Уилям Гибсън
Периферни тела (27)

27.
Мъртви и непознати

Тя се събуди в тъмното от мъжки гласове, които отекваха наблизо: единият принадлежеше на Бъртън.

Флин беше отскочила до „Фарма Джон“, беше взела лекарствата на майка си, върна се, помогна й да сготви вечерята. Заедно с Леон ядоха в кухнята, след това те измиха чиниите и погледаха новините с майка й. Накрая Флин се качи да си легне.

Сега надзърна през прозореца и видя пред портата правоъгълното туловище на бялата кола на шерифската служба.

— Четирима? — чу брат си да пита, точно под прозореца, на алеята до предната веранда.

— Предостатъчно за тази юрисдикция, Бъртън, повярвай ми — каза помощник-шериф Томи Константайн. — Надявам се, че нямаш нищо против да дойдеш с мен и да хвърлиш едно око, в случай че ги познаваш.

— Понеже са се оказали мъртви насред „Портър“, а аз живея в края на улицата?

— Няма особена връзка — съгласи се Томи, — но оценявам помощта ти. Седмицата ми току-що отиде по дяволите с тези мъртви момчета.

— Как изглеждат?

— Два пистолета, чисто нов комплект ножове за месо, пластмасови белезници в тях… Нямат документи. Колата е открадната вчера.

Флин се обличаше колкото се може по-бързо и по-тихо.

— Как са били убити? — попита Бъртън, сякаш ставаше дума за някой ининг в бейзболен мач.

— Застреляни в главите с, най-вероятно, пушка 22-ри калибър, ако се съди по размера на входните отверстия. Освен това няма изходна рана, така че със сигурност ще извадим куршумите.

— А държали ли са ги неподвижни?

Флин навличаше чиста тениска презглава.

— Тук положението се усложнява — призна Томи. — Колата е китайска, четириместна, застреляни са отвън. Шофьорът е поразен през предното стъкло, онзи до него — през прозореца на своята врата, този зад тях — през задната врата, а онзи зад шофьора — през задното стъкло, в тила. Все едно някой е заобиколил колата и ги е отстрелял един по един. Но двама от тях явно са държали пистолети в момента на изстрела, тогава защо не са отвърнали на стрелбата?

Флин си търкаше лицето с мокра кърпа. Използваше вчерашната тениска за тази цел. След това изрови гланца за устни от джоба си и си сложи малко.

— Направо си имаш загадка със заключена стая, Томи! — възкликна Бъртън.

— Имам си Щатската полиция да дундуркам — намусено отвърна шерифът, докато Флин излизаше в коридора, докосна колекцията „Нешънъл Джиографик“ за късмет и се спусна по стълбите.

Не видя майка си на минаване през къщата, но по това време на нощта лекарствата обикновено я държаха потопена в сън.

— Томи! — възкликна през комарника. — Как си?

— Флин! — поздрави Томи и си свали шерифската шапка с жест, който — както тя знаеше — е само отчасти шеговит.

— Вие двамата ме събудихте… — Тя отвори комарника и излезе. — Не будете мама. Мъртъвци ли споменахте?

— Извинявай! — Томи понижи глас. — Множествено убийство в стил екзекуция, горе-долу на средата по пътя към града.

— Печатарите на дроги си уреждат сметките?

— Вероятно. Но тези типове са си откраднали кола извън Мемфис, което ще рече, че доста са попътували.

Споменаването на Мемфис я закова на място.

— Ще дойда да ги погледна, Томи! — обеща Бъртън, втренчен във Флин.

— Благодаря! — Томи си сложи отново шапката. — Радвам се, че се видяхме, Флин! Извинявай за събуждането!

— Аз ще дойда — заяви тя.

Той я погледна.

— Мъртъвци с дупки в главите?

— Щатската полиция и прочие. Хайде де, Томи. Знаеш какво мъртвило е наоколо!

— Ако зависеше от мен — отвърна той, — щях да взема една мотика, да изкопая достатъчно дълбока дупка, да тикна в нея колата, както си е с труповете в нея, и да я заровя. Не са били добри хора. Нищо подобно. Но тогава ще трябва да се чудя дали онзи, който го е сторил, не е бил по-лош. Обаче, да знаеш, в колата си имаме нова кафеварка. „Кофи Джоунс“. С избор между френска преса и колумбийско! — Той слезе крачка назад от верандата.

Двамата с Бъртън го последваха до голямата бяла кола и се качиха в нея.

Флин довършваше малката си картонена чашка френско еспресо „Кофи Джоунс“, когато пред тях изникнаха прожекторите, палатката, колата на Щатската полиция и линейката и Томи натисна спирачката. Сестрата на Бъртън седеше отпред при него, а машината за кафе кротуваше на гърбицата на трансмисията помежду им. Под таблото за управление стояха окачени две масивни булпъп пушки, малко над краката й.

Палатката се оказа бяла и модулируема. Щатските ченгета й бяха променили размерите, за да поберат колата, която не беше особено голяма. По-голяма от онази под наем, която Бъртън и Леон караха до Дейвисвил, но не много. Машината на Щатската полиция се оказа стандартен черен „Приус Интерцептор“ с една от онези подобни на оригами каросерии, които Леон наричаше гънки за скорост. Линейката се оказа същата, с която Флин се вози, когато караха майка й в болницата в Клантън. Бяха вдигнали силни прожектори на тънки оранжеви прътове със стойки, затиснати с чували пясък.

— Добре. — Докато паркираше, Томи говореше с някой, който не пътуваше с тях. — Водя местен жител за опит за идентификация, но се съмнявам, че ще ги разпознае. Все още са мъртви, нали?

— Какво правят те там? — попита Флин и посочи. Два големички бели квадрикоптера се рееха на около три метра над пътя, недалеч от бялата шатра. Въртяха се над определен участък, почти неподвижни, но се местеха със странно прецизни потрепвания насам-натам. Вероятно бяха с размера на машинката, която тя пилотираше в играта, но никога не беше виждала. Вдигаха ужасно много шум и Флин се радваше, че случката не е по-близо до къщата.

— Големите картографират данни от малките — обясни Томи и едва тогава Флин видя малките, светлосиви и на рояк, цяла камара, да се носят на няколко пръста над повърхността. — Душат за молекули от гуми.

— На това шосе има бая — възрази тя.

— Ако събереш достатъчно, все ще се покаже нещо скорошно.

— Кой ви повика? — попита Бъртън, седнал зад Томи във фарадеевата клетка, където слагаха арестантите.

— Щатският ИИ. Сателитът забелязал, че превозното средство не е мръднало над два часа. Освен това маркирал имота ви за необичайна активност на безпилотници, но им казах, че с приятелите ти разигравате мачове.

— Благодаря за което.

— Колко време възнамерявате да продължите?

— Трудно е да се каже.

— Някакъв специален турнир ли има?

— Да речем — съгласи се Бъртън.

— Готов ли си да погледнеш вече? — попита Томи.

— Ами да.

— Ти можеш да останеш в колата, Флин. Искаш ли още едно кафе?

— Не — отвърна тя, — и не, благодаря. Идвам с вас! — И слезе, като си отбеляза колко е чиста колата — гордост и радост на службата, само на година.

Томи и Бъртън също слязоха, шерифът си сложи шапката и провери екрана на телефона си.

Навред, еднакво на височина, бе израсло срамниче — килим от цветя, който се надигаше от канавката край пътя и скриваше факта, че изобщо има такава. Флин сигурно бе минавала покрай това място стотици пъти — на път за училище и на връщане, но не й беше правило впечатление. Сега си помисли, загледана в прожекторите и квадратната бяла шатра, че прилича на снимачна площадка за реклама, но всъщност беше сцена на убийство.

Полицайка, щатска, в бял хартиен защитен костюм със свален до половината цип, стоеше на средата на „Портър“ и ядеше сандвич със свинско. Флин хареса прическата й. Запита се дали и Томи я харесва. След това се зачуди откъде се е сдобила със сандвича по това време на нощта.

Двама души в костюми за химическа защита излязоха от шатрата, единият люлееше във всяка ръка по един пистолет в големи торбички за фризер с херметично затваряне. Единият пистолет беше черен, другият — фабнат шарен, в гето-стил, в жълто и яркосиньо.

— Здрасти, Томи! — обади се онзи с пистолетите, гласът му — приглушен от гащеризона.

— Здрасти, Джефърс! — кимна Томи. — Това е Бъртън Фишър. Семейството му живее в края на пътя от Първата световна насам. Любезно се съгласи да провери дали изобщо е зървал досега клиентите ни, макар да предполагам, че не е.

— Мистър Фишър! — поздрави онзи в защитния костюм и сетне обърна маската си към Флин.

— Сестрата на Бъртън, Флин — обясни Томи. — Няма нужда да вижда клиентите.

Защитният костюм предаде торбичките за фризер на колегата си, след това разкопча циповете на снабдената с маска качулка. Отдолу темето му беше розово, избръснато наскоро.

— Излязоха отпечатъците и на четиримата клиенти, Томи. Нашвил, не Мемфис. Камара дела. Горе-долу каквото се очаква. Биячи на производители на дрога — тежки телесни повреди, не едно подозрение в убийство, но нищо трайно.

— Бъртън все пак ще погледне — каза Томи.

— Оценяваме отделеното време, мистър Фишър! — увери Джефърс.

— Трябва ли да се обличам? — попита Бъртън.

— Не — отвърна костюмираният, — ние сме се издокарали за преди да приключим с гадните части. Така че да не ги оцапаме.

Бъртън и Томи хлътнаха в бялата палатка, като оставиха Флин с Джефърс, докато другото ченге отнасяше пистолетите нанякъде.

— Какво според вас се е случило? — попита тя Джефърс.

— Карали са си по пътя — отвърна щатският — в посоката, от която идвате вие. Оборудвани да убият някого. Нямат документи, значи са ги оставили някъде, откъдето да си ги вземат. След това… не знаем. Предното колело е в канавката и е хлътнало на скорост, а те са до един мъртви, застреляни в главите от външната страна на превозното средство.

Флин гледаше как малките ловци на молекули се стрелкат плътно до асфалта. Под лампите хвърляха сенки като мухи.

— Значи, ако е отбил от пътя, вероятно някой го е блокирал — продължи Джефърс, — бил е в засада, първо е гръмнал шофьора, който е влязъл в канавката, след това вероятно неколцина други са изтичали и са застреляли и тримата пътници, преди да успеят да реагират… — Той я погледна с мрачно изражение. — Или пък… някой наоколо кара ли триколка?

— Триколка ли?

Той сви рамене в защитния си костюм по посока на дроновете.

— Хващаме следи от гуми от определена реколта. Приличат на три колела, но засега са съвсем на границата, твърде слаби.

— Способни ли са на това? — изуми се Флин.

— Въпрос на късмет… — отвърна без ентусиазъм Джефърс.

Бъртън излезе от шатрата, следван от Томи.

— Някакви анонимни задници — обясни на Флин. — Грозници. Искаш ли да ги видиш?

— Вярвам ти напълно.

Томи си свали шапката, използва я за ветрило, пак си я сложи.

— А сега да ви върна у вас.