Робърт Дохърти
Легендата (6)

6.

Миналото, 10 000 г.пр.Хр.

 

Разузнавателният кораб на Гъмжилото предприе отчаяна маневра, насочвайки се към звездата на системата. Смяташе да използва гравитационното ускорение като „прашка“, която да го завърти и да го запокити далеч извън пределите на слънчевата система и извън обсега на трите „хищни нокътя“, които го преследваха. До орбитата на Венера все още разполагаше с известна преднина.

Насекомите вътре в кораба познаваха добре възможностите на „хищните нокти“ и си даваха сметка, че шансовете не са на тяхна страна. Ето защо бяха решили да предприемат тази драстична мярка. Освен това осъзнаваха, че тяхното собствено оцеляване е без значение — най-важното бе да бъде изпратен докладът до най-близкото Бойно ядро, а това изискваше известно разстояние от преследващите кораби, както и от смущаващото въздействие на слънцето.

Артад наблюдаваше преследването от борда на кораба-майка. Не се поколеба нито за миг, когато нареди на един от „ноктите“ да продължи гонитбата, а другите два да се доближат на минималната безопасна дистанция до слънцето.

Тъкмо когато разузнавателният кораб навлезе в гравитационното поле на слънцето, „нокътят“ откри огън. Златисти потоци от енергия бликнаха от носа му и последваха разузнавателния кораб, застигнаха го, завъртяха го и го отклониха от курса. Изминаха няколко секунди преди насекомите да овладеят повредения кораб. Последваха още няколко изстрела, но енергията им бе погълната от Слънцето. Със своята сила енергийният лъч предизвика слънчево изригване, което обгърна и двата кораба и ги превърна в ярка експлозия от светлина. Когато блясъкът угасна, от корабите нямаше и следа.

Артад нареди на двата оцелели „нокътя“ да се приберат на кораба-майка и насочи вниманието си към изображението от екрана.

— Видя ли? — обърна се той към Аспасия.

— Да.

— Засега нямаме данни дали разузнавателният кораб на Гъмжилото е успял да прати доклад, преди да бъде унищожен. Може да го е направил преди да го открием. Ако препрограмирането на Главния страж и внедряването на агенти сред хората ти е тяхна работа, значи са тук от много време.

Аспасия вдигна шестопръстата си ръка.

— Предлагам да сключим мир, докато изясним въпроса.

— Предлагаш, значи? — погледна го намръщено Артад. — А кой е виновен за създалото се положение?

— Да приемем положението такова, каквото е — намеси се Харах. — Артад, винаги си позволявал на чувствата си да те управляват и това е най-големият ти недостатък.

Артад удари с юмрук по облегалката на креслото.

— Как смееш да…

— Ако Гъмжилото дойде — прекъсна го Аспасия, — какво значение ще има кой е допуснал грешката? Всички ще загинем.

— Добре, какво предлагаш?

 

 

Донхад притисна острието на черния кинжал в шията на Водача, после отстъпи назад, за да избегне внезапно бликналата от прерязаните съдове кръв. Когато тялото се свлече, тя се надвеси над него и свали медальона от окървавената шия. Смъкна и пръстена от ръката на Водача и го добави към онези, които бе взела от другите избити.

Пътят й през двореца беше белязан с кръв. Веднага щом напусна канала тя се озова сред невероятна суматоха. Тичащи във всички посоки ужасени хора, някои носеха вещите си, други бяха с деца на ръце. Едни бягаха към двореца, други — от него. От високоговорителите ехтяха имената на онези, които трябваше да се явят в двореца, или разпореждания към останалите. Причината за целият този хаос бе гигантският кораб-майка, увиснал над кулата на храма. Сянката му покриваше целия град. Нещо безпрецедентно се бе случило за хората, които обитаваха града на аирлианците, и неизвестността ги ужасяваше.

Донхад се възползва от бъркотията, прекоси няколко улици и излезе на градския площад. Тук тълпата отправяше многогласни молитви, миришеше на свещи, пред Водачите имаше купчини от дарове за омилостивяване на боговете. Донхад веднага забеляза, че в двореца не допускаха никого, освен онези, чиито имена един жрец извикваше от списък. Отчаян човечец направи безумен опит да си пробие път през Водачите и веднага бе насечен на парченца. Завладени от паника, хората зад него се помъчиха да отстъпят, но тълпата ги притискаше към двореца.

Когато отново вдигна глава, Донхад забеляза, че между върха на кулата и долната част на кораба-майка се простира метална стълба. Тя се шмугна в една от сградите на площада и се изкатери на покрива, за да види какво става на стълбата. Но беше твърде ниско. Върна се обратно, огледа се и се изкатери на градската стена. Тук имаше малко по-добра възможност да наблюдава. В началото металната стълба бе пуста, ако се изключеха двамата Водачи, които стояха на пост. Скоро обаче те се отместиха и сториха път на неколцина жреци, които изтичаха нагоре и влязоха през отвора в товарния хангар. Дъхът й обаче секна, когато на върха на кулата се появиха четирима жреци, които носеха по двойки и с помощта на дълги пръти нещо, скрито под бяло покривало. Зад тях крачеше пети жрец, облечен в бяла ленена роба, а върху нея елек, обшит със златни ширити. Отгоре бе загърнат в многоцветна дреха, скачена на раменете със скъпоценни камъни. На гърдите си жрецът имаше два джоба и за миг Донхад зърна зеления блясък на онова, което се спотайваше в тях. Този жрец имаше корона от три метални обръча и устата му се движеше, сякаш непрестанно шепнеше молитви или заклинания. Това със сигурност беше самият Върховен жрец.

Донхад знаеше, че присъства на изнасянето на кивота и Граала от храма. И други го бяха видели, защото откъм тълпата долетяха изплашени викове. Всички знаеха какво проповядват жреците — ако кивотът с Граала бъде отнесен, градът е обречен. Новината бързо се разпространяваше из тълпата.

Веднага щом кивотът бе внесен в кораба, на кулата се появиха още жреци и се затичаха нагоре по стълбата. Избраните, на които е позволено да се спасят, помисли си Донхад. Значеше ли това, че ще изоставят храма? Но защо?

На площада настъпи суматоха. Започна бой кой да се добере до кораба. Внезапно отнякъде се появи златиста сфера и Донхад разбра какво ще последва. Сферата увисна над площада от предния й край бликна яркозластист лъч. Площадът бързо се изпразни.

Можеше да има само една причина за всичко това. Аирлианците не смятаха да изоставят базата на произвола на съдбата. Те щяха да я унищожат — също както постъпваха със своите обречени постове на нейната планета.

Донхад се огледа. Едва сега забеляза, че щитът е изключен. Тя побърза към покрайнините на града, докато обмисляше това, на което бе станала свидетел. Щом щитът е изключен, значи заплахата, която доскоро е съществувала, вече е премахната. Дали аирлианците са унищожили онзи, който се е появил? Тя знаеше къде ще намери Гуалкмай сега, след като щитът бе изключен. Трябваше да я чака с кануто при мястото, където канавката се изливаше в морето.

— Погледни — посочи му тя нагоре, когато скочи в лодката.

Стълбата бе прибрана и вратата затворена. Корабът-майка се премести безшумно на нова позиция, на около километър и половина над двореца. Огромните хангарни врати в предния му край се отвориха. Изведнъж през разтворената порта на двореца излетяха два златисти диска. Под тях, задържан с помощта на прехващащ лъч, бе увиснал един предмет, за който Донхад само бе чувала, но никога не го бе виждала — защото на нейната планета този предмет бе унищожен при една от ядрените експлозии, сринали двореца. Това бе масивният Черен сфинкс, чиято дължина от носа до опашката надхвърляше сто метра. Архиварната. Само в нея Граалът и кивотът бяха на сигурно място.

Двете летящи чинии завлякоха Сфинкса право през разтворената врата на хангара и го положиха вътре. Веднага след това се върнаха отново в двореца и изнесоха шестметрова златна пирамида, а сетне още няколко.

— Изкарват и стражите — промърмори Гуалкмай.

— Започват Втори етап — кимна Донхад. — Преселение. — Тя замръзна, когато една от летящите чинии се появи над двореца, теглеща червена пирамида. — Главният страж!

— Значи наистина изоставят това място.

— Най-добре да се махаме оттук — рече Донхад, взе едно от греблата и започна да гребе.

Когато наближиха първия остров от вътрешния пръстен, хангарните врати на кораба-майка се затвориха и той бавно потегли на югоизток. Двамата скочиха на брега и се затичаха към външния пръстен. Някъде по това време корабът-майка се изгуби от погледите им.

 

 

Аспасия седеше в командното кресло на своя кораб-майка. Артад бе останал на околоземна орбита, но следеше зорко маневрите му, за да се увери, че всичко протича според уговорката. И двамата знаеха, че ако разузнавателният кораб е успял да прати доклад до Бойното ядро, дните им тук са преброени и шансовете им да оцелеят са минимални. Единственото спасение бе да направят всичко да изглежда така, сякаш аирлианците са изоставили тази слънчева система. За това щяха да помогнат и руините от разрушения предавател на Марс. Може би тогава Ядрото щеше да се задоволи само с хората. От друга страна, с небрежността си Аспасия бе изложил целия план по заселването на тази планета на провал и сега не им оставаше нищо друго, освен да задействат следващата фаза. Щяха да са им нужни поне десет хиляди години, докато достигнат до Четвърти етап, при който можеха да се възползват от плодовете на „засятото“. Огромен период за хората, но не чак толкова за аирлианците, особено при наличието на хибернационните цилиндри.

Корабът на Аспасия тъкмо прелиташе над един пролив, който в по-късни времена щеше да свързва Атлантическия океан със Средиземно море и да носи гръмкото название „Херкулесови колони“. Летяха право към северния бряг на Африка, към едно място, където пълноводна река се вливаше в морето чрез широка делта. Според аирлианските учени това бе едно от най-удобните места за развитието на човешката цивилизация и Аспасия бе пратил своя главен инженер Росту да подготви района много години преди стартирането на Трети етап. Ситуацията сега бе различна, но подготовката щеше да им бъде от полза.

Отправиха се срещу течението на реката, докато стигнаха едно каменно плато, което бе надвиснало над западния бряг. Тук Аспасия нареди да спрат полета. Един изстрел от носовите оръдия на кораба бе достатъчен в скалата да бъде пробит широк тунел. Двата златисти диска излетяха от хангара, понесли отново Черния сфинкс. Те внимателно го спуснаха в още димящата дупка на достатъчна дълбочина горната част на главата да се окаже под земната повърхност. След това се върнаха и пренесоха червената пирамида.

Докато Аспасия наблюдаваше всичко това, в командната зала влязоха шестима негови подчинени и сведоха почтително глави в очакване да получат нареждания. Изида. Озирис. Хор. Амон. Хонс. Себ. Три жени и трима мъже. Всичките млади, в разцвета на силите си.

— Почти се стъмни — заговори Аспасия на езика на аирлианците и посочи с пръст нагоре. — Артад е над нас и следи дали ще изпълним условията на примирието. Не се съмнявам, че ще го наруши, той винаги го прави. Защото ме ненавижда. Ще се опита да ме унищожи, докато спя. От вас се иска да следите за всякаква възможна атака. Бъдете внимателни, защото ще дойде от посока, която не очаквате.

— Ами ако Гъмжилото… — поде Изида.

— Ако Гъмжилото дойде, всички сме обречени. Но появи ли се друг разузнавателен кораб, ще го унищожите. Ясно ли е?

Корабът-майка се снижи почти до каменното плато. От долния му край се протегна една метална стълбичка. На екрана се виждаше как четирима жреци разтоварват кивота.

— Оставям ви най-ценното нещо, което имаме — Граала. Затворете го в Архиварната. Пазете го като зениците на очите си.

— А ключът от Архиварната? — попита Озирис.

Аспасия вдигна един златен скиптър, дълъг трийсет сантиметра. В горния му край имаше лъвска глава с очи от рубини.

— Ключът ще остане при мен.

Всички знаеха какво означава това. Граалът щеше да е при тях, но без възможност да го използват.

Никой не отговори и Аспасия ги изгледа един по един преди да продължи.

— Слушайте ме внимателно. — Той натисна няколко хексагона върху пулта. — Изминалите години не бяха пропилени напразно, макар да ви изглежда другояче. Подготвих това място за стартирането на Втори етап. Под платото има тунели, някои от които са свързани с кухината, в която току-що положихме Архиварната. Ще ги откриете върху плановете, приготвени от Росту. Има и допълнителни помещения, в които ще можете да живеете с всички удобства. Хибернационни цилиндри, храна, термоядрен енергоизточник. Всичко това е монтирано много отдавна от инженер Росту.

Но Аспасия скри от тях, че задачата на Росту не бе само да оборудва помещения за стартирането на следващата фаза. Долу имаше и други неща — предпазни средства в случай на непредвиден обрат.

На екрана в предната част на залата се виждаше тълпа от хора, които излизаха от хангарите на кораба-майка и се разпръскваха из платото. Повечето бяха жреци и Водачи — единствените, на които аирлианците имаха доверие на Атлантида.

— Докарахме ги да ви служат — продължи Аспасия. Той вдигна една черна тръба. — Тук са плановете, които трябва да бъдат осъществявани на определени периоди. Дръжте изкъсо хората и те ще следват онова, което сме предначертали.

— Планове за какво? — попита Изида.

— Как да пратите сигнал в космоса, тъй като предавателят ни е унищожен.

— Но хората не са в състояние да… — поде Изида.

— Не ме прекъсвай! — тросна се Аспасия. — Ако успеем първи да пратим сигнал до Империята, ще разполагаме с предимство пред Артад. Можем да използваме записите от неговото нападение срещу нас и да го обвиним, че е действал неправомерно. — След тези думи той погледна през рамо към Харах. — Тръгвайте. Артад ще ме последва където и да отида.

Шестимата се поклониха и излязоха. Веднага щом ги видя да слизат на платото Аспасия нареди корабът да се издигне. Размесени с тълпата, аирлианците се отправиха към отворите на подземните тунели и скоро изчезнаха. Поне досега Артад не бе нарушил примирието.

Тези, които оставаха долу, щяха да положат основите на едно митично време — Времето на Първото египетско царство. Епохата на Боговете.

Аспасия насочи кораба-майка на изток, за да продължи с втората част от своята подготовка. Летеше ниско, само на двеста метра над земята, и двигателите оставяха дълбоки дири върху повърхностния слой. Прекосиха една пустиня, сетне провлак, свързващ два континента. Вдясно остана Червено море, а вляво — Средиземно. Точно под тях имаше плитък воден басейн, който местните племена наричаха Горчиво море.

Под въздействието на гравитационното поле водите на морето се разтвориха и върху дъното се очерта дълбока диря. Корабът продължи нататък, докато стигна пустинния Синайски полуостров и увисна над най-високия връх. На това място златистите дискове разтовариха един страж компютър заедно с други машини и ги разположиха в помещения, изсечени от Росту преди много години в недрата на планината.

Тук самият Аспасия напусна кораба, заедно с част от неговите подчинени, понесли на раменете си един черен цилиндър. Те се спуснаха до най-ниското ниво и положиха цилиндъра на пода. Когато вдигнаха похлупака, вътре имаше съвсем зряло мъжко тяло с бледа и подпухнала кожа и втренчени напред невиждащи очи. Ала гърдите му се повдигаха и спускаха — тялото бе живо.

Това също беше част от договора с Артад, макар че Аспасия не възнамеряваше да го спазва докрай.

Той пристъпи напред и застана пред цилиндъра. Поставиха на главата му метален пръстен, а един от аирлианците застана при пулта за управление. От вътрешната повърхност на пръстена се отделиха микросонди, които се забиха в мозъка на Аспасия. Всички негови спомени, цялата му индивидуалност, бяха прехвърлени и записани в машината. След това свалиха пръстена и Аспасия неволно опипа челото си, сякаш очакваше да види кръв по пръстите си.

После доближи цилиндъра и втренчи поглед в тялото. То все още бе само празен съд, готов да получи съхраненото в машината. Аспасия свали своята Ка и я допря до една вдлъбнатина. Светна индикаторна лампичка, която показваше, че спомените му са били прехвърлени в огърлицата. Той нагласи таймера на цилиндъра и напусна помещението, заключвайки вратата след себе си.

Аспасия предполагаше, че Артад следи движението му и ще узнае за това място и оборудването, което бе разтоварил. Още едно обстоятелство за успешното изпълнение на неговия план. Приключил със задачите, определени според примирието в Атлантида, Аспасия се върна на кораба-майка, който се издигна. След като прелетя почти половината свят, корабът се озова над един остров в Тихия океан, на който имаше три вулкана. Аспасия разположи поредния страж дълбоко в недрата на един угаснал вулкан, а след това нареди на малка част от хората да се заселят на острова. Един от подчинените му на име Рапа получи задачата да се смеси с хората и да ги направлява тайно по предначертания път. След много години този остров щеше да носи названието Великденски, но преди това щяха да го нарекат Рапа Нуи.

От Великденския остров корабът-майка се насочи към Южна Америка, където остави още един страж-компютър и поредната група заселници в Андите. Този път към тях бе прикрепен друг негов заместник на име Виракоча. Корабът-майка спря на още няколко места, разтоварвайки малки групи от хора, които да компенсират загубите от метеоритния дъжд — като земеделец, който засява нивата си след унищожителна градушка. Това също бе част от примирието, но Артад не знаеше, че заедно с всяка от групите Аспасия оставяше по един свой агент.

Най-сетне корабът стигна до един пуст и негостоприемен район в Северна Америка. Отново с помощта на оръжията Аспасия изкопа гигантска дупка в склоновете на висока планина — достатъчно голяма, за да побере кораба-майка. После дойде време за Росту и неговите помощници да подготвят подземния хангар и да монтират вътре огромна шейна, върху която положиха кораба.

Росту се зае с градежа на каменна стена, подсилена с метални пръти, която да запуши входа на кухината. След това на различни места из планината бяха монтирани маскиращи устройства срещу сканиране от въздуха.

Аспасия задейства един авариен маяк на борда на кораба-майка и напусна кухината през един от тунелите, прокарани от Росту. Когато и този тунел бе затворен, той се качи в един от златистите дискове и се отправи към Атлантида.

От семената, които бе разпръснал из цялата планета, след хиляди години щеше да израсте една нова цивилизация.

 

 

Целият ден Донхад и Гуалкмай прекараха на един от островите от външния пръстен. Опитваха се да се качат на някой от отплаващите кораби, но всички съдове бяха претъпкани. Всъщност след първоначалния шок мнозина от жителите на външните острови се отправиха с лодките си към Атлантида. Пред храма се бе събрала огромна тълпа, която отправяше молитви към невидимите богове, заклевайки ги да се върнат. След като не получиха отговор, хората само удвоиха усилията си, сякаш това можеше да промени нещата. Вратите на храма бяха затворени, не се виждаха нито жреци, нито Водачи.

Донхад и Гуалкмай най-сетне попаднаха на кораб, на който имаше свободни места. Цената, която им поискаха, бе безобразна, но Донхад плати, без да се пазари. Капитанът обяви, че ще отплават едва на сутринта, тъй като моряците се страхували от тъмнината. Макар че очакваше неприятности, Донхад се примири, за да не привлича вниманието върху себе си.

При изгрев слънце всички с изненада откриха, че над храма е увиснал гигантски кораб-майка. Вероятно бе пристигнал по тъмно. Щом се развидели, корабът започна да се спуска, приветстван от възторжените възгласи на тълпата. Но нещастниците не знаеха, че пристига Артад, за да осъществи последната част от примирието.

За всеобща изненада корабът не спусна стълба към върха на кулата, а я заобиколи и се снижи над полето отвъд градските стени. Една от хангарните врати се разтвори и от нея бе спусната метална стълба.

Гуалкмай, който се бе покачил на мачтата, за да вижда по-добре, предаваше всичко на Донхад.

— Какво става? — попита тя нетърпеливо. — Появи ли се някой?

— Не. Никакво движение. Тълпата продължава да расте, но от кораба не се показва никой.

Донхад се намръщи. Тя се обърна към капитана.

— Време е да тръгваме. Слънцето се показа.

Капитанът кимна пренебрежително, но побърза да издаде заповеди на хората си. Развързаха въжетата, с които се придържаха за пристана, и гребците натиснаха веслата под равномерните удари на тъпана.

— Двама души се качиха по стълбичката и изчезнаха вътре — извика Гуалкмай.

Веднага щом излязоха от залива капитанът се разпореди да вдигнат платната. При рязкото накланяне на кораба Гуалкмай едва не падна. Той засенчи очи с длан.

— Връщат се — извика. — Махат на хората да се качват на борда.

— На твое място щях да подкарам тая черупка с всичка сила — рече Донхад на капитана.

— Хората тичат към кораба — докладваше Гуалкмай. — Какво ли става? Та те са няколко хиляди!

— Аирлианците си прибират реколтата — отвърна Донхад.

 

 

Същата нощ Аспасия се върна на Атлантида с летящата чиния. Той събра последната група от своите хора и заедно с тях слезе в подземния хангар, където се качиха на седемте „хищни нокти“, които се бяха върнали на Земята. От командния център на своя кораб Аспасия можеше да наблюдава как Артад прибира последните жители на Атлантида. Това не се включваше в примирието, но Аспасия знаеше, че Артад е следил внимателно неговите ходове и сега предприема контрамерки. Изведнъж металната стълба започна да се прибира в хангара и навън останаха последните десетина нещастници.

— Старт! — нареди Аспасия.

Вратите на подземния хангар се разтвориха. „Хищните нокти“ излетяха право нагоре, отдалечавайки се с шеметна скорост от Земята.

 

 

Донхад и Гуалкмай наблюдаваха издигащите се „нокти“ и кораба-майка.

— Слизай долу! — извика тя на мъжа си.

Корабът бе на около пет километра от външния пръстен на Атлантида. Хората на сушата вдигаха ръце към небето и си скубеха косите, сякаш предчувстваха, че ще се случи нещо ужасно. Едни се молеха, други размахваха гневно оръжия, но всичко бе напразно. Последните рибарски лодки бързаха да се отдалечат от това прокълнато място.

Изправени един до друг на борда, Донхад и Гуалкмай не сваляха очи от сушата. Атмосферата бе изпълнена със статично електричество, сякаш се задаваше буря.

Изведнъж ярка златиста светлина премина по борда на кораба-майка от носа до кърмата. Донхад бе присъствала и преди на подобна сцена и вече знаеше какво ще последва.

— По-бързо! — извика тя на капитана.

Златистата светлина сякаш замря на носа на кораба, превърна се в кълбо, от него бликна ярък сноп, който започна бързо да се разширява, докато достигна диаметър около осемстотин метра. В началото не се случваше нищо. Светлинният сноп пулсираше и се плъзгаше бавно над града и околната местност. След десетина подобни пулсации настъпи странно затишие.

Мъртвешко спокойствие в продължение на няколко секунди.

Донхад улови Гуалкмай за ръката. Дланта й беше влажна.

И тогава земята под Атлантида изригна.

 

 

Аспасия наблюдаваше същата картина на екрана на своя „нокът“. След първите няколко изстрела от кораба на Артад той вече знаеше какво ще се случи. Аирлианците бяха извършили детайлно проучване на планетната структура. Оръжието, което Артад използваше, умееше да пробужда силите, дремещи дълбоко в земните недра, и да ги изкарва на повърхността.

Взривната вълна на експлозията изби в миг и последните обитатели на Атлантида. И да бе оцелял някой, той бе пометен от бликналата през цепнатините лава. Разкъсан и напукан, целият остров се издигна на височина две хиляди метра, след това рухна обратно. Океанът го погълна заедно с димящата лава и от сблъсъка между двете сили се роди невиждано досега по мащаби цунами.

Малко по-късно от Атлантида не бе останала и следа.

 

 

Гуалкмай пръв съзря опасността.

— Обърни кърмата срещу вълната! — извика той на кормчията. Един кораб недалеч зад тях бе ударен странично от гигантската вълна и мигом се преобърна. Вълната ги застигна, повдигна ги и ги понесе със себе си. Гуалкмай прегърна Донхад през кръста и вкопчи свободната си ръка в перилата.

Вятърът рязко се усили. Един от моряците внезапно се издигна във въздуха, прелетя с безпомощни крясъци над тях и изчезна в морето. Бордът под краката им продължаваше да се издига.

— Обичам те! — извика Донхад.

Той кимна, без да откъсва очи от вълната.

— Ще се справим — чу го да вика на пресекулки. — Само се дръж!

Най-сетне корабът започна да се плъзга по задната и не толкова стръмна стена на вълната. Измина почти цяла минута, преди отново да заемат хоризонтално положение. Развълнуваният океан около тях бе изпълнен с останки от кораби и трупове. Гуалкмай я пусна. Двамата се огледаха. Там, където доскоро се издигаше Атлантида, сега имаше само черни водовъртежи.

— Временно примирие, Гуалкмай — произнесе Донхад.

Гуалкмай кимна.

— Неутрализирахме ги — поне за известен период. Те вече не са богове.

— Поне за известен период — повтори тя.

— За нас всеки ден е спечелен, Донхад. След време всичко ще е различно. Може да се каже, че приключихме успешно с първата част от нашата мисия. Аирлианците се обърнаха един срещу друг и от това изгубиха и двете страни.

— Но никой не е победен — намръщи се тя. — Добре знаеш, че това тяхно примирие е истински фарс. И двете страни ще се опитват да използват Водачи и Сенки, за да…

Гуалкмай вдигна ръка.

— Направихме каквото можахме. Което е повече, отколкото се надявахме. Спечелихме време за хората от този свят. Освен това ще останем тук, за да им помогнем, когато удари часът за последната война.

Донхад знаеше, че е прав. Бяха постигнали много повече, отколкото се надяваха. Бяха сложили край на управлението на боговете. Гуалкмай потърси капитана на кораба и му поръча да поемат курс на север. Когато се върна при нея, забеляза, че гледа нагоре. Досети се за какво си мисли.

— Той отдавна е мъртъв — рече.

— Зная. Но все още тъгувам по него.

 

 

Аспасия бе насочил сензорите на „хищния нокът“ към планетата, от която се отдалечаваше. Виждаше кораба на Артад, който кръжеше бавно над мястото, където доскоро се издигаше Атлантида. Вълната, вдигната при взрива, се разпространяваше със скорост от шестстотин километра в час.

Първо достигна западния бряг на Африка. В крайбрежните плитчини вълната се забави, но набра височина.

За тези, които обитаваха крайбрежието, първият признак, че ще се случи нещо, бе внезапно отдръпналият се навътре океан. Върху оголеното тинесто дъно безпомощно се мятаха риби. Някои от хората се заеха да събират тази неочаквана плячка, без да предполагат какво ги очаква.

Тътен като от хиляди морски бури раздра въздуха. И тогава се появи водната стена. Тя заля брега и продължи навътре със скорост от двеста километра в час. Част от вълната премина през Херкулесовите колони и навлезе в Средиземно море. В другия край на света гигантска вълна нахлу във вътрешността на Северна и Южна Америка, предизвиквайки навсякъде разрушения, които щяха да залегнат в основата на човешката легенда за Всемирния потоп.

Аспасия не се интересуваше особено от последствията, причинени от гигантската приливна вълна. Сензорите му продължаваха да следят придвижването на Артад, чийто кораб-майка прекоси Европа и увисна над една земя между Азия, Европа и Африка, където разтовари няколко хиляди души. След като хората се разпръснаха, Артад постъпи също както Аспасия в Северна Америка — изкопа огромна подземна кухина и скри кораба-майка вътре.

Въпреки че вече се намираше на огромно разстояние от Земята, Аспасия продължаваше да следи шест златисти дискове на Артад, които заобиколиха планетата и се скриха от другата й страна. Не беше се съмнявал, че Артад има свои идеи как да спазва примирието. Така би постъпил всеки аирлианец.

 

 

Донхад лежеше до Гуалкмай. Духаше слаб ветрец, който отнасяше кораба на северозапад.

— Колко нещастници загинаха! — промърмори тя.

— Така е — кимна Гуалкмай, загледан в звездите.

— Как мислиш… — Гуалкмай я спря с пръст на устните й.

— Шшшт — прошепна той. — Нали затова дойдохме тук? Това няма да са последните жертви. Очаква ни дълга и мъчителна борба. И това е само началото.