Уилям Гибсън
Периферни тела (69)

69.
Как звучи

Когато Рийс я простреля във врата с онова, което тя мислеше за фенерче, Флин успя да забележи само, че нищо на масата на Бъртън не беше подредено по конец. Болеше. След това й притъмня и нямаше време дори да си помисли какво става.

След разговора си с Мейкън се беше прибрала вкъщи — полека, като се стараеше да не забелязва мястото, където колата на мъртъвците се бе отклонила в канавката. Не се озърташе за дронове. Преструваше се, че всичко е наред.

Майка й спеше, Джанис бе сменена от Литония, която каза, че Леон я докарал от „Фаб“-а. На горния етаж Флин се просна в леглото си; уж нямаше намерение да спи, но сънува Лондон. От въздуха, всички улици — препълнени с народ като Чийпсайд, но с коли, камиони и автобуси вместо с коне и карети. Имаше народ, но не беше Лондон, а нейният град, разраснал се и забогатял, и затова — с река с размера на Темза. След като се събуди, слезе долу. Майка й още спеше, Литония гледаше нещо на виза си. Накрая Флин се отправи към караваната, като се питаше къде ли е Бъртън, но я мързеше прекалено много да провери по „Баджър“.

— Мамка му, Рийс! — изпротестира сега и задърпа пластмасовите белезници, затегнати на китките й.

Рийс караше, не каза нищо, само я погледна и от това я заля страх като вълна. Не защото я беше зашеметил с електрошок и я беше вързал за седалката на тази кола, а понеже и един поглед й стигаше да определи, че е ужасѐн до насиране.

Флин имаше по една свинска опашка на всяка ръка и трета да ги свързва, всичките прекарани през една по-дълга, която минаваше под предницата на седалката. Можеше да вдигне ръце достатъчно да ги облегне на бедрата си, но не по-нагоре.

Не знаеше каква кола кара войникът, но не беше шперплатова, нито електрическа.

— Накараха ме — отсече Рийс. — Нямах шибан избор.

— Кой?

— Пикет.

— Намали.

— Той ще ни преследва — отвърна войникът.

— Пикет ли?

— Бъртън.

— Исусе…

По „Грейвли“ ли се движеха? Флин си го помисли, но после си промени мнението. Погледна към храсталаците край пътя, които хвърчаха покрай тях.

— Каза, че ще убият семейството ми — продължи Рийс, — и щяха, само дето нямам рода. Само аз щях да съм. Труп.

— Защо? Какво си направил?

— Нищо, мамка му. Ще ме трепят, ако не те закарам при тях. Той има хора при Вътрешните. Вътрешните могат всеки да намерят. Така ще ме гепят и после някой ще дойде да ме утрепе.

— Можеше да ни кажеш.

— Ми да, та после да дойдат да ме утрепят. И бездруго ще ме освиткат, ако не те закарам при тях сега.

Флин го погледна и видя на скулата му да подскача по своя воля мускул. Все едно, ако го вържеш за нещо, можеш да пратиш цялата история на живота му по радиото, всички части, които войникът не можеше да разкаже или дори не знаеше.

— Не щях — продължи Рийс. — Ама не е като да имах избор да им повярвам, или не. Ясно е кои са те и какви ги вършат.

Флин опипа и двата предни джоба на дънките си. Телефонът й липсваше, не беше и на китката й, не седеше върху него.

— Къде ми е телефонът?

— В медна торбичка, която ми дадоха.

Флин погледна през прозореца. После към пластмасовите хромирани букви на жабката.

— Каква кола караш?

— „Джип Виндикейтър“.

— Харесва ли ти?

— Да не си откачила?

— Просто да върви разговорът…

— Не е шперплат — обясни Рийс, — американски е.

— Не ги ли правят най-вече в Мексико?

— Сега ли намери да плюеш проклетата ми кола?

— Все пак говорим за колата, с която ме отвличаш.

— Не го казвай!

— Защо не?

— Ами кофти звучи… — изсъска Рийс със стиснати зъби и Флин разбра, че е на косъм да се разплаче.