Робърт Дохърти
Легендата (12)

12.

1500 г.пр.Хр., Пустинята източно от Гиза

 

— Изглежда фараонът е променил намеренията си — рече Гуалкмай, докато наблюдаваха колоната, която се бе проточила на много километри през пустинята, вдигайки гигантски облак от прах.

Намираха се на три дена път от Гиза, бяха напуснали плодородното поречие на Нил и сега навлизаха в пустинята, но според Гуалкмай се движеха твърде бавно.

Мойсей водеше колоната от юдеи, зад него бяха четиримата носачи с кивота. Движението изглеждаше хаотично — пъстра смесица от мъже, жени, деца и животни, едни въоръжени, други нарамили покъщнина. Всички бяха изплашени, но следваха мъжа, който ги бе спасил от робство.

— Кога ще ни настигнат? — попита Донхад.

Гуалкмай извърна поглед към втори облак на известно разстояние зад тях.

— Струва ми се, че са прекалено самоуверени.

— Защо мислиш така?

— Защото дори не бързат. Сякаш знаят, че плячката няма да им се изплъзне. Освен това изглежда фараонът е решил да прати само пехота. Сметнал е, че няма нужда да прибягва до главните си ударни сили — колесници и конница. Знаеш ли, ако ни нападнат, от тази пасмина няма да остане нищо.

— Поне още два дни ще трябва да вървим през пустинята — рече Донхад. — Може пък да успеем да се прехвърлим от другата страна преди египтяните да ни застигнат.

Гуалкмай поклати глава.

— Казах ти вече — юдеите са пасмина. Няма да издържат и един час, ако египтяните ни нападнат. Пък и дори да успеят, ще дойдат още подкрепления от север и ще ни отрежат пътя.

— Не е необходимо да задържаме прохода — посочи Донхад. — Във всеки случай не и с въоръжена сила. Има и други начини.

— И сигурно няма да ми кажеш какви са — подсмихна се Гуалкмай.

— Още не — рече тя. — Но ще ти покажа.

— Каквото и да си намислила, гледай да свърши работа, инак юдеите са обречени.

 

 

На юг се простираше Червено море, а на север бе Средиземно. Точно пред тях се бе ширнало плитко езеро, което местните наричаха Горчиво море, или Морето на тръстиките. На някои места водите му достигаха едва три метра дълбочина. Имаше множество пясъчни острови, заобиколени от високи тръстики. В най-широката си част Горчиво море не надхвърляше двайсет километра от Египет до Синайския полуостров.

Това бе единственото място, през което можеха да напуснат Египет. На север сушата се охраняваше от нагъсто построени укрепени постове, в които фараонът бе разположил подсилени гранични гарнизони. А за да прекосят Червено море, им бяха нужни кораби, с каквито не разполагаха. Вървяха по тесен песъчлив провлак през Горчиво море, който в най-широката си част не надхвърляше десет метра. Провлакът бе спомен за времето, когато тук бе прелетял аирлианският кораб-майка, оставяйки след себе си права като черта диря.

Както обикновено Гуалкмай и Донхад бяха на опашката на колоната. И двамата поглеждаха с безпокойство към втория прашен облак, който се приближаваше зад тях. Намираха се на мястото, където пясъчният провлак опираше в египетския бряг.

— Ето там — посочи й Гуалкмай. Над една дюна се бяха показали няколко човешки фигури. — Това е предният отряд. Кавалерия.

Гуалкмай погледна през рамо. Челото на юдейската колона бе стигнало отсрещния бряг на Морето от тръстики, но останалата част се бе проточила по цялото протежение на провлака. Гуалкмай изруга тихо на местен език.

— Успокой се — рече му Донхад. — Всичко съм предвидила.

Гуалкмай оглеждаше местността с преценяващ поглед.

— Бих могъл да задържа провлака за известно време с малка група отбрани мъже. Хора, които знаят, че отиват на смърт. Ще ти дам огърлицата и после…

— Успокой се — повтори Донхад. — Нали ти казах, че имам план. Не е необходимо да се прибягва до подобни драматични решения.

— Само че не искаш да ми кажеш какъв е този план.

— Шшшт — тя постави пръст на устните му. — Скоро луната ще изгрее и ще стане светло като ден.

— И?

— Защо според теб прекарах цяла седмица в пустинята, преди да се срещнем с Мойсей?

— Знам ли?

— Заради плана. Виж — тя посочи към езерото.

— Какво да гледам?

— Това езеро е свързано с Червено море в южния си край. Всъщност то е по-скоро устие, отколкото езеро, което означава, че се влияе от приливните вълни. А точно това ни трябва.

Гуалкмай обмисли чутото в продължение на няколко секунди.

— Но провлакът е по-висок от вълните. Погледни — вижда се докъде най-високо са стигали.

— Да, в повечето случаи. При нормална височина на вълните. Но тази нощ се очаква пълнолуние. Приливът ще е много по-голям. — Тя бръкна в раницата си и извади няколко пакета с експлозив. — Ела да ми помогнеш.

 

 

Гуалкмай бе пресипнал. От няколко часа крещеше на юдеите да побързат, но сякаш никой не го чуваше. Накрая изгуби търпение, метна една старица на рамо и я понесе напред, придържайки я с една ръка, докато с другата шибаше натоварените с покъщнина животни.

Когато най-сетне стигна до отсрещния бряг, той предаде старицата на изморените й роднини и се върна обратно. Предният отряд на фараона бе спрял на египетския бряг в очакване да пристигнат главните сили. Гуалкмай знаеше, че това е грешка — сега египтяните бяха изгубили инициативата. Но войниците на фараона вероятно нямаха особено високо мнение за своя противник и бяха уверени, че лесно ще го надвият. Нищо чудно, като се имаше предвид в какво състояние бе юдейската колона.

— Ти си знаела, че ще ни преследват, нали? — обърна се той към Донхад.

— Не бях сигурна, но предполагах.

— Ето ги, идват — вдигна ръка Гуалкмай.

Предната част на египетските сили бе стъпила на провлака. Останалите ги последваха с бърз ход.

Донхад и Гуалкмай поеха обратно, докато се отдалечиха на около петстотин метра от Синайския бряг. Бяха заръчали на Мойсей да поведе юдеите право в пустинята, колкото се може по-далече от водата. Последните юдеи бяха на около километър от тях, когато египтяните доближиха Синайския бряг.

Донхад извади черната сфера от раницата си и я стисна с влажни от пот пръсти. По повърхността й светеха няколко хексагона със старорунически обозначения.

— Само кажи кога — рече тя на Гуалкмай, уповавайки се на инстинкта му на воин за избор на най-подходящия момент.

Гуалкмай държеше в ръцете си лък с опъната тетива. Той повдигна бавно оръжието и стрелата литна почти безшумно към своята цел. Острието й попадна право в гърлото на първия египтянин от колоната и се заби надълбоко. Мъжът падна и от разкъсаната му артерия рукна кръв. Предната част на колоната спря, но войниците отзад продължаваха да притискат спрелите. Настъпи суматоха, чуха се изплашени викове, заповеди на командири. Конете в колесниците пръхтяха възбудено и тъпчеха пехотинците.

— Сега! — извика Гуалкмай.

Донхад натисна един хексагон.

Десетина експлозива, подредени в началото на провлака в разстояние на петнайсетина метра, се възпламениха едновременно. Водата, разделяна от провлака в продължение на хилядолетия, започна да нахлува. Навлечени с доспехи и натоварени с оръжия, египтяните във водовъртежите нямаха никакви шансове. Приливната вълна ги помете за секунди. Другите зад тях захвърлиха оръжията и побягнаха. А малката група, останала на провлака, побягна право срещу Гуалкмай и Донхад. Войниците размахваха изплашено ръце, но Гуалкмай не се трогна. Той вдигна отново лъка и започна да пуска една след друга стрелите по възможно най-бързия начин. Около десетина египтяни паднаха покосени, а останалите бяха настигнати от мътните води. Само след няколко минути Горчиво море заля напълно пясъчния провлак. На мястото, където бе потънала цяла една армия, се виждаха само жалки останки — колчани със стрели, копия, тръстикови доспехи. Сякаш армията на фараона никога не бе съществувала.

— Съмнявам се, че ще ни преследват повече — промърмори Гуалкмай, докато мяташе лъка на рамо.

Донхад мълчеше. Имаше унил вид. Гуалкмай забеляза колебанието й.

— Трябваше да го направим.

— Зная. — Но тя все още не помръдваше.

— Ще има още много жертви.

— И като ми го казваш, трябва да се почувствам по-добре, така ли?

— Казвам ти го, за да осъзнаеш, че нямаме друг избор.

— Зная, че нямаме. Но не мога така лесно да прежаля жертвите, защото ние не сме като аирлианците. Ние сме хора — трябва да бъдем човечни.

 

 

Имаше и трети свидетел на унищожаването на цяла армия. Тялото му бе човешко, но имаше аирлианско съзнание. Той обаче — за разлика от Донхад — не бе потресен ни най-малко от ужасната картина. Беше се увил в дълго пустинно наметало и се спотайваше върху една по-висока дюна насред Морето на тръстиките. Цял ден бе наблюдавал преминаването на колоната.

Сред бедуините бе известен като Ал Иблис, Злия. Някои твърдяха, че не е човек, а демон, и донякъде бяха прави.

Той беше Сянката на Аспасия и идваше от подземията на планината Синай.

Беше се събудил, както бе програмирано, хиляда години след като Аспасия си бе тръгнал. Оттогава се скиташе по света и го опознаваше. Беше се превъплъщавал много пъти, използвайки аирлианската технология за прехвърляне на съзнанието в ново тяло. Първоначално притежаваше личността на Аспасия, но натрупаният впоследствие опит бе започнал да го променя и въпреки че все още бе верен на своя господар, сега личността му бе променена и покварена.

Ето защо Сянката на Аспасия избухна в зловещ смях, докато наблюдаваше изтребването на египтяните. Познаваше добре както единия, така и другия народ. Но не знаеше нищо за двамата, които бяха организирали засадата. Мъж и жена, които очевидно имаха достъп до аирлианските уреди, каквато бе малката черна сфера в ръката на жената и експлозивите, заровени в пясъка.

Юдеите бяха странен народ. Много години бе наблюдавал малкото им царство на брега на морето. Хора, които вярваха в пророци и в един бог — наистина странно съчетание, каквото досега Сянката на Аспасия не бе срещал. След като египтяните ги бяха завладели, Сянката на Аспасия се успокои, че този малък проблем е решен от само себе си, очаквайки опасното племе да бъде поставено на колене.

Но сега юдеите отново бяха свободни, а тези двамата очевидно знаеха много неща за аирлианците. Каквото и да означаваше всичко това, беше знак за опасност. А Сянката на Аспасия бе оставен да се скита по света тъкмо за да се справя с подобни опасности.

Ето защо когато и последните юдеи се изгубиха зад близките хълмове, той ги последва незабелязано.

 

 

Донхад и Гуалкмай вървяха в опашката на колоната. Оставиха на Мойсей да води своя народ из пустинята. Гуалкмай нямаше търпение да се върнат на кораба, но Донхад не смееше да изостави Граала. Тя си даваше сметка, че Гуалкмай е прав — все още бе твърде рано за да използват Граала за своите планове, — но изпитваше някакво странно влечение към това могъщо творение на една чужда цивилизация. След всички ужасни събития, на които бе станала свидетел — както на своя роден свят, така и на Земята, — тя чувстваше, че Граалът е едничкият начин да наклонят везните в своя полза.

Трябваше да победят аирлианците, без да се стига до разрушаването на цялата планета. Трябваше да задържат Граала. И разбира се — да не привличат вниманието на аирлианците и на Гъмжилото. Тогава може би това щеше да е първата планета, населявана от безсмъртни човеци. Такива мисли витаеха в главата й, докато крачеше из пустинята към земята, която Мойсей бе обещал на своя нов народ.

Но дори сега имаха работа. Вечер обикаляха из лагера, заслушваха се в разговорите на хората, преценяваха ги и търсеха. Трябваше им Наблюдател, който да държи под око кивота и Граала, когато тези два предмета вече не се намираха в обсега на Наблюдателя от Гиза. След около две седмици най-сетне се спряха на един млад мъж, който им се стори подходящ. Беше от малцината, които подлагаха на съмнение проповедите на свещениците за новия Господ Бог — както и за останалите богове, пред които се прекланяха някои от юдеите. Освен това хранеше известни подозрения спрямо Мойсей. Отведоха го в пустинята и в продължение на три дни разговаряха с него като подготовка за новата роля, която смятаха да му отредят. През първите два дена той отказваше да повярва на разказите им за аирлианците, Атлантида и Гражданската война, докато накрая Донхад не му демонстрира действието на някои аирлиански устройства. Отведоха го по-надалеч от лагера, където тя постави насред пясъците експлозив и го взриви дистанционно. Това се оказа достатъчно да го убеди, че макар двамата да не са богове, притежават сила, равна на тази на небесните пратеници.

Дадоха му пръстен на уаджет, снабдиха го с толкова информация, колкото сметнаха за нужно, включително и за местоположението на щаба на уаджетите в Авалон, където трябваше да праща редовни доклади. Донхад бе открила, че хората умеят да се организират, когато им бъде поставена ясна и точна задача, цел на живота, и тя се стараеше да се възползва от тази тяхна черта. Също както и от склонността им да се уповават на религията — склонност, от която се бяха възползвали аирлианците. Все още не знаеше дали това желание да се вярва в нещо по-голямо от обикновените човешки способности бе спонтанно възникнала особеност на човешкия род, или бе съзнателно заложено от самите аирлианци. В края на краищата реши, че това няма значение — щом съществуваше и можеше да се вгради в плановете й.

А в лагера страховете на хората непрестанно нарастваха. Юдеите се бояха, че египтяните ще ги последват отново, за да ги върнат към робството. Това бе причината да изберат най-дългия и криволичещ път, който достигаше чак до южната част на Синайския полуостров — максимално далече от египетските укрепени постове.

Скоро Гуалкмай започна открито да недоволства от тази загуба на време. Непрестанно повтаряше, че пребиваването в пустинята е опасно и за двама им. Между юдеите вече се бяха образували враждуващи фракции, нещо типично за този народ, който всъщност се състоеше от дванайсет различни племена. За да запази властта си, Мойсей пусна слуха, че е син на юдейска робиня. Подобно политиканстване беше отвратително според Гуалкмай, още повече че Донхад не можеше да му даде убедителна причина за оставането им в тази безлюдна и сурова страна.

Два месеца след като напуснаха Египет, юдеите се разположиха на лагер край малък оазис. Храната бе на привършване, което беше допълнително изпитание за всички, тъй като още преди да потеглят на изнурителното пътешествие бяха преживели суша и глад. Гласът на недоволството растеше не с дни, а с часове.

— Вече наистина е време да се връщаме на кораба — заяви Гуалкмай. И двамата бяха облечени в бели туники, превързани на пояса с въжета. Стояха на един хълм в източния край на оазиса. Оттам се виждаше южният край, където се бе разположил Мойсей и свитата му. — Чака ни дълъг и тежък път — добави Гуалкмай, когато забеляза, че Донхад не го слуша. — А аз съм изморен.

Това привлече вниманието й.

— Какво искаш да кажеш? Все още имаме млади и силни тела, как може да си…

— Изморен съм — повтори той и повдигна рамене. — Не зная какво ми е, но никога досега не съм се чувствал толкова слаб.

— Да не си болен? — Тя се надвеси към него и се вгледа в лицето му. Беше се изплашила. Спомни си за преживяното последния път в Авалон.

— Не мога да определя — рече Гуалкмай. — Мъчи ме постоянно безпокойство и безсъние. — Той кимна към хората, събрани около Мойсей. — Онези там не могат да се разберат откъде изгрява слънцето, а какво остава за посоката, в която да продължат. Не виждам голяма надежда да открият храна из тия пущинаци.

— Ако си тръгнем, какво ще стане с Граала?

— Направихме каквото ни беше по силите. Останалото ще свърши юдейският уаджет. Граалът и кивотът ще се превърнат в легенда от миналото, но по-важното е, че аирлианците и техните слуги няма да ги получат. Може би дори ще е по-добре, ако двамата с теб не знаем къде са. Така няма да се изкушаваме да ги използваме. Нали се разбрахме да блокираме предаването на тази информация при следващата регенерация.

Това бе аирлианска технология за съхраняване и опазване на важна информация, която би могла да попадне при Гъмжилото.

— Май засега ще трябва да изоставиш мечтата си — продължи Гуалкмай. — От самото начало знаехме, че ще трябва да измине ужасно много време, преди да настъпи часът да прогоним оттук аирлианците. Досега се справихме чудесно — особено когато предизвикахме Гражданската война, която доведе до разрушаването на Атлантида. Дори взехме Граала. Но дойде време да оставим историята да се развива по естествен път. Пък каквото е писано, да става. — Той кимна към юдеите.

— Прав си — съгласи се Донхад. — Време е да си вървим.

 

 

Сянката на Аспасия изпрати с поглед двете загърнати в бели наметала фигури, които се отдалечаваха през пустинята на север. Все още не знаеше кои са тези опасни непознати. Беше чул слухове за някаква група уаджети, които следели действията на аирлианците още от времето на Атлантида. Техен представител имаше и в Гиза, но Сянката на Аспасия го смяташе за маловажен и досега не се бе занимавал с него. Може би тези двамата също бяха уаджети. Ако е така, не се ограничаваха само с наблюдение. Кражбата на Граала от Архиварната бе истински подвиг, макар и лишен от смисъл. Сянката на Аспасия бе готов във всеки един момент да им противодейства.

Веднага щом двамата непознати се изгубиха в мрака, той проводи в юдейския лагер свой човек — бедуин, когото бе вербувал преди много години. Предаде му послание за Мойсей и знак, с който да привлече вниманието на юдейския водач.

 

 

От известно време Мойсей живееше с убеждението, че е допуснал грешка. По-добре да си беше останал управник на Мидия, вместо да се занимава с този неблагодарен народ. Винаги бе смятал юдеите за единни, а се оказа, че народът им е съставен от дванайсет различни племена. Беше почти невъзможно да накара повече от двама племенни старейшини да се съгласят по някой въпрос, а какво оставаше за дванайсетте. Всяко решение изискваше нови събрания, караници и разногласия.

Водеше ги по дълъг и криволичещ маршрут не само защото се боеше от египтяните, а и защото знаеше, че в Палестина ги чакат нови изпитания и искаше до пристигането там юдейският народ да бъде единен и сплотен.

Този ден най-важният въпрос, който обсъждаха, бе храната. Юдеите бяха потеглили с оскъдни припаси, а по пътя нямаше откъде да ги попълнят. Двамата непознати, които стояха в основата на този план — Гуалкмай и Донхад, — от известно време не се мяркаха.

Докато дванайсетте старейшини спореха гръмогласно, един от помощниците на Мойсей му пошушна, че отвън го чака един местен, който искал да разговаря с него. Доволен, че може поне за малко да се измъкне, Мойсей напусна шатрата и се приближи до бедуина.

— Господарю! — извика той и падна на колене при появата на Мойсей.

— Какво искаш?

Бедуинът се изправи и му подаде амулет. Върху него бе изрисувано око в пирамида — символът, който му бе показала Донхад.

— Уаджет ли си? — попита Мойсей.

— Не, господарю. Аз съм пратеник на оня, когото наблюдават уаджетите.

— Какво искаш да кажеш?

— Праща ме самият Господ Бог. Нося ви блага вест и надежда за спасение.

Мойсей забеляза, че бедуинът бе използвал „бог“ в единствено число.

— И кой е този бог, дето те праща?

— Единственият истински Бог — отвърна бедуинът. — Като знак на неговото благоволение към народа ти той ви е приготвил храна.

Това поне звучеше по-обнадеждаващо.

— И къде е тази храна?

— Ще ти покажа, а сетне можеш да отведеш народа си при нея. Но трябва да им кажеш, че им я праща техният Бог, защото иска да им помогне да прекосят пустинята. Но иска също така да Го почитат и да му се прекланят като на единствен Бог.

Мойсей кимна. Разбираше, че това е и начин да се обединят различните племена.

— И това ли е всичко?

— Иска да се срещне с теб и старейшините.

— Така ли? — Мойсей учудено повдигна вежди.

— Да. Но първо — храната. После ще дойда да ти кажа къде да се срещнеш с Него.

 

 

Храната наистина бе в изобилие и предизвика голяма радост у юдеите, които веднага повярваха, че Мойсей е избраник на Бога. За известно време препирните утихнаха. Лагерът бе преместен на мястото, което бедуинът посочи на Мойсей — далеч на юг, в подножието на две планини.

Трябваше им цяла седмица да си възстановят силите. Сетне бедуинът се появи отново — късно през нощта. Той нареди на Мойсей да повика четирима старейшини, да вземат кивота и да се изкатерят на планината. Мойсей се изненада, че бедуинът знае за кивота, тъй като се бе постарал да запази съществуването му в тайна. Бяха го скрили в голям дървен сандък, натоварен на каручка.

Мойсей заповяда да извикат четирима старейшини и им даде лаконични заповеди. Следващата вечер, веднага щом се стъмни, те взеха кивота и се отправиха към планината. Както им бе казал бедуинът, от подножието започваше тясна пътека, която се виеше нагоре по склона. На зазоряване бяха изкачили едва две трети от пътя. Малко след това достигнаха тясна клисура, където ги очакваха неколцина бедуини, облечени в черни наметала и въоръжени с дълги копия. Водеше ги онзи, който бе предавал инструкциите на Мойсей.

— Оставете кивота тук — заповяда той.

Юдеите с облекчение се освободиха от тежкия сандък.

— Последвайте ме — рече бедуинът.

Тръгнаха след него, а останалите бедуини ги последваха отзад. Стигнаха до висока скала, щръкнала право нагоре от склона. Бедуинът спря при подножието на скалата и пъхна знака с пирамидата и окото в една цепнатина. Юдеите се дръпнаха уплашено, когато в скалата се появи отвор, широк три метра и висок два. Един от тях дори понечи да побегне назад и мигом бе посечен от въоръжените бедуини. Останалите юдеи и Мойсей побързаха да последват водача. Вратата се затвори зад тях.

— Аз съм отмъстителен Бог.

Гласът отекна в мрака, усилен от голите каменни стени на помещението. На тавана блесна светлина, която озари една фигура в отсрещния край — висок мъж с черно наметало и вдигната качулка.

— Ако не ми се подчинявате, ще ви сполети участта на вашия другар.

Юдеите паднаха на колене и се проснаха по очи на пода. Мойсей се поколеба, сетне също застана на колене и сведе глава.

— Аз съм единственият Бог — продължи загърнатата фигура. — Ще ми се прекланяте и ще изпълнявате заповедите, които ще ви дам. Искам да запазите кивота, но никога няма да го отваряте. Смърт чака всеки, който дръзне да повдигне капака и да надзърне вътре. — Загърнатият се извърна и закрачи към вратата в отсрещния край на подземието. — Елате с мен. Ще ви покажа много чудни неща.

 

 

Сянката на Аспасия изпроводи със замислен поглед Мойсей и старейшините, които отнасяха кивота обратно надолу по пътеката към техния лагер. Сега те бяха Водачи, волята им бе пречупена от стража компютър, при който ги бе отвел.

За един кратък миг Сянката на Аспасия се бе изкушил да запази кивота и Граала, но знаеше, че за подобна постъпка неговият създател ще го унищожи. Всъщност това, което трябваше да направи, бе да върне кивота и Граала в Гиза, но тогава щеше да изгуби и малката надежда да се възползва от невероятните свойства на Граала. От известно време му бе омръзнала тази безкрайна игра на превъплъщения в служба на аирлианците. Вече познаваше достатъчно добре своя първообраз, за да храни каквито и да било илюзии за своята съдба, когато той един ден се завърне. Аспасия първо щеше да се освободи от него и чак тогава да се захване със своя отдавнашен враг Артад. А дори Артад да спечели, той също щеше да го унищожи. Ето защо Сянката на Аспасия градеше свои планове и като остави кивота и Граала на юдеите, той си осигури тайна вратичка, в случай че възникне необходимост да прибягва до нея.

Беше втълпил на Мойсей и юдейските старейшини, че трябва да опазят кивота на всяка цена. Освен това бе усилил вярата им към техния нов единствен Господ Бог. Религията, както отдавна бяха открили аирлианците, бе сигурен начин да държат хората в подчинение и Сянката на Аспасия нямаше нищо против да се възползва от това преимущество.

 

 

— Засега всичко върви според плановете — говореше Гуалкмай, докато се събличаше за поредния продължителен хибернационен сън. Дълъг белег пресичаше дясната му ръка от рамото до предмишницата — спомен от една битка с галите, които им бяха устроили засада в гората.

Донхад кимна.

— Аирлианците вече не притежават Граала. Това е огромна крачка напред. Но сега се безпокоя за Мойсей и юдеите…

Гуалкмай постави пръст на устните й.

— Тихо. Не искам да отнасяш тревогите в сънищата си. Инак ще ги прехвърляш в ума си отново и отново, докато спиш. — Той я взе на ръце и я понесе към пилотското кресло.

 

 

Мойсей не можа да доживее до обетованата земя, която бе обещал на юдеите. Сянката на Аспасия научи за смъртта му от един от своите шпиони бедуини, които бяха проследили юдеите до Палестина. Но все пак дванайсетте племена се бяха обединили под неговото водачество, а старейшините се бяха върнали от планината с несъкрушимата вяра, че съществува само един Бог и че трябва да живеят според Неговите закони. Хората обичаха да им бъдат определяни правила — това качество им бе оставено в наследство от аирлианците.

Тяхното малко царство не само оцеля, но и скоро показа белези на процъфтяване. Безрезервната им вяра в единствения Господ Бог ги дари със сила и целеустременост, която бе огромно предимство спрямо останалите народи. Сянката на Аспасия можеше да е доволен — поне за известно време кивотът и Граалът щяха да бъдат в сигурни ръце.

Което, разбира се, не означаваше, че той ще се откаже от осъществяването и на останалите си планове.