Антъни Хоровиц
Присъдата е смърт (13)

13.
„Бери Стрийт“

Кой беше Майк Карлайл?

Посветих един час на ровене в интернет, но не успях да открия нищо във връзка с мъжа, който беше влязъл в хотела на гарата в Рибълхед. На възраст беше колкото Хоторн — може би с няколко години по-млад — и освен ако не е бил там на почивка, което ми се струваше малко вероятно за края на октомври, сигурно живееше в Йоркшир Дейлс. С какво се занимаваше тогава? Земеделие? Нещо свързано с туризъм? Разбира се, името му можеше да се изписва Carlyle, но и Carlisle. Написах името по втория начин и потърсих отново. Майкъл Карлайл. Майк Карлайл. Търсачката ме препрати към „ЛинкдИн“, „Фейсбук“, „Туитър“, една компания за продажба на канцеларски принадлежности в Манчестър и към дирекция „Мисионерска дейност“ на една баптистка църква във Виктория, Австралия. Разгледах няколко десетки снимки, но на никоя от тях не видях мъжа, когото бях срещнал.

Не можех да спра да мисля за случката. Тя явно имаше нещо общо със странното настроение на Хоторн и с напрежението му, когато напуснахме Лондон. Карлайл беше доста сигурен, че познава Хоторн, но го беше нарекъл „Били“. Познаваше го от някакво място на име Рийт — едно селце в близката долина Суейлдейл и „прочуто средище на ръчното плетиво и местната оловна индустрия“, както услужливо ме информира „Уикипедия“. Хоторн не се беше държал просто отбранително, а почти грубо. Нямаше как да бъда сигурен, но ми се струваше доста вероятно „Били“ да беше излъгал „Майк“. Те се бяха познавали.

Умувах над това, когато телефонът звънна. Беше Хоторн, който искаше да си уговорим среща пред галерия „Бери Стрийт“ в Мейфеър — където работеше Стивън Спенсър.

— След това може да отидем в Мерилебън — каза той.

— Какво има в Мерилебън?

— Акира Ано ще говори в една книжарница.

Дочух шумолене на хартия, докато обръщаше някаква страница.

— „Жените и масовото унищожение: сексуално обективизиране и полово кодиране във войната в съвременния свят“.

— Звучи забавно — казах аз.

— Може да поговорим и с нея и ако извадиш късмет, да ти даде автограф на книгата с хайку.

Той прекъсна връзката.

Следващите няколко часа прекарах в работа. Отидох да се разходя. Нахвърлях една чернова на главата, която Хоторн искаше. Знам, че всичко това звучи малко скучно, разказано по този начин, но се опасявам, че доста точно описва живота ми като писател. Поне половината част от деня прекарвам сам и в тишина. Прескачам от проект на проект, като изливам хиляди думи — първо с химикалка, а след това на компютър — върху страницата. По тази причина обичам да пиша за Алекс Райдър. Дори да не ми се случват никакви приключения, поне мога да си ги измислям.

Докато пишех за Хоторн, не изпитвах чак такова удовлетворение. Бях се превърнал в пленник на обстоятелствата. Би ми доставило удоволствие да мога да започна някоя глава с нещо изненадващо: Давина Ричардсън в леглото с Ейдриън Локуд, например. Или как Сюзан Тейлър, облечена в черно, пътува с лимузина за погребението на съпруга си в Йоркшир Дейлс, а кортежът бавно се носи по онези лъкатушещи провинциални пътища. Би било истинско предизвикателство да си представя, че се намирам в Дългата дупка, докато описвам последните мигове на давещия се Чарли Ричардсън. Или пък можех да се превърна в невидим наблюдател в стаята в онзи момент, когато убиецът е замахнал с бутилката към Ричард Прайс. За съжаление не можех да се възползвам от нито една от тези възможности. Имах на разположение единствено фактите. Работата ми беше да следвам работата на Хоторн, да записвам въпросите му и от време на време да се опитвам, без особен успех, да разгадавам значението на отговорите. Всъщност беше доста обезсърчаващо — не толкова писане, колкото записване.

Въпреки това бях доволен, че имам повод да изляза от къщата. Взех метрото до Грийн Парк и оттам отидох пеша до Мейфеър. Този път Хоторн беше пристигнал преди мен. Чакаше ме пред една галерия, която се намираше в малка, елегантна сграда — от онези, които те предупреждават да стоиш настрана, освен ако не си фрашкан с пари. Името на галерията беше изписано с дискретни букви и на витрината имаше само три произведения, без цени. Разпознах една творба на Уодсуърт и една на Пол Наш — приятен акварел, на който бе изобразен плаж, покрит с чакъл. Стъклената врата беше заключена, но от другата й страна имаше един асистент, който натисна някакво копче, чу се звън и вратата се отключи.

— Мога ли да ви помогна? — попита той.

Беше от Близкия изток, с много тъмна кожа и смолисточерна брада. Наближаваше трийсетте и беше облечен със скъп, ушит по поръчка костюм, в пълен контраст с конфекцията на Хоторн, но без вратовръзка. Носеше златна верижка на шията си и златна халка на средния пръст на лявата си ръка.

Излишно е да казвам, че Хоторн мигновено започна да се държи неприятно с него.

— Кой сте вие? — попита той със заповеднически тон.

— Простете? — мигновено се обиди асистентът.

— Бих искал да говоря със Стивън Спенсър.

— Господин Спенсър е зает.

— Всичко е наред, Фараз. Тези хора са мои познати.

Спенсър се беше появил от някакъв офис в дъното и крачеше по плътния килим, който поглъщаше всеки звук. Той също беше облечен с костюм и изглеждаше много по-добре от последния път, в който го бях видял. Косата му беше грижливо оформена и гладко избръснатото му лице излъчваше розовината, типична за човек, току-що излязъл от банята.

— С какво мога да ви бъда полезен? — попита той. — Предполагам, че не сте дошли заради изкуството.

Той се държеше сдържано с нас и аз разбирах защо. Последният път, когато се бяхме срещнали с него, го бяхме видели в най-уязвимия му вид, облян в сълзи, и Хоторн не се беше отнесъл никак съчувствено. Дори сега помежду им се усещаше надигаща се враждебност. Хоторн беше хомофоб. Това беше най-неприятната му черта. Сигурен съм, че Спенсър я беше доловил.

— Искам да знам къде беше миналия уикенд — каза Хоторн.

Гласът и изражението му бяха безпощадни.

Спенсър се обърна към своя асистент.

— Фараз, защо не влезеш в офиса?

— Стивън…

— Всичко е наред.

Спенсър изчака другия мъж да си тръгне и след това отговори:

— Вече ви казах.

— Вече ни излъга. Разговарях с майка ти в дома за възрастни хора „Сейнт Осит“ във Фринтън. Тя не си спомня да си я посещавал.

Спенсър се наежи.

— Майка ми страда от Алцхаймер в доста напреднала фаза. Понякога не може да си спомни дори кой съм.

— Всички медицински сестри там също ли страдат от Алцхаймер? Защото нито една от тях не помни да те е виждала там.

Мислех си, че Спенсър ще започне да отрича, но той беше прекалено умен, за да го направи. Вместо това се замисли за миг, после повдигна рамене.

— Добре. Излъгах ви.

— Бил си с гаджето си, Фараз. Откъде е той между другото? Иран?

— Да. От Иран е. Но защо мислите, че…

— Спенсър, моля те да не ме правиш на идиот. Това е разследване на убийство и точно в този момент можеш да бъдеш арестуван за възпрепятстване на полицейски служител при изпълнение на задълженията му.

— Вие не сте полицейски служител.

— Ти излъга инспектор Гръншоу и със сигурност не искаш да си имаш проблеми с нея!

Това беше напълно вярно, знаех го от опит.

— Твоят ирански приятел използва много характерен афтършейв, а в колата ти вонеше на него — каза Хоторн и подуши въздуха. — Ти също миришеш на него. Не си губиш времето след смъртта на съпруга си, а? Той вече нанесе ли се у вас в Хампстед?

— Не!

— Но Ричард Прайс ви е разкрил, нали? Щял е да сложи край на брака, на вашето споразумение или както там го наричате, нали? Искал е да се изнесеш.

— Това не е вярно! Кой ви го каза? — Спенсър беше присвил очи. — Оливър Мейсфилд ли?

— Да, в интерес на истината.

Хоторн продължи, преди Спенсър да успее да го прекъсне:

— Съдружникът на покойния ти съпруг освен това е изпълнител на неговото завещание. Той всъщност беше много дискретен, но все пак спомена, че двамата са обсъждали съдържанието му едва преди няколко седмици. Има само една причина човек да говори за завещанието си — ако иска да го промени. И като вземем предвид, че ти и Давина Ричардсън сте главните лица, които ще се облагодетелстват от него, както и факта, че тя не е направила нищо, с което да го ядоса, а ти си лудувал всеки уикенд с онзи Али Баба вътре…

Той посочи с палец назад към офиса, а аз затворих очи и мислено добавих обвинението в расизъм към списъка на недостатъците в характера на Хоторн.

— … не беше никак трудно да отгатнем, че ви е надушил и се е канел да направи нещо по въпроса.

— Телефонният разговор, който си провел с Ричард в осем часа събота вечерта, е бил локализиран в Чизик, където по една случайност живее твоето приятелче Фараз Делиджани. Това вече е известно на Кара Гръншоу и аз се чудя, че още не те е посетила. Така че, преди това да се случи, най-добре ми разкажи какво си правил — без колоритните подробности, ако не възразяваш — и ако имаш късмет, може да ме убедиш, че не си се промъкнал обратно в дома си, за да извършиш убийството.

— Не съм убил никого!

На един рафт имаше бутилка газирана минерална вода. Спенсър се приближи до нея и отвъртя капачката. Разнесе се свистене. Той си наля вода в една стъклена чаша.

— Ние с Ричард имахме проблеми. Така е. Бяхме обсъждали възможността да прекараме известно време разделени. И да — през уикенда бях заедно с Фараз, в апартамента му в Чизик. Много хора ни видяха. В неделя отидохме да вечеряме в един ресторант на име „Л’Оберж“ на Ъпър Ричмънд Роуд.

Той извади портфейла си и подаде на Хоторн една хартийка.

— Това е касовата бележка, но ако желаете, можете да ги попитате. Седяхме на една маса до прозореца.

— Ще ги попитам — каза Хоторн и взе касовата бележка.

— Това може и да ви изненада, господин Хоторн, но аз много обичах Ричард и не бих направил нищо, с което да го нараня.

— Освен да спиш с разни мъже зад гърба му.

— Имахме либерален брак. Позволявахме си авантюри. И ако Ричард е щял да променя завещанието си, вероятността да е искал да премахне от него Давина е също толкова голяма.

— Защо би направил подобно нещо?

— Няма значение.

Личеше си, че Спенсър беше казал повече, отколкото бе възнамерявал, и вече съжаляваше, че го е направил.

— По-добре ще е да ми кажеш — настоя Хоторн.

— Добре — съгласи се Спенсър намръщено. — Ако наистина трябва да знаете, тя го изтощаваше… с всичките си изисквания. Той й помогна да устрои бизнеса си. Той плати за частното образование на сина й. Постоянно ходеше у дома им, изслушваше проблемите й. Тя го тормозеше да й намира все повече и повече клиенти, нуждаещи се от специалист по вътрешно обзавеждане, а честно казано, той дори не харесва особено нейния вкус. Всичкото онова червено и жълто, и онова ужасно зелено. „Отровно зелено“, така го наричаше той! Отчаяно копнееше да я разкара от живота си, но не можеше, заради случилото се в Йоркшир. Лично аз така и не разбрах какво общо имаше той. Не е като да е станало по негова вина. Казвах му да я прати по дяволите — и може и да го е направил. Може би най-сетне е успял да се отърве от нея.

— Мислиш ли, че тя го е убила? — попита Хоторн, малко по-внимателно.

Спенсър поклати глава.

— Не. Вече ви казах. Убила го е Акира. Аз бях в ресторанта, когато тя го заплаши, и чух какво му каза със собствените си уши. А имаше и нещо друго…

Той замълча театрално и аз за първи път се огледах наоколо: платната с маслени и водни бои, изложени по стените, всяко от които старателно усамотено под насочен сноп светлина. Галерията би била идеален декор за снимачна площадка.

— Ричард я беше надушил — продължи Спенсър. — Той ми каза, че е наел фирма, която да разследва финансите й. Трябва да говорите с Греъм Хайн от „Навигант“ — заминават се с бизнес управление. Той е специалист по финансови разследвания, който работеше за Ричард, и беше открил, че Акира притежава дружество с ограничена отговорност и допълнителни доходи, за които никой не знаеше нищо. Ричард смяташе, че се занимава с нещо незаконно.

— Какво например?

Всъщност ние вече знаехме това. Оливър Мейсфилд ни го беше казал, макар да се беше изразил доста по-завоалирано.

— Не ми каза. Но тя беше направила всичко по силите си да го запази в тайна, и може би това щеше да се отрази на развода. И двете страни са длъжни да предоставят информация за имуществото си, а той знаеше, че тя лъже.

Хоторн си отбеляза това наум. Никога не записваше нищо. Притежаваше изумителна памет — и разбира се, разполагаше с мен.

— Защо не ми каза това по-рано? — попита той.

— Когато се видяхме в Хампстед, бях разстроен и не мислех трезво. Затова излъгах и за Фараз. Не исках да го въвличам във всичко това, но всъщност наистина няма какво да крия. А сега, ако не възразявате, си имам работа.

Спенсър се отправи с леки стъпки към офиса. Хоторн не се опита да го спре.

Когато излязохме обратно на улицата, аз се нахвърлих върху него.

— Не може да се държиш по този начин! — възкликнах. — Онова, което се случи вътре… шегичката с Али Баба, цялото ти поведение. Не може да говориш така!

— Направих, каквото беше необходимо.

Както никога, Хоторн беше изненадан.

— Трябваше да му вляза под кожата, Тони. Не разбираш ли? Той си седи в лъскавата си галерия, заобиколен от произведения на изкуството за милиони лири. И ни лъже! И си мисли, че ще му се размине. Аз трябваше да го пречупя, и точно това направих.

— Но аз не мога да напиша подобни неща в книгата — казах аз.

— Защо не?

— На хората няма да им хареса.

Замълчах, преди да добавя:

— Няма да харесат теб.

Това го разтърси. За един кратък миг зърнах неговата уязвимост и детето, което някога е бил, като проблясък в погледа му. Преди да успее да се сдържи, той ме попита:

— А ти харесваш ли ме?

Не бях сигурен какво да му отговоря.

— Не знам — заекнах накрая аз.

Той ме погледна.

— Не ми трябваш, за да ме харесваш, мамка му. Трябваш ми, за да напишеш проклетата книга.

Стояхме там, вперили поглед един в друг. Нямаше какво повече да си кажем.