Робърт Дохърти
Легендата (15)

15.

521 г.сл.Хр., Авалон

 

Половин дузина трепкащи свещи озаряваха помещението и го изпълваха с миризмата на разтопен восък. Човекът, който седеше до масата, бе загърнал мършавите си рамене с одеяло. Беше едва трийсетгодишен, но животът в подземията бе оставил неумолим отпечатък върху тялото и лицето му. По скулите му премина нервен тик, докато прелистваше с разтреперани ръце книжата, разпилени на дървената маса пред него.

Четенето бе основното му занимание. Покрай стените на пещерата бяха подредени рафтове, натъпкани с документи — от папирусови свитъци до разръфани тефтери. Доклади от различни краища на света, изписани на всевъзможни езици, които мъжът познаваше добре.

Името му беше Мерлин. Беше прекарал детството си в едно мочурище недалеч оттук само с майка си. Един ден, когато бе на дванайсет, в колибата се появи баща му, когото не бе виждал досега. Той отведе Мерлин със себе си в една пещера и му каза, че ще бъде новият Наблюдател на Авалон, една особено важна служба.

Мерлин не беше впечатлен нито от баща си, нито от службата.

Докато не откри стаята с книжата.

Баща му бе умрял по-малко от година след като го доведе в Авалон. Мерлин го погреба на един от склоновете на хълма, където бяха подредени гробовете на предишните Наблюдатели. Вече знаеше, че един ден и неговият гроб ще се нареди до техните.

Мерлин прегледа отново документа, изписан със старорунически знаци. В него се разказваше за Първата сбирка и за решението да се наблюдават аирлианците и техните слуги. Бяха изминали много години, откакто последният доклад на Наблюдател бе достигнал до Авалон — много преди времето на Мерлин и дори на баща му.

Докато четеше за Атлантида, Мерлин само клатеше глава от почуда. Не можеше да си представи онзи великолепен град и живота в него. В Англия малцина надживяваха трийсетте, гладът и болестите бяха повсеместни. Закони нямаше, животът на селяците бе ограничен в пределите на техните малки селца и нивички. Мерлин започваше да си мисли, че човечеството няма никаква полза от това „наблюдение“. Изглежда дори римляните бяха създали по-добър свят от този, в който живееха неговите сънародници. От време на време някъде из острова се появяваше силен владетел, който успяваше да обедини поданиците си и да им осигури известен просперитет, но след смъртта му колелото се завърташе обратно.

Мерлин плъзна изцапания си с мастило пръст по редовете и беззвучно замърда с устни. Граалът! Беше чел за него в множество ръкописи. Чудодейна реликва, която предлага вечен живот. Оставена тук, в Авалон. Неведнъж го бе държал в ръцете си. Но според доклада на Йосиф Ариматейски, който го бе донесъл в Авалон преди много години, Граалът не може да бъде използван без два специални камъка, които обаче изчезнали безследно.

А не биваше да забравя и меча. Мерлин минаваше всеки ден покрай него, когато пресичаше кристалната пещера. Още една великолепна реликва. Баща му се бе постарал да му втълпи, че не бива да го докосва при никакви обстоятелства. Но така и не му бе обяснил причината. В меча се крие огромна сила, все това повтаряше постоянно. Мерлин се бе досетил, че дори баща му не знае за каква сила става въпрос. Все пак старецът му бе обяснил, че тази сила може да се съсредоточи само в ръцете на един човек, също както мечът е оръжие за един.

Мерлин прелисти книжата пред себе си, докато стигна до един пергамент, който неизменно предизвикваше огромно вълнение в душата му. Няколко строфи за пореден път приковаха вниманието му:

Извадиш ли меча ще дойде Той.

Този, който е обречен да води.

Този, който ще възвърне величието на Атлантида.

Царят между хората.

Не беше съвсем ясно кой е написал тези редове. Съдейки по езика, на който бяха написани, и общия вид на пергамента, документът датираше отпреди триста години.

Една от свещите угасна. Мерлин се надигна бавно, протегна се и отново се наведе над масата. Той взе една от горящите свещи и напусна стаята, куцукайки. Свърна в тунела, който водеше към голямата пещера. Светлината на свещта се увеличи хилядократно, отразявана в кристалните стени на пещерата.

В средата на помещението от пода стърчеше червен кристал, от който се подаваше Екскалибур, прибран в своята ножница. Както бе правил много пъти досега, Мерлин докосна с ръка дръжката. Почувства познатите странни тръпки, които преминаха през пръстите му и продължиха нагоре към рамото и после към гърдите.

Цар между хората.

По бузата му се търкулна сълза. Мерлин нямаше син. Вече нямаше. Само преди седмица бе получил писмо от малкото селце, където живееха жена му и синът му. Синът му бил мъртъв, това бе всичко, което успя да разчете сред разкривените драскулки в писмото, оставено от жена му.

Мерлин тръгна веднага. Когато пристигна в селцето, синът му вече бе погребан, а жена му бе на път да го последва. Мерлин знаеше, че е последният от своя род. Напътствията, които бе получил от баща си, включваха и тази възможност. При подобно положение можеше да направи две неща — да се ожени отново с надеждата да му се роди син, или да намери и да вземе при себе си някое сираче.

Но каква полза?

Каква полза да обрече едно живо същество да прекара целия си живот заровено сред книжа под земята? Ами ако никога вече не пристигне доклад? Ако не са останали други Наблюдатели? Краят му ще е същият — в гроб на склона на хълма.

Но дори да съществуват Наблюдатели, каква полза от тях? Светът бе място, изпълнено с отчаяние и смърт.

Цар между хората. Възможно ли бе животът да бъде като в Атлантида, но без аирлианците? Отговорът се криеше в онзи пергамент. Мечът можеше да превърне един човек в господар.

В крал.

Мерлин положи и другата си ръка върху меча. Той стисна дръжката и бавно извади меча. Острието заблестя с ярко сияние.

Нищо не се случи.

Не и в пещерата на хълма Авалон.

 

 

Планината Арарат

 

В сърцето на кораба-майка, скрит дълбоко в недрата на планината Арарат, кървавочервената пирамида на Главния страж изведнъж се пробуди. Повърхността й започна да пулсира от бликаща енергия, освободена след задействането на контролния ключ — Екскалибур.

Първото, което направи машината, бе да се свърже с подчинените си стражи. А те на свой ред събудиха онези, които трябваше да събудят.

 

 

Планината Синай

 

Сянката на Аспасия не помръдна, когато похлупакът на хибернационния цилиндър се повдигна. Той се досети инстинктивно, че събуждането му е преждевременно. Миг по-късно мигаща червена светлина потвърди подозренията му. Нещо се беше случило. Нещо, което изискваше неговата намеса.

Но Сянката на Аспасия не бързаше да излезе от цилиндъра. Почти сигурен бе, че каквото и да е станало, няма да е за добро. До този извод бе стигнал отдавна, докато наблюдаваше развоя на събитията. Имаше чувството, че краят му е предопределен — от други, не от него самия. В най-добрия случай Аспасия щеше да позволи на Сянката да се възползва от чудодейната сила на Граала и щеше да му предложи място в съвета. В най-лошия — и най-вероятния случай — просто щеше да се отърве от него като инструмент, който си е свършил работата и вече е безполезен.

Надигна се и опита да прогони тези мрачни мисли. Навлече дебело вълнено наметало и напусна помещението. Спусна се по стълбището към подземието, където се намираше стражът компютър.

Още с влизането в подземието Сянката на Аспасия се досети какво е станало: златистата повърхност на компютъра пулсираше. Той се приближи към машината и опря длани в нея.

Главният страж беше активиран. А това означаваше, че някой е извадил Екскалибур от ножницата. През стотици хиляди години войни срещу Гъмжилото аирлианците бяха изгубили много светове и кораби. Стражи компютри, включително и такива, които управляваха цели системи, също бяха попадали в плен. Тъкмо по тази причина аирлианците се бяха научили да вземат предпазни мерки. Мечът излъчваше код за достъп, който позволяваше да се активира Главният страж и да се осъществява връзката му с подчинените компютри. Но ножницата екранираше този код и по такъв начин държеше Главния страж изключен. Освен това в меча бе вграден втори обезопасяващ механизъм, който можеше да предизвика изтриване на цялата памет на Главния страж и подчинените му компютри и да ги изключи завинаги. Този унищожителен код не беше прехвърлен от Аспасия на неговата Сянка.

Но Екскалибур притежаваше и още една важна функция.

Сянката на Аспасия подаде команда на своя страж да се свърже с Главния страж и да предаде чрез него запитване до стража от Марс. Интересуваше го картината от обърнатите към Земята сензори. Малко след това Сянката на Аспасия можеше да разглежда земната повърхност така, както се вижда от космоса. Върху повърхността й мигаше червена точка. Сянката на Аспасия даде максимално увеличение на изображението, за да определи точното място.

Когато приключи, той отстъпи назад и прекъсна връзката.

Очакваше го дълго пътешествие.

 

 

Циан Лин, Китай

 

Цан Чи, някога известен като съветникът на Великия император Ши Хуанчжоу, се пробуди от хибернационен сън далеч по-енергично от Сянката на Аспасия. Като син на наложница от двора той бе научен от малък да приема света такъв, какъвто е. Заради безрезервната си преданост към Ши Хуанчжоу беше получил достъп до ограничен кръг негови приближени — онези, които познаваха истинската природа на Първия император. Защото Ши Хуанчжоу не беше човек, а самият Артад, събрал силите и сподвижниците си в тази част на света в очакване да изтече времето на Примирието от Атлантида.

Цан Чи се забави малко, след като излезе от цилиндъра, за да облече одеждите, които му се полагаха според сана. Когато приключи, той се поклони три пъти към стената, зад която — обгърнат в силово поле — лежеше Артад заедно с останалите аирлианци.

Цан Чи напусна помещението и се отправи към мястото, където се намираше стражът компютър на Артад. Той веднага забеляза онова, което вече бе открил Сянката на Аспасия — че компютърът е активиран. Цан Чи положи длани върху пулсиращата му повърхност и влезе в контакт с него.

Екскалибур бе изваден от ножницата.

Цан Чи пресече помещението и застана пред командно табло. Когато прокара ръка над него, върху таблото блеснаха поредица от хексагони с изписани старорунически обозначения. Цан Чи натисна няколко последователни знака. В пространството пред него изникна холографско изображение на Земята. Една малка червена точка премигваше на повърхността.

Цан Чи въздъхна. Преди доста време беше получил доклад от един от Онези, които чакат, че Екскалибур и Граалът са били преместени от Гиза. Аирлианско-човешките клонинги, които Артад бе оставил да се грижат за интересите му, се бяха опитали да проследят пътя на двата предмета, но безуспешно. Едва след време бяха успели да пленят един Наблюдател и след като го подложиха на изтезания, научиха, че са били преместени в щаба на Наблюдателите в Авалон. Точно там сега премигваше червената точка.

Цан Чи потъна в размисъл.

Не се страхуваше от Наблюдателите. Глупави хора, които се бъркаха в дела, надхвърлящи умствените им възможности. Но той знаеше, че сега и Сянката на Аспасия е научил местонахождението на ключа — нещо, което досега му бе убягвало.

Трябваше да се предприемат необходимите действия.

Цан Чи обмисли дали да събуди Артад, но реши, че може и сам да се справи с проблема. Той напусна помещението и се премести в една зала, където бяха наредени много черни цилиндри. Спря пред един, в който лежеше човешко тяло — забележителен екземпляр, висок близо два метра, с дълга черна коса. Червените му очи обаче издаваха неземния му произход. Досадна подробност, над която Артад бе поработил известно време. В момента очите бяха празни и в тях не проблясваше искрата на разума. Тялото беше прототип на боец, с който Артад се бе занимавал още докато пътуваше към Слънчевата система.

Цан Чи се настани пред командното табло и извика личността на Артад. Самият Артад го бе учил как да борави с тази програма и затова процедурата не му отне много време. Част от личността на Артад заедно с необходимите познания бяха прехвърлени в тялото в цилиндъра.

Веднага щом тялото се размърда като признак на пробуждане, Чан Ци се надвеси над друго командно табло и изпрати съобщение.

 

 

Сестрите близначки, Африка

 

Наричаха планината Сестрите близначки заради двата идентични върха, които я увенчаваха. Върховете се виждаха от много далече, тъй като на височина достигаха шест хиляди метра и бяха най-високите върхове на континента. Именно към един от тези два върха Цан Чи бе изпратил своето съобщение.

В една пещера дълбоко под повърхността на планината три същества бяха предупредени от своя страж компютър, че ключът към Главния страж е бил освободен. За разлика от Чан Ци и Сянката на Аспасия те не предприеха незабавни действия, а изчакваха да получат инструкции. Това напълно отговаряше на името им — Онези, които чакат. Бяха създадени да очакват завръщането на Артад, за да застанат редом с него, а дотогава трябваше да изпълняват всички негови заповеди.

Те бяха клонинги между човеци и аирлианци. На външен вид изглеждаха досущ като хората и единственото, което ги отличаваше, бяха червените им котешки очи като на съществото, което Цан Чи бе пробудил в планината Циан Лин. Водачката на тримата бе жена на име Лексина, другите двама се казваха Елек и Коридан.

Тримата прочетоха съобщението от Цан Чи. Не беше необходимо да му пращат потвърждение — те просто нямаха друг избор. Бяха програмирани да се подчиняват.

 

 

Авалон

 

Мерлин стоеше на върха на хълма, стиснал меча в ръка. Той го размаха леко и върху гладката му повърхност затрептяха отражения на слънчевата светлина. Нямаше никаква представа за събитията, които бе предизвикал в различни краища.

Но вече бе дълбоко уверен в две неща. Ако намери нужния човек, с този меч той ще постигне чудни неща. Мерлин не беше подходящият човек. Но според писанието такъв скоро щеше да се появи.

 

 

Стоунхендж

 

Гуалкмай изруга и скочи от цилиндъра направо на студения под.

— Сега пък какво има? — попита той Донхад, която вече бе в пилотското кресло и проверяваше в компютъра.

— Някой е освободил ключа на Главния страж — рече Донхад.

— Да не го е изнесъл от Авалон?

— Не — отвърна Донхад, докато четеше трескаво съобщенията. — Все още е в Авалон.

— Проклети Наблюдатели! — промърмори Гуалкмай и посегна към облеклото и оръжието си.

Донхад плъзна пръсти над хексагоните и се намръщи.

— От Циан Лин е било пратено съобщение до Онези, които чакат.

— И какво? — попита Гуалкмай, докато си нагласяше колана с меча.

— В съобщението се казва „Драконът идва.“

— Така ли? — Гуалкмай спря и я погледна.

— Точно така.

— И какво, по дяволите, означава това?

— Имам лошото предчувствие, че скоро ще узнаем — отвърна Донхад и се надигна от креслото.

 

 

Циан Ли

 

Той беше Сянката на Артад, но не толкова съвършена Сянка на своя господар, каквато бе Сянката на Аспасия. От Онези, които чакат, Цан Чи бе събрал известна информация за страната, която сега наричаха Англия и където се намираше щабът на Наблюдателите. На базата на тези сведения той бе прекроил личността на съществото така, че да съдържа матрицата на Артад и същевременно да бъде напълно пригодено за живота в страната, където предстоеше да отиде.

— Артур! — произнесе Цан Чи.

Съществото вдигна клепачи и го погледна с кървавочервените си очи.

— Да?

Цан Чи му показа две прозрачни ципи, които излъчваха едва забележимо синкаво сияние.

— Ще ти ги сложа.

Артур остана неподвижен, докато Цан Чи му поставяше на очите аирлианския вариант на контактни лещи. След минута очите на Артур вече бяха съвсем човешки, макар и неестествено яркосини.

— Последвай ме — нареди Цан Чи.

Артур безмълвно тръгна след него. Минаха покрай помещението със стража компютър и влязоха в просторна подземна зала. Таванът й се придържаше от извити подпори от черен метал, а по пода бяха подредени множество различни по големина, но също черни контейнери. Цан Чи отведе Артур при един от тях и натисна копче на малкото табло на стената. Чу се свистене и стената плавно се отмести встрани.

В контейнера бе свит като в гнездо блестящ метален дракон. Беше дълъг десет метра и широк пет, имаше къси масивни криле и дълга извита шия, която завършваше със змийска глава. Червените сияещи очи допълваха зловещия вид.

— Това е Чи Ю — обяви Цан Чи.

Артур го погледна объркан.

— С него ще отлетиш за Англия. Искам да кажа, в търбуха на чудовището. — Цан Чи се усмихна, припомнил си нещо. — На времето Ши Хуанчжоу така победи враговете си. Сега ти ще го използваш, за да сразиш твоите.

 

 

Планината Синай

 

Сянката на Аспасия бе събрал петдесетте най-добри Водачи, за да го придружават по време на пътуването му до Англия и да се превърнат в ядро на малка армия, ако се наложеше да събере такава. Не за първи път се отправяше към Англия и затова бе добре запознат с трудностите, които му предстоеше да преодолее заради примитивните транспортни възможности на хората. В началото бе решил да използва летящата чиния, която бе скрил във вътрешността на планината Синай, но после се отказа. Пазеше я за извънредни случаи, а този не беше такъв.

Призори малкият керван се отдалечи от планината Синай и навлезе в пустинята. Отправи се на северозапад, към Александрия, където често можеха да се открият кораби, пресичащи Средиземно море.

 

 

Стоунхендж

 

Щом се подаде през отвора в каменната плоча в центъра на Стоунхендж, Донхад осъзна, че нещо не е наред. Навън беше нощ, но районът бе ярко осветен от стотици факли и няколко големи огньове. Изправените каменни блокове бяха заобиколени от подредени в кръг бели роби, които бяха подхванали монотонна песен. Но песента им секна щом забелязаха изникналите от централния камък мъж и жена.

— Лоша работа! — промърмори Гуалкмай и ръката му неволно се премести върху дръжката на меча. За негова изненада Донхад вдигна ръце и извика на техния роден език:

— Зная, че не можете да ме разберете. Тъкмо затова използвам този език.

Гуалкмай я погледна така, сякаш си е изгубила ума.

— Прави, каквото правя аз — продължи тя, очевидно обръщайки се към единствения присъстващ, който можеше да я разбере — Гуалкмай. — Трябва да ги накараме да повярват, че сме част от онова, пред което се прекланят.

Но не се получи точно така. Една жена изпищя уплашено и сред тълпата настъпи паника. Хората от първите редици се обърнаха и започнаха да разблъскват застаналите зад тях. Само след броени минути нямаше жива душа в радиус от неколкостотин метра наоколо.

— Няма що, страхотно се получи! — кимна Гуалкмай.

— Е, поне им дадохме храна за размисъл — отвърна Донхад и метна раницата си на рамо. — Да тръгваме.

 

 

Авалон

 

Мерлин отправи поглед през езерото към хълма, на който бе прекарал целия си съзнателен живот.

Гъста мъгла се стелеше над водата и скриваше подножието на хълма, превръщайки го в някакво призрачно, увиснало във въздуха видение. Увит във вързоп, Екскалибур бе скрит под наметалото му.

Мерлин беше решил, че не може да чака появата на онзи, за когото бе предназначен мечът. Други вече бяха постъпвали по този начин през минали векове и това не бе довело до нищо добро. Нямаше представа къде трябва да отиде, но усещаше дълбока увереност, че е дошло време да предприеме нещо.

Той отмести поглед от острова. Всяка посока му се струваше еднакво добра. На юг например имаше райони, където саксите се държаха здраво. А на север земите бяха завладени от свирепи варвари, които боядисваха лицата си в синьо и избиваха всички нашественици.

Тогава — на запад?

Мерлин бе чул слуховете за един крал на име Утер, който управлявал в Корнуел. Изглежда беше силен мъж, тъй като бе успял да обедини няколко съседни кралства и да създаде нещо като съюз, който да се противопоставя на саксите. Мечът щеше да е от полза за такъв човек.

Освен това Мерлин носеше и Граала отзад в раницата си. Него не смяташе да предава. Съдейки по записките, Граалът бе много по-важен от меча. Каквото и да се случеше от тук нататък, Мерлин бе твърдо решен да бъде единственият, който знае къде е скрит Граалът.