Антъни Хоровиц
Присъдата е смърт (3)

3.
„Дирята на чаплата“

Домът на Ричард Прайс беше на Фицрой Парк, една от най-луксозните улици в цял Лондон, сгушена в края на Хампстед Хийт. Всъщност тя почти по нищо не приличаше на улица. Когато тръгне по нея откъм Хампстед Хийт, човек минава през една старовремска порта, която може спокойно да е излязла от картина на Артър Ракъм^[1], а особено през летните месеци улицата е потънала от всички страни от толкова много зеленина, та става трудно да повярваш, че изобщо се намираш в града. Дървета, храсти, рози, повет, глицинии, орлови нокти и всевъзможни други пълзящи растения се борят за място под слънцето в този еквивалент на Небивалата земя в северен Лондон, където самата светлина е обагрена в зелено. Всяка къща е самостоятелна постройка и умишлено не прилича по нищо на останалите около нея. Архитектурните им стилове варират от псевдоелизабетински, през ар деко до традиционните английски домове от играта „Клудо“ — накичени с комини и надвиснали стрехи, и фронтони, сякаш някъде наблизо е полковник Мъстард, който коси ливадата, докато госпожа Пийкок пийва чай с преподобния Грийн^[2].

Сякаш умишлено в разрез с всичко това, къщата на Прайс беше агресивно модерна, сякаш проектирана от човек, прекарал твърде много време в сградата на Националния театър. Беше в същия бруталистичен архитектурен стил, с големи бетонни панели и прозорци, високи по три етажа и по-подходящи за сградата на някоя институция, а не за частен дом. Дори тръстиките в японски стил в градината отпред бяха посадени на еднакво разстояние една от друга и еднакво високи. На първия етаж имаше тераса с дървена фасада, но дървото беше скандинавски бор или бреза, без никаква роднинска връзка с дърветата от региона.

Къщата не беше огромна — предполагам, че разполагаше с три или четири спални — но начинът, по който беше построена, на кубове и правоъгълници с плоски покриви, я караше да изглежда по-голяма, отколкото беше в действителност. Не бих искал да живея на такова място. Нямам нищо против модерната архитектура на места като Лос Анджелис или Маями, но в лондонско предградие, точно до клуб за боулинг? Струваше ми се твърде насилено.

С Хоторн бяхме взели такси от Бърмъндзи и бяхме изкачили Хампстед Лейн в посока към Хайгейт, след което колата внезапно беше поела надолу и се беше спуснала далеч от реалността, към този чудноват градски оазис. Стръмната улица ни отведе до един кръстопът с табела, която сочеше право напред към „Боулинг Клуб Северен Лондон“. Свихме вдясно. Къщата на Прайс се казваше „Дирята на чаплата“ и беше много лесно да я забележи човек. Беше онази с полицейските коли отпред, найлоновата лента пред входната врата, съдебните експерти, облечени в бяло, които се движеха сякаш на забавен каданс из градината, униформените полицаи и тълпата журналисти. На Фицрой Парк нямаше тротоари и улични лампи.

Някои от къщите имаха алармени системи, но учудващо малък брой бяха снабдени с охранителни камери. Общо взето, човек едва ли би могъл да избере по-подходящо място за извършване на убийство.

Слязохме от колата и Хоторн каза на шофьора да ни почака. Сигурно сме били странна двойка. Той изглеждаше спретнато и професионално в своя костюм с вратовръзка и едва сега си дадох сметка, че си бях тръгнал от снимачната площадка, облечен с дънки и пухено яке, на чийто гръб имаше надпис „ВОЙНАТА НА ФОЙЛ“. Няколко от журналистите погледнаха към мен и аз се притесних да не се окажа на първа страница на някой местен вестник, затова влязох в къщата, като крачех на една страна, така че да не виждат гърба на якето ми. Искаше ми се да бях имал време да се преоблека.

Междувременно Хоторн беше забравил, че съм с него, и крачеше бързо по алеята за коли като блуден син, който се завръща у дома. Убийствата винаги му се отразяват по този начин — привличат го към себе си дотолкова, че всичко останало губи значение. Не мисля, че съм срещал толкова съсредоточен човек като него. Той спря за малко, за да огледа два автомобила, паркирани един до друг. Първият беше черен мерцедес — S класа, купе; масивен, внушителен автомобил. Другият стоеше до него като някой по-млад и енергичен брат — класически „Ем Джи Роудстър“ от седемдесетте години. Беше автомобил за колекционери: яркочервен, с черен покрив и лъскави джанти със спици. Видях как Хоторн слага ръка върху капака на колата и побързах да отида при него.

— Не е стояла дълго тук — каза той.

— Двигателят още е топъл…

Той кимна.

— Позна от първия път, Тони.

Той хвърли поглед към прозореца откъм страната на пътника, който беше отворен на няколко сантиметра, подуши въздуха и после продължи към входната врата на къщата и полицая, който стоеше пред нея на пост. Помислих си, че ще влезе направо, но в този момент вниманието му беше привлечено от цветната леха със съвършено правоъгълна форма, отстрани до входа. Имаше две такива, по една от всяка страна — с тръстики, щръкнали като войници в парадна униформа. Хоторн се наведе и аз забелязах, че няколко от растенията отдясно на вратата бяха прекършени, сякаш някой се беше препънал и ги беше настъпил. Убиецът? Преди да успея да го попитам, той отново се изправи, каза името си на полицая и потъна в къщата.

Аз се усмихнах леко, притеснен, че може да ме спрат, но полицаят явно очакваше и мен. Влязох.

„Дирята на чаплата“ не беше построена като обикновена къща. Основните стаи не бяха отделени една от друга със стени и врати. Вместо това помещенията сякаш се преливаха едно в друго — широко антре преминаваше в професионално оборудвана кухня от едната страна и просторна дневна от другата. Отсрещната стена беше направена изцяло от стъкло, с прекрасна гледка към градината. Нямаше мокети; само скъпи, различни по големина килими, артистично разпръснати по подовете от американски дъб. Мебелите бяха модерни, дизайнерски, а картините по стените — предимно абстрактни. Очевидно интериорът беше подбран изключително внимателно, макар да създаваше цялостна представа за простота. Дръжките на всички врати и ключовете за осветлението например бяха изработени от шлифована стомана, а не от пластмаса, и нашепваха за Париж или Милано. Представях си как са били внимателно избирани по каталог. По-голямата част на къщата беше в бяло, но Прайс явно наскоро беше решил да добави няколко цветни акцента. На пода в коридора имаше разпънати найлони, по които бяха подредени кутии с боя и четки. Един портал водеше към дрешник, пребоядисан в привличащо вниманието яркожълто. Прозорците в кухнята вече бяха оградени в керемиденочервено. Предполагах, че адвокатът е семеен, но къщата приличаше на много луксозен ергенски дом.

Настигнах Хоторн точно когато от кухнята се появи една едра, непривлекателна жена, облечена в ярко морав костюм с панталон и черен пуловер с поло яка. Кое я правеше да изглежда непривлекателна? Не бяха нито дрехите, нито фигурата й, въпреки че беше с наднормено тегло, имаше закръглени рамене, плътно и месесто лице. Не. Беше предимно поведението й. Все още не ни беше казала и дума, а вече се беше намръщила. Или очилата й бяха твърде големи, или очите й бяха твърде малки, но беше успяла да си докара злобен и враждебен вид, сякаш наблюдаваше света с неприязън, която си слагаше сутрин като всекидневен грим. Онова, което най-силно ме порази у нея, беше косата. Сигурен съм, че беше истинска, но приличаше на онези евтини перуки, които слагат на манекените в универсалните магазини: смолисточерна и лъскава като найлон. Сякаш не беше на мястото си на главата й. На врата си носеше златна верижка, а под нея, полегнала върху пищната й гръд, имаше табелка с име: инспектор Кара Гръншоу от лондонската криминална полиция. Движеше се устремено и яростно като борец, който излиза на тепиха. Ако бях престъпник, щях да се уплаша от нея. Не бях направил нищо лошо, но въпреки това ме караше да се чувствам неспокоен.

— Здравей, Хоторн — каза тя.

За моя почуда, въпреки външността й, тонът й беше доста ведър.

— Казаха ми, че идваш насам.

— Здравей, Кара.

Двамата се познаваха. И явно се харесваха. Хоторн се обърна към мен.

— Това е инспектор Кара Гръншоу — каза той, напълно излишно.

Хоторн не й каза кой съм аз, а тя като че ли не проявяваше особен интерес към този въпрос.

— Изпратиха ли ти информацията?

Беше започнала направо по същество, без празни приказки. Гласът й звучеше тежко и безизразно, без особен акцент.

— Първоначален доклад? Снимки?

— Да.

— Не са си губили времето! Открили са го едва тази сутрин.

— Кой го е открил?

— Чистачката. Българка. Мариела Петрова. Ако искаш, можеш да говориш с нея, но би било загуба на време. Не знае нищо. Започнала е работа при Прайс едва преди шест седмици… през добра агенция в Найтсбридж. Живее в Бетнъл Грийн заедно със съпруга си и двете им деца. Първата й работа на идване от Хайгейт била да донесе на Прайс пресен хляб и мляко за закуска. Влязла в кухнята и приготвила всичко. После отишла в кабинета и там го намерила. Преместихме тялото, но ако искаш, може да погледнеш.

— Разбира се.

— Ето…

Тя беше извадила найлонови калцуни и ни ги подаде небрежно, като салфетки преди хранене.

Бях леко разочарован. Мислено се бях надявал, че разследващият детектив от полицията ще бъде инспектор Медоус. Той беше детективът от криминалната полиция, с когото се запознах след убийството на Даяна Купър, и впоследствие двамата с него дори отидохме да пийнем по нещо в моя клуб. Целта ми беше да науча нещо повече за отношенията му с Хоторн. Двамата бяха работили заедно и очевидно не се обичаха особено. Исках да разбера повече за Хоторн и въпреки че Медоус беше потаен и струваше скъпо (накара ме да платя за отделеното време), бях сигурен, че може да ми даде още информация.

Също така той щеше да ми бъде от полза като образ, ако наистина щях да продължавам да пиша за Хоторн. Холмс си има Лестрад. Поаро си има Джап. Море често си е имал вземане-даване със старши инспектор Стрейндж. Простичката истина е, че един умен частен детектив се нуждае от един не толкова умен полицай — точно както един фотограф се нуждае и от светлина, и от тъмнина. В противен случай няма база за сравнение. Между другото не искам да кажа, че инспектор Медоус не беше интелигентен, но той все пак мислеше, че Даяна Купър е била убита от крадец — и в това отношение определено беше сгрешил.

Ако имах избор, с радост щях да се натъквам на Медоус на всяко местопрестъпление, на което отидех, но разбира се, в Лондон работят над трийсет хиляди полицаи и вероятността той да се появи първо в Челси (където беше първото местопрестъпление), а след това в Хампстед, беше меко казано нищожна. Докато вървях след Гръншоу през дневната, вече бях решил, че тя далеч няма да ми бъде толкова полезна. Държеше се съвсем делово и явно знаеше как да си върши работата. Не проявяваше никакъв интерес към мен.

Минахме през дневната и слязохме по две стъпала към кабинета, който със своя дървен под и минималистично обзавеждане в действителност приличаше на конферентна зала. Нямаше бюро. Вместо това имаше четири стола от бяла кожа и стомана, подредени около стъклена маса, обградена от едната страна с лавици с книги, а от другата — с прозорци. По цялата дължина на тавана преминаваше още един стъклен панел, през който нахлуваше светлина. На масата имаше две кутийки „Кола-Кола“, едната от които беше отворена.

Тялото вече беше преместено, но нямаше никакво съмнение, че Ричард Прайс беше умрял тук. На пода имаше разлята лепкава, тъмночервена локва; смесица от червено вино и кръв. За мой ужас по силуета, останал след преместването на тялото, можех да видя къде са били главата на адвоката, раменете и протегнатите му ръце. Счупената бутилка лежеше по средата на локвата. Етикетът на бутилката все още придържаше няколко от строшените парчета стъкло.

Погледът ми се спря на стената, между две от лавиците с книги. Там се виждаше трицифреното число, което Хоторн ми беше показал, набързо нарисувано със зелена боя: 182. Боята се беше стекла, като в изображение от плакат на филм на ужасите. Цифрите бяха разкривени и неравномерни, като осмицата беше доста по-голяма от единицата и двойката. Четката, с която бяха нарисувани, беше оставена на пода и върху дървото се беше образувало зелено петно.

— Убит е между осем и осем и половина. Бил е сам в къщата, но знаем, че малко след осем без пет е имал посетител. Един съсед, Хенри Феърчайлд, разхождал кучето си и видял някого да слиза откъм Хампстед Хийт. Сигурна съм, че ще искаш да си поговориш с него. Живее в другия край на улицата. Една розова сграда… „Вилата с розите“. Тукашните къщи нямат номерация. Твърде изискани са за подобни неща.

Тя се усмихна съвсем за кратко, преди да продължи:

— Само някакви напудрени имена… като „Дирята на чаплата“. Какво изобщо означава това? Както и да е, господин Феърчайлд е пенсионер. Очарователен човек. Сигурна съм, че ще ти бъде приятно да си поговориш с него.

— Прайс сам ли е бил в къщата?

— Снощи — да. Бил е омъжен, но съпругът му е бил в провинцията. Имат още една къща в Клактън-он-Сий. Той се върна преди около час и ни намери всичките тук, което сигурно леко го е шокирало. Сега е на горния етаж.

Това обясняваше червения спортен автомобил с двигателя, който не беше имал време да изстине.

— Не е много добре — продължи тя. — Разговарях с него само няколко минути и не ми каза нещо кой знае колко смислено. Скъсваше се от плач, затова накарах да му направят чай.

Тя изсумтя, преди да добави:

— Помоли за лайка.

Слушах всичко това с известна боязън. Ясно помнех, че една от по-неприятните черти на Хоторн беше неговата безкомпромисна хомофобия, на която беше дал воля след посещението ни при един заподозрян по време на първото разследване. И съдейки по начина, по който Кара Гръншоу произнесе последната дума, бих предположил, че тя може би споделя неговите чувства. От друга страна, може би просто не харесваше хората, живеещи в Хампстед.

— Съпругът се казва Стивън Спенсър — продължи тя. — Все още не мога да ти кажа почти нищо за него. Нямаше възможност да разговаряме обстойно. Но е почти сигурно, че той е бил последният човек, с когото Прайс е говорил, преди да умре.

— Обадил му се е по телефона?

— В осем часа снощи.

Тя забеляза как Хоторн се замисли над това.

— Да, по време на обаждането убиецът трябва да е бил пред къщата или да се е приближавал към нея. Съседът, господин Феърчайлд, видял някого да влиза горе-долу по това време, но не може да даде описание. Било е твърде тъмно. Прайс приключил разговора и пуснал посетителя да влезе — изглежда е бил някой, когото е познавал. Предложил му е нещо за пиене.

Погледнах двете кутийки „Кола-Кола“ върху стъклената маса.

— Значи не са пили от виното — каза Хоторн.

— Бутилката не е била отворена. Нали видя доклада? Това вино струва две хилядарки!

Гръншоу поклати глава.

— Там й е проблемът на тази държава. На север има кухни за бездомни, а тук, в Хампстед, живеят хора, които дори не се замислят, преди да похарчат цяло състояние за една проклета бутилка вино. Пълно безумие.

— Ричард Прайс не е пиел.

— По думите на Спенсър виното му е било подарък от негов клиент. Това поне успях да разбера. Клиентът се казва Ейдриън Локуд.

— Съпругът на Акира Ано — казах аз.

Спомних си името от репортажа, който бях чул по радиото.

— Бившият й съпруг. Прайс го представлявал по време на развода и тя очевидно не е била особено доволна от начина, по който е приключил.

Беше заплашила да го удари с бутилка вино. Изглеждаше ми като невероятно съвпадение. И все пак, ако беше отправила подобна заплаха на публично място, със сигурност би трябвало да е напълно ненормална, за да я изпълни и да го убие точно по същия начин.

Междувременно Хоторн беше насочил вниманието си към зелените цифри, нарисувани на стената.

— Това говори ли ти нещо? — попита той.

— Сто осемдесет и две? Нямам ни най-малка представа.

Инспектор Гръншоу изсумтя, преди да продължи:

— Трябва да си доволен, Хоторн. Точно затова те повикаха. Очевидно си имаме работа с някой хитър кучи син, който се забавлява за наша сметка.

Тя скръсти масивните си ръце на гърдите.

— Струва ми се, че има две възможности. Едната е Прайс да го е написал сам, в опит да остави някакво послание. Но трябва да се е случило, преди да му строшат главата. Или, което е по-вероятно, убиецът да го е нарисувал, преди да си тръгне. Обаче, честно казано, в това не виждам никакъв смисъл. Що за убиец би оставил очевидна улика? Все едно да си напише инициалите.

Тя замълча за кратко, преди да продължи:

— Чудех се дали няма нещо общо с виното.

— „Chateau Lafite“ от 1982 година — казах аз.

— Цифрите са същите, без деветката — каза Гръншоу и ме погледна така, сякаш ме виждаше за първи път.

Малките й очи се втренчиха в мен за секунда, от което се почувствах доста неудобно. Сетне тя примигна и отмести поглед.

— Ще те оставя ти да го измислиш, Хоторн — продължи тя.

— Никак не обичам убийства с толкова много измишльотини. Тези работи са за господина от „Войната на Фойл“.

Беше забелязала гърба на якето ми, макар да бях направил всичко по силите си, за да го скрия от нея. Зачудих се дали Хоторн й беше разказал кой съм.

— Пръстови отпечатъци?

Тя поклати глава.

— Нищо. Всичко е било избърсано, включително и неотворената кутийка „Кока-Кола“. Само Прайс е пил от кутийката си. По нея открихме неговото ДНК, а по устните му има следи от течността.

— А ти какво мислиш?

— Наистина ли вярваш, че ще ти кажа?

Инспектор Кара Гръншоу погледна Хоторн право в очите, но в гласа й не се долавяше никаква злоба.

— Ще те оставя да си изкараш надницата — продължи тя.

— Щом смятат, че има нужда от теб, с което по една случайност не съм съгласна, нека поне получат онова, за което си плащат.

Тя остана на мястото си, като забарабани с пръсти отстрани по ръката си. После сякаш омекна.

— Явно ще започнем с госпожа Ано. Все още не сме успели да се свържем с нея — мобилният й телефон е изключен, — но ще те уведомя, когато я открием. Качвам се горе да поговоря със съпруга на Прайс и ако искаш, може да дойдеш с мен. След това трябва да поговориш със съседа. Ако имаш нужда от мен, имаш ми номера, но ще ти кажа едно, Хоторн…

Тя го посочи с дебелия си показалец:

— Искам да знам всичко, което знаеш и ти. Чуваш ли ме? Дръж ме в течение, ако има някакво развитие, и искам сама да направя ареста. Ако разбера, че си ме саботирал, ще ти откъсна топките и ще ги ползвам като топчета за тенис на маса. Ясна ли съм?

— Няма нужда да се тревожиш, Кара — каза Хоторн с невинна, почти ангелска усмивка. — Аз съм тук, просто за да помогна.

Не му вярвах. Хоторн беше олицетворение на вълк единак. Бях убеден, че инспектор Гръншоу ще узнае за ареста, едва когато прочете за него във вестниците.

— Да започваме тогава.

Гръншоу потегли с тежка стъпка. Бих я последвал на драго сърце. Бях започнал да усещам зловонната миризма в стаята, смесицата от кръв и вино. Започваше да ми се повдига и знаех, че здраво ще загазя, ако повърна на местопрестъплението. Нямах търпение да изляза оттам. Но Хоторн не помръдваше от мястото си.

— На твое място бих внимавал с нея — каза тихо той.

— С инспектор Гръншоу?

— Направи ми една услуга — недей да казваш нищо в нейно присъствие. Довери ми се. Тя не е добър човек.

— На мен ми изглежда съвсем сносна.

— Защото не я познаваш.

После двамата се качихме на горния етаж.