Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Зона 51 (9)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Legend, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 42 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
rebu (2007)
Корекция
Mandor (2008)

Издание:

ИК „Бард“, 2005

ISBN: 954-585-602-5

История

  1. — Добавяне

Епилог

529 г.сл.Хр., Англия

 

Гауейн беше мъртъв, а неговата Ка — разрушена. Моргана успя да довърши Мордред и да предаде Граала на Мерлин.

Гъсти облаци се скупчваха над Авалон, раздирани от светкавици и разтърсвани от гръмотевици. На самия връх се издигаше манастир, чиято кула се извисяваше над острова и равнината. Пред стените на манастира се бяха струпали дузина въоръжени мъже с метални доспехи, наобиколили тялото на водача си, който лежеше подпрян на източната стена на кулата.

Кралят, когото рицарите наричаха Артур, умираше и в това не се съмняваше нито един от оцелелите воини. Твърде дълбоки бяха раните му, прекомерно голяма — загубата на кръв. Ала макар отпаднал и слаб, кралят все още стискаше дръжката на меча си Екскалибур. Артур лежеше по гръб, бронята на гърдите му бе смачкана и пробита на няколко места. Ярките му сини очи гледаха към небесата.

Неколцина от рицарите бяха отправили взор на изток, към Камлан, откъдето бяха дошли. Малко след раняването на краля неговите довереници, известни като рицарите на Кръглата маса, положиха Артур на носилка и го отнесоха далече от бойното поле — както бяха постъпили и сподвижниците на Мордред със своя водач. А битката продължаваше с нестихващо ожесточение, докато накрая цялото тресавище се изпълни с трупове. Малцина бяха оцелелите и от двете страни, когато всичко приключи. Много битки бяха виждали рицарите, ала нито една чак толкова кървава, дори когато се сражаваха срещу дивите шотландци от севера. Но днес нямаше милост, ранените бяха доубивани на място, лишените от доспехи оръженосци — посичани на късове, окованите в тежки брони рицари — поваляни на земята и стъпквани безжалостно с копита, удряни с брадви и мушкани с копия през отворите на шлемовете или процепите под мишниците.

Никой на хълма не знаеше кой е победителят в битката и дали войната е свършила. От бойното поле така и не пристигна вестоносец с послание за победа или поражение.

Рицарите усещаха, че скупчващите се в небето над тях оловносиви облаци ще доведат със себе си буря, но какво вещаеше тя не знаеше никой, а Мерлин го нямаше, за да разчете небесните знаци. Магьосникът бе изчезнал загадъчно в деня преди сражението и сега мнозина проклинаха името му. Повечето от тях си даваха сметка, че епохата на Камелот е безвъзвратно отминала и скоро в Англия отново ще властват невежи варвари.

Воините се извърнаха изненадано, когато масивната дървена врата в стената на манастира се отвори със скърцане. Бяха тропали продължително на същата тази врата малко след като пристигнаха, но без резултат. И ето че сега на прага се изправи човек, озарен от идещата зад него светлина. Беше облечен с черно расо, косите му бяха докоснати от среброто на времето, оставило своя неумолим отпечатък върху сбръчканото му лице. Старецът дишаше тежко, сякаш идеше отдалеч. И макар в изгърбената му фигура да не се спотайваше заплаха, рицарите неволно отстъпиха, когато им даде знак да му сторят път до мястото, където бе положен Артур.

— Да не си Кралят на рибарите? — попита Парсивал. Той беше най-дръзкият сред тях и най-привързаният към краля. Ризницата му бе опръскана с кръв и покрита с белези от многобройните удари, кръв се стичаше и по лявата му ръка, където го бяха пронизали с нож. С дясната ръка продължаваше да стиска дръжката на меча, сякаш още се кореше, задето не бе отбил удара, повалил неговия крал. Той беше едър мъж, невисок, но плещест, с черна, залепнала на челото коса. Тъничка червена линия прорязваше бузата му на мястото, където го бе близнало вражеско острие.

— Не съм крал — отвърна непознатият.

— Монах ли си тогаз? — настояваше Парсивал с безпокойство, задето бе допуснал стареца толкова близо до умиращия крал.

— И тъй можеш да ме наречеш.

Парсивал огледа расото на непознатия, видя оръфаните му ръкави и увесената на шията верига.

— Облечен си като Мерлин. Да не си свещеник от старата вяра, от онези, дето се прекланят пред дърветата? С черна магия ли се занимаваш?

— Моите предци — заговори спокойно непознатият, — обитават Инисуитрин, който вие наричате Авалон, още от зората на времето. Но ние не почитаме богове, нито практикуваме магьосничество.

— Тогава сигурно си друид! — подскочи Парсивал. — Говори се, че открай време тоя остров се обитава от друиди. Казват още, че тук пеели вечната песен, ала когато дойдохме, не открихме никого.

— Сега не е време да отвръщам на въпросите ти. — Мъжът коленичи и положи сбръчканите си ръце върху окървавените ръце на краля.

— Ще можеш ли да го изцериш? — попита Парсивал.

Само той бе останал близо до крал Артур, другите рицари се бяха отдалечили към ръба на скалата и надничаха към бойното поле с надеждата да зърнат някакъв признак за победа или поражение. Знаеха, че ако хората на Мордред надвият, не могат да чакат пощада.

— Лечителите, както вие им казвате, мисля, че ще дойдат малко по-късно — рече монахът.

— Какви са тези лечители? — попита Парсивал.

— Не ти трябва да знаеш. Губим ценно време. Остави ме за малко да поприказвам с краля насаме — трябва да му дам опрощение по начин, по който само той ще разбере.

— Нали каза, че не почиташ никой бог? — възрази Парсивал.

— Ти го доведе тук, остави на мен да свърша каквото е необходимо — сопна се монахът, вдигна ръка към Парсивал и произнесе със сдържан глас: — Нищо лошо не ще му сторя.

— Остави ни сами, Парсивал — обади се в този момент и кралят. — Не се страхувай от този човек.

С видима неохота Парсивал се присъедини към останалите рицари.

Монахът се надвеси над Артур, тъй че само кралят да чува думите му.

— Дай ми ключа. Аз ще го пазя.

— Моите рицари ще го пазят — възрази Артур и премести поглед върху снишаващите се облаци. — Мерлин ми го даде като компенсация за Граала. Не биваше да бъде използван, но така стана. Ти дори не знаеш какво може.

— Мерлин въобще нямаше право да взема нито ключа, нито Граала — рече Брин. — Тъкмо заради него бе нарушено равновесието.

— Исках само да помогна — въздъхна Артур. — Да поправя стореното. Да възстановя равновесието.

Откъм групата рицари долетяха развълнувани викове.

— И какво ще стане, ако другите стигнат тук първи? — попита ядосано Брин. — Току-що са видели на брега отряд със знамената на Мордред. На тях ли ще дадеш Екскалибур и онова, над което той властва? Обещах да пазя ключа на сигурно място в недрата на хълма. Там никога не ще го открият. А когато твоите хора дойдат в определеното време, ще го получат от мен. Помни, ние само наблюдаваме, не вземаме ничия страна.

— Не!

Брин положи длан върху челото на Артур.

— Малко ти остава.

— Няма да го дам на теб.

Брин плъзна ръка надолу и палецът му притисна лявата очна ябълка на краля. Между пръстите му остана малка синкава ципа, невидима досега прозрачна контактна леща. Артур премигна и ококори очи, разкривайки кървавочервения ирис на лявото. Зеницата бе малко по-тъмна от ириса и издължена вертикално, като при котките.

Брин завъртя глава и посочи с брадичка рицарите.

— Мога да им покажа какво си в действителност. И тогава доброто, което си сторил, ще бъде забравено завинаги. Не като крал ще те помнят, а като чудовище. Представи си само — Чудовището от Кръглата маса!

Артур затвори очи и едва сега на лицето му можеше да се прочете болката, която го измъчваше.

— Ами Граалът?

— Беше за кратко в ръцете на хората на Мордред, който също умира. Човек от моя орден беше в техния лагер, тя открадна Граала. Ще го скрие далеч оттук. Ще възстановим всичко така, както беше някога.

— Не ме лъжи, човече!

— Кълна се в моя пръстен… — Брин вдигна металния пръстен на лявата си ръка, върху който бе гравирано човешко око, — в честта на моя орден, в сина ми, в следващия Брин, следващия Наблюдател, че казвам истината и само истината.

Един от рицарите извика, че към острова се приближава кораб, над който се вее знамето на Мордред.

Артур заговори много тихо, сякаш на себе си:

— Всичко, заради което дойдох в Англия, бе да възстановя реда и може би мъничко да помогна на твоите хора.

— Тогава остави ме да приключа делото ти — отвърна Брин. — Позволи ми да върна примирието, Сянко на Артад.

Чул своето истинско име, рицарят се размърда неспокойно.

— Запази това в тайна. Не знаеш колко време и усилия ми отне да го крия от хората.

— И ще го сторя, само ми дай ключа. Не ни остава много време. Трябва да се прибера в подземията преди да са дошли хората на Мордред.

— Вземи го — промълви Артур и разтвори ръка.

Брин взе Екскалибур и го пъхна под расото си. Когато се готвеше да се изправи, Артур се вкопчи в дрехата му.

— Гледай да спазиш дадената дума, Наблюдателю. Помни, че ще се върна.

Брин кимна.

— Помня го. Писано е, че твоята война ще избухне отново, но следващия път ще обхване цялата планета. И когато това стане, зная, че ще се появиш и ти.

На устните на Артур се появи усмивка.

— Онази война ще е отвъд пределите на планетата, Наблюдателю. И ще се води със средства, които вие дори не можете да си представите. Твоите човеци все още знаят толкова малко. Дори на Атлантида те не разбираха понятия като вселена и реалност. Мерлин сгреши, като се опита да вземе Граала, защото неговият час още не е ударил.

— Знаем достатъчно — възрази Брин. Изправи се и тръгна забързано към отвора. Масивната врата се затръшна след него.

Парсивал отново се наведе над краля.

— Сир, врагът иде насам. Трябва да ви преместим.

Артур поклати глава, присвил очи.

— Не. Ще остана тук. Но вие вървете. Разкажете на всички какво се опитахме да направим. Разкажете им за доброто, за кодекса на честта. Остави ме тук. Скоро ще умра.

Дотичаха и останалите, уплашени от думите на своя крал.

— Сир, кълнем се да избием до крак предателите на Мордред. Ще дадем живота си за вашия!

— Не. Това е последната ми дума. Искам да ми се подчините, както сте се подчинявали винаги.

Едва тогава Парсивал забеляза, че мечът го няма.

— Екскалибур! Къде е той?

— Взе го монахът — тихо отвърна Артур. — Ще го пази на сигурно място, докато потрябва отново. Аз ще се върна. Обещавам. А сега вървете! Идете си, докато още можете, и разкажете на всички за делата, които извършихме!

Един по един оцелелите рицари се поклониха пред своя крал и изчезнаха в пелената на бурята. Последен остана Парсивал. Той се приближи до краля и коленичи.

— Сир.

Артур не отвори очи.

— Парсивал, ти също си върви. Ти беше моят най-верен рицар, но сега те освобождавам от служба.

— Заклех се, кралю — възрази Парсивал, — да не те изоставя никога. Няма да го сторя и сега, господарю мой.

— Трябва. Няма никаква полза да останеш. Не бива да си тук, когато дойдат за мен.

— Аз ще се бия с хората на Мордред.

— Не говоря за тези роби, дето се подчиняват сляпо и не знаят що е свободна воля.

Парсивал се намръщи.

— Тогава кой ще дойде за теб, господарю?

Артур се пресегна и сграбчи ръката на рицаря.

— Парсивал, има нещо, което можеш да направиш. Нещо, което искам да направиш. Трябва да тръгнеш да търсиш…

— Да, господарю? — подкани го Парсивал.

— Да търсиш Светия Граал.

— Но Граалът е само легенда… — поде Парсивал.

Артур го прекъсна нетърпеливо.

— Граалът съществува. Той е… — кралят млъкна, сякаш търсеше най-подходящата дума. — Той е изворът на цялото познание. Той носи безсмъртие на онзи, който разкрие тайната му. Неговата мощ далеч надхвърля всякакви човешки представи.

За първи път, откакто бяха отнесли Артур от бойното поле, в очите на Парсивал проблесна пламъчето на надеждата.

— И къде е този Граал, господарю? Къде да го търся?

— Ето това трябва сам да откриеш. За него се говори на много места, значи е пътувал от едни краища към други… дълги години. Но повярвай ми, Граалът съществува. Внимавай, пазят го много добре. А ако го намериш… — Артур направи пауза.

— Да, господарю?

— Намериш ли го, не бива да го докосваш. Пази го така, както пазеше мен. Ще изпълниш ли молбата ми?

— Не искам да те изоставям, господарю.

— Няма да ме изоставиш, защото отивам на по-добро място. Направи както ти заповядах.

Парсивал се надигна бавно и неохотно и се наведе, все още притиснал ръцете си към ръцете на краля.

— Господарю, ще тръгна веднага да го търся.

Артур стисна ръцете му.

— Рицарю мой, има нещо, което не бива да забравяш по време на тази мисия.

— Да, господарю?

— Не се доверявай никому! Около Граала винаги се навъртат измамници. Бъди внимателен. — Той пусна ръцете на Парсивал. — Върви сега! Заповядвам ти да тръгнеш!

Парсивал се наведе и целуна краля по челото. Сетне се изправи и тръгна.

Артур остана сам на върха на Тор. Вече чуваше викове откъм източните склонове — наемниците на Мордред се катереха по скалистия бряг, — но очите му останаха вперени в небето, в очакване…

От облаците се появи златиста метална сфера, спусна се бързо надолу и увисна на три метра над Артур. Тя остана там няколко секунди, после се стрелна на изток. Откъм тази посока се разнесоха изплашените викове на атакуващите, блеснаха светкавици, сетне всичко утихна. Сега Артур бе единственият жив на планината Тор. Сферата се върна и отново увисна над него. Той погледна нагоре, все още в очакване, със сетни сили удържаше отлитащия живот. Скоро от облаците се показа сребрист диск, поне десет метра в диаметър, с плосък връх.

Дискът се приземи на върха, непосредствено до манастира. Отгоре се отвори люк, през който излязоха две необичайно високи фигури, облечени с бели дрехи. Онези, които чакат се спуснаха надолу по хълма. Формите на телата им показваха, че са жени, но очите им бяха червени като лявото око на Артур, след като Брин бе свалил лещата, Приближиха се до облегнатия на стената крал и застанаха от двете му страни. Едва сега отметнаха качулки, под които се показаха червеникави, късо подстригани коси. Кожата им беше бяла, почти прозрачна.

— Къде е ключът? — попита едната с нисък режещ глас.

— Взе го един Наблюдател — обясни Артур. — Аз му го дадох. Трябваше да го скрием, за да възстановим мира.

— Сигурен ли си, Сянко на Артад? — попита другата жена. — Все още можем да си го върнем. Не бива да се доверяваме на Наблюдателите. Мерлин бе от техния орден.

— Сигурен съм — кимна Артур. — Направих каквото смятах за правилно. Макар да пробуди силите на злото, Мерлин се бореше за справедлива кауза. Знаете ли каква е съдбата на Граала?

— Беше при наемниците на Мордред, но те не разбраха значението му. Сега е у един Наблюдател. Можем да го вземем от него.

— Не!

Двете жени се спогледаха.

— Мирът трябва да бъде възстановен — повтори Артур. — Още не е ударил часът.

Той се облегна назад, доволен, че поне част от онова, което му бе казал Брин, е истина. Знаеше, че не бива да им разкрива задачата, с която бе отпратил Парсивал. Това бе единственият начин да прокуди своя любимец от Тор. Ако Парсивал бе останал тук, щеше да сподели участта на хората на Мордред. Кралят знаеше, че рицарят никога няма да намери Граала, но поне му бе дал някаква цел в живота, а това бе важно за хора като него.

— Ами Сянката на Аспасия? — попита Артур.

— Мордред също ще умре в този живот, но там вече има няколко Водачи, които ще се погрижат за духа на Аспасия.

Тялото на Артур се сгърчи от болка.

— Да свършваме тогава. Нямам повече сили. Помнете, че аз също съм само Сянка.

Двете жени се спогледаха отново и бавно кимнаха.

— Духът на Артад трябва да бъде съхранен — произнесе първата.

Артур кимна.

— Моят дух трябва да бъде съхранен.

Втората жена коленичи до него, стиснала в ръка късо черно острие. То разряза като масло очукания метален нагръдник на краля и отдолу се показа окървавената му гръд. Върху кожата проблясваше златист медальон във формата на две издигнати за молитва ръце. Жената сряза веригата на медальона и го вдигна така, че да го виждат другата жена и Артур.

— Ние вземаме духа, духа на Артад — произнесе тя.

Кралят кимна.

— Духът на Артад ще бъде съхранен. — Главата му се отпусна на гърдите и устните помръднаха отново, но без да се чуе звук.

— Готов ли си да се разделиш с обвивката, която съхраняваше този безценен живот? — попита го жената.

— Готов съм — отвърна Артур със затворени очи.

— От последния път, когато се сля с Ка, случи ли се нещо ново, което трябва да ни кажеш?

Артур поклати глава. Знаеше, че когато духът си отиде, няма да остане никакъв спомен за задачата, с която бе отпратил Парсивал. И това бе последната му мисъл.

Черното острие се впи в разголените му гърди, пронизвайки сърцето. По тялото му премина мъчителна конвулсия, после кралят замря. Жената се изправи и прибра ножа в канията.

Другата протегна облечената си в ръкавица ръка над тялото. Пръстите й бяха свити, сякаш стискаха нещо, което се криеше в дланта. Когато ги разтвори, върху тялото, лицето и доспехите на краля се посипаха черни топчета като семенца. Те се скупчваха по тялото и претъркулваха към откритите места. А когато достигаха кожата, проникваха вътре и стопяваха всичко по пътя си — плът, мускули, кости. След десет секунди от краля бяха останали само доспехите и дрехите.

Приключили церемонията, двете жени закрачиха бавно към сребристия диск. След като ги прибра на борда, дискът се издигна безшумно и изчезна сред облаците.

Едва сега от небето рукна дъжд, после гръмна канонадата от гръмотевици и светкавици, които стовариха гнева си върху Тор. Една ослепителна светкавица удари право в кулата на манастира и я превърна в купчина от камъни и пепел, които засипаха останките на краля.

 

 

Стоунхендж

 

Лек ветрец духаше над Солзбъри и навяваше дим и миризма на изгоряла плът. Освен това донасяше виковете на обречените и песните на друидите. Слънцето бе залязло преди два часа, но каменните стълбове бяха озарени от горящото чучело. Високо над петнайсет метра, чучелото бе изработено от две масивни, сковани под прав ъгъл греди, около които бе изплетено сламеното тяло.

Сламата беше пълна с тела на хора, струпани едно върху друго така, че да не могат да помръднат. Едни бяха изправени, други — полегнали настрана, а трети висяха с главите надолу.

Около краката на чучелото бяха натрупани сламени бали, които току-що бяха запалени и огнените езици вече го облизваха отдолу, подпалвайки нещастниците в долния му край. Виковете и крясъците им накараха онези отгоре да изпитат истински ужас. Но всичко това оставаше незабелязана от жреците и друидите отвън, който бяха погълнати изцяло от своите монотонни песни.

Четири групи заобикаляха грамадното чучело, всяка обърната към една посока на света. Групата хора с жълти раса, които гледаха на север, олицетворяваха въздуха. Сините, гледащи на запад, бяха водата. Зелените гледаха на изток — те бяха земята. А на юг, между горящото чучело и каменните блокове, жреците носеха червени раса, означаващи огън. След смъртта на крал Артур и неговия враг Мордред в страната бе настъпил хаос и друидите бяха излезли от скривалищата си, за да възстановят древните си обичаи.

Хората във вътрешността на чучелото бяха изменници, получили смъртни присъди през изминалата година. Престъпници и неверници, лихвари, службогонци при краля, забравили старата религия. Присъдата трябваше да се изпълни тази вечер чрез пречистващата сила на огъня.

Но изгарянето на осъдените бе само началото на тази особена нощ. След угасването на пламъците друидите щяха да се насочат на юг, към стърчащите каменни блокове. Въпреки че от доста време те твърдяха, че камъните от Стоунхендж са тяхно свещено място, никой от събралите се около чучелото не знаеше кой и защо ги е поставил тук.

Разбира се, имаше легенди. За богове, управлявали страна в средата на океана, място на име Атлантида. За война, избухнала между тях, и как в битката им скоро се намесили и хората. За свещеници, дошли в Англия през морето. Някои разказваха за магьосници, които можели да местят огромни камъни със силата на умовете си. Говореха също, че Мерлин, съветникът на краля, имал нещо общо с тази работа с камъните, но когато бил млад, преди стотици години. Носеха се дори слухове — разправяни шепнешком — за същества, които само приличали на хора, а били неживи, но тези разкази приличаха по-скоро на приказни митове. А някои твърдяха, че централната плоча на Стоунхендж била измъкната от недрата на Земята по заповед на боговете.

Писъците се усилиха заедно с развихрянето на огъня, но друидите на свой ред също повишиха гласове. Встрани от зловещата сцена, в мрака отвъд осветения кръг, една загърната в наметало жена дърпаше за юздите кон със завързана отзад носилка, на която бе положена друга тъмна фигура. Жената се препъна и едва не падна, но задържа юздата на коня. Наметалото й беше изцапано и изпокъсано, тя пристъпваше неуверено, ала нямаше никакво съмнение в твърдата й решимост да стигне там, закъдето бе тръгнала.

Трепкащата светлина на пламтящото чучело падна върху фигурата на носилката. Това беше едър мъж, също увит в черно наметало, под което обаче тук-там прозираше окървавена броня. Безжизнените му очи гледаха към звездите.

Каменният комплекс, през който преминаваха, бе построен на няколко етапа. В центъра, към който се бяха насочили, стърчаха пет двойки гигантски блокове, подредени под формата на подкова. Всяка двойка се състоеше от два изправени обелиска и хоризонтална плоча, положена върху тях. Друга хоризонтална плоча от пясъчник лежеше в самия център на комплекса, за да служи за съсредоточаваща точка при религиозните ритуали или за олтар на различни местни религии, появявали се и изчезвали в хода на времето. По-късни строители бяха подредили втори полупръстен от петнисти доломити във вътрешността на първия. А още по-късно бе подреден и трети пръстен от сив пясъчник.

Жената отведе коня при най-стария полукръг от камъни и спря между два стърчащи блока. Тя плъзна качулката назад по силно посребрелите си коси, после отвърза носилката от коня.

— Твърде дълго чакахме, моя любов, и изглежда са ни забелязали — прошепна тя на спътника си на език, който никой на тази планета не разбираше. Изглежда още не беше осъзнала напълно, че положеният в носилката мъж не я чува и никога вече нямаше да може да я чуе.

Тя забеляза изцъклените му към звездите очи и също погледна нагоре. После бавно вдигна ръка.

— Ето там, скъпи мой Гуалкмай.

Но не раните по тялото му я плашеха, а разсечената и повредена фигура на медальона под бронята му. Силен удар бе разсякъл бронята и фигурата през средата. При вида й по тялото на жената премина мъчителен спазъм и за първи път от седмица насам, откакто беше тръгнала към Стоунхендж, очите й се наляха със сълзи. Огромната и непосилна мъка заплашваше да я смаже. Тя чуваше песните на друидите и пукота на пламтящото чучело и разбираше, че сега не е време да се отдава на мъката си. Жената прокара пръсти по лявата страна на каменната плоча. След миг намери онова, което търсеше и натисна с пръсти вдлъбнатината.

За моменти се стори, че песните на друидите са утихнали напълно, защото се възцари мъртвешка тишина. Сетне в плочата се появиха очертанията на врата, която се плъзна встрани. Жената сграбчи дръжките на носилката и я задърпа през отвора с усилие, прекомерно за остарялото й тяло. Освободен от своята тежест и тежката миризма на разлагаща се плът, конят побягна и се изгуби в мрака. Вратата се затръшна след жената, очертанията й изчезнаха и всичко остана така, както си беше преди малко.

 

 

Авалон

 

Мерлин гребеше бавно през равната повърхност на езерото. Когато дъното на лодката задращи по каменистия бряг, той слезе, прибра греблата, завърза лодката за едно приведено дърво и тръгна по пътеката нагоре към хълма. Вървеше с прегърбени рамене и подгънати колене, като че ли носеше голяма тежест, макар да държеше само дълъг жезъл от полирано дърво, на който от време на време се подпираше. Лицето му бе скрито в сянката на спуснатата качулка, но отдолу се подаваше дълга бяла брада.

Когато стигна до върха, той спря и огледа порутените стени на манастира. После вдигна поглед към равнината отвъд езерото. Нищо не помръдваше под ниските облаци. Сякаш някой бе изтребил както човеците, така и зверовете в околностите. Студен повей на вятъра го накара да се загърне в наметалото. Още от времето на великата битка при Камлан тази земя изглеждаше безлюдна и негостоприемна.

Приближи до манастира и прекрачи прага. Покривът се бе срутил и между прогнилите греди надзърташе сивото небе. Мерлин пъхна сбръчканата си ръка в пазвата си и извади медальон, върху който бе гравирано око. Постави го пред малкия олтар, на който имаше вдлъбнатина с такава форма. Подържа там медальона, после го вдигна и го прибра.

Докато чакаше, той зиморничаво потърка ръце. Извърна се, когато една от вратите в стената се отмести. В помещението пристъпи друга загърната в кафяво наметало фигура. Влезлият също беше с качулка и когато я вдигна, се видя покрито с бръчки лице и посребрели коси. Новодошлият се облещи, когато разпозна мъжа при олтара.

— Мирдин!

Старецът се усмихна уморено.

— Отдавна не ме бяха наричали така, Брин. В двора на крал Артур ми казваха Мерлин.

— И аз така чух.

Мерлин се огледа.

— Трябваше да доведат тук Артур.

— Той издъхна точно на това място. — Брин посочи близката стена на манастира.

— А Екскалибур?

— Нито сълза за краля? — Брин скръсти ръце на гърдите си.

— Зная, че е мъртъв — отвърна Мерлин. — Скърбих по него насаме.

— Не ми се вярва.

Мерлин се изправи в цял ръст и въпреки изтощения му вид Брин неволно отстъпи.

— Направих каквото беше необходимо за тази страна и за народа й.

— Но не беше достатъчно — отбеляза Брин.

— По-добре, отколкото да се крия в една стара пещера, пълна с прашни свитъци.

— Така ли? — попита Брин, но не дочака отговора. — Тази страна е по-зле, отколкото беше някога. Мнозина загинаха. Едва не изгубихме Граала, както и меча. Виждам, че вече не се смяташ за един от нас. Така е по-добре. Ти предаде ордена.

— Просто продължих напред, както трябва да направи всеки от нас. — Мерлин пристъпи нетърпеливо. — Нашият орден следи развитието на тази история още от времето на Атлантида. Някога и ние почитахме нашите „богове“. Но когато те започнаха да воюват помежду си, загинаха невинни хора, Атлантида бе потопена, а оцелелите се разпръснаха по света. Много пъти съм разговарял с Артур — той е бил Сянка на едно от тези същества. Знае много за великата истина.

— „Великата истина“?

— Какво знаем ние? — попита Мерлин. — Известно ли ни е откъде са дошли „боговете“? Защо са останали тук?

Ако се съдеше по израза на Брин, той дори не разбираше въпросите, та какво оставаше за техните отговори.

Мерлин въздъхна и реши да смени темата.

— Екскалибур не е само меч. Той върши и други неща. Ще има нови войни. И двете страни го искат. Хора като мен — Мерлин кимна, признавайки ролята си в скорошните събития — ще се опитат да използват Екскалибур като символ. Но той е много повече от символ. Той има цел, изключително важна цел. Мечът е парче от древна мозайка, при това с ключово значение.

Брин слушаше търпеливо.

— Дойдох тук да поправя стореното — призна Мерлин.

— И как по-точно?

— Екскалибур трябва да бъде скрит по-добре, отколкото сега.

— Но аз не… — заговори Брин, но Мерлин тропна с жезъла по каменния под.

— Чуй ме, Брин. Мечът трябва да бъде скрит. Откакто излезе на бял свят, тези, които наблюдавате, знаят къде се намира. Ние… аз… пробудих същества, които беше по-добре да продължат вековния си сън, и те пратиха своите Сенки за меча и Граала. Пазихме ги поколения наред, но това място вече не е безопасно. Сам го знаеш, иначе нямаше да отпратиш Граала надалеч.

— А ти откъде разбра?

— Наблюдателите са невежи хора! Аз също бях невеж, но пътувах надалеч и видях много неща. Чел ли си някой от свитъците, които така ревниво пазиш?

— Само онези, които можах да разчета — възрази Брин.

— А другите? Онези, които са написани със старорунически символи?

— Никой не може да ги прочете.

— Аз мога и го направих.

— И какво казват те? — заинтригувано попита Брин.

— Решението да наблюдаваме, без да се намесваме, е било взето след гласуване на първата среща на Наблюдателите. Гласуването не е било анонимно. Имало е такива, които са смятали, че не бива само да наблюдаваме, но и да предприемаме необходимите действия. Да се борим с боговете за свободата си.

— Но в края на краищата мнозинството е взело друго решение — намеси се Брин. — Такъв е законът на ордена.

Мерлин въздъхна тежко.

— Това решение е взето от хора. Ние също сме хора и можем да го променим.

Брин поклати глава.

— Орденът никога няма да го промени. Нито ще има друго събрание.

— И ти си невеж като другите! — тросна се Мерлин.

— И какво би направил ти с меча? — побърза да смени темата Брин.

— Ще го взема — с ножницата, в която се прибира — и ще го отнеса далеч оттук. Ще го скрия някъде, където никой няма да го намери.

— Не виждам защо трябва да ти вярвам — рече Брин и се обърна към вратата.

— Аз сбърках.

Брин спря. Мерлин продължи.

— Не биваше да се захващаме с тези същества и тяхната междуособна война. Нямаме достатъчно сили.

— Е, и? Такова е кредото на Наблюдателите. Да следят, без да се намесват. Ти го наруши.

— Това също беше грешка — отбеляза Мерлин. — Не бива само да наблюдаваме. Трябва да действаме. Но не както направих аз, като се опитах да подражавам на тези същества, да се съюзя с едната страна срещу другата. Мислех, че Артур… — той поклати глава. — Подмамих се, както е станало някога с първите свещеници. Трябва да се държим настрана. Единственият ни шанс е да ги атакуваме — внезапно, неочаквано, всеки път, когато ни се отдаде възможност.

— Какво общо има това с меча? — попита Брин.

— От него се нуждае всяка от двете страни, за да спечели войната — обясни Мерлин. — А сега те вече знаят, че достъпът до това място е лесен. Ето защо Екскалибур трябва да бъде преместен. Не бива да попада в ръцете нито на Сянката на Аспасия, нито на последователите на Артад, нито на едни други, още по-страшни създания, които искат да го унищожат.

— Древният враг?

Мерлин кимна.

— Мислех, че това е мит, измислен от жреците и свещениците. Както християнския Сатана, който е антипод на техния бог.

— Във всеки мит има и частица истина.

Брин прокара разтреперана ръка през брадата си.

— Казваш, че законът повелява Наблюдателите да не се намесват — продължи Мерлин. — В такъв случай как са попаднали тук Екскалибур и Граалът?

— Донесъл ги е Йосиф Ариматейски от Йерусалим.

— С това не е ли нарушил закона?

Брин кимна неохотно.

— Тогава нека поправя сторената грешка и да ги отнеса оттук. А ти можеш да продължиш да наблюдаваш.

— Екскалибур е в безопасност — произнесе Брин, но не толкова убедено. — Аз зная, че…

Мерлин го прекъсна.

— Те дойдоха тук, за да вземат Ка-огърлицата на Артур, нали?

Брин бавно кимна.

— Да. Онези, които чакат.

— Значи знаят за това място. И пак ще се върнат.

— И аз се боя от това — призна Брин.

— Винаги могат да открият меча. Аз обаче знам едно място, откъдето няма да могат да го вземат. Не само те, но и който и да било друг.

— Къде? — попита намръщено Брин.

— На покрива на света.

— И къде е този покрив?

— Това не е твоя грижа — усмихна се Мерлин. — Докато мечът е там, няма от какво да се страхуваш.

— Последвай ме тогава — примирено каза Брин.

 

 

Стоунхендж

 

Стоунхендж беше опустял. Там, където се издигаше сламеното чучело, сега имаше само черна пепел и обгорели кости. Друидите се бяха върнали в хълмовете, подгонени от разбойниците, които сега се скитаха из страната и се прехранваха с грабежи и плячкосване. Така беше от векове и така щеше да продължи. Много нашественици бяха виждали каменните блокове, както и много поклонници. Щяха да ги виждат и в далечното бъдеще.

Небето беше посивяло, валеше слаб дъжд. В центъра на мегалитния комплекс, върху каменната плоча, се появиха очертания на врата. Тя се плъзна встрани и прага прекрачи фигура, загърната в черно наметало. Посрещната от дъжд, жената под наметалото побърза да вдигне качулката. Приличаше на онази, която бе влязла преди време, само дето бе с петдесет години по-млада. Кожата й сега бе гладка и розова, косата — гарвановочерна.

Беше опитала и се бе провалила. Гуалкмай беше безвъзвратно погубен. След всичките тези години, които прекараха заедно! Тя се наведе обратно към отвора и издърпа носилката със сгърченото старческо тяло върху нея. Вратата се затвори. Жената подмина останките на изгорялото чучело, без дори да ги забележи. Когато стигна до малък хълм в покрайнините на Стоунхендж, се обърна и погледна назад.

Здрачаваше се и дъждът бе спрял. Камъните едва се различаваха през стелещата се мъгла. Чувстваше се самотна, ужасно самотна, като единствения обитател на огромна равнина. Тя се отправи към самотно стърчащ дъб с дълги, разкривени клони. Беше като страж, оставен да бди над цялата околност. Жената заби лопата в подножието на дъба и започна да копае гроб. Отне й цялата нощ да го изкопае достатъчно дълбоко.

Когато първите лъчи на слънцето озариха източния хоризонт, тя излезе от дупката. Наметалото й бе разкаляно, косата й — покрита с пръст, а по нежната кожа на дланите й личаха мехури.

Тя взе на ръце сгърченото тяло на мъжа си и го положи в гроба. Допря ръка в бузата му за известно време, сетне се изправи, бръкна в джоба и извади огърлицата с пресечения медальон. Погледа го известно време, сетне пъхна ръка под наметалото си и извади още една подобна огърлица, която обаче бе съвсем здрава. Наниза счупения медальон на веригата до здравия и закачи веригата на врата си. Сетне сведе поглед към мъжа си и му заговори на техния роден език:

— Десет хиляди години! Обичах те всеки ден от тези безкрайно много години. Ще те помня и обичам и през следващите десет хиляди.

С обляно в сълзи лице Донхад започна да заравя гроба. Привърши след около час, извърна се и пое на юг, където трябваше да изпълни още една, последна задача.

 

 

Мерлин вдигна ръка и малката група Наблюдатели спря. Право към тях се спускаше сияещ златист кораб. Неколцина от Наблюдателите извикаха уплашено и се проснаха на земята. Корабът се приземи на няколко метра пред тях, в горния му край се отвори люк, през който излязоха мъж и жена, както и още едно същество, което очевидно не принадлежеше към човешкия род. Човеците бяха въоръжени с дълги копия и се спуснаха към Наблюдателите, а съществото остана при кораба.

— Идвам да взема Граала — обяви жената, когато се приближи на метър от Мерлин. Тя държеше копието така, че при нужда да може да го използва веднага.

Мерлин се поколеба.

— Ако не ми го дадеш, ще умреш и пак ще го получа. Освен това искам да ми предадеш и меча.

— Не!

Жената наведе копието така, че острието му да опира гърдите на Мерлин.

— Дай ми Граала и Екскалибур!

Някой извика зад гърба на жената. Тя се подвоуми, сетне погледна през рамо. Донхад стоеше върху скакалеца, опряла меч в шията на аирлианеца.

— Мечът ще остане при нас — извика тя. — А вие можете да вземете Граала и да го върнете в Архиварната.

Онези, които чакат не реагираха. Донхад притисна по-силно острието на меча в шията на аирлианеца.

— Прави, каквото ти казва — нареди той на своя език.

— Дай им Граала! — обърна се Донхад към Мерлин.

Магьосникът подаде на жената Граала, все още увит в бялото покривало. Донхад не помръдна от мястото си, докато двамата човеци се изкатериха обратно върху скакалеца. Едва тогава прибра меча, скочи долу и отиде при Мерлин. Скакалецът се издигна и се отправи на юг.

— Ще ме потърсят ли пак? — попита Мерлин.

Донхад изпроводи с поглед отдалечаващия се кораб.

— Възможно е, но не мисля. — Тя се обърна към него. — Направи както ти наредих — отнеси меча на покрива на света.

 

 

Гиза

 

Скакалецът се приближаваше в мрака. Той увисна над върха на Голямата пирамида и аирлианецът слезе с помощта на жената от Онези, които чакат. Двамата се спуснаха в Пътищата на Росту и се отправиха към Архиварната. С помощта на скиптъра аирлианецът отвори залата и върна Граала на мястото му.

По обратния път аирлианецът едва вървеше. Когато излязоха от Голямата пирамида, той рухна, останал без сили. Жената го вдигна на ръце и го отнесе в скакалеца.

Сияещият кораб се издигна и се понесе към сърцето на Африка, но малко по-късно аирлианецът издъхна. Когато пристигнаха в Нгоро-нгоро, приземиха скакалеца в кратера близо до езерото и там погребаха извънземния заедно със скиптъра. След това се прибраха в базата и се върнаха към онова, което вършеха най-добре — чакането.

 

 

535 г.сл.Хр., Еверест

 

Бяха изминали шест години. От първоначалните шестима Наблюдатели, които придружаваха Мерлин, бяха останали само двама. Сега те бавно издъхваха близо до него.

А до върха оставаше съвсем малко. Бяха стигнали дотук само благодарение на силата на своята вяра, но човешките тела имат предел на възможностите в борбата със студа и недостига на кислород. Сега тримата лежаха върху тясна площадка, сгушени един до друг. Постепенно единият Наблюдател спря да трепери и утихна, сетне и вторият. Мерлин издъхна последен, без да изпуска меча, който бе донесъл тук от другия край на света.

Но дори в мига на сетния му дъх на устните му трептеше усмивка. Най-сетне, поне веднъж в живота, бе успял.

Край
Читателите на „Легендата“ са прочели и: