Антъни Хоровиц
Присъдата е смърт (9)

9.
ЧПВ

Винаги са ме запленявали тайни коридори и места, където е забранено да се влиза. Когато бях малък, родителите ми обичаха да ходим в скъпи хотели и още помня как се промъквах в сервизните помещения: харесваше ми как луксозните килими и полилеи изведнъж свършваха и всичко ставаше мръсно и утилитарно. В Станмор, в северен Лондон, двамата със сестра ми се провирахме под оградата на офис комплекса, който се намираше до нас; дори днес, когато вляза в някой музей, универсален магазин, театър или метростанция, откривам, че още се питам какво ли се случва зад всички онези затворени врати. Понякога си мисля, че това всъщност е едно добро определение за творческото писане: да отключваш врати и да отвеждаш читателите от другата страна.

Затова на следващия ден се развълнувах почти като малко дете, когато двамата с Хоторн отидохме в офисите на Британската транспортна служба на метростанция „Юстън“. Стояхме пред една малка, невзрачна врата, покрай която трябва да съм минавал десетки пъти, без да я забележа — закътана в най-отдалечения ъгъл, точно след бюро „Изгубени вещи“, срещу входа за перони 16 до 18. Разбира се, от другата страна нямаше да има нищо интересно, но не това беше важното. Това беше място, на което никога не се бях озовавал.

Вратата се отвори и се озовахме в една малка приемна, където ни посрещна униформена, уморена на вид жена, седнала зад параван от телена мрежа. Хоторн й каза името на човека, който ни очакваше, следовател Джеймс Маккой, и той се появи почти мигновено. Беше набит мъж с четвъртита челюст, военна подстрижка, облечен в цивилни дрехи — дънки, спортна блуза, анорак.

— Господин Хоторн?

— Да.

— Заповядайте…

Попълнихме някакъв формуляр и тогава с бръмчене се отвори още една врата, която ни отведе в лабиринт от тесни коридори и мънички офиси, който се простираше много по-надалеч, отколкото бях предполагал, че е възможно. Всичко беше изключително захабено. Минахме по син мокет, осеян с всевъзможни петна, покрай една леко вибрираща машина за напитки, и завихме покрай още един ъгъл. Някои от стаите бяха малко по-големи от килер. Ако в някоя от тях разпитваха престъпник, коленете му щяха да се опират в коленете на полицая, който го беше арестувал. Минахме покрай една стая за разследвания и забелязах половин дузина мъже и жени, които изучаваха някакви разпечатки и разпределяха информацията от тях по белите дъски наоколо. Забравете за модерните технологии. Това може и да беше фронтовата линия в борбата с престъпността и тероризма, но тя беше отявлено старомодна, с обемисти компютри „Хюлет-Пакард“ и ламинирани бюра, и цял отряд евтини въртящи се столове. Прозорци нямаше. Това наистина беше един друг свят.

Срещата беше уговорил Хоторн. Нямаше нужда да му казвам за статията във вестника. Той сам я беше забелязал и ми се беше обадил същата вечер. Не бях говорил и с Кара Гръншоу. Не бях забравил как ме беше заплашила, но бях решил да оставя комуникацията с нея поне за след седмица — надявах се, че дотогава Хоторн така или иначе щеше да е разрешил случая. Или може би аз щях да съм го направил. Все още доста ми се нравеше мисълта тъкмо аз да разгадая случилото се и когато заподозрените отново се съберат заедно в последната глава, аз да съм онзи, който да се обърне към тях, за да им каже истината.

В стаята за снемане на показания ни очакваше друг мъж. Той беше униформен полицай, едва навършил трийсет години, повикан, за да говори с нас. Казваше се Ахмед Салим и той първи се беше заел с тялото. Между другото, бях учуден, че сме на гара „Юстън“, след като всъщност инцидентът се беше случил на „Кингс Крос“, но очевидно там нямаше отдел на криминалната полиция. Както ни обясни Маккой, той отговаряше за всички инциденти северно от централната линия на метрото, чак до „Стратфорд Ийст“ и „Нелмсфорд“. Сега му бяха възложили да ръководи разследването на смъртта на Грегъри Тейлър.

По думите на двамата мъже се беше случило следното.

Грегъри Тейлър пристигнал в Лондон сутринта на 26 октомври, събота, един ден преди смъртта на Ричард Прайс. Бил взел ранния влак от Хортън-ин-Рибълсдейл — в Ингълтън няма гара — и вечерта пътувал обратно към вкъщи. Метростанцията била необичайно оживена като за събота. Същия ден имало футболен мач — „Лийдс“ срещу „Арсенал“ — и перонът бил претъпкан със запалянковци. Обикновено от железопътната компания „Върджин“ не позволяват на пътниците да преминават през билетната преграда, докато влакът не пристигне, но в случай на сериозен проблем отменят това правило, а по една случайност в Питърбъро сигналната уредба отказала да функционира и влаковете се движели със закъснение. Така че, когато влакът пристигнал, там чакали близо четиристотин души.

Тейлър пристигнал на перона в шест часа и петнайсет минути. Не бързал. Бил си купил кафе от „Старбъкс“ и една въздебела книга от книжарница „У. Х. Смит“. По-точно „Затворници на кръвта“, третата книга от поредицата „Обреченият свят“ на световноизвестния автор Марк Беладона. По една случайност аз бях запознат с поредицата, защото наскоро от телевизия „Скай“ се бяха свързали с мен, за да я адаптирам за телевизионен сериал. „Обреченият свят“ беше сравнявана (в неизгодна за нея светлина) с „Игра на тронове“, който по това време беше в четвъртия си сезон. Представляваше фентъзи история за Англия по времето на крал Артур, преплитаща магии и мистерии с доста екстремни нива на насилие и порнография. В популярния всекидневник „Дейли Мейл“ бяха описали книгите като „чиста порно отрова“, което издателите безсрамно бяха отпечатали на корицата. Бях прочел около половината от първата книга, но не ми беше харесала особено и без всякакви колебания бях отказал на продуцентите.

Третата книга от поредицата тъкмо беше излязла и беше на промоция. Тейлър си я купил и му дали безплатно шоколадче „Кит Кат“ и бутилка вода.

Той минал през билетната преграда и закрачил по перона, без да преминава жълтата линия, но все пак доста близо до ръба. В същото време закъснелият влак се появил в далечината, приближавайки към него. Полицаят Салим ни разказа какво се беше случило после.

— Тъкмо бях пристигнал на работа за вечерната смяна, когато стана. Знаех, че имаме ЧПВ, още преди да ми се обадят по радиостанцията…

— Какво е ЧПВ? — попитах аз.

— Човек под влака.

— Наричаме ги още „гмуркачи“ — добави Маккой.

— Чувах писъци — продължи Салим. — И машинистът беше подал звуков сигнал, което е стандартната практика. Така разбрах, че се е случило нещо, отидох право на перона и бях първият, озовал се на мястото. Първата ми мисъл беше, че е самоубийство. Но „Кингс Крос“ е последната спирка от линията, така че тук нямаме често такива случаи. А и изложбата с Хари Потър в голямата чакалня винаги разведрява хората. Така че може би е било нещастен случай — но това също не се случва често. Не знам. Просто исках да отида на място и да видя с какво мога да помогна.

Е, оказа се, че бедничкият бил изминал две трети от дължината на перона, след което се прекатурил настрани, право на пътя на идващия влак. Можеше да извади късмет. Можеше просто да бъде ранен — зле. Но за съжаление, случаят не беше такъв. Беше паднал напречно върху двете релси и беше останал без крака и без глава, така че нямаше вече закъде да бърза.

Батерията на айфона ми беше почти напълно изтощена и записвах на ръка всичко, което казваше. Той изчака да наваксам. И Маккой, и Салим знаеха, че съм писател, и им беше приятно да говорят с мен. Странно е колко много хора изгарят от желание някой да опише в книга онова, с което се занимават.

— Първата ми работа беше да отцепя района. Много хора пищяха. На двама им беше прилошало. Една жена беше изпаднала в шок. И разбира се, имаше ги и обичайните извратеняци, които снимаха всичко с мобилните си телефони. Повечето от хората носеха футболни атрибути — шалчета, суичъри, плетени шапки… такива неща. Беше трудно да ги различиш един от друг. Аз започнах да избутвам хората назад и им казвах да не се отдалечават. Трябваше да запишем имената и адресите им, да вземем свидетелски показания и така нататък. Към онзи момент бяха пристигнали още значителен брой полицаи и знаех, че медиите са надушили какво се случва. От управата щяха всеки момент да изпратят линейки и медицински хеликоптери. Най-много се тревожех някой да не получи инфаркт. Случвало се е и друг път и всичко става двойно по-сложно.

Успяхме да отцепим района и всичко беше под контрол, но сега трябваше да измъкнем загиналия изпод влака. И разполагахме само с четирийсет и пет минути.

— Защо? — попитах аз.

Бях увлечен от описанието на цялата процедура.

— Закъснението е много скъпо — обясни Салим. — Когато се случи нещо подобно, трябва да разчистим пероните и да се погрижим влаковете да продължат да се движат. Не можем да си позволим да се мотаем.

— Вие ли извадихте тялото? — попита Хоторн.

Салим кимна.

— Аз. Ако се съгласиш да го направиш, ти дават премия от петдесет лири, а аз спестявам да заведа майка си на почивка. Можеше да е и по-зле. Влакът не се беше движил много бързо, така че не се бяха разлетели човешки крайници или нещо подобно. И нямаше нужда да викаме специален екип, който да повдигне влака. Машинистът беше доста разстроен, но успях да го мобилизирам да помръдне влака назад, и след това беше сравнително лесно. Измъкнахме тялото, прибрахме ръцете и всичко останало в найлонови пликове за веществени доказателства. След това пристигна детектив Маккой и той пое нещата.

Сега беше ред на Маккой отново да направи същото.

— За мен не беше останала много работа — каза той. — Установих самоличността на загиналия по документите в портфейла му и се свързах с полицията в северен Йоркшир, за да изпратят двама полицаи, които да уведомят вдовицата. Тя си беше у дома, заедно с двете им дъщерички, и не исках да научава за случилото се по телефона. Тя веднага потегли към Лондон и всъщност се срещнах с нея на следващия ден. Сюзан Тейлър. В пълен шок. Не можеше да повярва какво се е случило. Съпругът й имал проблеми със здравето и двамата имали финансови затруднения, тоест парите не им достигали като на всички останали, но нямало предишни прояви на депресия. Всъщност тя каза, че пътуването му било много успешно. Двамата си направили резервация в ресторант, за да го отпразнуват в неделя вечерта.

Той си пое дъх.

— Е, сега това няма как да се случи.

— Какво е правил в Лондон? — попита Хоторн.

— Дошъл да се види с приятел.

Хоторн изчака да получи повече информация и после видя, че Маккой нямаше какво да добави.

— Това е всичко, което ми каза тя — обясни детективът. — Аз я разпитах: беше отседнала в „Холидей Ин“ до „Юстън Роуд“. Но не можах да науча кой знае какво. Бедната жена беше съсипана. Съпругът й паднал под влак! Двамата били женени от двайсет години. Тя трябваше да разпознае тялото и това беше ужасно за нея. Аз вече бях решил, че случаят е от необяснимите. Не мислех, че тя ще може да ми каже кой знае какво.

— Необяснимите? — записах си думата.

— Имаме три категории. Необясними, обясними и подозрителни. Доколкото можех да преценя, определено нямаше нищо подозрително, а дори след като прегледахме записите от охранителните камери, не разбрахме какво беше довело до падането на господин Тейлър под влака.

— Един от свидетелите беше казал нещо — напомни му Салим.

— Какво е казал? — попита Хоторн.

Маккой изгледа Салим, може би леко подразнен, че един по-нисшестоящ се намесва.

— Точно преди да падне, Тейлър извикал нещо. Само една дума. „Внимавай!“ Но го чули доста от хората.

— Някой се е блъснал в него?

— Трябва да го е блъснал доста силно, за да полети напред по този начин. Паднал е върху релсите почти хоризонтално. От друга страна, доста от хората, чакащи влака, си бяха подпийнали стабилно. Знаете как е след футболен мач.

— Може ли някой да го е блъснал нарочно?

— Никой не е видял нищо. Просто го чули да вика и после всичко свършило. Но разполагаме със записите от охранителните камери. Можете да видите сами.

Пред Маккой имаше лаптоп. Той го завъртя към нас, така че да виждаме екрана. Междувременно поясни:

— Първата ми работа, когато пристигнах на станцията, беше да се свържа с отдел „Алфа Виктор“ на метростанция „Виктория“. Те ми пратиха записите незабавно. Благодарение на тях успяхме да го проследим чак до „Старбъкс“ и до будката за вестници. Видяхме го как пристига на гарата.

— Как е стигнал до нея?

— С метрото от „Хайгейт“.

„Хайгейт“. Това нямаше как да е съвпадение.

— Ето… — каза Маккой и натисна копчето.

Записите от охранителни камери, които показваме по телевизията и в киното, нямат нищо общо с действителността. Записът от гара „Кингс Крос“ беше мъгляв и неясен, сякаш по обектива беше полепнал прах. Камерата беше поставена неправилно, твърде нависоко и под остър ъгъл. Цветовете бяха убити, леко нереалистични. Морскосиньото и златното на емблемата на футболния клуб „Лийдс Юнайтед“, например, бяха по-скоро тъмносиньо и горчица. Смъртта на Грегъри Тейлър, показана по най-прозаичния начин, лишена от всякакво творчество или вълнение. В единия момент е жив, в следващия го няма.

Първоначално влакът не се виждаше, имаше само една огромна тълпа, в голямата си част футболни запалянковци, които се мотаеха насам-натам.

— Ето го и Тейлър — каза Маккой.

И наистина, една размазана фигура си проправяше път към външния край на перона — близо до ръба, но не толкова близо, че да е в опасност. Не бързаше за никъде. Записът нямаше звук и фигурата беше много дребна и отдалечена, но останах с впечатление, че учтиво моли хората да му направят път. След това, почти едновременно, се случиха три неща. Грегъри Тейлър изчезна от картината, погълнат от тълпата, точно когато се появи яркочервеният влак с рекламни надписи на „Върджин“. На живо влакът се е движел доста бавно, но сякаш мигновено достигна до края на екрана. След това Грегъри падна под него. Беше с гръб към камерата, но дори да бяхме успели да видим лицето му, нямаше да успеем да различим никаква емоция, изписана по него. Той представляваше просто едно петно, нанесено с четка върху платното. Падна право напред и повторно изчезна. Влакът продължи неумолимо напред и го премаза. На хората им отне няколко секунди да осъзнаят какво се беше случило. След това тълпата отстъпи назад, наподобявайки избухващо слънце. Лесно можех да си представя писъците.

— Този е от камерата отпред на влака — каза Маккой.

Същото действие, видяно от гледна точка на машиниста. Релсите, които се простираха напред. Чакащите пътници вдясно. После нещо — неясно какво — проряза екрана. Това беше Грегъри Тейлър през последната секунда от живота си. Машинистът трябва да е натиснал спирачките, но изглеждаме, че влакът не намалява скоростта си.

Току-що бях видял как един човек умира.

Маккой затвори екрана на лаптопа си.

— Следователят на „Кингс Крос“ ни разреши да преместим тялото и той беше откаран в най-близката морга. Аз предадох случая на екипа за разследване на смъртни случаи и разбира се, сега ще има дознание. Но ако трябва да бъда напълно честен, не виждам никакви доказателства за извършено престъпление. Мога да твърдя с деветдесетпроцентова сигурност, че е било злополука. Случват се и такива неща.

— Той имал ли е някакви врагове? — попита Салим. — Затова ли разследвате случилото се?

— Може да е бил свързан с едно убийство, което се е случило в Хампстед на следващия ден — каза Хоторн.

— Е, поне него можете да го зачеркнете от списъка на заподозрените — промърмори замислено Салим. — Няма как да е свършил тази работа.

Тръгнахме си и излязохме от чакалнята на гарата. Веднага щом се озовахме на чист въздух, Хоторн си запали цигара. Виждах как премисля всичко, което беше научил току-що. Понякога ми приличаше на учен на прага на велико откритие или на археолог, който всеки момент ще отвори древна гробница. Не издаваше никакви чувства, но долавях енергията и вълнението му.

— За какво си мислиш? — попитах аз.

— Бил е в Хайгейт.

— Може би е дошъл в Лондон, за да се види с Давина Ричардсън.

— Или с Ричард Прайс. От една и съща спирка на метрото можеш да стигнеш пеша до домовете и на двамата.

— Е, това не може да е съвпадение. Умрял е почти точно двайсет и четири часа преди убийството.

— За това си прав, Тони. Не е съвпадение.

Той пушеше цигарата си мълчаливо. „Юстън“ е една от най-грозните спирки на метрото в Лондон и аз се чувствах мръсен само от стоенето пред нея, заобиколен от ресторанти за бързо хранене и бетон. Най-сетне Хоторн проговори.

— Ингълтън.

От начина, по който произнесе думата, останах с впечатление, че е бил там и преди. И че не му беше харесало.

— Какво за Ингълтън?

— Имаш ли работа в момента?

— Знаеш, че имам.

— Ще се наложи да отидем там.

Думите му отново не прозвучаха ентусиазирано.

Той допуши цигарата си и отидохме до гишето, откъдето си купихме билети за следващия ден.