Робърт Дохърти
Легендата (7)

7.

Миналото, 10 000 г.пр.Хр.

Докато плаваха на североизток, Донхад и Гуалкмай видяха и други кораби, повечето от които бяха пострадали по време на бурята. На два пъти спираха, за да качат корабокрушенци или да разменят припаси. На един от тези кораби имаше двайсетина молители, избягали от храма, след като корабът-майка бе хлопнал под носа им вратите на своя хангар. Отнасянето на кивота и Граала им беше дало знак, че краят е близо и трябва да се спасяват както могат.

Донхад реши, че това е подходяща възможност. Тя събра двайсет и четиримата оцелели молители и им разказа истината за аирлианците — до най-малки подробности. Не им разкри обаче откъде са дошли двамата с Гуалкмай. Обясни им, че аирлианците не са божества, а същества, използвали хората за своите цели. След всичко преживяно молителите лесно й повярваха. Когато наближиха югозападните брегове на Англия, двамата с Гуалкмай вече имаха планове как да използват тези хора.

Поведоха ги към вътрешността. Вървяха без спиране няколко дни, докато най-сетне пристигнаха на брега на едно езеро. В средата му се издигаше конусовиден хълм, висок сто и шейсет метра. Донхад и Гуалкмай бяха открили това странно геоложко хрумване на природата преди неколкостотин години. На южния край на езерото имаше малко селище. Когато видяха странно облечените пришълци, жителите му се разбягаха и групата се натовари необезпокоявана на лодките, за да може да прекоси езерото. Но преди това Донхад се погрижи да се запасят с факли.

Една тъничка пътека се виеше нагоре по склона на хълма и те незабавно започнаха да се катерят по нея. Скоро стигнаха върха, откъдето се разкриваше величествена гледка. Езерото бе разположено насред обширна равнина. На самия връх на хълма имаше кръг от опушени камъни, обозначаващи мястото, където местните бяха палили огън. Близо до огнището стърчеше един по-голям камък, висок трийсетина сантиметра, дълъг метър и половина и широк около метър. Донхад и Гуалкмай го бяха поставили тук с огромни усилия. Но сега под него бяха подредени различни предмети — изсъхнали цветя, мумифицирани трупове на дребни животни — които сочеха, че камъкът е придобил култово значение за тукашните обитатели.

Гуалкмай посегна да очисти подножието на камъка, но Донхад го спря.

— Митовете са полезно нещо — рече тя и внимателно отмести предметите. След това смъкна медальона от шията си и го пъхна в една цепнатина в основата на камъка. Молителите отстъпиха назад стреснато, когато камъкът неочаквано потъна надолу и се отмести встрани, разкривайки отвора на тесен и тъмен тунел. Донхад ги поведе по стълбището, а Гуалкмай остана на опашката. Светлините на факлите хвърляха трепкащи отражения върху стените, докато се спускаха към неизвестното.

Преди много години с помощта на аирлиански инструменти Донхад и Гуалкмай бяха издълбали този тунел, свързвайки няколко големи подземни кухини в подножието на хълма, за да създадат своя версия на Пътищата на Росту. Въздухът в подземията бе студен и влажен. Стените бяха гладко изсечени, стъпалата — чудесно оформени, без каквито и да било признаци от изтриване.

Спряха на площадка, затворена от едната страна със сляпа стена. Тук стълбището правеше остър завой и продължаваше стръмно надолу. Светлината на факлите рязко се усили, отразявана от стотиците кристали, с които бе облицована кухината. Едва сега успяха да разгледат мястото, където се намираха. Помещението бе дълго почти двеста метра и широко сто. Донхад продължи надясно и спря при една врата в стената, между две кристални колони. Когато я отвори, зад нея се показа друг тунел. Вървяха по него близо километър, когато Донхад внезапно спря. Тя постави медальона си в една вдлъбнатина в стената и поредната врата се отвори. Озоваха се в малка крипта, където двайсет и шестимата едва се побираха. В средата на стаята имаше малка дървена маса и Донхад се приближи към нея. На масата беше разгънат папирус, затиснат в ъглите с едри парчета кристал.

Донхад се извърна и изгледа лицата на молителите.

— Това е щабът на нашия орден. Орденът на уаджетите — дума, която искам да запомните. На вашия език това означава „наблюдатели“. Аирлианците ви обещаха да бъдете приети в ордена на техните жреци, а на самите жреци — някой ден да могат да пият от Граала. Но всичко това бяха лъжи, както вече знаете. Лъжи, с които са мамили вашите предци от много поколения насам. И никой не е получил безсмъртие. А накрая бяхте предадени.

Молителите мълчаха. На лицата им беше изписано нещо, което Донхад едва сега разпозна. Гняв. Заради предателството на аирлианците. Заради загубата на всичко, в което бяха вярвали.

— Сигурно искате да се биете с аирлианците — продължи тя. — Да им отмъстите, задето предадоха вас и човечеството. Но все още не можете да се мерите с тях. Нямате нужните средства. Това, което можете да правите обаче, е да ги наблюдавате. Има много места на тази планета, където аирлианците са скрили могъщи машини. Трябва да открием тези места и да ги държим под контрол, докато дойде часът за всеобщо въстание срещу врага.

Донхад извади една кожена кесия, в която бе събрала медальоните и пръстените на убитите Водачи. Изсипа ги върху масата и извади от пояса си черен кинжал. Вдигна го на светлината на факлите, сетне бавно си разряза дланта.

— Искам от вас да дадете кръвна клетва — продължи тя. — Клетва пред цялото човечество. Закълнете се, че ще бъдете уаджети. Закълнете се, че ще посветите живота си да наблюдавате аирлианците и техните слуги до деня, в който човечеството ще бъде в състояние да ги унищожи. — Тя протегна кинжала, държеше го за острието. — Кой е следващият? Кой е готов да посвети живота си на човечеството? Кой ще пролее своята кръв, за да докаже, че е готов да встъпи в нашия орден?

Един от молителите пристъпи напред без капчица колебание.

— Казвам се Брин. Всичко, в което вярвах, бе унищожено от аирлианците. Всичко, на което ме учиха, се оказа лъжа. Аз ще бъда уаджет и обещавам всички мои потомци също да бъдат членове на този орден. — Той пое кинжала и си разряза ръката. След това стисна ръката на Донхад и кръвта им се смеси.

Един по един и останалите двайсет и трима молители направиха същото. Когато приключиха, върху папируса имаше малка локва кръв.

Следващата стъпка бе на Гуалкмай. Той бе военен експерт и бе посветил живота си на борбата с аирлианците. Първо разгъна на масата една карта с точно изображение на земната повърхност, направено от орбита.

— Знаем, че разполагат с база ето тук. — Гуалкмай посочи устието на дългата река, която след много време щеше да носи името Нил. — Кой иска да я поеме?

— Аз, Каджи, поемам тази задача. — Мъжът, който заговори, бе нисък и жилест, но гласът му звучеше уверено.

— Добре — кимна Гуалкмай. — Не знаем много за онова, което те очаква там. Може би едва твоите правнуци ще съберат достатъчно информация. Но трябва да бъдеш нащрек. Да се пазиш не само от аирлианците, но и от техните Водачи. А също и от онези заблудени души сред хората, които ги смятат за истински богове.

Един по един Гуалкмай посочи останалите членове на новия орден и даде назначение и разпореждания на всеки от тях.

— Искам да си прерисувате тази карта — рече той накрая. — Ще разполагате с достатъчно злато и ценности. Освен това всеки от вас ще получи по един аирлиански пръстен или медальон, за да можете да прониквате в техните подземия. Искам пак да ви напомня нещо много важно: не се опитвайте да се биете с вашите врагове. — Той извади своя меч. — Не това е вашата задача. — Свали меча и докосна очите си — наблюдавайте. Докладвайте. Старайте се да продължавате рода си, за да може уаджетите да просъществуват през вековете. Битката, за която се подготвяме, ще се състои в далечното бъдеще.

— След двайсет и пет години — намеси се Донхад, — ще се съберем отново тук.

— Ти ще събираш всички изпращани доклади — обясняваше на следващия ден Донхад на Брин. Тя му посочи окървавения папирус. — Нека това бъде първият документ в твоя архив и единственият, който ще бъде познат за всички присъстващи.

Брин бе назначен за Пазач на Авалон, както Донхад бе нарекла това място. Той пое папируса.

— Обещавам да изпълня дълга си.

Тримата — Брин, Донхад и Гуалкмай — стояха на върха на хълма. Небето бе скрито от ниски сиви облаци, валеше дъжд. Донхад погледна на юг, където на брега се гушеше малкото селце.

— Ще си намериш жена и ще я доведеш тук, за да ти роди наследник. Освен това постарай се да разпространяваш суеверия сред местните жители. Нека живеят в страх от това място.

Брин кимна с уважение, въпреки че изслушваше тези инструкции за втори път. Гуалкмай пристъпваше нетърпеливо от крак на крак, но Донхад изглежда не бързаше да потеглят на път. Тя протегна ръка и я положи на рамото на молителя.

— И не забравяй своята клетва.

На Марс, дълбоко под Сидония, Аспасия и неговите съратници се готвеха за хибернационен сън в черните цилиндри. Аспасия бе спокоен и уверен, че се е справил успешно със своя таен план. Беше успял да предотврати войната с Артад и да измъкне тъй важното примирие, което му спечели време. Вярно, че засега бе предал Земята под властта на Артад, но щеше да дойде денят на неговото завръщане. А междувременно там щеше да се разпорежда неговата Сянка.

В Китай Артад реши да се настани в изкуствено вдигната могила от огромна земна маса, която по-късно местните щяха да нарекат Циан Лин. Той се зарови дълбоко под нея, минирайки подстъпите й с различни съоръжения.

След това се зае да изпълнява собствения си таен план. Подготви своя Сянка, която премести в една от кухините близо до изхода. Прехвърли спомените и личността си в своята Ка и я постави в една машина, която свърза с компютър страж, който щеше да следи събитията във външния свят. Остави на компютъра да реши кога да събуди неговата Сянка, а на Сянката — дали трябва на свой ред да събужда него.

Като резервна мярка неговите учени подготвиха двайсет същества, които спокойно можеха да минат за човеци само след леко дегизиране. Това бяха Онези, които чакат, клонинги от човешки и аирлиански клетки. Изпратиха ги в тайна база в африканска планина.

Когато приключи с настройките на своя страж, Артад се пъхна в черния цилиндър с увереността, че докато се събуди отново, въпросът с доклада до Гъмжилото ще бъде изяснен напълно. И тогава вече можеше да си разчисти сметките с Аспасия.

На прощаване Донхад и Гуалкмай се прегърнаха. Стояха между двата черни цилиндъра в техния космически кораб. Телата им бяха съвсем млади — току-що извадени от ваните. Беше толкова странно за хора, живели хилядолетия. Тя не се учуди, когато Гуалкмай плъзна ръце по гърдите й.

— Не бързаме за никъде — рече му тя.

Той се засмя.

— Наистина ли?

— Цилиндрите могат да почакат още малко.

— Колко малко?

— Колкото ни е необходимо.