Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Историите на Господаря Ли (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Story of the Stone, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 22 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
crecre (2008)

Издание:

Бари Хюгарт. Легенда за камъка

Превод: Венелин Мечков

Редактор: Боряна Гечева

Компютърен набор „АБАНОС“ ООД — София

АБАГАР ХОЛДИНГ, 1995

с/о Prava i Prevodi, Beograd

История

  1. — Добавяне

Глава 13

Открихме една приятна малка градинка, след което си купихме банички с плънка от скакалци и сок от сливи с оцет и се разположихме под едно дърво: Господарят Ли междувременно вече бе успял да прешари с поглед фалшификата на Разногледия брат. Освен това, на излизане бе преминал покрай едно от хранилищата за свитъци, така че след малко измъкна изпод наметалото си древен свитък с печат „За вътрешно ползване“. Постави върху тревата свитъка, фалшификата и справката за химическия анализ на пробата, след което започна съсредоточено да яде баничката си. Сетне ни даде знак да се доближим.

— Разкажете ми приказката за императора и мандарините — нареди ни той.

Погледнахме го удивено.

— Учителю…

— Нали ме чухте?

Спогледахме, се и най-накрая Лунното момче сви рамене.

— Много, много отдавна живял император Ли Лин Чи. Бил много добър човек. Всъщност бил толкова добър човек, че около главата му летели птици, които го приветствали, а пред него кръжели пеперуди.

— Бил толкова добър, че рибите и жабите изскачали от езерцата, за да потърсят неговата благословия — продължи Утринната скръб. — Бил толкова добър, че в празнични дни някои богове слизали от Небесата, за да пият чай заедно с него. Чай с мандарини, защото те били единствената му слабост. Народът се радвал, че не притежавал слабостите, присъщи на други императори. Склонността към войни и кланета например.

— Ли Лин Чи ставал все по-добър и по-добър — включих се и аз. — Станал толкова добър, че започнал съвсем да не понася гледката на злото. Наредил на придворните занаятчии да му изработят шапка с двеста осемдесет и осем украшения, които да закриват злото от очите му. Престанал да понася и зли звуци, така че му направили и наушници. По този начин единственото, което виждал, били украшенията, а единственото, което чувал, били приятните звуци на звънчета. Свалял си шапката само в празничните дни, когато трябвало да пие чай с боговете.

— Чай и мандарини — поде Лунното момче. — Само дето един ден не поднесли мандарини. Императорът се вбесил. „Че как мога да пия чай без мандарини?“ — казал. „Зима е, Сине на Небесата, и през този сезон в твоите градини не растат мандарини“ — обяснил главният придворен. „А защо миналата зима имаше мандарини?“ — изкрещял императорът. „О, Сине на Небесата — отвърнал придворният, — тогава пътищата бяха разчистени, но сега зимата е много люта и са затрупани от преспи, така че стоките от юга няма как да достигнат до двореца.“ Императорът побеснял. „Искаш да ми кажеш, че сега моите поданици от юга се тъпчат с мандарини, докато техният владетел не може дори да ги опита, така ли? Ще видим тази работа!“ — изкрещял той.

Бил станал толкова добър човек, че когато махнал с ръка към юга всички растения оттам се втурнали към него, за да получат благословията му и в средата на зимата столицата се оказала изпълнена с мандаринени дръвчета. Боговете, които тъкмо се били запътили към императорското чаепитие, се ужасили. „Спри! Спри!“ — извикали му. Императорът обаче не си бил свалил шапката, така че продължил да чува само приятното дрънчене на звънчетата. Боговете изпратили комети и други знамения, с които да го освестят, но той виждал единствено красивите дрънкулки. Междувременно в юга настъпил глад, селяните започнали да измират, а рововете да се изпълват с трупове. Също както при войните и кланетата.

— Великият господар на нефрита хвърлил поглед надолу от трона си и видял какво става — продължих аз. — От гневния му вик всички мандарини от императорските дръвчета изпокапали. След това слязъл от Небесата и накарал Ли Лин Чи да изяде всички изпокапали плодове, вследствие на което императорът така се издул, — че заприличал на Небесната свиня. Сетне Великият господар на нефрита махнал с ръка и всички растения се озовали отново на юг, където им било мястото, хванал императора и го захвърлил в небето. Императорът обаче, както се бил натъпкал с мандарини, полетял встрани и именно заради това можем да го видим и до днес.

— На всеки седемдесет и пет години селяните, обърнали поглед към небето — продължи Лунното момче, — могат да видят как една блестяща комета се завръща към земята. Оранжевият й цвят се дължи на портокалите, с които се натъпкал императорът. Блестящата й опашка е образувана от скъпоценностите по неговата шапка. Освен това, ако човек се вслуша много, много внимателно, ще чуе как императорът страда от стомашно разстройство.

— У! У! У! — започнахме да пеем в хор. — Лин Чи плаче, кандилото угасва, а дечицата заспиват.

Чувствахме се като глупаци. Господарят Ли отхапа от баничката със скакалци, отпи от виното си и продължи.

— Тази легенда не е преставала да удивлява книжовниците цели столетия — рече. — В основата й е заложена случка от живота на един действително съществувал император, Хуат Ти, който наистина се опитал да се откъсне от реалния свят с помощта на шапка с наушници. Колкото до останалото, дали пък не е свързано с някакво нашествие на севера в юга? Или пък с някакъв мор? Някои учени са твърдо убедени, че в случая се сблъскваме с едно много рядко явление, с проява на расовата памет. Смятат, че то се изразява в някаква внезапна промяна на „чи“, на жизнената сила. Разсъдим ли внимателно в теоретичен план не е невъзможно една свръхвисока концентрация на „чи“ да може да отнеме живота на всичко, по-слабо от нея, което й се изпречи на пътя. Независимо дали подбудите са били добронамерени, като на Ли Лин Чи, или злонамерени, като на Смеещия се княз.

Захвърли остатъка от баничката на рибките в близкото езеро и взе откраднатия свитък.

— Имайте търпение — каза. — Ще сгреша ли, ако изкажа предположението, че всеки един от вас, след като е прочел първите два абзаца на „Съня от червената стая“, се е отказал да продължи По-нататък?

Утринната скръб, Лунното момче и моя милост се изчервихме от неудобство. Работата е там, че „най-скъпоценният бисер на китайската литература“, освен дето има обем от две хиляди страници, представлява разказ на изнежен глупак, който заслужава или да го набият, или направо да го обезглавят.

— Няма значение — продължи Господарят Ли. — Книгата е била преработвана поне хиляда пъти и от Као Нго, и от по-малко талантливи автори. Така или иначе, късните версии имат вече съвсем бледа прилика с оригинала. Това, което държа в ръцете си, е самият оригинал и в него е разказано нещо много интересно. Слушайте внимателно.

Разтвори свитъка, откри необходимия му пасаж и започна да чете една от най-странните приказки, които съм чувал.

„От общо 36 501 камъка, подбрани от богинята Ну Куа за изграждането на Небесната стена, наложило й се да изхвърли един, тъй като бил пукнат. Пукнатината му била изпълнена със зло. Благодарение на допира си с богинята камъкът се сдобил с душа и тази душа била зла. Камъкът, освен това, се научил да се движи свободно накъдето си иска и пребродил Небесата, причинявайки много злини. Повелителят на Небесата най-сетне се видял принуден да се намеси.

Мислите на Великия господар на нефрита са наистина хитроумни. В Небесата виреело цвете, наречено Пурпурната перла, което било още по-зло от камъка. Императорът го засадил на закътано място в близост до Реката на духовете с надеждата скиторещият камък да го открие, както и станало. Злите неща се привличат, така че камъкът започнал да носи на цветето влага, за да го храни. Пурпурната перла разцъфтяла и станала много красива, но злото й начало било потиснато от капките роса и дъжд, които камъкът донесъл от Небесата, и тя се влюбила в него. Заклела се, че ако някой ден се прероди на Земята, ще напусне Сферата на забранените страдания и ще се устреми към Извора на пречистващата скръб, че ще да запази всичките сълзи, които се натрупат у нея, за да се отплати на камъка, като го облее с тях, удаде ли се такъв случай.

Странната клетва на цветето била от изключителна важност. Камъкът се завърнал на Земята, където попаднал в ръцете на Лао Цзъ, който изкрещял: «Зло!» и го захвърлил. Сетне се оказал в ръцете на Чуан Цзъ, който също извикал: «Зло!» и го запокитил далеч от себе си. Камъкът сега блуждае в мрака и чака да го поеме ръка, която няма да го захвърли. Който обаче стане негов притежател, също ще бъде обзет от злото. Защото това е Камъкът на злото и то няма да бъде разрушено дотогава, докато камъкът не се изкъпе в сълзите на Пурпурната Перла.

Нека никой не се меси в съдбата на цветето, защото не само богинята Ну Куа, но и Великият господар на нефрита очакват приключването на тази история.“

След това Господарят Ли хвърли свитъка върху тревата.

— И това ли е всичко? — попитах аз, без да крия своята неудовлетвореност.

— Не е всичко, поне според Су Ма Чиен — каза Господарят Ли. Взе копието на Разногледия брат и започна бързо да чете зашифрования текст.

„Червената стая е права за камъка… Плочката от пещерата на Ю… Потвърждаване на истинността на реакцията на Лао Цзъ и Чуан Цзъ… Открих следите на камъка при княз Лю Шен… Обзет от злото, превърнал се е в Смеещия се княз… Тайно скривалище… Надолу по стълбите… Зимникът… Тунелът към строителната площадка… Скрит в олтара… Невзрачен вид… С плоска повърхност, хлътнал откъм единия край… Намерих брадва… Отчупих част откъм хлътналия край… Войниците ме заловиха и не успях да го унищожа… В затвора… Ужасяваща присъда… Книжовници, търсете Камъка на злото! Унищожете го! Злото, което изгаря хората, може да унищожи целия свят.“

Господарят Ли остави копието до свитъка.

— Су Ма Чиен е бил много смел човек — каза. — Важното обаче е да се разбере дали е бил прав за тайнствения камък. Изказва предположението, че Цзао Суе Чин, авторът на „Червената стая“, е научил легендата за камъка от плочка, открита в пещерата на Ю. Знаете ли какво означава това?

И тримата поклатихме глава в знак на отрицание.

— Твърди се, че легендарният император Ю бил получил някакви плочки от Небесата, които после скрил в една пещера — обясни Господарят Ли. — Наричат ги „Небесен и земен летопис“, защото в тях уж се съдържали неща, засягащи не само хората, но и боговете. От време на време някой измъква стара глинена плочка и твърди, че е била открита в пещерата на Ю.

Най-често тя просто вещае щастие на откривателя си, но на една или две от плочките бяха изписани пророчества, които се сбъднаха с удивително голяма точност.

Взе справката за химическия анализ на почвата и растенията и я размаха в посока към мен. От изражението на лицето му се почувствах неловко.

— Воле, според тази експертиза на Княжеската пътека всичко й е наред. Както всичко е било наред и с растенията от юга, докато император Ли Лин Чи не им дал знак с ръка да се явят при него — изръмжа Господарят Ли. — Ако оставим настрана неизбежните разкрасявания на случката, в историята с мандариновите дръвчета няма нищо невероятно. Една огромна концентрация на „чи“ би била в състояние да привлече силата на по-дребни живи същества така, както силен магнит привлича железни стружки — старецът отправи поглед към челото ми. — Непосредствено след разрушаването на част от Княжеската пътека на теб ти се привидя нещо. Привидя ти се „чи“с изключителна сила. Привидя ти се пулсираща жизнена сила, съсредоточена в малка оранжева глинена топка. Дали пък спящият ти мозък не те е отвел тогава до историята на императора и мандарините?

Мислите ми бяха бистри колкото кална локва, така че автоматически отпих от сиропа от сливи с оцет.

— Камък, докоснал Небесата — започна да разсъждава На глас Господарят Ли. — Камък, боготворен от Смеещия се княз. Това, което всъщност знаем с положителност, е, че нещо разруши части от Княжеската пътека и че разрушението беше свързано със странен звук.

Лунното момче преглътна. Очите му бяха широко разтворени.

— Струва ми се, че ще мога да ви обясня какъв е този звук — рече то с тих и уплашен глас.

 

В конфуцианските храмове няма свещенослужители и отсъстват църковни ритуали. Затова пък разполагат с „пин чун“, поредица от шестнадесет каменни камбани, закачени на дъска. Те нямат езици и се удрят с дървени палки, закачени на въжета. Повечето хора намират звуците им за глухи и безинтересни.

Майсторите на камбани обаче разсъждават иначе. Върху дъската има надпис — „Когато камбаната говори, камъкът й отговаря“. Това е така, защото една добре настроена метална камбана предизвиква насрещно ехо от подобна каменна камбана. Взети заедно, те са най-добрият уред за акордиране в света.

Недалеч от нас се намираше конфуциански храм. Лунното момче любовно погали каменните му камбани. Беше в професионалната си стихия и побърза да ни го докаже.

— Древните са категоризирали музикалните инструменти в съответствие с триграмите на Фу Цзи — каза. За миг предположих, че ще трябва да изслушам още една лекция, подобна на изнесената за лютнята Вен By. — Мястото на всеки инструмент се определя по четири признака: материалът, от който е направен, посоката на света, която му е присъща, годишният сезон, на който съответства и звуковото явление, което поражда.

Започна да сглобява нещо като рамка от парчета бамбук.

— Така например духовият орган се класифицира като „кратуна, североизток, зима-пролет и гръмотевица“. Цитрата — като „коприна, юг, лято и звука, издаван от горящ огън“. Всички инструменти били категоризирани с лекота, докато дошъл ред на кънтящия камък. Спорът по това как да бъде категоризиран продължава шесто столетие. Първите три признака — „камък“, „северозапад“и „есен-зима“, били определени с лекота. Трудността възникнала, когато се стигнало до звуковото явление. Сега ще се опитам да ви обясня защо.

Лунното момче взе две от каменните камбани и ги постави върху бамбуковата рамка така, че отворите им почти се допираха.

— Волът веднъж се опита да опише странния звук, който е чул на Княжеската пътека. Господарят Ли пък ни разказа за камък, докоснат от Небесата и може би изпълнен с невероятно силна „чи“. Аз знам само едно — камъкът произвежда два различни звука. Повечето хора чуват единствено звука, издаван от повърхността му. Другият звук се ражда от самата му душа.

Започна да нанася бързи и леки удари върху камбаните и храмът се изпълни с глух кънтеж. Ръцете на Лунното момче започнаха да се движат все по-бързо и по-бързо и се появиха вибрации, от които ме сви стомахът. Ръцете на Лунното момче започнаха да се движат с такава скорост, че станаха почти невидими и вибрациите преминаха в жужене, от което храмът се разтрепери. Наведе глава и устата му почти докосна тесния процеп между двете камбани. Гърлото му започна да трепери като гърлото на чучулига. Стана ми ясно, че Лунното момче се опитва да настрои гласа си на вълната на двете камбани едновременно. Продължаваше обаче да се чува единствено жуженето. По лицето на Лунното момче започнаха да се стичат струйки пот и гърлото му затрептя още по-Силно. Спомних си за думите: „Когато камбаната говори, камъкът му отговаря.“ Камъкът вече бе започнал да отговаря. Жуженето изведнъж се примеси с едва доловимо ехо, което обаче започна да се засилва все повече и повече. В един миг ехото надделя над основния звук и сърцето ми се изпълни със скръб.

Кун… Шан… Чуе…

Господарят Ли не бе чул звука от Княжеската пътека, но сега внезапно се присви, сякаш някой го бе ударил в главата с тояга. Утринната скръб се разплака.

— Този е звукът! — изкрещях. — Онзи звук бе хиляда пъти по-силен, но е същият!

Кун… Шан… Чуе…

Лунното момче отстъпи една крачка. Бе цялото обляно в пот.

— Тогава древните решили — каза запъхтяно, — че този звук заслужава да бъде наречен единствено „Гласът на Небесата“.

— Много добре, много добре — рече Господарят Ли.

— Много добре, много добре — продължи да повтаря по целия път към Долината на скръбта.

От месеци не го бях виждал толкова щастлив.

 

Княз Лю Пао се зарадва на нашето пристигане. В началото му се зарадвах и аз, но радостта ми продължи единствено до момента, когато Господарят Ли му представи Утринната скръб. Князът подскочи цяла стъпка над земята, последователно поруменя и побледня и започна разговор.

— Желаете ли чай?

— Не, благодаря ви, Ваше височество — отвърна Утринната скръб.

— Може би вино?

— Не, благодаря ви, Ваше височество.

— Сладкиши, плодове?

— Не, благодаря ви, Ваше височество.

— Тогава лебеди? — попита обнадеждено князът. — Пари? Агнета? Коприна?

Тъй като князът бе започнал да изброява класически сватбени подаръци, реших, че нещата не вървят на добро. Князът реагира по почти същия начин и на запознанството си с Лунното момче. След броени минути тримата така се сдушиха, че се сетих за думите на Утринната скръб за общата й душа с Лунното момче и за частта от нея, която се изгубила при преминаването през Великото колело на преобразованията. Замислих се дали тази частица не се бе заселила именно в княз Лю Пао. Споделих съмненията си с Господаря Ли, но той не взе отношение по тях.

Умът му бе зает с друго. Всичките му мисли се бяха съсредоточили върху тайнствения камък на Смеещия се княз. Отправи се към манастирската библиотека, за да потърси в древните ръкописи сведения за необикновени камъни. Помоли княза да стори същото с архивите на рода. На мен пък ми бе заръчано да проверя споменават ли се чудати камъни в селските песни и легенди.

Накратко, имаше с какво да отклоня мислите си от княза и Утринната скръб. Приказките за камъни, които чух от старите жени в селото, не се отличаваха с нищо от тези, които знаех още от детството си. Потърсих различен подход към въпроса. Във всички села ковачите са обкръжени от момчета така, както пчелите са обградени от цветя. След като се поизпотих над наковалнята в местната ковачница и изкривих няколко дебели железа с ръце си спечелих уважението на селските момчета. Два дни след това можах да се отправя с гордо вдигната глава към манастирската библиотека.

— Камък! Вълшебен камък! — изкрещях още при влизането — си. Господарят Ли повдигна поглед от древните свитъци и ме погледна с уморени очи. — Научих едно поверие от момчетата — продължих възбудено. — Много е древно. Успях да го изслушам само в най-общи линии, но в него се разказва за герой, промъкнал се в тайнствена пещера и открил там вълшебен камък. И знаете ли за какво е искал да го използва? За да убие Смеещия се княз!

Господарят Ли се отпусна върху облегалката на стола и докосна върховете на пръстите си.

— Добре, добре, добре — рече.