Бари Хюгарт
Легенда за камъка (11)

Глава 10

Гостите в голямата банкетна зала на крал Ши Ху бяха затихнали и в очакване. Времето течеше. В един миг вратите внезапно се отвориха, през тях нахълтаха пажове с разкошни облекла и засвириха с тръби. Последва ги група от свещеници, пеещи възхвала на господаря, надарен с гений от самите Небеса. След тях с изящна стъпка през вратите премина цяло едно войнство от дякони, които разпръснаха листенца от розов цвят. Подире им влязоха двама старши послушници — един баснословно богат млад човек, изоставил всички земни блага, за да получи правото да седи в нозете на господаря, и една княгиня от кралски род, отказала се от престола. Княгинята държеше в ръце малка табуретка от слонова кост, а младият човек внесе проста на вид неукрасена лютня, положена на копринена възглавница.

Свещениците и дяконите не прекратиха песните си. Времето минаваше. Тъкмо в мига, когато напрежението бе започнало да става непоносимо, се чу тихото шумолене на сандали. Няколко от най-личните гости припаднаха, когато през вратата с провлечена стъпка премина най-великият световен изпълнител на лютнята Вен Ву.

Бе поне на хиляда години и с полубожествен вид. Гъстата му брада, по-бяла от сняг, се спускаше чак до коленете му. Огромните му бели вежди наподобяваха перушината на рогат бухал. Грубата му селска дреха бе от най-евтина тъкан, а сандалите му бяха кърпени поне петдесет пъти. От току-що отсечената му дъбова тояга все още стърчаха свежи зелени листенца. Целият му облик показваше пълно пренебрежение към светския живот. Спеклата се кал по тялото му издаваше, че бе прекарал нощта в подножието на някой хълм под открито небе.

Великият мъж бавно пристъпи към табуретката от слонова кост и княгинята му помогна да се настани на нея. Младият мъж коленичи и положи лютнята в скута на маестрото. Той сведе поглед за време, което на присъстващите се стори цяла вечност, за да опознае инструмента, и след това бавно надигна глава. Погледът на горящите му черни очи сякаш опари гостите. Старецът повдигна назидателно сбръчкан палец и сетне откъм брадата му се разнесе старчески глас, наподобяващ бръмченето на пчела, обаче ясен и изпълнен с властност.

— Лютнята Вен By е била изобретена от Фу Зи — започна великият човек. — Видял той как метеор пада върху тиково дърво, до което сетне кацнал феникс. След като чул съскането на изстиващия метеор и писъка на отлитащия феникс, Фу Зи разбрал, че е получил знамение свише. Отсякъл дървото, което било дълго точно тридесет и три стъпки, и го разрязал на три равни части по единадесет стъпки. Сетне накиснал парчетата в течаща вода цели седемдесет и три дни, сиреч, една петинка от годината. Когато изсъхнали, почукал по най-горната част, но звукът се оказал твърде висок. Почукал по най-долната част, но звукът се оказал твърде нисък. Почукал по средната част, и звукът се оказал точно такъв, какъвто трябвало да бъде.

Един от гостите се прозина и майсторът присви удивено вежда. Пажовете, църковниците, дяконите и калфите вкупом се нахвърлиха върху простака и го изхвърлиха през вратата. След две минути пълна тишина майсторът благоволи да продължи.

— Фу Зи поръчал на Лю Цу Чи, най-големият резбар на Китай, да издяла от средното парче музикален инструмент. Дължината му била точно тридесет и шест педи, съответстващи на триста и шестдесетте градуса на окръжността. В единия си край бил широк четири педи, колкото са на брой годишните времена, а в другия си край — осем педи, колкото осемте праз — ника. Дебелината му била две педи, съответстващи на „ин“и „ян“, движещите сили на вселената. Праговете му били първоначално дванадесет, колкото месеците в годината, но Фу Зи впоследствие добавил и тринадесети, за високосната година.

Един от гостите се изкашля и майсторът присви пак удивено вежда. Пажовете, църковниците, дяконите и калфите вкупом се нахвърлиха върху простака и го изхвърлиха през прозореца. Този път древният полубог продължи едва след изтичането на три минути.

— Петте първоначални струни — поясни той, наблюдавайки затаилата дъх публика — са съответствали на петте елемента: металът, дървото, водата, земята и огъня; на петте темперамента — спокойствието, раздразнението, силата, крепкостта и мъдростта; на петте музикални тона — кун, шан, чуе, чен и ю. Когато Вен, кралят на Чу, бил взет в плен и затворен в Чан Ли, неговият син, княз Пай И Као, така се натъжил, че добавил и шеста струна, за да даде израз на скръбта си. Това е именно струната „Вен“, която ражда тих меланхоличен звук. Когато крал By започнал война срещу крал Чео, изпитал такова въодушевление, че добавил седма струна, с която да изрази радостта си. Тази седма струна се нарича „By“и излъчва висок и героичен звук. Именно заради това тази седемструнна лютня се нарича „лютнята Вен By“. В ръцете на талантлив изпълнител може да укроти и най-свирепия звяр. В ръцете на изпълнител като мен е в състояние да пробуди умрелите.

Великият мъж замълча. Пажовете, църковниците, дяконите и калфите се огледаха, за да разберат дали някой не се е прозинал или изкашлял. Никой не бе шавнал. Великият мъж продължи.

— Когато е добре настроена, лютнята издава звук със седем качества: яснота, почуда, отдалеченост, скръб, красноречие, мъжество и простор. Звукът обаче не показва съвършенството си при следните шест обстоятелства: свиреп студ, крайна жега, силен вятър, виелица, гръмотевица и снежна вихрушка. Освен това, никога не трябва да се свири на лютнята Вен By при следните седем обстоятелства: оплакване на мъртвите, оркестрова музика, тревога от светско естество, телесна нечистоплътност, немарливо поддържано облекло, закъсняло кадене с благовония и отсъствие на публика, способна да те оцени.

Публиката затаи дъх, когато полубогьт бавно надигна лютнята от скута си. „Дзън!“ издрънча една струна. „Дзън!“ издрънча втора струна. След това майсторът положи отново лютнята в скута си.

— Самият аз в момента съм в траур по жена си, по второстепенните си съпруги, по своите наложници, деца, внуци, правнуци и по малкото си домашно папагалче. Всичките загинаха по време на един тайфун. Хъркането на онези простаци там в ъгъла ми звучи като оркестрова музика. Хилещият се идиот в синия халат се интересува повече от танцьорки, отколкото от истинско изкуство. Половината от вас не сте се къпали от месец, а на другата половина дрехите ви са с петна от небрежно хранене. Не усещам и най-малка следа от благовония, а пък реша ли да ви окачествя като разбираща публика, боговете биха могли да изпопадат от смях.

Най-великият изпълнител на лютня Вен By на света бавно се изправи. Повдигна бавно показалеца на лявата си ръка. Около главата му засия божествен ореол, а след като отново стисна тоягата си, на нея се появиха шест нови зелени листенца.

— При все това, траурът ми изтича след два дни. Ако бъдат спазени и останалите условия, бих могъл и да изнеса представление. Междувременно ме отведете в покоите ми и се погрижете никой да не ме безпокои. Обичам да изследвам човешките несъвършенства.

След тези думи великият мъж достолепно се оттегли от стаята. Чуха се приглушени звуци. Някои от гостите, изгубили съзнание, се бяха свлекли на пода.

— Лъжа и измама, деца мои! Лъжа и измама! Изсъхнала гнилоч, покрита с боя и украсена с лъжи — почти издекламира Господарят Ли. Закачи небрежно лютнята Вен By на един гвоздей. — Някой глупак ще учи двадесет или тридесет години, за да започне да поназнайва нещо. На мъдреца са му достатъчни от двадесет до тридесет минути, за да стане експерт. В този свят на признание се радва не умението, а авторитетът.

— Господарю, вие правите чудеса за моето образование — рекох.

— И за моето — добави възхитено Утринната скръб.

— А какво ще правим сега? — полюбопитствах аз.

— Ще чакаме да ни арестуват — отвърна спокойно Господарят Ли. — Разбира се, кралят не ми повярва даже и за момент, но сигурно се е позабавлявал. Какво ще кажете за Златните момичета?

Краля бях зърнал само като огромен силует, спотаен в сенките. Момичетата обаче бяха ясно забележими.

— Красиви са — отвърна Утринната скръб. — Красиви и опасни. Обърнахте ли внимание на началничката им? Така силно боготвори краля, че изгаря от желание да убие някого, за да го докаже.

Господарят Ли кимна утвърдително.

— Бъдете много внимателни, когато ни извикат при негово величество. Лунното момче беше ли сред публиката?

— Не, господарю. — отвърна Утринната скръб.

Покоите, заделени за нас, бяха просторни. Имаше няколко отделни спални помещения, свързани с бани, които предизвикаха у Утринната скръб и у мен изумление. В една от тях имаше вана, облицована с нефритови плочки, която се пълнеше с топла вода от устите на деветоглави бронзови дракони и се изтичаше през устите на деветоглави бронзови костенурки. Сапунът бе направен от благовонни билки от Фенлай, а хавлиите бяха от плътен бархет. Цяла стена от гостната заемаше шкаф с книги, а останалите стени бяха украсени с прекрасни картини върху брокат в нефритови рамки. Мастилницата върху бюрото бе от изящен пурпурен камък и Господарят Ли поясни, че е истински полускъпоценен камък от устието на Лин Лан. Обонянието му го отведе до помещение, пълно с вина от всички краища на империята. Той си избра една кана, взе я и отиде с нея до прозореца.

Опитваше се да опознае замъка. Между две високи успоредни каменни стени имаше дълбок ров и всеки, който пресичаше моста над него, биваше спиран от стражата три пъти. Измъкването от замъка нямаше да бъде лесна задача, а и разбиранията на крал Ши Ху за украса не допринасяха за повишаване на настроението ми. По горната част на стените бяха прикрепени пики с набучени на тях отрязани глави. До други пики, все още незаети, имаше табелки с изписани на тях имена. Както разбрах по-късно, това бяха имената на разбойническите главатари, чиито глави се очакваше не след дълго да направят компания на първите.

— Те вече са тук. — прошепна Утринната скръб.

Не бях чул да се отваря врата, но когато се извърнах, видях, че при нас вече се бяха озовали шест от Златните момичета заедно с началничката им. Имаше жестоките и проницателни очи на орлица и направи повелителен знак в наша посока. Господарят Ли вдигна ръка.

— Ще възразите ли, ако първо се освободя от това ужасно нещо? Боя се, че ще се препъна в него, ако то преди това не ме задуши.

Отлепи първо фалшивата си брада, а после и изкуствените вежди. Златните момичета ни поведоха по лабиринт от облицовани с мрамор коридори, докато стигнахме красива лакирана врата, висока четиринадесет стъпки. След като се отвори, оказахме се в най-красивата зала, която бях виждал в живота си.

Бе достатъчно голяма, за да послужи за сцена на пет селски празненства и едно въстание. Части от нея бяха отделени с водни завеси. Водата струеше от тавана и падаше в езерца, в които плаваха пъстроцветни рибки. Слънчевите лъчи огряваха прекрасни скали, оставени във вида, в който ги бе създала природата. Въздухът бе наситен с уханието на цветя. В центъра на залата бе разположена скала от синьозелен камък, на която й бе необходима само една възглавница, за да се превърне в трон. Върху скалата седеше Ши Ху, крал на Чао.

Колкото повече го наближавахме, толкова по-голям ставаше той. Очите му приличаха на малки светли точици, изписани върху огромното му лице, и изпитах облекчение, когато ми се стори, че в тях проблясва сянката на весело пламъче. Коленичихме, после направихме ритуалните три поклона и девет реверанса, след което той ни даде знак да се изправим. Гласът му бе благ, но се чувстваше, че под тази благост се крият гръмотевици.

— Предпочитаме те без брада — каза кралят на Господаря Ли. — Белотата й беше малко пресилена, макар и да не можем да те укорим за това, че си позволил на изкуството да надделее над реалността. Изпълнението ти беше чудесно.

Господарят Ли се поклони.

— Кои сте вие и какво искате?

— Ваше величество, фамилното ми име е Ли, а собственото ми име е Као. Имам лек недостатък на характера — рече учтиво Господарят Ли. — Това е моят бивш клиент и настоящ помощник, Вол Номер Десет, а прекрасната млада дама е Утринната скръб. С ваше позволение, тя би желала да покаже на ваше величество своя гребен.

Утринната скръб свали гребена от косата си и го подаде на началничката на телохранителките, която го разгледа внимателно, търсейки върху него следи от отрова, преди да го подаде на краля. Той спря погледа си върху преплетените феникс и дракон, после го обърна и прочете имената, и след това даде знак на едно от Златните момичета, което веднага излезе от стаята.

— Утринната скръб иска да се срещне отново с Лунното момче и не видях причини да не й помогна да влезе в двореца — обясни учтиво Господарят Ли. — Що се отнася до мен, по следите съм на един ръкопис. Искам само да го прочета, не да го присвоя. Чул съм, че ваше величество е страстен колекционер на редки вещи, затова си и позволих свободата чрез безобидна шега да проникна във вашия замък. Разполагам с част от въпросния ръкопис.

Подаде парчето пергамент на Су Ма, началничката, която отново го огледа, преди да го връчи на краля. Започнах да изпитвам симпатия към огромния владетел, когато забелязах недоумението, което се изписа на лицето му. Очевидно и той разбираше от древна стенография, колкото и аз. Той сви рамене и подаде парчето пергамент на началничката, която го върна на Господаря Ли.

— Това не ми говори нищо — каза владетелят. — А колкото до информацията ти, тя не е съвсем точна Колекционираме не редки вещи, а редки хора. А ето го и бисерът на нашата колекция.

Иззад една от завесите от течаща вода се появи едно от Златните момичета в компанията на младеж. Утринната скръб забрави напълно протокола, нададе радостен писък и се затича към него. Младежът, чиято радост очевидно не бе по-малка, се устреми насреща й. Прегърнаха се така плътно, че за миг заприличаха на едно тяло с две глави. Предполагам, че кожата ми през това време е придобила зелен цвят, а пък скърцането на зъбите ми се е чувало чак в Сучжоу.

Не беше справедливо един смъртен да притежава външността на Лунното момче, може би най-красивият мъж на света. Отгоре на това бе така облечен, че и един паун пред него щеше да изглежда невзрачен. На главата си носеше пурпурна златовезана шапка, украсена със скъпоценности. Челото му бе украсено с сребърен обръч, върху който бяха изобразени драконът и фениксът и имената, които вече бях видял на гребена на Утринната скръб. На шията му бе закачена златна верижка във формата на съвъкупляващи се змии. Върху тъмночервената му туника бяха бродирани ярки цветя и пеперуди. В пояса му бяха преплетени мотиви от цветя и житни класове. Върху туниката имаше синьо сатенено наметало със златно везмо. От сатен и златно везмо бяха направени и обувките му. Най-дразнещо бе това, че в облеклото му нямаше нищо пресилено. Единственото, Което в момента липсваше на Лунното момче, бяха ръкоплясканията. Тази нечестива твар щеше да прекара живота си под дъжд от розови листа, докато през това време клетият Вол Номер Десет щеше да чисти някой обор от фъшкии. Най-сетне са разделиха. Кралят им даде знак да се доближат. Лунното момче поведе Утринната скръб към престола. Кралят на Чао присегна и много внимателно положи първо Лунното момче, а после Утринната скръб върху огромния си скут.

— Много очарователни дечица сте — рече и целуна Лунното момче по бузата. — Ти си най-скъпият от всичките ми скъпи гости и виждам, че споделяш душата си с Утринната скръб. Защо ли е така? — сетне внимателно улови Утринната скръб за брадичката и се втренчи в очите й. — Какво има в теб, дете мое? — дълго време я изучава и след това продължи с шепот. — Да, ти си нещо като сърцевина на Лунното момче. Името му обаче не е подбрано удачно. По-скоро бих казал, че той е като слънцето, а ти си като луната. Човек не може да погледне слънцето, без да бъде заслепен. Заради това мъдреците, които го изучават, първо наблюдават луната.

Кралят се усмихна и от усмивката му стаята се напълни със сияние. Бе чистата и непорочна усмивка на дете. В същото време не бе лишена от някакъв странен копнеж, примесен с тъга. Внимателно повдигна косата на Утринната скръб и върна гребена на мястото му.

— Би ли искала да се сдобиеш с униформа от самурени кожи и със златен лък, дете мое? — попита кралят с тих и любезен глас. След това леко се засмя. — Разбира се, не е справедливо да ти задавам сега такъв въпрос, а и ти не си длъжна да ми отговориш. Нито едно от нашите момичета не е било карано да върши нещо против волята си. Утринна скръб, ние те желаем, но ще те ухажваме така, както сме ухажвали всички останали и ти ще бъдеш свободна сама да вземеш решение.

Без каквито и да е усилия повдигна двамата млади хора и отново ги спусна на пода. След това премести погледа си върху Господаря Ли.

— Дори и аз, клетият сирак, съм чувал за знаменития господар Ли Као и за ненадминатите му подвизи — каза любезно кралят. — Има много неща, които бихме искали да споделим с теб, за да получим просветление от твоята мъдрост. Дори не е изключено някой ден да ни разкриеш истинската причина за твоето идване, но няма закъде да бързаме. Ти доведе при нас Утринната скръб, за което сме ти дълбоко благодарни. Тя ще бъде наша почетна гостенка. Дано гостуването ти при нас не ти се стори кратко.

Даде знак с кралския си пръст, че сме свободни. Кланяйки се, придвижихме се към изхода на тронната зала. Майор-домът ни отведе отново в нашите покои, където ни чакаше разкошна трапеза.

— Господарю Ли, той наистина ли искаше да каже това, за което си помислих? — попитах.

— Че гледа на Утринната скръб и на мен като придобивка към колекцията си от забележителни люде? Надявам се да е така — отвърна весело Господарят Ли. — Е, любов моя, готова ли си да бъдеш дарена със злато и самурени кожи?

Утринната скръб поруменя и сведе поглед.

— Какъв изключителен човек! — прошепна.

Самият аз се убедих в изключителността на краля още в същата нощ. Събудих се след третия гонг и чух отнякъде да се разнася звън от музикални инструменти. Облякох набързо туниката си и, като се прозявах и търках сънените си очи, се отправих към централната зала. Там установих, че Утринната скръб също бе чула музиката и бе застанала пред прозореца, гледащ към градината.

Навън Златните момичета, които този път държаха в ръце лютни и флейти вместо лъкове, свиреха и при това добре. Малко след това иззад сенките се появи огромен силует и след малко кралят на Чао бе огрян от лунната светлина. Бе абсолютен монарх. Можеше да притежава всичко, каквото пожелае, но това очевидно не бе в нрава му. Дори отдалеч успях да забележа, че целият спектакъл му доставя огромно удоволствие. Направи дълбок поклон към спалнята на Утринната скръб и след това извърна лице към луната. Постави палеца на левия си крак върху палеца на десния и започна да пее любовна песен от варварската страна, в която се беше родил.

Трудно ми е да обясня защо, но тази песен бе едно от нещата, които най-силно ме впечатлиха в живота ми.

„Пускам стрела и луната се покрива с облаци.

Пускам стрела и слънцето се скрива.

Пускам стрела и звездите гаснат.

Не се целя обаче в луната, слънцето и звездите.

Прицелвам се в сърцето на Утринната скръб.“

Негово величество плесна с ръце, очевидно подражавайки на някаква птица, и започна да танцува с изящна стъпка. Изяществото й бе още по-подчертано от огромното му туловище. В танца му нямаше нищо комично. Възприех краля като някаква могъща и първична природна сила, неспособна да стане за посмешище при никакви обстоятелства.

„Хоп, хоп! Утринна скръб, ела при мен.

Ела и седни при мен.

Ела и преспи при мен и сподели възглавницата ми.

Хоп, хоп! Утринна скръб,

мисли за мен, когато гръм гърми,

мисли за мен, когато вятър вее,

мисли за мен, когато Червената птица пее,

мисли за мен, когато виждаш луната,

мисли за мен, когато виждаш звездите.

Хоп, хоп! Утринна скръб, доближи се до мен.

И нека сърцето ми се доближи до твоето.“

Любовната песен бе повторена три пъти, след което негово величество се поклони отново в посока към спалнята на Утринната скръб. Златните момичета също се поклониха. Сетне кралят и неговите момичета изчезнаха в сенките. Предполагам, че изражението на лицето ми ще да е било красноречиво. Колко млади момичета имаха възможност да се радват на ухажването на един огромен, могъщ, безкрайно любезен и безкрайно любвеобилен монарх, макар и невероятен варварин? Така си беше. Утринната скръб я очакваха самурени кожи и злато, плюс един изключително красив млад мъж на име Лунното момче.

— Ах, Воле, клети ми Воле! — прошепна тихо Утринната скръб. След това ме улови за ръката. — Ела и седни при мен, ела и преспи при мен и сподели възглавницата ми — прошепна тя.

— Хоп, хоп! — отговорих.

 

Има утрини, които човек предпочита да забрави.

Тази сутрин започна прекрасно. Слънчевите лъчи се промъкнаха през прозореца и погалиха оголеното изящно рамо на Утринната скръб. Докоснах бузата й и започнах да се вслушвам в бръмченето на лениви мухи и в приспивното жужене на пчелите, когато ме разсъни нечий щастлив глас.

— Ела тук, малък разбойнико! Веднага седнах в леглото.

— Дявол да го вземе! — въздъхна с досада Утринната скръб. Едно голо момче, може би на тринадесет или четиринадесет години, пробяга покрай прозореца на терасата.

— Чуваш ли какво ти казвам, малък разбойнико? — продължи да крещи щастливият глас.

— Десет милиона проклятия! — изстена Утринната скръб и се прозина.

Голият млад човек, който се бе затичал подир момчето, се спря, върна се, и подаде глава през прозореца.

— Добро утро, любов моя! — рече щастливо Лунното момче.

— Защо трябва да си хабиш това нещо за момчета? — попита го тя.

Той отправи самодоволен поглед надолу.

— Да го хабя ли? Защо ли пък да го хабя? Много добре знаеш, че понякога тези неща не могат да се усмирят цял месец — Лунното момче се промуши през прозореца и се отправи към леглото. — Я виж ти! Я виж какъв расов екземпляр си хванала този път! Моите поздравления!

Бързо прикрих рамене със завивките.

— Ти нали си Вол Номер Десет, ако съм запомнил добре? Откъде си се сдобил с такъв изящен нос? Човек би рекъл, че го е настъпала крава.

— Ами… имах малко недоразумение. Големият Хон, ковачът… — смутолевих.

— Вярвам, че сетне си се погрижил да бъде погребан достойно — рече Лунното момче, след което седна на леглото и започна да гали дясното бедро на Утринната скръб. — И след като стана дума за погребения, сега се сетих, че преди време срещнах Господаря Ли в един от трудните му периоди — каза. — Естествено, той едва ли ме е запомнил. Бях сред придворни в очакване да ме поканят да изнеса първия си концерт пред императора, когато отнякъде се появи този зловреден старец. Поклони се на императора, после се изправи, измъкна нож от ръкава си и преряза гърлото на министъра на търговията. Цялата зала се окървави.

— Сериозно ли говориш, Лунно момче? — попита го недоверчиво Утринната скръб.

— Съвършено сериозно. Когато императорът научи причината за това убийство, дълго се колеба дали да нареди да сварят Господаря Ли във врящо масло, или да му даде Херцогска титла. Въпросът впрочем остана чисто теоретичен, тъй като междувременно старецът бе избягал в Туркестан. Малко след това Върховният жрец на Самарканд бил открит в поза, при която носа му докосвал подметката на лявата му обувка. От това можете сами да се досетите в какво състояние е бил гръбначният му стълб. Когато стражите посетили дома на Господаря Ли, им било отговорено, че той вече бил на път, тъй като трябвало да види болната си правнучка в Серендип.

Отдавна бях се наслушал на историите на Господаря Ли, съвсем малка част от които имаха някакво отношение към истината. Не ми бе приятно обаче да ги чувам повторно от един отвратително красив млад човек, нахълтал гол през прозореца, който галеше разголения крак на приятелката ми. Сега бе започнал да гали и лявата и гърда и се опитваше да я прегърне.

— Липсваше ми — рече й тихо.

— Боже мой, само да можеше да знаеш колко те обичам! — прошепна му тя.

Кралят не беше прав в оценката си за името на Лунното момче. Името му си беше съвсем на място. Знайно е, че на луната живее един огромен бял заяк и че зайците са най-извратените твари.

— Защо не се откажеш от момчетата за една седмица и да опиташ с мен? — прошепна Утринната скръб.

Отгоре на всичко движенията му бяха котешки. Господарят Ли веднъж ми бе казал, че според някои египтяни на луната живеела и една котка. Освен това всички знаят, че душата на котката е съставена от душите на девет монахини, нарушили обета си.

— Хайде да избягаме заедно — прошепна Утринната скръб.

— Мила моя, и аз самият страстно желая това, обаче негово величество е доста ревнив — отвърна й красавецът.

— Господарят Ли ще има грижата за това. Намерил ти е работа. Освен това, момчето, което ти преследваше, приличаше на морски плужек.

— Кажи на зловредния старец, че приемам предложението му. Трябва само да опаковам преди това някои дрехи и скъпоценности от първа необходимост — само да видиш какъв изумруд ми подари кралят — и да си взема довиждане с момчетата.

Момчето на терасата, разбрало, че вече никой не го преследва, напомняше за себе си с покашляне. Лунното момче се изправи със светкавично котешко движение.

— Работа и пак работа — оплака се. — И все пречи на удоволствията. Както и да е, човек трябва преди всичко да изпълни дълга си.

С рязък котешки скок се оказа отново на прозореца, а след малко — на терасата.

— Ела тук, малък разбойнико! — изкрещя и изчезна от погледите ни.

Утринната скръб се усмихна и се отпусна отново в прегръдките ми.

— Е, вече се запозна с Лунното момче. Както видя, не приема живота много сериозно.

— Ще ни идва ли на гости, след като се оженим? — попитах уж безразлично.

Погледът й внезапно стана сериозен.

— Воле, аз никога няма да мога да се омъжа — рече. — С Лунното момче мислим, че някога сме били част от една и съща душа, разбита от Великото колело на превъплъщенията, един къс от която все още не сме успели да открием. Взети двамата поотделно не представляваме нищо, а и дори когато сме заедно, тази част ни липсва. Скитаме по света, Воле, и я търсим. Никога няма да се успокоя, преди да я открия.

Не бях напълно съгласен с това, но реших да не споря с Утринната скръб. Още повече, че тя в момента очевидно имаше по-добра идея. Щяхме да се върнем към това, което бяхме започнали преди да ни прекъснат. Всичко тръгна добре и ми се стори, че сутринта все пак в крайна сметка нямаше да се похаби.

— Добро утро, деца мои! — рече весело Господарят Ли, когато нахълта в спалнята. — Защо ли се получава така, че позата, която е най-приятна на участниците в нея, винаги Предизвиква естетическото неодобрение на тези, които я наблюдават отстрани?

Успяхме някакси да се отделим един от друг, след което Господарят Ли зае мястото на Лунното момче до леглото.

— Преди малко видях как твоят красавец минава в тръс покрай прозореца ми — обърна се той към Утринната скръб. — Никога не съм си падал по момчета, но ако можех отнова да стана на деветдесет години, може би щях да направя едно изключение за него. Какво чудо на природата, велики Буда! Е, съгласи ли се?

— Да, господарю — отвърна му Утринната скръб.

— Чудесно. Искам да се измъкнем оттук, колкото може по-скоро. А сега ме чуйте. Искам да откриете коя е най-високата точка в замъка, откъдето има най-добър обзор към всички стени.

— Разбрах те, учителю — казах.

— Тази вечер Лунното момче ще изнесе концерт, който ще бъде последван от представление на Златните момичета. Едва ли някой ще обърне внимание на младите влюбени, които се разхождат из градините и се радват на езерата. Колко време ще ти трябва, за да напълниш един чувал с жаби и два чувала, със светулки?

— Не много. Час или два — отвърнах.

— Чудесно. Постарай се да се измъкнеш и да ги събереш непосредствено след изпълнението на Лунното момче. Ако имаме късмет, ще сме се измъкнали от замъка още преди полунощ. Междувременно, продължавайте да се развличате.

С Утринната скръб се отпуснахме върху леглото. Кучетата вече се бяха разлаяли, котките мяукаха, петлите кукуригаха, слугите ругаеха и готвачите крещяха. Станахме, облякохме се и тръгнахме да търсим най-високата точка в замъка.