Уилям Гибсън
Периферни тела (118)

118.
Мъжът от терасата

Не беше Конър. Не. Беше периферното тяло. На брата на Лев. Павел. Уилф го беше нарекъл „Павел“. Освен това му викаше „великият танцьор“. И Конър всъщност възнамеряваше да постъпи по този начин. Опита се да убие копелето с периферника. Той си беше добре. Беше се върнал в бялото си легло, до Бъртън, адски вбесен, че не е улучил. При все това бе постигнал удивителна точност като за скок от петдесет и петия етаж с главата надолу. Нямаше начин да се беше целил в момичето робот.

Знаеше, че го беше видяла, можеше да разкаже какво се е случило, но не си спомняше как е станало. Сигурно беше заради уреда, който момичетата роботи използваха за провеждане на проверките и сканирането в онази надуваема охранителна шатра, на влизане към партито. Като онова, което ти дават при операции. Не си съвсем заспал, но и не си спомняш.

Сега, изглежда, бяха изключили целия Чийпсайд.

Малко по-късно Флин видя и към какво изпъва шия Уилф. Приличаше на грамаден сплескан каменен ананас, настръхнал с черни железни бодли. Построен беше да плаши хората до смърт. Беше толкова странен, че тя се запита защо никога не го бе виждала в „Нешънъл Джиографик“. Човек би предположил, че това ще бъде голям туристически обект.

След това вратата на колата се отвори и момичетата роботи ги изведоха отвътре, като се погрижиха да не могат да избягат.

Никой не ги посрещна. Бяха само тя, Уилф, Дийдра, мъжът от балкона и двете роботки с бели лица, опръскани с кръвта на периферника като някаква роботска кожна болест. Едната държеше Флин под ръка и я направляваше с длан на гърба. Другата беше стиснала Уилф.

Портата до някаква степен й напомни за едно баптистко аниме за ада, което беше гледала. Бъртън и Леон смятаха, че падналите жени са много готини.

Навлязоха в сянката на постройката, в студа й. Препречените с железа врати бяха боядисани в бяло, но ръждата все пак се процеждаше. Настланите с плочи подове приличаха на алеи в някаква извънредно откачена градина. Лампите мъждееха като очите на големи болни животни. Малките прозорчета видимо не гледаха наникъде. Цялата група пое нагоре по тясно каменно стълбище, където се налагаше да ходят в колона по един. Беше като началото на епизод на Ciencia Loca за паранормални изследователи, тръгнали към място, където са страдали и умирали много хора или просто където фън шуят е толкова тотално прецакан, че всмуква лоша енергия като черна дупка. Но, ако се съди по вида на сградата, Флин трябваше да се задоволи само със страдащите и умиращите.

Когато стигнаха горната площадка, Флин погледна към своята роботка и видя, че си е пуснала допълнителни очи от тази страна на лицето просто за да може по-добре да я следи. Нито Дийдра, нито мъжът от терасата проговориха по време на изкачването. Художничката се озърташе, сякаш отегчена. Пресякоха двор, открит за облачното сияние на небето и влязоха в атриума на някакъв тесен, праисторически „Хефти Ин“ с четири етажа, разделени на, както изглеждаше, килии, които стигаха чак до стъкления покрив горе — пачуърк от малки прозорчета, вградени в тъмен метал. Светлината се лееше от тънки ярки ивици под ръбовете на подовете на килиите. Флин предположи, че тази сграда не е оригинална. Роботките я отведоха заедно с Уилф до две варосани каменни кресла, наистина простички, каквито дете би построило от дървен конструктор, но много по-големи, и ги сложиха да седнат, един до друг и на около два метра разстояние. Нещо грубо помръдна, плъзна се и по двете й китки и Флин сведе поглед, за да види, че е окована за горната страна на каменните блокове, които образуваха подлакътниците на креслото: китките й бяха стегнати в дебели ръждиви окови от излъскано до кафяво от употреба желязо, все едно са служили тук поне хиляда години. Почувства се така, сякаш ще види Пикет всеки момент, и предвид развоя на ситуацията дотук, нямаше изобщо да се изненада, ако той действително се появи.

Каменната седалка студенееше през тъканта на роклята й.

— Чакаме още някого — заговори я мъжът от балкона. Май беше превъзмогнал онова, което Конър се опита да му стори, поне физически.

— Защо? — попита Флин, все едно той щеше да й признае.

— Той иска да присъства, когато умираш — отвърна убиецът от балкона, без да откъсва очи от нея. — Не периферното ти тяло, а ти самата. Така и ще стане, там където се намираш присъствено, в собственото ти тяло, по време на нападение с дронове. Щабквартирата ти е обкръжена от правителствени военни сили. Всеки момент ще я изравнят със земята.

— Е, кой е той? — само това се сети да попита Флин.

— Столичният възпоменател — отвърна Дийдра. — Наложи му се да остане да чуе как поднасям признателността си.

— За какво?

— За живота на Аелита — отвърна художничката. Флин си спомни периферното й тяло и притеснената актриса. — Не успя да съсипеш честването й, ако това си имала предвид.

— Просто искахме да се срещнем с теб.

— Наистина ли? — Дийдра пристъпи крачка напред.

Флин обаче се взираше в мъжа. Той сурово отвърна на погледа й и все едно пак я върна на петдесет и седмия етаж, където го гледаше да целува ухото на жената. Изненада, беше казал той на Аелита. Знаеше си, мамка му, че го е казал! Флин видя също и главата на есесовския офицер да се пръска — червената мъгла се сля със силния, почти хоризонтален снеговалеж в бурята. Но онова се бяха оказали само пиксели и не беше истинската Франция. А мъжът от терасата я гледаше така, все едно точно тогава целият му свят е бил сведен до онази тераса — и той не беше някакъв си счетоводител от Флорида.

— Запази спокойствие! — нареди драскането в костите на Флин, не толкова думи, колкото порив на вятър по студен сух хребет. По гърба й пролази тръпка.

Убиецът се усмихна — помисли си, че той е причината.

Флин се обърна към Уилф, но не знаеше какво да каже, така че пак върна поглед върху мъжа от балкона.

— Няма нужда да убиваш всички — каза тя.

— Наистина ли? Защо не? — Явно сметна думите й за забавни.

— Нужна съм ти само аз. Защото аз видях как заключи Аелита отвън на терасата.

— Така е — съгласи се той.

— Другите не са те видели.

Той вдигна вежди.

— Да речем, че се върна у дома. Да речем, че изляза навън. На паркинга. Тогава няма нужда да убиваш всички.

Мъжът се сепна. Намръщи се. След това даже май се замисли. Вдигна пак вежди. Усмихна се. И отсече:

— Не.

— Защо не?

— Защото си ми в ръцете. И тук, и там. Скоро ще си мъртва — там, а тук тази извънредно скъпа играчка, която носиш, ще ми стане сувенир от тази глупава история.

— Ти си отвратителен мръсник — заяви Уилф, но не звучеше ядосано, а по-скоро сякаш сега е стигнал до това заключение и даже е още малко изненадан от него.

— Ти! — посочи го мъжът весело. — Забравяш, че не присъстваш виртуално. Така че, за разлика от приятелката си, можеш да умреш и тук, в този свят. И така ще стане. Ще те оставя с тези екземпляри, като ги инструктирам да те пребият почти до смърт, да те възстановят с медичитата си и после да те пребият отново. Изплакване. Повторение. Докато издържиш.

Флин видя, че Уилф не успя да се сдържи да не се обърне към момичетата роботи, а и на двете им бяха порасли допълнителни паешки очи, с които отвърнаха на погледа му.