направих след представлението.

Тихият вятър е изпълнен с нощни звуци, със селски звуци… Разнася се силен кучешки лай, който сякаш идва откъм прозореца… Някакъв мъж ръмжи недоволно точно до ухото ми и се чува как се обръща в леглото си… Лаят секва и откъм прозореца се чуват последователно стъпките на два чифта крака, обути в сандали, смях и хълцане… Нейде в далечината кръчмар пожелава лека нощ на клиентите си и заключва заведението… Нов повей на вятъра идва откъм реката… Разнасят се водни звуци, чува се шумът от гребла, порещи водата… Тих смях, мъжки глас започва да пее неприлична песен… Кучешкият лай се възобновява, този път съвсем отблизо, става оглушителен… Един мъж ругае, измъква се от леглото, започва да се тътри към прозореца… Следва сърдит вик, след като мъжът удря коляното си в масата… Кучешкият лай става все по-силен и по-силен… Мъжът хвърля нещо по кучетата, лаят им преминава в скимтене, ехото от което кънти от стените на близките къщи и постепенно заглъхва… Мъжът отново ругае, след като за втори път се блъска в масата, вмъква се повторно в леглото си…

Жена му въздиша и се обръща по гръб… Мъжът се смее тихо, тя се кикоти… Усещам как поруменявам, след като откъм леглото се разнася шумът на хора, които правят любов… Шумът става все по силен и ритмичен… Бебето се събужда и започва да плаче, мъжът ругае, жената изпъшква… Жената става и започва да успокоява бебето, докато мъжът се облекчава в нощното гърне… По-големият син се събужда и казва нещо със сънлив глас, баща му го нахоква и го кара да стане и да се облекчи, ако не се чувства добре… Смесени звуци, мъж и момче се облекчават, жената пее приспивна песен на бебето, то шава и гука, щурци цвърчат, бухал се обажда в далечината, вятър разклаща листата… Големият син си ляга, бебето заспива, мъжът и жената също си лягат, жената шепне, мъжът започва да хърка…

Пожар! Някой крещи с все сили откъм прозореца, към неговия глас се присъединяват и други, всички скачат от леглата си, бебето плаче, мъжът пак се удря в масата… Гласовете споменават някакъв хамбар… Тропот на боси крака, врати се отварят и затварят, дрънчене на кофи… Мъжът пак се удря в масата, обува се и се затичва навън… Плискане на вода, съсък на угасявани пламъци… Невероятна смесица от звуци: хора крещят, коне цвилят, магарета реват, крави мучат, кокошки кудкудякат… Чува се разтварянето на порти и тропотът от копитата на бягащи животни… Старчески глас се вайка за сеното и зърното… Жена пищи, че върху покрива й са попаднали искри…

След това става нещо много странно. Всички селски звуци започват едновременно да утихват, сякаш Великият господар на нефрита се е присегнал надолу, към Китай, взел е селото в шепата си и го разглежда. Чува се духане, (тихо и спокойно, сякаш с него се гаси огънят. Един след друг започват да угасват всички звуци… Притихват животните… съсъкът на огъня престава, също и дрънченето на кофите… Селото отново е положено на земята… Притихват думите на момчето, на жената, на мъжа… Бебето гука все по-тихо… Настъпва тишина.

Трите силни почуквания се повтарят. Фенерите се запалват. Параванът се отдръпва встрани. Вижда се само маса, върху която са положени звукова дъска, две ветрила, кана с вода и четири чаши. Лунното момче е притиснало длани една в друга и се кланя.

Всички присъстващи се бяха струпали около Лунното момче, така че с Утринната скръб успяхме да се измъкнем незабелязано. Предварително бях набавил това, което ни трябваше — чували, пръчки и фенери. Докато ловяхме жабите и светулките Утринната скръб ми каза, че ще сторим голяма услуга на Лунното момче, защото животът в двореца го разглезил и започнало да губи таланта си. Не се справяло вече както трябва с високите тонове. Ако не се сложело край на това, щяло да си остане просто най-добрият изпълнител, а не майстор, достигнал свръхестественото.

— Е, все още се справя — отвърнах уклончиво.

Утринната скръб се засмя и закачливо ме подритна, след което поехме обратния път с неспокойно шаващите чували на гърбовете си. Господарят Ли ни чакаше при конюшнята, така че за съжаление не успяхме да видим докрай представлението на Златните момичета. С помощта на хиляди фенери голямата тревна площ пред двореца бе осветена сякаш с дневна светлина и момичетата забавляваха гостите с игра на поло, каквато виждах за пръв път. Бях чувал, че станала много модна в двореца още веднага след като била внесена от Индия, но самият аз не се движех точно в дворцовите среди. Началничката на телохранителките привличаше всеобщото внимание, тъй като не даваше вид да се бои от бърза езда и от риска да се сблъска с друг ездач. От изражението на Утринната скръб разбрах, че не й е дотам чужд копнежът и тя да облече наметка от хермелинови кожи и да вземе стик в ръка, така че побързах да я отдръпна встрани от тълпата.

За да не губим време, докато чакаме Лунното момче, започнахме да боядисваме муцуните на жабите в бяло. Не след дълго, успял да се освободи от почитателите си, той се промъкна при нас откъм храсталаците. На гърба си носеше огромна раница, натоварена с дрехи и скъпоценности.

Жабата, както всички знаят, е едно от петте отровни животни. Тя е творение на луната и нощта, бълва морав прах, който предизвиква малария, и е най-близката приятелка на костенурката, най-нечестивата и загадъчна жива твар. Когато жабите преяждат с китайски светулки коремите им се подуват безобразно, и тъй като светулките биват поглъщани живи, зеленикавата им светлина продължава да се излъчва с честота от двадесет и шест пулсации в минута. Ефектът е смущаващ. Ефектът е съвсем смущаващ, когато светлината от зелените пулсиращи кореми осветява боядисани бели демонски жабешки лица. Добавят ли се към това и изкусно издаваните от Лунното момче стенания на мъртъвци, излезли от гробовете си, спектакълът е незабравим.

Около стотина от тези отвратителни твари чевръсто се шмугнаха под вратата на конюшнята и ужасените писъци на стражата и конярите насмалко не заглушиха възторжените викове на гостите, изразяващи възхищението си от играта на поло. Отбихме се встрани, за да не бъдем стъпкани до смърт и след по-малко от минута в конюшнята останаха само жаби и коне. Втурнахме се вътре.

Проходът не бе труден за откриване, тъй като бе разположен непосредствено зад бойната колесница на краля. Водеше към широк и спускащ се надолу тунел. Взехме запалени факли, Господарят Ли чевръсто скочи на гърба ми и се устремихме напред. Кралят, естествено, нямаше да допусне възможността през този тунел да се промъкнат безпрепятствено враговете му, така че истинският проблем щеше да настъпи за нас в момента, когато стигнем до следващата преграда. Тунелът стана хоризонтален там, където достигна мястото под крепостния ров. Пътят ни се оказа препречен от огромна желязна врата и Господарят Ли ми даде знак да спра. Бавно огледа стените.

По тях бяха закачени редици от железни щитове. В центъра на всеки един от тях имаше странни знаци, изпъкнали релефно над гладката повърхност. Изглежда бяха свързани с най-различни понятия, обхващащи от селското стопанство до зодиака. Господарят Ли замислено задъвка брадата си.

— Трябва да има някаква последователност — рече той. — Кралят преминава през този тунел седнал на колесницата си и за да отвори вратата, трябва да натисне в определен ред някои от щитовете. По всяка вероятност шифърът е нагласен така, че неговото нарушаване би довело до нещастен случай. Сиреч, кралят би трябвало да е запомнил точно последователността, дори да е сънен или полупиян. Нищо чудно шифърът да е набор от знаци, означаващи било личния му хороскоп, било щастливите му звезди. Някой случайно да знае кога е роден кралят?

Мълчанието бе нарушено от Утринната скръб.

— Когато ме положи на скута си забелязах, че на шията си е завързал амулет. На него бе означена планетата Меркурий.

— Умно момиче! — отбеляза удовлетворено Господарят Ли и плесна с ръце. — Щом цени толкова този амулет, че го е окачил на врата си, нищо чудно на него да е изобразена планетата, под чийто знак се е родил. Я да видим дали ги има всичките.

Накара ме да мина покрай щитовете и започна да мънка нещо под нос, докато разглеждаше странните знаци. След това започнахме отначало.

— Да се надяваме, че е предпочел китайската система. Ако е използвал някаква варварска система, нищо чудно да ни се стовари върху главите двадесеттонна стоманена плоча с шипове — отбеляза със спокоен глас Господарят Ли. — Органът, свързан с Меркурий, е далакът.

Затворих очи. Господарят Ли присегна и натисна щита, върху който бе изобразен йероглифът за далак. Не се случи нищо, така че спокойно продължих да вървя покрай стената, докато Господарят Ли натискаше щитовете.

— Вкусът на Меркурий е солен…

— Цветът му е черен…

— Първичният му елемент е водата…

— Родственият му елемент е металът…

— Производният му елемент е дървото…

— Дружеският му елемент е огънят…

— Враждебният му елемент е земята…

— Земният му аналог е поток…

— Небесният му аналог е мечка…

След като натисна деветия щит, вратата плавно се отвори.

Минахме и Господарят Ли присегна към още един щит.

— А пък музикалната нота, съответстваща на Меркурий, е шестата по ред — рече удовлетворено, когато вратата се затвори зад нас.

— Образованието е прекрасно нещо — възкликна с възхищение Лунното момче. — Трябваше да внимавам повече в училище.

— Господарят Ли знае всичко — отвърнах му гордо.

Господарят Ли обаче бе озадачен още веднъж, когато достигнахме следващата редица от щитове. Тъкмо там, където тунелът бе започнал отново да се издига, пътят ни бе преграден от втора стена. Не успях да открия никаква логика в знаците върху щитовете. Господарят Ли се замисли.

— Странна работа — промърмори той. — С изключение на три, всички символи означават природни елементи. А пък в трите не виждам никакъв смисъл — сандал, ветрило от пера и мангал за изгаряне на благовония.

От нас нямаше как да получи някаква помощ. Накара ме да мина още веднъж покрай щитовете.

— Прекосява този тунел, за да води военни действия — промърмори старецът. — Би било естествено да използва символи, които да го накарат да се съсредоточи върху предстоящия бой. Какво войнствено обаче може да има в символите на дъжда, лунната светлина и разни животни? Я да се опитам да си го представя зрително. Да си представя как кралят на Чао, Ши Ху, е седнал в бойната си колесница върху въртящ се стол, следван от своите Златни момичета.

Изведнъж възкликна.

— Връщаме се към началото, Воле! — рече щастливо. — Ех, как не се сетих веднага! Ши Ху е известен най-вече с това, че поради огромното си туловище трябва да води битките си седнал на стол. Само един могъщ войн преди него е правил това. Човек, който отгоре на това е и кумир за Ши Ху. Имам предвид великия Чу Ко Лян, легендарния Спящ дракон от войните за Трите царства. Човекът, поразявал враговете си, легнал върху диван в бойната си колесница. Знаеш ли в какъв строй е подреждал войниците си? Построявал ги в бойния ред на Осемте триграми, като им е давал нарежданията си, махайки с ветрило от бели пера.

Господарят Ли натисна щита с ветрилото. Земята не се разтвори под нозете ни, така че продължих да вървя покрай стената.

— Първата триграма означава небесата…

— Втората триграма означава земята…

— Третата — вятъра…

— Четвъртата — облака…

— Петата — дракона…

— Шестата — тигъра…

— Седмата — птицата…

Вратата се отвори след натискането на седмия щит. Прекосихме я и Господарят Ли присегна още веднъж.

— Осмата триграма означава змията — каза удовлетворено, след като вратата се затвори зад нас.

Забелязахме пред нас лунна светлина и след още няколко крачки се оказахме на хълм, огрян от звездното небе. Господарят Ли хвърли поглед назад към стените на замъка.

— Конярите и стражите не след дълго ще се завърнат в конюшнята и няма да открият там нищо друго, освен нечестиви жаби — каза той замислено. — Не виждам какво друго биха могли да направят, освен да напляскат по задника малките момченца, които им се окажат под ръка. Съвсем определено няма да прекъснат пиршеството, за да кажат на краля си, че са напуснали своя пост, само задето са били нападнати от земноводни. На сутринта Ши Ху ще страда от кралски махмурлук. Съмнявам се преди ранния следобед да се сети за когото и да е от нас, а когато това стане, ще ни търсят из целия замък и околностите му. Ще настъпи нощта и едва на следващата сутрин ще могат да докладват, че ни няма. Значи разполагаме с предимство от цели два дни, от които трябва да използваме пълноценно всяка минута.

Тръгнах напред с бърза стъпка. Можехме да използваме конете на пощенската служба едва след като достигнем Лошан. Хълмистата местност, из която вървяхме, бе добре позната на краля, но не и на нас. Сетих се за отрязаните глави върху крепостната стена и ускорих крачка.

Напредвахме бавно, тъй като никакви усилия не могат да ти помогнат да напредваш бързо през планински терен, когато не познаваш преките пътища. Далечните планини, към които се бе насочил Господарят Ли, видимо не ставаха по-близки. Сутринта на, третия ден забелязахме няколко монаси, които ни наблюдаваха от един планински скат. Веднага изчезнаха от погледа ни. След няколко часа достигнахме местност, откъдето видяхме отдалеч покрива на манастир. Не бях съвсем сигурен, но ми се стори, че нещо се откъсна от покрива и се устреми към Чао. Зрението на Утринната скръб не бе по-слабо от слуха на Лунното момче. Тя потвърди подозренията ми.

— Гълъби — рече тихо. — По всяка вероятност кралят е известил за бягството ни всички манастири под негова закрила и сега получава отговор.

След тези думи започна да ми се причува тропотът на копита и скърцането на бойни колесници, така че ускорих ход. При все това оставаше още много път до Лошан. На следващата сутрин се озовахме на върха на хълм, в чието подножие имаше една много особена река. Водите й бяха наполовина жълти, и наполовина сини на цвят.

— Това е река Мин — каза Господарят Ли. — Оттук от бреговете се стича жълта глина и по-нататък реката ще пожълтее напълно. Малко преди да премине през Петте страшни бързея се свързва с Янгдзъ. Отвъд бързеите се намира град Лошан, където има конюшни на пощенската служба.

Лицето му бе станало мрачно и не промени изражението си, когато ми каза да се запътя към най-близкото село. Там закупихме лодка и голямо количество вино. Забелязах, че селянинът, който ни продаде лодката, започна да се държи твърде странно, когато влязохме в нея и се изтласкахме от брега. В началото се усмихваше и кланяше, но усмивката изчезна веднага от лицето му щом видя, че се насочваме към силното течение в средата на реката. Започна да крещи и да маха с ръце и се опита да ни достигне, но ние вече се намирахме в средата на течението и се бяхме устремили надолу по реката. Преди да изчезне от погледа ми забелязах, че е коленичил и прави заклинателните знаци на човек, молещ се да бъде освободен от чувството за вина.

— Петте страшни бързея не са чак толкова страшни — рече спокойно Господарят Ли. — Поне ако ги сравниш с един разгневен Ши Ху в компанията на неговите Златни момичета. Ние обаче ще вземем някои предпазни мерки. Първата е ей тази.

Изскимтях от удивление, когато видях как Господарят Ли изхвърля двете гребла и дългия прът зад борда.

— Ако ги бяхме запазили, щяхме да се изкушим да ги използваме, което би било самоубийствено — поясни Господарят Ли. — Второто, което трябва да направим, деца мои, е да се напием до безсъзнание. Това е заповед. Господарят Ли разпечата меховете с вино. Лунното момче надигна своя жизнерадостно, а ние с Утринната скръб — с чувството за изпълнен дълг. Водата ускори въздействието на виното. Нейните сини и жълти ивици се смесваха в най-причудливи съчетания, от наблюдаването на които скоро ни се замаяха главите. Когато чухме звука, Господарят Ли и Лунното момче вече се бяха размекнали напълно, докато ние с Утринната скръб все още се държахме. Звукът бе ревът на река Янгдзъ. Малката ни лодка се устреми към великата река, сблъска се с течение, наподобяващо тухлена стена и се завъртя около оста си. След това продължи пътя си надолу по реката, скачайки като разсърдено конче. Вече бях достатъчно пиян, така че започнах да се кискам. Сетне видях какво има пред нас, кикотът ми престана и сърцето ми се изпълни с ужас.

Водата удря скалите Йен Ю с такава сила, че пръските й достигат шестдесет стъпки височина. Усетих, че ръцете ми започнаха сами да търсят несъществуващите гребла и забелязах, че Утринната скръб се опитва да изтласка лодката встрани с помощта на един също така несъществуващ прът. Един голям пън достигна до предполагаемо спокойната вода, в която бяхме вперили обнадеждени погледи. Там го пое невидимо подводно течение и го захвърли към невидими подводни скали непосредствено под повърхността. Миг след това двете парчета, на които се бе разцепил, прелетяха във въздуха и се разбиха в скала, разположена на десет стъпки от брега. Малката ни лодчица обаче продължи устрема си, премина покрай острите ръбове на скалите и прекоси завесата от пръски без да получи и драскотина.

С Утринната скръб присегнахме към нови мехове с вино.

Скоростта ни бе нараснала невероятно, когато преминахме покрай Скалата на феята, където камъните наподобяваха фигурата на спяща нимфа, и покрай Жабата, изхвърляща от каменната си уста струя вода, висока четиридесет стъпки. Преминахме и през бързеите Ши Лин и Чу Тан също без затруднения. Господарят Ли и Лунното момче се бяха прегърнали и пееха песен с неприлично съдържание. Простодушно реших, че най-лошото вече е останало зад гърба ни. Едва тогава забелязах какво се е задало пред нас и насмалко не припаднах. През пръските бе започнало да прозира ждрелото By.

Денят се превърна в нощ. Ждрелото бе толкова тясно, че и по обяд човек можеше да види там слънцето единствено сред тънката ивица небе, сгушила се между силуетите на назъбените скалисти стени. Колкото повече се стесняваше Янгдзъ, толкова повече ускоряваше хода си. Шумът бе заглушителен. Студената мъгла милозливо закриваше от погледа ни назъбените скали, които като зъби в дяволска уста се опитваха да ни разкъсат на парчета. Ако бяхме трезви, телата ни щяха да са стегнати от напрежение и нямаше да останем със здрав кокал. За щастие, бяхме се отпуснали като чували с храна. Когато видях как Петте страшни бързея се доближават до нас със скорост от сто мили в час реших, че щеше да ми е по-добре, ако бях в безсъзнание.

Господарят Ли щастливо размаха меха си с вино.

— Едно! — изрева, и изведнъж полетяхме. Малката лодка, издигнала се над водата, се обърна около оста си два пъти, преди да се приводни. При удара с повърхността пръските полетяха на около петдесет стъпки разстояние. Успях някак си да наместя стомаха си на мястото му, преди господарят Ли да каже „Две!“

Отново се възнесохме към небесата и при полета си почти остъргахме една от стените. Този път приводняването отне повече време и двамата с Утринната скръб, обхванати от ужас, се прегърнахме. Току-що бяхме достигнали водната повърхност, когато стомасите ни отново се преобърнаха.

— Три! — изкрещя Господарят Ли и се понесохме в пространството. Не си спомням как се приводнихме третия път.

— Четири! — продължи Господарят Ли и отворих очи, за да разбера, че сме се насочили някъде към Венера. Лодката отново се завъртя около оста си, така че се приводнихме заднешком, колкото да забележа, че сме се разминали на две педи със скала, наподобяваща трион, дълъг петдесет стъпки. Успях да видя, че сме се насочили към най-тясната част от ждрелото. Пред нас имаше бушуваща пяна, обвита от небесни дъги и след около петдесет стъпки губеща се в нищото. Навлязохме в пяната.

— Пет! — изрева Господарят Ли и видях, че летим сред ясносиньо небе. После пръските ни погълнаха и не можахме да видим нищо. Полетът към повърхността този път бе много продължителен и през цялото време се молих да се приводним с главата нагоре. От удара с водата насмалко не пробих дъното на лодката.

Бях напълно замаян и ми отне известно време да разбера какво ми липсва. Оказа се, че ми липсва шумът. Лодката бе застинала спокойно върху тиха водна повърхност. През цялото време бях очаквал да бъда погълнат от някаква огромна уста, така че ми отне известно време да разбера, че наблюдавам спокойната усмивка на Великия каменен Буда на Лошан, издълбан на височина от триста и шестдесет стъпки на склона на планината на Жълтия бивол, разположени на безопасния край на ждрелото By. Петте страшни бързея и кралят на Чао бяха останали зад гърба ни. Единственият ни проблем бяха Господарят Ли и Лунното момче.

Приключението им бе харесало толкова много, че искаха да се върнем и да го повторим. С Утринната скръб едва успяхме да ги разубедим.