Уилям Гибсън
Периферни тела (92)

92.
Вие, момчета

Бръкнал дълбоко в нишата под бюрото на дядото на Лев, той търсеше челника за колесарчето. Черният сигил на Флин му се мержелееше, накъдето и да погледне.

— Със сигурност е тук — изсумтя Недъртън и забеляза няколко сплескани топчета дъвка под мраморния плот, близо до стола. Представи си как Лев ги е залепил като дете. Пръстите му бръснаха нещо на мокета на пода в нишата. То помръдна. Недъртън се наведе още по-навътре и изпълзя изпод бюрото с плячката в ръка.

— Ето го!

— Поиграй си с камерата — предложи му Флин. — Прекалено близо беше до носа ти последния път.

Той седна в креслото, сложи си челника, опита се да центрира камерата и чукна с език небцето си. Появи се сигилът на приложението за колесарчето, фийдът се отвори и черният сигил изчезна. Флин седеше на маса, на мътносив фон. Машината явно се намираше на масата пред нея, но Уилф не опита да я помръдне или да промени ъгъла на камерата си.

— Здрасти!

— Качи я малко по-нагоре, да е на нивото на очите ти.

Недъртън се постара.

— По-добре е — реши Флин. — Носът ти е по-малък…

Изглеждаше уморена, каза си той.

— Ти как си?

— Простреляха брат ми, мамка им.

— Кой?

— Някакви типове в сепийни костюми. Клоувис и Карлос ги убиха.

— А брат ти?

— Той спи. Дадоха му нещо. Правителствен апарат му проведе операция отдалеч. Извади куршума, заши дупката в артерията му, почисти всичко и го закърпи.

— Ти пострада ли?

— Не. Чувствам се кофти, но това не е проблемът.

— А какъв е?

— Англичанчето на Лоубиър. Тук при нас. Гриф. Грифид. Холдсуърт. Томи смята, че той е, както го нарича, разузнавателна свръзка. Има дипломатичен параван или някаква такава щуротия, в тяхното посолство във Вашингтон. Купища връзки, достъп до правителствени продукти. На нашето правителство, имам предвид. Докарал е сепийни костюми и микродрон за Бъртън, за да ме прибере от Пикет. Намери мокрицата, която използваха върху брат ми…

— Мокрица ли?

— Няма време. Просто ме изслушай!

— Гриф ли е проблемът?

— Лоубиър. Гриф се кани да причини нещо лошо тук, на Лука 4:5…

— Кой?

— Те са просто задници. Не ме прекъсвай, става ли?

Уилф кимна, после си го представи на таблета на колесарчето.

— Съперниците ни се опитват да ги използват, за да се изложим и вероятно са се надявали Бъртън да излезе навън заради тях, та някой да го застреля. Той не ги харесва поначало, така че са добра примамка. Но Гриф има някакво химическо оръжие, наречено „купонджийски час“. Като наистина кофти печатни дроги накуп, но по-зле. Ако онова, което ти причини, не те убие междувременно, несъмнено ще предизвика самоубийството ти, като си спомниш какво си направил. Томи казва, че печатарите така и не успели да намерят поносима доза като за надрусване. Разредили го хомеопатично и въпреки това те прави на бясно чудовище. Клоувис вече ми сложи антидот. Гриф планира да използва това чудо върху Лука 4:5 и се обзалагам, че ще е тази вечер.

— И защо тогава проблемът е Лоубиър?

— Тя дава заповедите. Идеята може да е негова или нейна, но ако е негова, то тя му е дала зелена улица. Използването на тази гадост върху хора си е чиста лудост. Твърде жестоко е. Патент на твоя свят.

— На моя ли?

— Имате различен подход към нещата. Хладнокръвен. Но аз няма да допусна подобна гадост, Томи също, а ако Бъртън беше в съзнание, нямаше да разреши и той.

— И как мога аз да го спра?

— Като дадеш на Лоубиър да разбере, че няма да купонясвам с вас, ако го направи. Използват ли газ, чупим короните, печатаме нови телефони с други номера и се преструваме, че вие, момчета, не съществувате. Все едно какво последва, ще се оправяме сами. И майната ви. Не на теб лично. А на всички горе.

— Сериозно ли говориш?

— И още как.

Недъртън я погледна.

— Е? — настоя Флин.

— Какво „е“?

— Участваш ли?

— В какво?

— Ти ще й кажеш. Ако сметне за нужно — да говори с мен. Никъде не мърдам. Но ако наръсят с купонджийски час онези мизерни задници на отсрещния тротоар, ще си купонясват самички. Ние със семейството ми излизаме от бизнеса на бъдещето.

Публицистът отвори уста. Затвори я.

— Обади й се — нареди Флин. — А аз ще ида да поговоря с Гриф.

— Защо ще го правиш? Без нея изпадате в отчайващо положение. Вероятно и ние, честно казано. И ще го направиш заради някакви… задници?

— Те са задници. Ние не сме. Но няма да сме задници само ако не правим такива дивотии. Ще й се обадиш ли?

— Да. Но не знам защо.

— Защото не си задник.

— Ще ми се да вярвах в това.

— Всички си имат задник. И правото да го слушат, както казва майка ми. Поведението от горния край обаче е важното. А сега смятам да те изключа и да ида да кажа на Гриф!

Флин така и направи.