Уилям Гибсън
Периферни тела (94)

94.
Вода „Аполинарис“

Барчето още беше заключено, точно както преди няколко минути. Недъртън погледна към палеца си на овала от полирана стомана, вграден в стъкления плот. Беше, минус едно питие, възможно най-готов да представи на Лоубиър новината за нежеланието на Флин да присъства на партито у Дийдра. Не беше, в крайна сметка, негово решение или идея. Макар че неусетно май и той се беше превърнал в част от него.

Беше обещал на Флин да се свърже със старицата незабавно и несъмнено щеше да го направи след малко, но не преливаше от радост. Предположи, че разбира причините на Флин да избере такъв курс на действие, но той самият не беше съгласен. Макар че вероятно поривът й възникваше от онзи пласт архаична свобода на волята, която намираше за толкова възбуждаща у нея. Възбуждаща и проблемна. Защо двете толкова често излизаха неразделно свързани, почуди се той. И понеже си спомни птичия парламент на Аш: беше ли възможно Лоубиър да е подслушала по някакъв начин разговора му с Флин? Нервно се приближи до прозореца и надзърна към тъмния гараж.

Видя сепийната светлина да примигва при преминаването на полицайката под една от арките. Крачеше право към него. Недъртън отстъпи от прозореца. Определено разпознаваше нейните широки рамене, бяла коса и дамска кройка на униформата на Столична полиция. Въздъхна. Откри панела, който управляваше креслата, избра две и ги вдигна. Погледна пак заключения бар. Въздъхна повторно. Отиде до вратата, отвори я, излезе отвън. Старицата стоеше в подножието на трапа и се усмихваше доволно.

— Наблизо бях — обясни тя, — трябваше да си поговоря с Клоувис. Нали нямате против, че наминах?

— Знаете ли? — попита Уилф.

— Какво да знам?

— За решението на Флин.

— Да — отвърна Лоубиър. — След всички тези години все още изпитвам леко неудобство. Макар че не съм искала конкретно да ви подслушвам. Лелките ви откриха.

Недъртън се запита дали, ако това е вярно, тя все пак би могла да се срамува от собствените си разузнавателни средства. Може би беше нещо като неговото неудобство да знае, че го е подслушвала, като същевременно приема за очевидно, че клептът е напълно способен на подобно нещо. И както човек приема до известна степен, че неизменно е обект на подслушване.

— Значи сте ме чули да се съгласявам да предам условията на Флин.

— Да — призна Лоубиър и се заизкачва, — както и озадачаването ви от това съгласие.

— Значи знаете, че тя няма да дойде, освен ако този тъй наречен „купонджийски час“ не бъде изваден от уравнението.

Полицайката спря за момент на средата на трапа.

— И какво мислите за това вие самият, Уилф?

— Неловко се получава. Аз съм подготвен да присъствам, както знаете. Но вие предлагате да се направи в онзи кочан нещо, което тя счита за извънредно отблъскващо.

— Тя не го счита за отблъскващо — възрази Лоубиър и продължи нагоре. — Счита го за зло. И наистина щеше да бъде, ако се придържахме към плана.

— А възнамерявахте ли да го направите?

Старицата стигна до горната площадка. Недъртън отстъпи.

— Тествам оперативните агенти в полеви условия — заяви тя. — Част от характеристиката на професията ми е.

— Значи нямаше да го направите?

— Ако Флин не се беше развихрила, щях да заразя жертвите с лек щам на норуокския вирус, като имунизирам нея и останалите. И вероятно щях да съм разочарована. Макар че никога не съм смятала вероятността за това да е голяма, честно казано… — Лоубиър влезе в кабината.

— Било е номер?

— Тест. И вие самият го преминахте. Взехте правилното решение, макар и без да сте съвсем сигурен защо. Навярно защото я харесвате, а това не е никак маловажно. И май бих искала едно питие.

— Така ли?

— Да, благодаря.

— Аз не мога да отворя бара. Но вие може и да успеете. Ето там. Докоснете овала с палец.

Полицайката прекоси помещението и изпълни предложението. Вратичката се вдигна и потъна в тавана.

— Джин с тоник, моля — поръча Лоубиър. Недъртън видя как питието й се появява от мраморния плот, поразително в своето привидно сократово съвършенство.

— А за вас? — попита тя.

Недъртън се опита да заговори. Не успя. Закашля се. Старицата вдигна напитката си. Хвойновият мирис го лъхна неустоимо.

— Перие — каза Уилф с напълно непознат за себе си глас, чужд като изразите, които бе изричал в птичия парламент на Аш.

— Съжалявам, сър — отвърна барът с младежки глас; беше мъжки и с немски акцент. — Нямаме „Перие“. Мога ли да предложа вода „Аполинарис“ вместо това?

— Става — съгласи се Недъртън с глас, който си беше напълно негов.

— Лед? — поинтересува се барът.

— Ако обичате… — Водата се показа. — Не разбирам защо я тествате — продължи Уилф, — ако разбира се, тествате нея.

— О, тъкмо нея — увери го полицайката и посочи креслата.

Той си взе неароматизираната вода и я последва.

— Намислила съм й роля занапред — продължи старицата, след като и двамата седнаха, — стига да успеем на соарето на Дийдра. И вероятно ще има място и за вас. Предполагам, че сте доста добър в професията, при все някои определени недостатъци. Недостатъците и учудващата компетентност вървят ръка за ръка, както съм открила.

Недъртън отпи от немската минерална вода и долови слаб вкус на, както предположи, варовик.

— Какво по-точно предлагате, ако мога да попитам?

— Опасявам се, че не мога да ви кажа. Пращам ви при Дийдра, а значи и извън обсега на защитата ми, както и тази на Лев. Най-добре да не знаете повече, отколкото към момента.

— А вие самата — попита Недъртън — знаете ли буквално всичко за всички?

— Съвсем определено не. Чувствам се претоварена от прекомерно много информация, цял океан по обем, до точка на безсмисленост. Недостатъците на системата се разбират най-добре като резултат от вземането на този океан от данни и точките за решения, създадени от нашите алгоритми като почти достатъчен заместител на съвършената сигурност. Собствените ми най-добри резултати често са преструвка, че знам относително малко и действам съобразно това, макар че е по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Много по-лесно.

— Знаете ли кой е бил мъжът, когото Флин е видяла по време на убийството на Аелита?

— Смятам, че да — отвърна полицайката, — но това не е достатъчно. Държавата изисква доказателство, независимо дали е изградено на тайни и лъжи. Ако нямаше такова изискване, цялото ни съществуване щеше да е лишено от гръбнак, просто протоплазма… — Тя отпи от джина си. — И твърде често изглежда точно така. Когато се събуждам, ми се налага да си припомням какъв е светът сега, как е станал такъв и ролята, която играх в онова, в което се е превърнал и която изпълнявам днес. Това, че съм живяла абсурдно дълго и че си признавам все повече грешки.

— Грешки ли?

— Вероятно не трябва да ги наричам така. Тактически, стратегически, според достъпните резултати, сторих всичко по силите си. Понякога даже повече от възможното, както ми се струва — дори в днешно време. Цивилизацията умираше от собственото си недоволство. Днес живеем в резултат на онова, което аз и мнозина други направихме, за да го предотвратим. Вие самият не познавате друг живот.

— Охо — обади се периферният на брата на Лев, „танцьорът“, от входа на главната спалня, — не очаквах да ви заваря тук.

— Мистър Пенски — обади се Лоубиър, — радвам се да ви видя. Как вървят нещата с куба?

— Кой е измислил това нещо? — попита периферникът и стана очевидно, че това всъщност е Конър, приятелят на брата на Флин, облегнат на рамката на вратата в поза, която Павел никога не би използвал.

— Измъчена нация — отговори Лоубиър — в коленопреклонна служба на перверзник.

— И аз така си помислих — заключи Конър.

— Как е мистър Фишър? — попита старицата.

— Човек ще рече, че направо са го разпарчетосали с този куршум — каза Конър с нетипична за настоящото му лице усмивчица, — като гледам как всички се надпреварват да се интересуват дали е добре.