Робърт Дохърти
Легендата (17)

17.

522 г.сл.Хр., Англия

 

Зимата се оказа мека и Донхад и Гуалкмай бяха благодарни за това, тъй като се наложи да я прекарат в пътуване. През първите няколко месеца не откриха и следа от Наблюдателя, Граала и Екскалибур. Веднъж ги нападнаха бандити и докато се разправяше с тях, Гуалкмай получи сериозно нараняване, което наложи да се върнат в Стоунхендж, за да могат да прехвърлят съзнанието и спомените му в ново тяло. Това ги забави с още два месеца.

Едва в началото на лятото се отправиха на запад, по следите на слухове за могъщ крал, който притежавал вълшебен меч. Една вечер, докато обикаляха южния бряг на Англия, се отбиха в кръчмата на рибарско селце. Малко след като влязоха чуха нещо, което веднага прикова вниманието им.

— Този негодник разпъва нещастниците. Не както го правят християните с техния кръст, а върху две кръстосани и забити в земята греди.

Ако се съдеше по дрехите, човекът се прехранваше с онова, което можеше да вземе от морето. Аудиторията му се състоеше от дремливата кръчмарка, която едва държеше очите си отворени.

— За кого говориш? — намеси се Гуалкмай и завъртя стола си към рибаря.

Мъжът бе изненадан от тази неочаквана намеса и ги погледна враждебно. Донхад побърза да застане между двамата и остави сребърна монета на тезгяха.

— Бихме искали да узнаем повече по този въпрос — рече тя.

Монетата мигновено изчезна в джобовете на рибаря. Той изгледа и двамата.

— Тъкмо идвам от другата страна на Канала. Има там един, който събира цяла армия. Говори се, че смятал да прекоси Канала това лято и да нахлуе в Англия.

— Как се казва? — попита Донхад.

— Наричат го Мордред.

— Виждал ли си го?

— Не желая да го виждам. Видях какво е сторил на онези, които му се опълчват. Точно това разправях преди малко. Разпъва ги. Но не с железни пирони, а с каиши, та да им изсъхнат крайниците. Чували ли сте за нещо подобно? Направо изцежда животеца на нещастните души.

— Този Мордред тамошен ли е? — попита Гуалкмай.

Рибарят поклати глава.

— Не. Така разправят всички. Дошъл е с един отряд войници — толкова са му верни, че правят всичко, каквото им каже. Наел е и местни рицари да се бият с него. Нали ви казах, че смята да ни нападне.

Гуалкмай потърка брадата си с ръка, докато обмисляше чутото.

— Като пеперуди на фенер — прошепна Донхад, което й спечели учуден поглед от страна на рибаря и кръчмарката. — Та казваш, че този Мордред щял да прекоси Канала през лятото?

— Така трябва — през зимата ще му е доста трудно.

Донхад метна още една сребърна монета на тезгяха и даде знак на Гуалкмай да я последва. Отвън ги посрещна слаб дъждец, съвсем типично време за Англия.

— Кой, по дяволите, е този Мордред? — попита Гуалкмай, докато си нахлузваше качулката.

— Най-вероятно нечия Сянка.

— Тогава какъв е този Артур с меча? Наблюдател?

Донхад поклати глава.

— И той е Сянка. Единият е на Аспасия, другият — на Артад. Все още не смеят да нарушат примирието, но всеки се стреми да си пази интересите, а в техен интерес е да държат под контрол Граала и Екскалибур.

— И кой кой е?

Донхад сви рамене.

— Има ли значение? — Тя забоде пръст в гърдите на Гуалкмай. — Ти ще отидеш при Артур. Гледай да постъпиш в армията му. А аз ще прекося Канала и ще видя какво представлява този Мордред.

— Той разпъва хора — припомни й Гуалкмай.

— Да, но всеки военачалник се нуждае от гадател. От магьосник до него.

Гуалкмай очевидно не одобряваше плана й, но не възрази.

— Само, моля те, внимавай. Имаме хубави спомени от последното ни пътуване и не ми се ще да разказвам на твоя клонинг за тях.

 

 

Франция

 

— Сега ще ви демонстрирам силата си — провикна се Сянката на Аспасия, известен в последно време като Мордред.

Стоеше върху купчина камъни, отсреща се бяха строили неговите Водачи и рицарите, които бяха успели да наемат, подкупят или принудят да постъпят на служба. Между Мордред и предната редица бе запалена буйна клада.

— Ти — Мордред посочи един от Водачите. — Влизай в огъня!

Сред рицарите се разнесе сподавен ропот. Водачът обаче не се поколеба нито миг, пристъпи напред и влезе в огъня. Косата му се подпали, кожата му почерня, ала той продължаваше да стои неподвижно, без ни най-малък признак на болка. Замириса на изгоряла плът. Неколцина от рицарите, сурови и препатили мъже, паднаха на колене и започнаха да повръщат.

Водачът рухна върху кладата и пламъците го погълнаха.

— Съберете хората си! — нареди Мордред. — След два месеца отплаваме за Англия.

 

 

Тинтейджъл

 

Звънът на стомана в стомана отекваше в каменните стени на замъка и се смесваше с пъхтенето и псувните на мъжете, които се биеха. Артур седеше на едно издигнато дървено кресло и наблюдаваше двубоя, подпрял брадичката си с юмрук. Площадката пред него, в началото равна и утъпкана, след двадесет и три двубоя бе разкаляна, пропита с кръвта и урината на тези, които бяха избрани да се сражават за слава и за живота си.

Наградата за всеки от победителите щеше да е място около масивната кръгла маса, където щяха да се допускат само съветниците на краля. Победеният бе обречен на смърт. Артур знаеше, че от другата страна на Канала се събира армия и че ще са му нужни най-добрите воини, за да спре нашествието на Водачите.

Той се наведе напред заинтригуван. Един от новодошлите рицари, който се бе представил като Гауейн, проявяваше особено умение в боравенето с меча. Той парира ловко атаката на своя противник, отстъпи встрани и заби острието на меча в неприкритата ямка под мишницата му. Мечът хлътна навътре, сряза артерията и земята под краката им в миг се опръска в ярка кръв. Раненият се опита да вдигне оръжието си и да продължи боя, но Гауейн отстъпи назад, очаквайки смъртоносната рана да свърши останалото. Рицарят падна по очи, но продължаваше да диша, прикован от тежестта на доспехите. Гауейн изведнъж се надвеси над него и повдигна главата му.

— Остави го да умре в калта като свиня! — извика Артур.

— Той се би храбро, милорд — възрази Гауейн. — Нека да си иде като истински воин.

Артур го дари с хладна усмивка. Романтик! Също като Мерлин. Глупави хора. Те не разбираха, че всичко това е заради властта над тях. Но от друга страна, чувствата им му помагаха да ги манипулира.

— Иди и се почисти — нареди Артур на Гауейн.

— Милорд!

Артур се намести в креслото. Мерлин бе в значително по-добра форма, отколкото когато за първи път се появи пред стените на Тинтейджъл. Брадата му бе подрязана, а дрехите — чисти. Понякога Артур се изкушаваше да изтръгне от този самопровъзгласил се магьосник истината за Граала с мъчения, но Мерлин наистина се оказа полезен съветник. Далеч по-интересно щеше да бъде, ако можеше да накара Сянката на Аспасия да му издаде местонахождението на своето леговище. Тогава би могъл да отиде там, преди да е готова следващата Сянка и да изключи регенеративния цилиндър. Това щеше значително да наклони везните в полза на неговата фракция.

Мерлин се покашля.

— Какво има? — попита Артур.

— Според моите съгледвачи Мордред ще отплава веднага щом събере своята армия — Мерлин разви пред него една карта. — Планът му е да слезе на брега тук.

Артур си отбеляза мястото. Беше на южния бряг, в един район, чийто управител все още не се бе заклел във вярност пред Артур.

— А Граалът да не е някъде там? — попита той.

— Граалът е на сигурно място, милорд — за кой ли път повтори Мерлин.

— Ще е на по-сигурно място зад стените на замъка.

— Може би — кимна Мерлин, но не каза нищо повече по въпроса. — Армията ти се множи, господарю. Скоро цялата страна ще бъде обединена под знамената ти. Много добрини можеш да сториш на своя народ.

— Да. Май си прав. Свикай рицарите около масата.

 

 

Дори след като се изми енергично с вода и гъба, Гауейн усещаше миризмата на кръв върху кожата си. Той си сложи нагръдника и взе шлема под мишница. Не се оказа никак трудно да си намери място сред най-приближените рицари на краля, ако се изключеше неприятният двубой от тази сутрин.

Той последва останалите рицари по тесния коридор, който водеше към тронната зала на Утер. В средата бе поставена масивна кръгла маса, скована от грубо дялани дъски. Артур вече се бе настанил на най-високия стол, а Мерлин бе застанал отдясно. Гауейн втренчи поглед в „магьосника“. Наблюдател, предал клетвата си.

Гауейн бе видял Ка-огърлицата, която висеше на шията на Артур, още щом се появи на арената. Предполагаше, че Артур е Сянката на Артад, защото предишната година бяха видели Сянката на Аспасия.

— Скоро нашествениците ще прекосят Канала и ще ни нападнат — обяви Артур вместо встъпителни думи. — Но докато това стане, изпращам всички ви на важна мисия. Има една реликва, която искам да намерите. Мнозина от вас са чували легенди и разкази за нея. Но тя съществува.

Артур направи пауза и Гауейн забеляза, че лицето на Мерлин придобива загрижен вид.

— Искам да ми намерите Граала.

 

 

523 г.сл.Хр., Франция

 

Мордред разглеждаше внимателно жената, която бе подкупила охраната му, за да си осигури аудиенция при него.

— Имаш една минута — заяви той. — Ако това, което кажеш, не струва пукната пара, ще накарам да те разпънат.

Тя вдигна към него черните си очи.

— Мога да ти помогна, когато прекосиш Канала.

— И с какво ще ми помогнеш?

— Със съгледвачи и войници.

— От кого?

— От друидите.

— Какви са тези друиди?

— Те почитат майката земя. От дълги години се крият из хълмовете. Първо ги преследваха римляните, а сега — новите господари на Англия.

Мордред потропа замислено с пръсти върху облегалката на трона.

— Имам и свой човек в двора на крал Артур.

— Кой? — пръстите на Мордред замръзнаха.

— Един от най-доверените му рицари. От тези, с които се е заобиколил.

— Интересно — рече Мордред. — Ще можеш ли да се свържеш с него, когато се прехвърлим на другия бряг?

— Разбира се.

— Добре. Искам да знам какви са плановете на крал Артур.