Антъни Хоровиц
Присъдата е смърт (2)

2.
Убийство в Хампстед

Оставих Хоторн в моя офис на снимачната площадка — който всъщност беше една каравана „Уинебаго“, паркирана на една странична уличка — докато аз отидох да донеса за двама ни кафе от камиона с кетъринг. Когато се върнах, той седеше на бюрото и прелистваше последната версия на сценария на „Пръстенът на вечността“, което доста ме подразни, защото определено не го бях молил да чете какво съм написал. Поне не пушеше. В днешно време почти не познавам пушачи, а Хоторн продължаваше да пуши по кутия на ден, което беше и причината обикновено да се срещаме в кафенета на открито и да седим на улицата.

— Не те очаквах — казах аз, когато влязох вътре.

— Не изглеждаш приятно изненадан.

— Ами всъщност съм доста зает… макар и сигурно да не си забелязал това, когато се появи с колата насред снимачната площадка.

— Исках да те видя — каза той и почака да седна срещу него. — Как върви книгата?

— Завърших я.

— Заглавието все така не ми харесва.

— И все така нямаш думата по въпроса.

— Добре! Добре!

Той ме изгледа така, сякаш го бях засегнал без основателна причина. Очите му имаха цвят на кал, но въпреки това успяваха да изглеждат забележително ясни и невинни.

— Виждам, че днес си в лошо настроение, но все пак не аз съм виновен, че си се успал.

— Кой ти каза, че съм се успал? — попитах го аз, влизайки в очевидния капан.

— И още не си си намерил телефона.

— Хоторн…!

— Не си го изгубил на улицата — продължи той. — Мисля, че ще го намериш някъде в апартамента си. И позволи ми да ти дам един съвет. Ако на Майкъл Китчън не му харесва твоят сценарий, може би трябва да помислиш да го смениш с друг актьор. Не си го изкарвай на мен!

Загледах го втренчено, докато прехвърлях в ума си онова, което беше казал току-що, и се чудех какви доказателства можеше да има за всичко това. Майкъл Китчън беше звездата във „Войната на Фойл“ и макар наистина да бяхме обсъждали многократно новия епизод, не бях споменавал за това пред никой друг, освен пред Джил, която така или иначе го знаеше. И със сигурност не бях казвал на никого кога съм се събудил или за това, че сутринта не съм успял да си намеря телефона.

— Хоторн, какво правиш тук? — настоях аз.

Нито веднъж не се бях обръщал към него с малкото му име, откакто се бяхме запознали. Не мисля, че някой изобщо го правеше.

— Какво искаш?

— Станало е още едно убийство — каза той.

Хоторн подчерта последната дума с характерното си необичайно произношение. „Още едно убийссство“. Прозвуча така, сякаш едва ли не му доставяше наслада.

— И?

Той примигна насреща ми. Не беше ли очевидно?

— Помислих си, че ще искаш да пишеш за него.

Ако сте чели книгата ми „Убийството е всичко“, вече знаете, че детектив Даниъл Хоторн от криминалната полиция първоначално ми беше представен като консултант по един телевизионен сериал, чийто сценарий пишех тогава: „Несправедливост“. Някога беше работил за Скотланд Ярд, но това беше приключило след нещастен случай с един заподозрян. Някакъв мъж, който се занимавал с детска порнография, паднал надолу по бетонно стълбище. В онзи момент Хоторн се намирал точно зад гърба му. В крайна сметка бил уволнен и се наложило да започне да си изкарва прехраната самостоятелно. Можел е да се насочи към охранителна дейност, както много други бивши детективи, но вместо това решил да използва таланта си, за да помага на филмови и телевизионни компании в продуцирането на криминални истории, което доведе и до нашето запознанство. Но както установих скоро след това, силите на реда все още не бяха приключили напълно отношенията си с него.

Обаждаха му се, когато полицията се натъкнеше на „заплетен случай“ — такъв, който изглежда труден за разрешаване още от самото начало. Повечето убийци действат свирепо и необмислено. Съпруг и съпруга се карат. Може би са прекалили с алкохола. Единият от двамата взема чук и — бам — всичко свършва. С пръстовите отпечатъци, пръските от кръвта и всички останали веществени доказателства цялата работа се разрешава в рамките на двайсет и четири часа. А и в днешно време, с всички тези охранителни камери навсякъде, вече е почти невъзможно да се измъкнеш от местопрестъплението, без да заснемат ухилената ти физиономия.

Много по-редки са предумишлените убийства, при които извършителите реално отделят известно време, за да обмислят престъпленията си — и любопитното е, че понеже разчитат толкова прекомерно на технологиите, съвременните детективи изпитват много повече затруднения при тяхното разрешаване. Помня една улика, която вкарах в един епизод на сериала „Поаро“ по произведенията на Агата Кристи, когато пишех сценария за „Ай Ти Ви“. На местопрестъплението е оставена женска ръкавица с избродирана буква „Н“. Съвременните детективи могат да установят къде и кога е изработена, от каква материя е направена, кой размер е и до какво точно се е докосвала през последните няколко седмици. Но може и да не се досетят, че буквата „Н“ всъщност е изписана на кирилица и ръкавицата е била оставена умишлено, за да натопи някой друг. За подобни езотерични прозрения им трябваше човек като Хоторн.

Работата беше там, че не му плащаха особено добре, и след като приключихме с „Несправедливост“, той се свърза с мен и ме попита дали бих искал да напиша книга за него. Беше си чисто търговско предложение. На корицата щеше да пише моето име, но щяхме да делим печалбата петдесет на петдесет. От самото начало знаех, че не беше добра идея. Аз съчинявам истории; предпочитам да не обикалям да ги търся из града. Още по-важното е, че обичам аз да ръководя книгите си. Нямах никакво желание да се превръщам в техен герой, при това второстепенен: вечният помощник.

Но той някак успя да ме убеди и въпреки че работата по разследването едва не ме уби, при това съвсем буквално, първата книга вече беше завършена, макар и все още да не беше публикувана. А имаше и още един проблем. Новият ми издател — Селина Уокър от „Рандъм Хаус“ — беше настояла да подпишем договор за три книги и аз, насърчен от агентката си, се бях съгласил. Мисля, че това се случва с всеки писател, без значение колко книги е продал. Договорът за три книги е символ на стабилност. Означава, че можеш да планираш времето си, като знаеш точно какво предстои да правиш. Но също така означава, че си длъжен да ги напишеш. Няма покой за неуверените.

Разбира се, Хоторн знаеше това, така че цяло лято бях очаквал телефонът да звънне, като междувременно се бях надявал да не го направи. Хоторн несъмнено беше изключително способен. Беше разгадал първата мистерия, сякаш беше детска игра, макар аз самият да бях пропуснал да забележа всяка една от уликите, с които се бях сблъскал. Но в личен план го намирах за крайно дразнещ човек. Беше мрачен, самотник, и отказваше да сподели с мен каквото и да било за себе си, макар да се предполагаше, че съм негов биограф. Някои неща в поведението му намирах, меко казано, за обезпокоителни. Той ругаеше непрекъснато, пушеше и ме наричаше „Тони“. Ако бях решил да си избера герой от реалния живот, това в никакъв случай нямаше да е той.

И ето че сега отново ме преследваше — едва няколко седмици, след като бях завършил „Убийството е всичко“. Все още не му бях показал книгата и той не знаеше какво съм написал за него. Бях решил това да си остане така, възможно най-дълго.

— И кого са убили? — попитах аз.

— Името му е Ричард Прайс.

Хоторн замълча, сякаш очакваше да знам за кого говори. Не знаех.

— Адвокат е — продължи той. — Занимава се с бракоразводни дела. Доста често пишеха за него по вестниците. Много от клиентите му са били популярни. Известни личности… сещаш се.

Докато говореше, аз си дадох сметка, че името все пак ми беше познато. Бях чул нещо за него по радиото, докато ме откарваха към снимачната площадка, но понеже бях полузаспал, не бях слушал особено внимателно. Ричард Прайс живееше в Хампстед, където често ходя, за да разхождам кучето. Според репортажа някой го беше нападнал в дома му и го беше ударил с бутилка вино. Имаше и още нещо. Някакъв прякор. Дали не беше „Стоманената магнолия“? Не. Това беше Фиона Шакълтън, която се беше прочула, след като беше представлявала сър Пол Маккартни по време на жлъчната му раздяла с Хедър Милс. Прайс беше известен като „Двуострия бръснач“. Нямах никаква представа защо.

— Кой го е убил? — попитах аз.

Хоторн ме изгледа тъжно.

— Приятел, ако знаех това, нямаше да съм тук.

За едно имаше право. Наистина бях преуморен.

— От полицията искат да се заемеш с разследването на убийството, така ли? — попитах аз.

— Точно така. Обадиха ми се тази сутрин. И веднага се сетих за теб.

— Много мило от твоя страна. Но кое му е толкова специалното на случая?

За да отговори на въпроса ми, Хоторн извади от вътрешния джоб на сакото си купчина снимки. Вцепених се. В процеса на проучване ми се е случвало да виждам много снимки от местопрестъпления и никога не съумявам да се отърся от потресаващото насилие, което струи от тях. От тоталната им непринуденост и факта, че всичко е представено без капчица съчувствие. В липсата на цвят също има нещо специално. Кръвта изглежда дори още по-ужасяваща, когато е черна. Мъртвите тела, които човек вижда по телевизията, са просто актьори, легнали на една страна. Нямат почти нищо общо с истински трупове.

Все пак първата снимка беше нормална. Беше портрет на Ричард Прайс, за който беше позирал приживе, и на нея се виждаше красив, доста жизнерадостен мъж с орлов нос и дълга сива коса, сресана назад, за да разкрива високото му чело. Беше облечен с жилетка и се усмихваше леко, сякаш беше доволен от себе си и определено не подозираше, че ще се превърне в обект на разследване на убийство. Лявата му ръка беше скръстена върху дясната пред гърдите и на безименния му пръст забелязах златна халка. Значи беше семеен.

На следващата снимка беше мъртъв. Този път ръцете му бяха разперени над главата и лежеше проснат върху голите дъски на пода, а тялото му беше изкривено по начин, присъщ единствено на труп. Беше заобиколен от парченца стъкло и голямо количество течност, която изглеждаше твърде рядка, за да бъде кръв — оказа се, че е кръв, смесена с вино. Снимките бяха направени отляво, отдясно и отгоре, и не оставяха място за догадки. Преминах към останалите: разкъсвания по врата и гърлото, изцъклени очи, изкривени пръсти. Смърт в близък план. Зачудих се как Хоторн се беше сдобил с тях толкова бързо и предположих, че са му ги изпратили по електронната поща, а той ги е принтирал у дома си.

— На Ричард Прайс са нанесени удари по челото и във фронталната област на черепа с пълна бутилка вино — обясни Хоторн.

Любопитно беше колко бързо превключи на полицейски жаргон. Например „нанесени удари“ вместо „бил е ударен“. Както и „фронталната област“, която спокойно можеше да е излязла от речника на някой синоптик.

— Има няколко контузии и една линейна фрактура на фронталната кост, но това не е причината за смъртта. Бутилката се е счупила, което означава, че част от силата на удара се е разсеяла. Прайс е паднал на земята и убиецът е останал с назъбеното гърло от бутилката в ръка. Използвал го е като нож, за да го прободе в гръкляна.

Той посочи един от близките кадри.

— Тук и тук. Вторият удар е проникнал в субклавиалната вена и се е врязал в плевралната кухина.

— Умрял е от кръвозагуба — казах аз.

— Не — каза Хоторн и поклати глава. — Вероятно не е имало достатъчно време за това. Предполагам, че е получил белодробна емболия, която го е довършила.

В гласа му нямаше съчувствие. Той просто съобщаваше фактите.

Взех чашата си с кафе с намерение да отпия от нея, но кафето беше същото на цвят като кръвта на снимката и аз я оставих обратно.

— Бил е богат и е живеел в скъпа къща. Всеки може да е влязъл с взлом — казах аз. — Не виждам кое му е толкова специалното.

— Ами всъщност доста неща — отговори ведро Хоторн. — Прайс е работел по важен случай… извънсъдебно споразумение за обезщетение от 10 милиона лири. Не че въпросната дама е получила кой знае каква част от тях. Акира Ано. Говори ли ти нещо името?

Поради причини, които ще станат ясни по-нататък, се наложи да променя нейното име, но тя ми беше достатъчно позната. Беше автор на художествена проза и поезия и редовно изнасяше лекции на всички големи литературни фестивали. На два пъти е била финалистка за наградата „Ман Букър“ и беше спечелила наградите „Коста Бук“, „Т. С. Елиът“, „Наградата за женска литература“ и най-скоро, наградата „ПЕН/ Набоков“ за постижения в литературата на международно ниво, при чието връчване бяха изтъкнали „нейния неповторим глас и деликатността на нейната проза“. Освен това пишеше статии — предимно по феминистки въпроси и за сексуална политика — за „Сънди Таймс“ и други уважавани издания. Често говореше по радиото. Бях я слушал в „Морален лабиринт“ и „Неизказаното“.

— Беше изляла чаша вино върху главата на Прайс — казах аз.

Историята се бе появила във всички социални мрежи и аз си я спомнях много добре.

— Направила е нещо много повече, приятел. Заплашила е да го удари с бутилката. Насред оживен ресторант. Чули са я много хора.

— Значи тя го е убила!

Хоторн вдигна рамене и аз разбрах какво имаше предвид. В реалния живот това би било очевидно. Но в света, в който живееше Хоторн — онзи свят, който искаше да сподели с мен — признаването на вина като нищо можеше да означава тъкмо обратното.

— Има ли алиби? — попитах аз.

— В момента не си е у дома. Никой не знае къде точно се намира.

Хоторн извади една цигара и я завъртя между пръстите си, преди да я запали. Побутнах към него чашата си от стиропор. Все още беше до половината пълна с кафе и можеше да я използва за пепелник.

— Значи имаш заподозрян — казах аз. — Какво повече ти трябва?

— Това се опитвам да ти кажа! В къщата му са правели освежителен ремонт и в коридора е имало доста кутии с боя. Естествено, той не си е купувал обикновена боя като „Дулукс“ или нещо подобно. Държал е на онези превзети цветове от „Фароу & Бол“. По осемдесет кинта кутията, с имена като Vert De Terre^[1], „Бръшлян“ и „Арсеник“.

Хоторн произнесе търговските имена на цветовете с неприкрита неприязън.

— „Арсеник“ си го измисли — казах аз.

— Не. Измислих си „Бръшлян“. Другите две ги има в каталога им. Боята, която е избрал, се е казвала „Зелен дим“. И там е работата, Тони. След като убиецът ударил господин Прайс и го оставил да му изтича кръвта по скъпарския му под от американски дъб, той взел една четка и написал послание на стената: едно трицифрено число.

— Кои три цифри?

Той побутна една снимка към мен и аз го видях с очите си.

— Едно осем две — каза Хоторн.

— Предполагам, че нямаш никаква представа какво означава това? — попитах аз.

— Може да означава много неща. Маршрутът на автобус номер 182 минава през северната част на Лондон, въпреки че господин Прайс едва ли си е губил времето да ползва градски транспорт. Така се казва и някакъв ресторант в Уембли. Има и такова съкращение, което се използва при писане на есемеси. Както и един модел четириместен самолет…

— Ясно — прекъснах го аз. — Сигурен ли си, че го е написал убиецът?

— Е, може да са били и бояджиите, но се съмнявам.

— Нещо друго?

Хоторн застина, преди цигарата да стигне до устата му. Тъмните му очи ме погледнаха предизвикателно.

— Не е ли достатъчно?

Не знам — казах аз.

Това беше самата истина. Вече разглеждах убийството на Ричард Прайс от гледната точка на писател — и колкото и да беше ужасно да си го призная, поне на този етап не ме беше грижа кой го е убил. Очевидно, Акира Ано беше главният заподозрян — и това беше любопитно, защото, макар и да не бях чел никоя от нейните книги, много добре знаех коя е тя. По-важно обаче беше следното: ако щях да пиша втора книга за Хоторн, тя трябваше да съдържа поне осемдесет хиляди думи, а аз вече се чудех дали този случай ще предостави достатъчно материал. Акира го беше заплашила с бутилка вино. Бил е убит с бутилка. Тя го е направила. Край.

Освен това се притеснявах, че убитият е адвокат, специализиран в бракоразводни дела. Нямам нищо против адвокатите, но въпреки това винаги съм правел всичко по силите си, за да ги избягвам. Не разбирам законите. Така и не успях да проумея как нещо съвсем просто — регистриране на запазена марка например — може да ми струва няколко месеца и хиляди лири. Дори съставянето на завещанието ми беше травмиращо преживяване и когато адвокатите приключиха с мен, за децата ми остана значително по-малко наследство. Беше ми доставило удоволствие да пиша за Даяна Купър, невинна жертва и майка на прочут актьор, но какво вдъхновение можех да извлека от Ричард Прайс — един човек, който си изкарваше прехраната от чуждото нещастие?

— Има и още нещо — измърмори Хоторн.

Беше ме наблюдавал внимателно, сякаш можеше да прочете мислите ми — което, както вече даде да се разбере, наистина умееше да прави.

— Какво?

— Бутилката вино. Била е „Chateau Lafite Rotshchild, Pauillac“, реколта 1982 година.

Хоторн изговори френските думи така, че всяка прозвуча като обида.

— Разбираш ли нещо от вино?

— Не.

— Аз също. Но ми казаха, че една такава бутилка би струвала поне две хилядарки.

— Значи Ричард Прайс е бил ценител на скъпите неща.

Хоторн поклати глава.

— Не. Бил е въздържател. Никога не е пиел никакъв алкохол.

Замислих се за момент. Доста публична заплаха от известна феминистка писателка. Мистериозно послание със зелена боя. Невероятно скъпа бутилка вино. Почти си представях всичко това написано на обложката на книгата. И все пак…

— Не знам — казах аз. — В момента съм доста зает.

Лицето му помръкна.

— Какво ти става, приятел? Мислех, че като ти разкажа, ще подскочиш от ентусиазъм.

— Може ли да си помисля известно време?

— Вече тръгвам натам.

Изчаках малко, преди да отговоря.

— Просто се чудех — промърморих аз, почти на себе си. — За всичко, което каза току-що. За Майкъл Китчън — и за телефона ми. Как разбра?

Той видя накъде бия.

— Нищо работа.

— Просто ми е любопитно — замълчах аз. — Ако ще има втора книга…

— Добре, приятел. Но е доста елементарно.

Нямаше да отстъпя и той го знаеше.

— Облякъл си се набързо. Второто копче на ризата ти е пъхнато в третия илик, което всъщност си е класика. Тази сутрин, докато си се бръснал, си пропуснал няколко косъмчета под носа. Ясно ги виждам, точно до ноздрата ти — и честно казано, не изглежда никак добре. Имаш и петънце от паста за зъби на ръкава, което означава, че си се облякъл, преди да отидеш в банята. Значи си се събудил, изхвърчал си от леглото и веднага си се облякъл, което ми подсказва, че будилникът ти не е звъннал.

— Нямам будилник.

— Но имаш айфон и може би щеше да си сложиш аларма, ако ти е предстояла важна среща — като например посещение на снимачна площадка — но поради някаква причина, не си го направил.

— Това не означава, че телефонът ми е изгубен.

— Е, аз ти звънях два пъти, за да ти кажа, че ще дойда днес, но ти не вдигна. Освен това, ако телефонът ти беше у теб, шофьорът ти щеше да може да ти се обади, за да ти каже, че пътува към теб или че чака отвън, и нямаше да изпаднеш в такава паника. Между другото, никой не отговаря на телефона ти, но и гласовата поща не се включи автоматично, което означава, че телефонът ти все още е включен. Най-вероятно е на беззвучен режим и ще го намериш накъде у вас.

Когато пристигнах на снимачната площадка, Хоторн не беше там. Нямаше как да знае как съм пътувал дотам.

— Защо си мислиш, че съм имал шофьор? — настоях аз. — Можеше просто да съм дошъл с метрото.

— Ти си прочутият сценарист на „Войната на Фойл“. Естествено, че са пратили някого да те вземе. Освен това само допреди час валеше като из ведро, а ти си съвсем сух. Виж си обувките! Днес изобщо не си ходил пеш.

— Ами онова за Майкъл Китчън? Да не си говорил с него?

— Нямаше нужда да го правя.

Той почука с пръст по сценария, който беше затворил, когато влязох.

— Розовите страници са с последните редакции, нали така? Аз просто им хвърлих едно око и забелязах, че всяка една от тях се отнася до сцени, в които участва той. Изглежда само на него не му харесва какво си написал.

— Харесва му и още как — изръмжах в отговор аз. — Просто донагласям нещата.

Хоторн хвърли бърз поглед към кошчето ми за боклук, което преливаше от смачкани на топка хартиени листа.

— Май доста донагласяш — отбеляза той.

Нямаше причина да се задържам повече на снимачната площадка. А и след случилото се, не исках никой да ме вижда в компанията на Хоторн.

— Добре — казах аз. — Да тръгваме.