Антъни Хоровиц
Присъдата е смърт (21)

21.
Случаят е разрешен

Бях изпълнен със смесица от вълнение и тревога, когато отново се отправих нагоре по стъпалата към входа на полицейското управление на ъгъла на Ладброук Гроув, където за пръв път бях присъствал на разпита на Акира Ано. Споменът за разговора ми с Хоторн все още беше жив и ярък в мислите ми.

— Кажи ми, че съм познал.

— Право в целта, приятел. Общо взето…

— Хоторн!

— Не, всичко е точно.

От самото начало смятах, че има възможност да го изпреваря, но бях разочарован от неохотното му признание за уважението, което ми дължеше по тази причина. Може би малко се беше подразнил от това. В интерес на истината, той ме беше поправил по няколко точки, в които се бях объркал. И което бе по-важно, беше одобрил предстоящите ми действия, макар да не смятах да казвам на Кара Гръншоу за това.

Налагаше се да споделя всичко, което знаех, с нея и нейния неприятен партньор, детектив Милс. Не исках нито един от двамата да си спечели славата за разрешаването на случая, но го дължах на Джил и на сериала. Продължавах да смятам, че Гръншоу е причина за много от проблемите, с които се сблъскваха снимките, и това беше единственият начин да я накарам да ни остави на мира. За Хоторн така или иначе това нямаше толкова голямо значение. Плащаха му на ден — това беше една от причините да бъде толкова изчерпателен в разследванията си. Сякаш не го интересуваше толкова кой ще си спечели славата, че е разрешил случая. Въпреки това беше предпочел да не идва с мен. Не го обвинявах за това. И аз не изгарях от нетърпение да се срещна с Гръншоу.

Тя ме очакваше в същата мърлява стая за разпити, където се бяхме срещнали предишния път. Беше с яркооранжева жилетка и огърлица от разноцветни мъниста, но те бяха в контраст с киселото изражение на лицето й, както и с нежеланието да се усмихне за поздрав или да се постарае да гледа по какъвто и да било друг начин, освен застрашително. Дарън Милс беше издокаран със спортно сако и панталони с модерна кройка, едва забележимо по-широки в долния край на крачолите. Като цяло аз изпитвам доста голямо уважение и възхищение към британската полиция. Служителите на реда винаги оказват изключително съдействие на сценаристите и писателите, като ни дават достъп до разследванията си, оперативните центрове и всичко останало. Сигурно им е писнало винаги да ги представят като агресивни или корумпирани — но специално за тези двамата нямах никакви угризения.

— Какво искаш? — попита ме Гръншоу.

Седеше зад масата, а Милс се подпираше на стената зад нея. Тя не ми предложи кафе. Изобщо не изглеждаше доволна да ме види.

— Искахте информация — отговорих аз. — Ние знаем кой е убил Ричард Прайс.

— Искаш да кажеш, че Хоторн е разкрил убиеца?

— Разкрихме го заедно.

Това не беше съвсем вярно, но имах нужда от неговия авторитет.

— Той знае ли, че си тук?

— Не. Не му казах.

За момент се разтревожих, но тя не забеляза лъжата ми.

— Е, казвай тогава.

— Може ли чаша вода?

— Не, не може шибана чаша вода. Казвай по-бързо. Нямаме цял ден.

В този момент се изкуших да се обърна и да си тръгна. Но вече беше твърде късно да го направя. Това беше моят звезден миг. И аз нямаше да го пропусна.

— Разследването беше не за един, а за два смъртни случая — започнах аз. — Убийството на Ричард Прайс в неговия дом на Фицрой Парк…

— Да, да, да — прекъсна ме Гръншоу. — Знаем къде живееше.

Аз не отстъпих.

— Извинявам се, но ако ще ви разказвам това, ще го направя така, както искам.

— Добре, щом държиш — намръщи се тя. — Но дано си струва.

Застанал зад нея, Милс скръсти ръце и крака, облегнат на стената.

— Убийството на Ричард Прайс и смъртта на Грегъри Тейлър, само двайсет и четири часа преди това. Разследването беше затруднено от предизвикателството да открием връзката между двете — ако изобщо е имало такава. Дали смъртта на Грегъри е била убийство? Или самоубийство? Или нещастен случай? Да ги разгледаме едно по едно.

Няма как да е било убийство. Само двама души са знаели, че той е в Лондон. Ричард Прайс, при когото е идвал, и жена му. Не е невъзможно Ричард да го е проследил до гара „Кингс Крос“ и да го е блъснал под влака, но защо да го прави? Грегъри Тейлър е бил смъртно болен, а Ричард току-що се е бил съгласил да плати за операцията, която е можела да спаси живота му. Ако е искал да убие Грегъри, е можел просто да му откаже. Сюзан Тейлър също не е имала никакъв мотив да убие съпруга си. Бракът им е бил сравнително щастлив, а и именно тя го е изпратила в Лондон, за да потърси помощ. Има само още един човек, който може да е таял вражда към него — може би Давина Ричардсън го е обвинявала за смъртта на нейния съпруг. Той е бил водач на експедицията в Дългата дупка. Но тя не е знаела, че той ще идва в Лондон, и макар да е бил недалеч от Хайгейт, нищо не подсказва, че двамата са се срещали.

Дали тогава е било самоубийство? В това също няма никаква логика. Грегъри Тейлър е пристигнал в Лондон, за да намери пари за операцията, и се е обадил на жена си. Всички сме чували съобщението му по телефона — той е бил изпълнен с въодушевление. Ричард Прайс се е съгласил не просто да плати 20 000 или 30 000 лири, а цената на цялата операция. Естествено, не е изключено Грегъри все още да е бил депресиран. Успехът на операцията не е бил гарантиран. Той е бил все още тежко болен. Но всичко в поведението му говори за човек, който е искал да живее. Канел се е да заведе жена си на вечеря, за да го отпразнуват. Уговорил се е да се срещне с един стар приятел, Дейв Галиван, за да си говорят за Дългата дупка… но явно никога няма да разберем какво се е канел да му каже. Дори си е купил роман от шестстотин страници, за да го чете във влака!

Трябва да е било нещастен случай. Това е единственото обяснение, което върши работа. Не се съмнявам, че сте гледали записите от охранителната камера. Той е бързал. Искал е да се прибере у дома, за да отпразнува случая със съпругата си. На перона е имало тълпа от футболни запалянковци и някой се е блъснал в него. Той е извикал „Внимавай!“, а след това е паднал.

Замълчах, преди да продължа:

— Ако искаше да се самоубие, щеше ли да го направи на самата гара, където влакът се движи толкова бавно? От транспортната полиция не смятат така, и аз съм съгласен с тях.

Гръншоу и Милс мълчаха и ме гледаха навъсено. Ако не друго, вече поне ми бяха посветили цялото си внимание.

— За убийството на Ричард Прайс има само шестима възможни заподозрени — продължих аз. — Нямам намерение да ги разглеждам един по един. Важното е следното. Ако Грегъри Тейлър беше убит, може би смъртта на Ричард наистина щеше да е свързана с онова, което се е случило в Дългата дупка преди толкова много години. Но ако приемем, че смъртта на Тейлър е била нещастен случай, престъплението придобива съвсем различна форма, и тя е свързана с Ейдриън Локуд, Акира Ано и техния развод. Оттам е започнало всичко — от една заплаха, отправена в ресторант. Акира не би могла да се изрази по-ясно. Тя е ненавиждала Ричард Прайс и й се искало да го удари с бутилка вино.

Нещо повече, Акира се е страхувала от него, защото той е разследвал нейното финансово положение. Тя е разполагала с таен източник на доходи, за който не е казала на никого. Ако Прайс е разбрал как печели тези пари, това би й дало основателен мотив да го убие. Естествено, за целта е необходимо тя да е знаела за това, че той е разбрал — а това е проблем, защото доколкото знаем, тя дори не е подозирала.

— Как е печелела парите? — попита Милс.

Не му отговорих, а вместо това казах:

— Да продължим с вечерта на убийството. Ето какви са фактите. Преди това е валяло и по земята е имало отделни локви, но иначе е било сухо. Не е било особено тъмно — тази вечер е имало пълнолуние — но малко преди осем вечерта един от живущите на Фицрой Парк — мъж на име Хенри Феърчайлд — е забелязал някой да идва откъм Хампстед Хийт с фенер. Въпросният човек е позвънил на вратата на „Дирята на чаплата“ и Ричард му е отворил. Но освен това се е случило още нещо. Непознатият е излязъл от алеята и е стъпил в цветната леха, счупвайки няколко стръка тръстика и е оставил неголям отпечатък в земята. Има и още нещо, което не бива да забравяме. Когато Ричард е отворил вратата, той е разговарял по мобилния си телефон със Стивън Спенсър. Когато видял своя посетител, той попитал: „Какво правиш тук?“ — следователно го е познавал. „Малко е късно.“

Последната реплика е доста странна. Часът е осем вечерта, в неделя. Наистина, току-що е въведено зимното часово време. И все пак не е чак толкова късно. Какво е искал да каже?

Трябва да призная, че много дълго мислих по този въпрос. Хоторн също беше озадачен от него. Но после си спомних за нещо, което видях в къщата на Ейдриън Локуд. Съвсем малка подробност, но по някаква причина я забелязах. Той ядеше сини боровинки.

— Дано тази история да има край — изръмжа Кара.

Не й обърнах внимание, а продължих:

— Боровинките са богати на антиоксиданти, наречени антоцианини. Твърди се, че подобряват зрението — особено ако човек страда от никталопия, кокоша слепота. Военните пилоти са ги употребявали преди нощни полети на фронта.

Бях доста горд с това откритие. Бях попаднал на този факт, докато се подготвях за сценариите на „Войната на Фойл“.

— Кокошата слепота се причинява от увредени фоторецептори в ретината и в действителност е нелечима. Но боровинките все пак помагат. Освен това човек може да пие витамин А — точно по тази причина майките казват на децата си да ядат моркови. И някои хора предпочитат да носят слънчеви очила през деня. Ейдриън Локуд носи слънчеви очила. А в кухнята му има опаковка витамин А.

Замълчах, за да им дам възможност да осмислят чутото. Милс се отблъсна с раменете си от стената и седна на един стол, в любимата поза на фаталната жена Кристин Кийлър — на обратно, с колене от двете страни на облегалката.

— Искаш да кажеш, че Ейдриън Локуд е убил Прайс — каза Кара.

— Прайс го е разследвал. В действителност Локуд е излъгал на делото за развода. Притежавал е скрито имущество — колекция от скъпи вина на стойност почти три милиона лири — и въпреки всички законови разпоредби не е споменал нищо за него. Но после е допуснал една глупава грешка. Подарил е на Прайс една фантастично скъпа бутилка вино, в знак на благодарност след делото. Може би е искал да се изфука. Но Прайс се е усъмнил и е поръчал на един частен детектив да провери този въпрос. Детективът, който се казва Ленард Пинкърман, открил истината — и Ричард Прайс побеснял. Бил е добре известен с това, че е стопроцентово съвестен в работата си. Макар че делото било приключило и той го бил спечелил, не е бил готов да остави нещата така. Това би било в разрез с всичко, в което вярвал. През същата тази неделя, в която намерил смъртта си, той се обадил на своя съдружник и му казал, че иска да се обърне към адвокатската колегия. Виждате ли вече накъде отиват нещата?

Ейдриън Локуд мрази бившата си жена и е готов на всичко, за да попречи на отмяна на споразумението за развод. Ако се върне в съда, може да му се наложи да плати много по-голяма издръжка. Излъгал е адвоката си. А данъчните може би ще се заинтересуват от факта, че притежава имущество, което струва цяло състояние. Но той вече има план как да се справи с този проблем. Затова прекарва ранната вечер в компанията на любовницата си, Давина Ричардсън, и си тръгва от нейния дом около седем часа.

— Един момент — намеси се Милс.

Не се обаждаше често, но когато го правеше, всеки път говореше възможно най-заядливо.

— Госпожа Ричардсън ни каза, че той си е тръгнал в осем часа! Беше съвсем сигурна в това.

И аз така си мислех, но след като прегледах бележките си, най-сетне прозрях истината. Това беше моментът, в който видях Айфеловата кула.

— Да — потвърдих аз. — Но освен това ми каза, че без мъж е за никъде. Каза ми, че има сума ти неща, с които не може да се справи сама. Не може да паркира колата. Не знае как да използва дистанционното на телевизора. И винаги забравя да свери часовниците, когато се сменя часовото време. Ричард Прайс беше убит в неделята, след като часовникът се върна с един час назад! Или поне е трябвало да бъде върнат, но Давина е забравила да го направи. Когато Локуд си е тръгнал оттам, е било седем часът. А не осем, както си мисли тя.

Локуд отишъл сам с колата си до горната част на Хампстед Хийт, но не искал да поеме риска да влезе с нея по Фицрой Парк. Това е частен път, на който лесно ще се забележи — и запомни — всяка кола, която мине оттам в тиха неделна вечер, особено ако има специален регистрационен номер. А Локуд кара сребрист „Лексъс“ с регистрационен номер „RJL 1“. Затова е продължил пеша от Хампстед Лейн. Имало е пълнолуние, но поради слабото си нощно зрение, е бил принуден да използва фенер. Освен това е носел и чадър. Господин Феърчайлд не е видял чадъра заради светлината от фенерчето, но аз го забелязах, когато бях у тях. Пред вратата се е спънал, отново заради кокошата си слепота. Смачкал тръстиката, но запазил равновесие, подпирайки се на чадъра си, и по този начин е оставил отпечатък в пръстта.

Ричард Прайс е говорел по телефона, когато отворил вратата, и сигурно се е изненадал да види на прага своя клиент. „Какво правиш тук?“, попитал го той. Сетне добавил: „Малко е късно.“ Не разбирате ли? Било е малко късно, защото по-рано същия следобед Прайс се бил обадил на своя съдружник и му казал какво смята да предприеме. Той вече бил взел решение. Било малко късно да се обсъжда този въпрос.

Въпреки това Локуд убедил Прайс да го пусне да влезе и двамата отишли в кабинета. Прайс сигурно е извадил бутилката вино, за да му я покаже, или Локуд сам е поискал да я види, защото тя е била съществена част от неговия план. Защото той е разбрал за онова, което се е случило в „Делони“, нали разбирате? Знаел е, че бившата му съпруга нескрито е заплашила Прайс пред множество свидетели. Не знаем какво му е казала, но каквито и да са били точните й думи, явно е било нещо в такъв дух. Тя го е заплашила с бутилка, а сега той е щял да бъде убит с бутилка. Сигурно му е харесвала мисълта, че вината ще падне върху нея.

— А числото на стената? — попита Гръншоу.

— По съвсем същата причина — отговорих аз. — Може би не го е планирал от самото начало, но идеята за това му хрумнала, когато е видял кофите с боя в коридора. Знаел е, че Акира е написала стихотворение за убийство… в стихотворната форма хайку. Запомнил е числото, защото е било датата на втората му сватба. Между другото, може би трябва да проверите какво точно се е случило с първата му жена в Барбадос. Не за пръв път той има нещо общо с насилствена смърт. Във всеки случай Локуд с радост ни уведоми, че Акира е била неуравновесена психически и не би се поколебала да убие някого. Написал е това число, защото е знаел, че в крайна сметка ще ни отведе до онова, което е написала тя: „Присъдата е смърт“. Искал е да ни накара да си мислим, че е ликувала заради извършеното от нея.

Настъпи продължително мълчание.

Наистина се наслаждавах на вида на Гръншоу и Милс, докато осмисляха всичко чуто. Това беше моят миг на върха. Постарах се да си припомня дали не съм изпуснал нещо. Но не, това беше всичко.

— Казал ли си на някой друг за това? — попита ме Гръншоу.

— Само на Хоторн. Казах на него, разбира се.

— Някой от вас свързвал ли се е с Локуд?

— Не.

— Недейте да му се обаждате — каза тя и хвърли един поглед на Милс.

Той кимна, сякаш в отговор на някаква неизречена мисъл.

— Ние ще поемем нещата оттук нататък — продължи тя. — Не казвам, че хипотезата ти е вярна. Може би има едно-две противоречиви неща.

Не се съмнявах, че лъжеше, когато го каза. През нощта бях обмислил всичко няколко пъти, а Хоторн ме беше поправил за някои подробности. Теорията ми беше неопровержима.

— Но ще разпитаме господин Локуд и ще видим какво ще ни каже той.

— Добре — казах аз и се изправих. — Но се надявам, че сега вече ще оставиш на мира „Войната на Фойл“. И ще бъде добре да споделиш славата с Хоторн, каквото и да ти струва това.

Кара Гръншоу ме изгледа продължително, едва ли не със съжаление.

— За твое сведение изобщо не съм припарвала до тъпия ти телевизионен сериал — каза тя. — Колкото до това, което ще направя или няма да направя, изобщо не ме интересува какво мислиш, ясно ли е? И ако искаш да ти дам един съвет, стой настрана от Хоторн. Той носи само неприятности. Всички го знаят. Ако се въртиш покрай него, ще пострадаш.

Бях малко умърлушен, когато си тръгнах от полицейското управление в Нотинг Хил, но докато се прибера у дома, отново бях живнал. Искаше ми се убиецът да беше някой друг, а не Локуд — в края на краищата, това беше изключително вероятно още от началото на цялата история — но какво да се прави? Разследването беше приключило. Разполагах с достатъчно материал за книгата. Сега оставаше само да я напиша.

Обзет от прилив на енергия, бързо приключих с преработката на сценария за „Войната на Фойл“. Приключих с това до средата на следобеда и изпратих новата версия по електронната поща в офиса. Няколко пъти се опитах да се свържа с Хоторн по телефона, но се включваше гласова поща. В четири следобед реших да изляза. В галерията на Кралската художествена академия имаше изложба на Домие, за която бях чувал, че си заслужава да се види. Можех да мина оттам за един час, а после да гледам някой филм и да вечерям с Джил.

На вратата се позвъни. Вдигнах слушалката на интеркома. Беше Хоторн.

— Може ли да се кача? — попита ме той. Натиснах бутона, за да му отворя входната врата. Хоторн едва за втори път идваше в апартамента ми. По различни причини всеки от нас внимаваше да държи другия по-далеч от жилището си. Когато излезе от асансьора, той изглеждаше много доволен от себе си.

— Значи си ходил при Кара Гръншоу — каза ми той.

Вече бях заел отбранителна позиция.

— Нали каза, че нямаш нищо против да го направя?

— Нямам.

— Тя ли ти се обади?

— Не.

Хоторн беше донесъл новия брой на вестник „Ивнинг Стандард“, който разтвори на масата ми. Сложих си очилата и прочетох една кратка статия, отпечатана в долния край на втора страница.

ЗАДЪРЖАН ОТ ПОЛИЦИЯТА ЗА УБИЙСТВОТО В ХАМПСТЕД

Тази сутрин полицията е задържала 58-годишен мъж във връзка с убийството на бракоразводния адвокат Ричард Прайс, който беше открит мъртъв в дома си в Хампстед миналата седмица. Инспекторът от криминалната полиция Кара Гръншоу заяви: „Беше особено брутално убийство, но след като беше проведено щателно и широкообхватно полицейско разследване, ние сме много доволни от факта, че убиецът ще бъде изправен пред съда.“ Не бяха оповестени други подробности.

Когато приключих с четенето, вдигнах поглед към Хоторн. Той се беше надвесил над вестника и се усмихваше. Нещо у мен се вледени. Прочетох статията още веднъж. Хоторн продължаваше да се усмихва. Усмивката му беше толкова широка, че почти пресичаше цялото му лице от ухо до ухо.

И тогава разбрах.

— Не съм познал, нали? — казах аз.

Имах чувството, че всеки момент може да повърна. Той кимна.

— Не е бил Ейдриън Локуд — казах аз.

Той поклати глава.

— Горката Кара — промърмори Хоторн. — Представяш ли си, да арестува не когото трябва?