Робърт Дохърти
Легендата (13)

13.

70 г.сл.Хр., Стоунхендж

 

Когато отвори очи, Донхад се почувства бодра и изпълнена с оптимизъм. Тя се усмихна, защото си спомни думите, които й бе казал Гуалкмай „на прощаване“ — преди да спуснат похлупаците предния път. Оказа се прав — лошите мисли трябваше да се прогонват преди хибернационен сън.

Но усмивката й помръкна веднага. Какво ли се бе случило, докато са спали? Дали Граалът беше в безопасност? Още ли спяха аирлианците? Беше ли нарушил някой примирието? Не се ли приближаваше Гъмжилото към планетата? Тя се изправи и стъпи с боси крака върху студения под. Загърна се в туниката, обу сандалите и забърза към пилотското място да провери състоянието на компютъра.

— Пак ли се безпокоиш? — обади се Гуалкмай с пресипнал глас.

— Добре ме познаваш — засмя се тя.

— Много беше хубаво, когато веднъж ме събуди с целувка. Ако можех да се будя преди теб, винаги щях да го правя. Но нали обичам да си поспивам.

Донхад се подпря на таблото.

— Извинявай. Нали все бързам да…

— Ако става въпрос за бързане, няма по-голям бързак от мен — прекъсна я Гуалкмай, който също се надигна от цилиндъра и започна да се облича. — Но щом не се чува тревожният сигнал на алармата, няма закъде да се бърза.

Донхад се поколеба. Нямаше търпение да включи компютъра и да провери какво е станало, но Гуалкмай бе прав. Можеха поне за малко да се отдадат на чувствата си.

 

 

Йерусалим

 

Сянката на Аспасия изруга, когато шурналата от прерязаната шия на пленника кръв изцапа нагръдника му.

— Другия път, глупако, го дръпни назад — просъска той на единия от двамата легионери, които държаха ръцете на умиращия юдей. Един роб дотича и започна да бърше кръвта от пода.

Никаква полза нямаше от мъртвеца. Както и от стотиците преди него, които бе изтезавал и убил. Е, беше научил какво е станало с юдеите, след като бяха стигнали в Обетованата земя, но Сянката на Аспасия не се интересуваше от история. Това, което го вълнуваше, бе настоящето и бъдещето.

Той вдигна поглед от мъртвеца и го насочи отвъд долината, към града, който римляните бяха обсадили. Не можеше да не признае, че юдеите се оказаха корав народ. В подножието на хълма имаше поне три хиляди кръста, на които бяха разпнати за назидание опиталите се да избягат от обсадения град. От време на време сваляха част от труповете, за да освободят място за нови жертви. Първо забиваха в ръцете и краката им огромни железни пирони, сетне освобождаваха въжетата и бавно ги изправяха, докато нещастниците се гърчеха в неистови болки.

Един от големите почитатели на това представление бе Тит, синът на император Веспасиан. Бяха го пратили тук със задача да довърши завладяването на Юдея и да подчини размирния й народ на римската власт, и което всъщност бе по-важното — да сложи ръка на златото и богатството, които според слуховете се намираха в Храма на юдеите. Сянката на Аспасия се интересуваше от нещо друго, което също трябваше да е там — кивота и Граала.

Разбира се, сред римляните не бе известен като Сянката на Аспасия. Преди двайсет години, когато се събуди от поредния продължителен сън, той бе избрал да се нарича Тацит. След като събра известна информация, стигна до извода, че през изминалия период човешката цивилизация бе преживяла съществени промени. Върху един полуостров по северния бряг на Средиземно море бе възникнала нова и могъща империя, която скоро бе подчинила всички свои съседи и бе разпростряла владичеството си надалеч. Още преди сто години римляните бяха нахлули в Юдея и я бяха превърнали в своя провинция.

Докато стражите влачеха навън обезглавеното тяло, Сянката на Аспасия се отпусна на трона, който бяха донесли от една извънградска вила, плячкосана по пътя към Йерусалим. Той подпря брадичката си с юмрук и втренчи замислен поглед към града. Граалът бе толкова близо, но го пазеха фанатици, готови да измират с хиляди, вместо да се предадат. Хората бяха странни създания.

Преди пет години Сянката на Аспасия бе сформирал свой Легион в Сирия и бе предложил услугите си на Тит, който с радост прие това ненадейно увеличаване на военната си сила. Сянката на Аспасия бе наел доста римляни, ветерани от предишни войни, за да му служат, между тях имаше дори прочути офицери и центуриони. Сега неговият Двайсети легион бе разположен на склона на планината Скоп, североизточно от стария град, непосредствено до Петнайсети легион. Останалите легиони бяха разхвърляни на равни разстояния около града.

Всички опити да превземат града с щурм се бяха провалили и Сянката на Аспасия знаеше от шпионите си, че бащата на Тит започва да губи търпение — нищо чудно за едно същество с ограничена продължителност на живота, което бърза да постигне всичко за кратко време. Но най-удивителното бе, че въпреки упоритата съпротива — също както по времето на Мойсей — юдеите продължаваха да се карат помежду си. Дори сега зад стените на града имаше двама водачи, а не един. Елиазар, синът на Шимон, предвождаше фанатиците, а останалата част от армията бе под командването на Йоан от Гишала. Разпрата между тези две фракции бе на религиозна основа.

За съжаление юдеите забравяха разногласията си всеки път, когато трябваше да се справят с римската заплаха. Бяха живели дълго време в мир, но само преди четири години в Йерусалим бе избухнал бунт и в това, разбира се, имаше пръст не друг, а Сянката на Аспасия.

Преди известно време той бе стигнал до извода, че е опасно да остави кивота и Граала в ръцете на юдеите. Вярно, така бе далеч от аирлианците, но в няколко случая едва не бе изгубил контрол над юдеите. По време на управлението на цар Самуил Юдейски в Йерусалим бяха проникнали филистимците и бяха откраднали кивота. Наложи се Сянката на Аспасия да събере армия и да ги разгроми, за да върне кивота в града. Сетне беше внушил на друг цар — Соломон — да вдигне добре укрепен храм, в който да се пази важната реликва. Сянката на Аспасия дори прекара известно време в града, представяйки се за архитект на име Хирам Абиф, за да помогне в изграждането на храма.

Най-любопитното бе, че юдеите посветиха осем години от живота си на този грандиозен проект и нито веднъж не се запитаха за истинското му предназначение. Та нали техният бог не позволяваше да градят идоли, пред които да се прекланят!

След завършването на храма Сянката на Аспасия изчезна, върна се на планината Синай и се прибра в регенеративния цилиндър. Беше изморен от дългото общуване с хората и реши да рискува и да проспи известна част от тяхната истерия. Но когато се събуди, с тревога узна, че по време на една от множеството междуособици кивотът и Граалът са били разделени и кивотът вече не е в Палестина. Сянката на Аспасия подозираше, че това е работа на Водачите или на Онези, които чакат. Според информацията, събрана от неговите шпиони, кивотът бил отнесен на юг, в Африка, от сина на Соломон и царицата на Шева^[1], която го омагьосала с хубостта си. Поне засега кивотът се намираше в царството на Аксум. Някои шпиони твърдяха, че юдейският цар позволил да отнесат кивота, за да отклони вниманието от Граала.

За Сянката на Аспасия по-важен бе Граалът — кивотът беше и си оставаше само записващо и архивиращо устройство. Пък и Йерусалим вече беше покорен от вавилонците, които опустошили Храма и откарали много юдеи в робство. Граалът за щастие бил спасен, скрит в Аврамовите планини от един пророк на име Йеремия. След възстановяването на Храма Граалът бил върнат в Йерусалим и затворен в подземието му, превръщайки се с течение на времето в легенда.

А след това в Палестина бяха дошли римляните. Близо сто години двата народа съжителствали в мир, но сетне между юдеи и римляни избухнал конфликт.

Сянката на Аспасия знаеше, че една от причините за успехите на юдеите е тяхната религия. Но от известно време до него достигаха обезпокоителни вести за нова религия, която също почитала само един бог, но била основана от проповедник, за когото се твърдеше, че бил разпнат и после възкръснал от мъртвите. Обезпокои го съмнението, че е бил използван Граалът. Дали този човек, този проповедник, не бе отпивал от него? Сянката на Аспасия така и не можа да узнае истината, защото странният проповедник бе изчезнал малко след своето „възкресяване“, превръщайки се в мит и религия.

Вятърът смени посоката си и Сянката на Аспасия сбърчи нос заради миризмата на разложена плът от труповете, които изпълваха долината в подножието на градските стени. При пристигането на армията на Тит в града имаше около половин милион поклонници. Немалка част от тях бяха излезли навън с мирни намерения, молейки за пощада, но не се смилиха нито сирийците, нито арабите. Избиха ги насред долината и озверелите войници се хвърлиха да плячкосват.

Сянката на Аспасия усещаше, че някои от офицерите в неговия легион не одобряват случилото се, но мнението им нямаше никаква стойност за него. Римляните се смятаха за поданици на първата велика империя, но те нямаха никаква представа какво е истински велика империя. Сянката на Аспасия носеше в себе си спомените от Атлантида, както и видения за множество светове, които аирлианците обитаваха в различни части на галактиката.

Бегълците бяха толкова много, че на места труповете бяха скупчени по пет-шест един върху друг. Сянката на Аспасия знаеше, че с всеки ден расте опасността от поява на епидемии, но тъй като вятърът духаше предимно към града, той смяташе, че миризмата на разложените трупове оказва дезорганизиращо въздействие върху защитниците.

— Донесете ароматизирана вода — извика той на робите.

Пред шатрата спря конник. По късия свитък, който носеше, Сянката на Аспасия позна, че е пратеник на Тит. Офицерът падна на едно коляно пред трона и му подаде свитъка. Сянката на Аспасия го взе и го разгъна, плъзгайки поглед по последните заповеди от императорския син. Всъщност само подписът бе на Тит, а заповедите бяха написани от генерал Тиберий Юлий Александър, бивш управител на Юдея, а сега заместник-главнокомандващ армията. Човек, който познаваше и кътните зъби на юдеите и ги мразеше до дъното на душата си.

Сянката на Аспасия прочете плана и въздъхна. Както и можеше да се очаква, нареждаха му да построи обсадни кули и катапулти. Беше едва април, а лятото се очертаваше дълго и горещо.

Сянката на Аспасия се извърна към един от помощниците.

— Нека намерят още ароматизирана вода — нареди той. — И железни пирони. Много пирони. Да са от дебелите, дето издържат най-дълго.

 

 

Рим

 

Донхад и Гуалкмай крачеха по улиците на столичния град на Империята, за която слушаха непрекъснато, откакто напуснаха своя кораб в Стоунхендж. Рим бе наистина великолепен град. Вече цяла седмица бяха тук — слухтяха и събираха информация. Беше съвсем различно от Египет. В началото Донхад не можеше да открие основната разлика, но един ден, докато наблюдаваше как група роби строят акведукт на един от хълмовете, изведнъж й светна пред очите.

— Те напредват — произнесе тя и улови Гуалкмай за ръката, за да му привлече вниманието.

— Накъде? — попита той.

— Хората. Помисли си само. Този град, Империята според разказите съществуват едва от петстотин години. Египет просъществува пет хиляди години, но нищо не се променяше. Посещавахме го на няколко пъти през периоди от по хиляда години и всичко си бе същото.

— Но нали построиха Голямата пирамида! — рече Гуалкмай.

— Да, така е, но само защото разполагаха с плановете на Росту. Дори не знаеха какво строят и едва не загинаха заради него. — Тя разпери ръце. — Виж това място — то не е дело на аирлианците. Всичко е постигнато от хората. От човешкия дух и разум.

— Но все още не ги бива да правят оръжия — въздъхна Гуалкмай.

Донхад го сръга в ребрата.

— Добре де, добре — засмя се той. — Кажи ми каква е разликата? Какво искаше да кажеш с това „те напредват“?

— В Египет животът беше цикличен — обясни Донхад. — Раждане, живот, смърт, раждане… Времето бе кръгло. Тук то е линейно. Погледни ги! — Тя отново посочи робите. — Колко време според теб ще им отнеме да завършат акведукта?

— Петдесет години, за да стигне другия край на долината — сви рамене Гуалкмай.

— Което е повече от средната продължителност на живота за тези хора — посочи Донхад. — Значи вече гледат отвъд пределите на своя живот. Затова ти казах, че времето е линейно. Най-сетне се развиват сами.

— И кога ще започнат да правят качествена стомана?

Донхад се извърна със зачервено лице. Гуалкмай я погледна и избухна в смях.

— Добре, предавам се. Нека да им отнеме толкова време, колкото е необходимо. Стига аирлианците да не се събуждат. А после един ден ние ще дойдем и ще им помогнем да се разправят с тях.

— Аирлианците може и да спят, но слугите им действат — припомни му Донхад.

— Сянката на Аспасия — досети се Гуалкмай.

— И ти ли си чул разни слухове?

— Да, как римляните започнали да разпъват на кръст пленниците. Обичаят се зародил в Юдея. Имало един пълководец, от когото всички се страхували. Наричали го с римското име Тацит, но сирийците и арабите под негова команда го кръстили Ал Иблис, което означава Злия.

— Значи сме чули едни и същи неща — кимна Донхад. Двамата се бяха разделили за няколко години, за да съберат повече информация от различни места.

— Мисля, че е дошло време да се отправим на юг — заяви Гуалкмай.

— Знам един кораб, който скоро тръгва за Юдея — кимна Донхад.

 

 

Йерусалим

 

Обсадните кули бяха по-високи от външните стени на града — голямо инженерно постижение от страна на римляните. Дори Сянката на Аспасия бе принуден да признае, че тези хора знаеха как да строят военни машини. Възползвайки се от по-високото си положение римските лъконосци и катапулти успяха да прочистят стената от защитниците. Веднага след това в подножието й бе докаран таран, с който започнаха да подкопават основите.

Равномерното блъскане на тарана дразнеше Сянката на Аспасия, а нямаше и ароматизирана вода, за да прогони миризмата. Той си припомни за стотиците пленници, които му бяха докарали. Всеки от тях бе подложен на невероятни изтезания, но никой не отрони и думичка за Граала. Мълчаха, не знаеха или пък Граалът си кротуваше в подземията на Храма, очаквайки Сянката на Аспасия да го вземе.

Чу вик откъм предните линии и излезе от шатрата да види какво става. Веднага разбра причината за вълненията — във външната стена зееше отвор, през който вече нахлуваха легионери.

Краят беше близо.

Сянката на Аспасия извика на един от помощниците си да му донесе ризницата.

 

 

Истината беше, че жителите на града бяха на предела на своите сили. От известно време страхът бавно и неумолимо си проправяше път в душите им. Юдеите зад стените на Йерусалим се молеха денем и нощем на своя бог за помощ, но досега молитвите им бяха докарали само повече римляни и по-малко храна.

Още щом чу писъците и виковете откъм външната стена, примесени с кресливите заповеди на римските офицери, Йосиф Ариматейски вече знаеше какво се е случило. Беше в напреднала възраст, почти старец и не беше сигурен дали тялото му ще издържи още дълго изпитанията, на които го подлагаше. Когато крясъците долетяха до ушите му, бе поседнал върху една рухнала колона във вътрешната зала на Соломоновия храм.

Живееше в Йерусалим от много години. От твърде много години. Мнозина шепнеха зад гърба му, че тази необяснима продължителност на живота е подозрителна. Никой не знаеше колко лета и зими е виждал, защото никой в града не се бе родил преди него. Йосиф помнеше добре всички тези години. Беше на седемдесет и четири, макар да изглеждаше на четирийсет. Малцина доживяваха такава възраст в тези смутни времена, но той дължеше на научни познания, с каквито хората още не можеха да се похвалят. Йосиф Ариматейски бе удължил живота си благодарение на Граала. Не по обичайния начин — с камъните и аирлианската технология, вложена в него. Не, Йосиф бе пил от Граала, но не вино, а няколко глътки кръв — от човека, пред когото сега мнозина се прекланяха като пред бог.

Онзи същият, когото по-късно римляните убиха. Разпънаха го на кръст и го оставиха да умре. Но той не издъхна, въпреки че според римските патрули, които дежуреха денем и нощем, това беше неизбежно.

Йосиф бе подкупил един от легионерите и бе получил тялото на Исус. Само на шепа хора бе разкрил какво бе станало след това, но слуховете, които се разпространяваха, скоро се превърнаха в легенди и накрая в религиозни вярвания. Йосиф нямаше нищо против, защото никога досега не бе срещал човек като Исус, нито вярваше, че ще срещне отново.

Той бе получил от Исус важна задача — да пази Граала, чашата, от която бяха пили всички присъстващи на последната вечеря. В началото задачата не изглеждаше особено трудна — той отнесе Граала в Храма и го скри в тайника. Изминаха няколко спокойни десетилетия, през които не се случи нищо. Но сетне избухна въстанието и към града се приближиха римляните. Започнаха да пристигат обезпокоителни слухове за командира на Двайсети легион, когото римляните познаваха като Тацит, а арабите наричаха Ал Иблис. Сянка. Йосиф не се съмняваше какво ще потърси това зло същество, когато влезе в Храма.

В каменните стени отекнаха стъпки, които се приближаваха. Йосиф Ариматейски се надигна с огромно усилие. Колоната, върху която седеше, бе съборена при едно от многото нашествия — на вавилонци, сирийци и какви ли още не. Но никой досега не бе успял да се добере до Граала.

В стаята влезе висок мъж, стиснал в ръцете си окървавени мечове. На колана му се поклащаше кожена кесия.

— Римляните пробиха стената — обяви той.

— И това римска кръв ли е по мечовете ти, Елиазаре?

Елиазар бен Яир го погледна втренчено.

— Не, не е. Това е кръвта на онези, които убиха чичо ми.

Йосиф Ариматейски въздъхна.

— Значи дори когато римляните нахлуват в града, вие продължавате да си уреждате личните сметки.

— Отдавна чаках сгода да се разплатя — заяви мрачно Елиазар.

Той смъкна кожената кесия от колана си и я отвори. Вътре имаше отрязана глава. Йосиф я позна, въпреки че лицето бе сбръчкано и окървавено — на предводителя на една от фанатизираните групи, която бе убила преди месец от засада чичото на Елиазар.

— И сега какво ще правиш? — попита Йосиф.

Елиазар сви рамене.

— Сега всички ни чака една участ — смърт от ръцете на римляните. Но поне ще избием колкото можем от тях.

— Знаеш ли защо те повиках тук?

— Дойдох, защото ти спаси чичо ми Юда. Длъжник съм ти — затова съм тук.

— Значи ще направиш онова, за което те моля?

Елиазар се поколеба.

— Не искай от мен да погазя честта си.

— Не искам това — отвърна Йосиф Ариматейски. — Напротив, оказвам ти голяма почит.

— Каква е тя?

Йосиф отиде в дъното на помещението, където плътно подредените камъни оформяха основата на стената на Храма. Той извади един пръстен и го пъхна в тесен процеп. Огромен каменен блок се отмести безшумно назад и встрани и зад него се показа тъмен проход. Йосиф взе факлата, която бе приготвил, и кимна на Елиазар да го последва. Озоваха се в нисък коридор. Елиазар вървеше мълчаливо, въпреки че не знаеше къде отива. Той бе смел мъж, свикнал на всякакви изпитания.

Спуснаха се по каменни стъпала и се озоваха върху скалистото плато, на което преди много години бе издигнат Храмът. Никой не знаеше за съществуването на тунелите в скалите, прокопани с нечовешки усилия в самото начало на строежа. От своя баща, шейсет и четвъртия уаджет на Йерусалим, Йосиф Ариматейски бе научил, че всички копачи са били избити след завършването на работата. Йосиф бе шейсет и петият уаджет от началото на еврейското преселение.

Продължиха навътре в тунелите, където въздухът ставаше все по-хладен. Най-сетне Елиазар не издържа и попита:

— По някой от тези тунели може ли да се напусне градът?

Йосиф Ариматейски знаеше какво го интересува — дали би могъл да се измъкне заедно със своите сподвижници преди римляните да завладеят Йерусалим напълно.

— Не. Не и оттук — отвърна той.

— Но сигурно има тунел, който води вън от града?

— Има — Йосиф бръкна под наметалото си и извади един папирус. — На тази карта ще го намериш.

— А сега къде отиваме?

— Тук — рече Йосиф тъкмо когато се изправиха пред задънена стена. Йосиф допря пръстена в основата й и тя се отмести. Той наведе глава и прекрачи прага на помещение, издълбано в скалите. Елиазар ахна, като видя купища злато и скъпоценности.

— Част от съкровищата на цар Соломон — обяви Йосиф Ариматейски.

— Част?

— Повечето бяха отнесени от сина му, когато отпътува за Африка. Скрити са на друго място.

— И кое е то?

— Не зная — повдигна рамене Йосиф Ариматейски. — Той отнесе и кивота.

— Твърде късно е да подкупваме римляните — заяви Елиазар, но се наведе и загреба шепа жълтици. — Сега вече сами могат да си ги вземат.

— Римляните никога няма да открият това място — рече Йосиф.

— Тогава защо ме доведе тук?

— Не е заради богатствата — отвърна Йосиф. Той се приближи до един каменен пиедестал, на който бе поставен покрит с бяла кърпа предмет. Йосиф свали кърпата и разкри златна чаша. — Искам да отнесеш с теб този предмет, когато напускаш града.

— Граалът! — прошепна Елиазар и пристъпи към пиедестала. — Мога ли да го докосна? Казват, че всеки, който го пипне, ще умре.

— Дори може да го вземеш — рече Йосиф.

Елиазар вдигна чашата.

— Доста тежи.

— И то по различни начини.

— Но защо ми го даваш? — попита Елиазар, неспособен да откъсне очи от златния съд.

— Защото искам да го запазиш. Римляните няма да останат вечно в Юдея. Можеш да го върнеш тук, когато отново стане безопасно.

— Но къде да го отнеса? Римляните са навсякъде.

— В Масада.

— Старото скривалище на Ирод! Римляните дълго време имаха там лагер. Сега е опразнен, но лесно могат да ни намерят.

— Никой няма да ви намери — успокои го Йосиф Ариматейски. — А дори и да ви обкръжат, до върха води само една тясна пътека. Не могат да ви надвият със сила.

— Ще ни обсадят и ще ни оставят да умрем от глад.

— Не се безпокой и за това. Аз съм богат човек. Предвидих, че ще дойдат и такива дни и се погрижих да направят складове с припаси на Масада. Можеш да изкараш там много години. Повече, отколкото биха издържали римляните долу.

Елиазар потъна в размисъл.

— Добре, ще го направя — рече накрая.

— Тръгвай тогава. Нека Господ Бог е с теб. А това го остави — добави Йосиф Ариматейски и посочи кожената кесия.

Елиазар повдигна рамене и остави кесията на земята.

След като излезе, Йосиф Ариматейски се отпусна с въздишка върху купчина чували, натъпкани със златни монети. Имаше нужда да си почине, преди да се заеме със следващата част от своя план.

 

 

Улиците бяха окъпани в кръв. Сянката на Аспасия проникна в града през отвора в крепостната стена, следвайки пътеката на смъртта, която бяха оставили след себе си неговите войници по пътя към Храма. Всъщност войниците трябваше да се насочат към градските стени и да ги отворят, но не това им бе заповядал техният пълководец Тацит. За него имаше друга, по-важна задача от превземането на Йерусалим.

По улиците се въргаляха трупове на мъже, жени и деца. Бяха избити от войниците му — беше наредил да не се вземат пленници. Нямаше време за това. Тези хора сами си бяха избрали съдбата и сега трябваше да приемат последствията.

Не след дълго Сянката на Аспасия чу шум от борба. Помнеше добре тази улица. Почти нищо не се бе променило от времето, когато бе помагал на Соломон в изграждането на Храма. Той сви зад ъгъла и откри, че легионерите му са вкопчени в свиреп бой с юдеите. До самия Храм оставаха само три пресечки.

Сянката на Аспасия отстъпи незабелязано назад и хлътна в странична уличка. Скри се в двора пред къщата на местния ковач, но изведнъж някакво движение привлече вниманието му — в ъгъла се бе спотаила жена, стиснала в прегръдките си малко дете. Сигурно мъжът й бе с останалите защитници на Храма. Интересен избор, помисли си Сянката — църквата е по-важна от семейството. Той се усмихна и се приближи към жената.

— Не се плаши — рече й спокойно.

Жената го разглеждаше боязливо, притиснала детето към гърдите си. Все така усмихнат, Сянката на Аспасия замахна — прониза детето, острието хлътна в гърдите на жената. Изпита удоволствие от изненаданото й изражение, докато се свличаше, без да изпуска рожбата от прегръдките си.

Сянката на Аспасия изтича до наковалнята в средата на двора. Металната й повърхност бе нащърбена от дългите години употреба. Той прибра меча, обгърна с ръце основата на наковалнята и я повдигна. С нечовешки усилия я отмести от каменната й основа и я прекатури встрани. След това свали медальона от шията си и го положи в центъра на плочата. Тя се приплъзна и отдолу се показа тъмен отвор.

Огледа се, за да провери дали няма и други нежелани свидетели, и скочи в отвора. Долу отново пъхна медальона в една цепнатина и плочата се върна на мястото си.

Сянката на Аспасия се спусна по стълбите и продължи нататък през тунела. Познаваше добре този проход, тъй като го бяха прокопали по негово нареждане, а след това собственоръчно бе избил копачите. Стигна до разклонение и свърна към Храма.

Тунелът, който бе избрал, бе изсечен в скалите. Скоро Сянката на Аспасия достигна пределите на Храма, но продължи нататък. Когато наближи стаята, където се пазеха съкровищата на Соломон, той отново извади меча. Отвори тайната врата с медальона и пристъпи в съкровищницата. Знаеше, че уаджетите може да са му устроили засада.

Но в стаята нямаше никого. Върху каменния пиедестал бе положен предмет, покрит с бяла кърпа. Сянката на Аспасия не се подвоуми и за миг. Той прекоси стаята и дръпна покривалото.

Дъхът му секна.

Върху пиедестала имаше отрязана глава. Сянката на Аспасия познаваше това лице. Беше на водача на фанатиците, кръвен враг на друг знатен гражданин — Елиазар бен Яир, човек, когото римляните издирваха.

Как би могъл Елиазар да проникне в това място и да вземе Граала, чудеше се Сянката на Аспасия, докато напускаше съкровищницата. Отговорът дойде от само себе си — проклетият уаджет му бе помогнал.

Сянката на Аспасия знаеше, че има няколко тунела, които водят извън града. Нямаше никакво съмнение, че Елиазар е избрал един от тях и отдавна е напуснал Йерусалим.

Сянката на Аспасия се върна обратно, изкатери се по стълбата и излезе в двора пред къщата на ковача. Затвори каменната плоча и върна наковалнята на мястото й. Сетне спря и се ослуша. От улицата долитаха ужасените писъци на жертвите. Чуваха се дрънкане на оръжие и топуркане на крака откъм градската стена. Битката за Йерусалим бе към своя край.

И по-късно може да се проследи и намери Елиазар, реши Сянката на Аспасия и извади меча. Първо щеше да помогне в проливането на кръвта.