Антъни Хоровиц
Присъдата е смърт (5)

5.
„Мейсфилд Прайс Търнбул“

„Олд Вик“ заема специално място в сърцето ми. Това е най-красивият театър в Лондон и ходя там още от тийнейджър. Няма да забравя как се редях за билети за правостоящи, за да гледам Маги Смит в „Хеда Габлер“, Лорънс Оливие в „Празненството“ и Даяна Риг в световната премиера на „Акробати“ на Том Стопард. Много преди публикуването на първата ми детска книга исках да пиша пиеси. В притегателната сила на театъра имаше нещо магично и когато ме поканиха да стана член на управителния му съвет, аз веднага приех — въпреки че не разбирам нищо от финанси, мерки за безопасност и законови разпоредби за благотворителност.

Но онзи четвъртък сутринта нямах среща там. Казах го само като претекст да мина през „Ривър Корт“, където живееше Хоторн, само на десет минути от моя апартамент от другата страна на моста „Блекфрайърс“.

Исках да науча нещо повече за Хоторн. Исках да науча защо беше съсипал кариерата си, като беше бутнал някакъв педофил надолу по стълбите, и как точно беше заживял сам в празен апартамент, за който се грижеше, докато собствениците бяха в Сингапур. Беше ми казал, че има полубрат, брокер на недвижими имоти, но все пак цялата работа ми се струваше необичайна. Също така знаех, че със съпругата му са разделени и че тя живее в Гантс Хил заедно с единайсетгодишния им син, който не чете моите книги. Изглежда, двамата продължаваха да се срещат от време на време. Хоторн имаше две хобита. Обичаше да строи самолетни модели на „Еърфикс“, предимно на машини от Втората световна война. И като че ли това не беше достатъчно странно, също така членуваше в литературен клуб.

И все пак всичко това ми приличаше на аранжимент за витрина… на отражение на външността, а не на неговата същност. Ако щях да пиша три книги за него (а може би и повече, ако продължаваше да ми предлага разследвания), трябваше да узная нещо повече. Вече бях почти убеден, че трябва да е преживял нещо, което по някакъв начин го е увредило, и исках да разбера какво е то — дори само като оправдание за някои от крайностите в характера му. Не може да имаш главен герой, който е неприятен просто така, по природа, и макар по принцип да не бих използвал тази дума, за да опиша Хоторн, то на моменти — като при онази забележка за „меките китки“, например — тя почти му прилягаше. В известен смисъл аз се опитвах да му помогна. Той ме беше избрал за свой биограф и аз приемах за свое задължение да го представя в най-благоприятна светлина. Работата беше там, че Хоторн почти фанатично се опитваше да скрие от мен всички подробности от личния си живот. С опита си да се промъкна в апартамента му за втори път се надявах да попадна на нещо, което да ми подскаже какво го беше накарало да се превърне в такъв човек и защо, въпреки всичко — дори въпреки собствената ми преценка — той започваше да ми допада.

„Ривър Корт“ е жилищен блок, построен през седемдесетте години, който представлява съчетание от недотам привлекателни балкони в бежов цвят и правоъгълни прозорци, но някак беше успял да се озове на възможно най-прекрасното място, точно на брега на Темза. На път за Националния театър и южния бряг на реката бях минавал покрай него десетки пъти, дори без да го забележа. Това е едно от удоволствията на живота в Лондон. Толкова е огромен, толкова е наблъскан с интересни постройки, че винаги може да те изненада. Дори сега може да се разхождам по някоя уличка и да си дам сметка, че я виждам за първи път, въпреки че се намира само на няколко минути от дома ми.

Бях подранил с двайсет минути. Знаех, че ако натисна звънеца, Хоторн няма да ме пусне да вляза; щеше да ми отговори по домофона и да ме накара да го изчакам на улицата. Но аз постъпих по-хитро. Почаках, докато излезе някой от живущите в сградата. В същия момент протегнах ръка, хванал връзка ключове, които обаче нямаше да отворят ключалката, препречих с усмивка вратата, преди да се затвори, и влязох вътре.

Когато се качих в асансьора, за да стигна до дванайсетия етаж, изпитвах доста голямо задоволство от себе си, но едва когато останах сам вътре, започнах да се чувствам някак неловко. Хоторн веднага щеше да се досети какво целях, а макар често да беше саркастичен или раздразнителен, никога не беше насочвал гнева си срещу мен. Може би това предстоеше да се промени. Е, голяма работа. Просто трябваше да не забравям, че той се нуждаеше от мен. Макар няколко пъти да беше отправял подобни заплахи, аз не вярвах, че ще му бъде много лесно да намери друг, който да пише за него.

Вратата на асансьора се отвори и мигом дочух гласове, единият от които беше на Хоторн. Сбогуваше се с някой, който го беше посетил в апартамента му, нищо че все още беше рано — девет и четирийсет и пет сутринта. Надникнах иззад ъгъла, като внимавах да не ме забележат, и видях млад мъж, на около осемнайсет или деветнайсет години. Затруднявах се да преценя точната му възраст, отчасти защото се намираше на известно разстояние от мен, но и защото седеше в електрическа инвалидна количка. И ако това само по себе си не беше достатъчно изненадващо, човекът беше от индийски или бенгалски произход и от първия миг забелязах, че имаше някаква форма на мускулна дистрофия.

В едната си ръка държеше електрическо устройство за управление, а другата лежеше отпусната в скута му. Не беше на апаратна вентилация, но към гърдите му беше прикрепена тръбичка за пиене, която стигаше до устните му. Имаше тъмна, късо подстригана коса, и рядка брадичка и мустаци, които загрозяваха иначе красивите му като на филмова звезда черти: изваяни скули, изразителни очи и устни като на Рудолф Валентино.

— До скоро тогава.

Говореше Хоторн.

— Благодаря ви, господин Хоторн.

— Аз ти благодаря, Кевин. Нямаше да се справя без теб.

Нямаше да се справи с какво? Дали беше нещо, свързано със самолетните модели? Не. Това беше невъзможно. Но с какво би могъл един младеж в инвалидна количка да помогне на Хоторн? Бях дошъл да узная нещо полезно, а се бях натъкнал на поредната мистерия.

— Значи до скоро.

— Да. Поздрави майка си от мен.

Хоторн не влезе обратно в апартамента. Без да помръдва, той изчака Кевин да стигне до асансьора.

Имах късмет, че тази част на коридора беше в сянка, защото в противен случай несъмнено щеше да ме забележи, но въпреки това аз все още се спотайвах в асансьора и сега си дадох сметка, че се бях озовал в сложна ситуация. Ако излезех и се покажех, Хоторн щеше да ме види и да разбере, че съм го подслушвал. Същевременно Кевин бавно, но сигурно се приближаваше към мен в своята количка, и неизменно щеше да се зачуди защо се крия в асансьора и не излизам. Реших да остана на място. Докато той маневрираше, за да влезе, аз заоглеждах копчетата, сякаш току-що се бях качил преди него и бях забравил къде искам да отида. Натиснах копчето за партера.

— Трети етаж, моля — каза той.

Кевин беше до мен, с лице към вратите. Те се затвориха и внезапно се озовахме сами в тясното пространство — тъй като той беше седнал, се намираше малко по-ниско от мен. Две кожени възглавнички придържаха главата му. Натиснах копчето вместо него. Асансьорът започна да се спуска мъчително бавно.

— Можех и сам — каза той. — Трудно ми е само да се кача до дванайсетия етаж.

— Защо? — попитах аз.

— Копчето е твърде нависоко.

Отне ми няколко секунди да се сетя, че това беше препратка към една стара смешка.

— Тук ли живееш? — попитах аз.

— Да, на третия етаж.

— Мястото е хубаво.

— Има и хубава гледка — съгласи се той.

— Да, към реката — казах аз.

Той се намръщи.

— Каква река?

За миг се вцепених. Как беше възможно да не я е забелязал? Дали нямаше нещо общо с физическия му недъг? След това видях как ми се усмихва и разбрах, че отново се шегуваше. Потънахме в мълчание, докато накрая спряхме с леко подрусване и вратите се отвориха. Кевин бутна ръчката на устройството си напред и количката излезе.

— Хубав ден — казах аз.

Беше сравнително нов израз, който започваше да замества по-традиционното „Приятен ден“, но в последно време бях открил, че го използвам все по-често.

— И на вас.

Асансьорът продължи своето пътешествие и ме отведе до партера. Двама души, може би съпруг и съпруга, чакаха да се качат нагоре и те също се озадачиха, когато не излязох.

— Обърках етажа! — промърморих вяло аз.

Те влязоха и се качиха на деветия етаж, където сигурно живееха. Вратите отново се затвориха и най-сетне, след почти цяла вечност, се върнах обратно там, където исках да отида.

Запътих се право към апартамента на Хоторн и натиснах звънеца. Вратата се отвори почти мигновено и той застана пред мен, преметнал шлифера си през ръка, готов да излезе. Не изглеждаше изненадан, че ме вижда. Бях имал за цел да подраня, но след цялото разкарване нагоре-надолу с асансьора бях пристигнал почти навреме.

— Трябваше да позвъниш отвън — каза ведро той. — Така нямаше да се налага да се качваш до горе.

Той ме поведе обратно по коридора и повика асансьора.

— Как мина в „Олд Вик“?

— Интересно беше — казах аз. — Следващата седмица има заседание на управителния съвет.

— Стига да ти остане време да напишеш книгата…

— И аз само за това мисля.

С Хоторн сарказмът никога не си струваше. За човек, който прибягваше до него толкова често, беше забележително как никога не го долавя по свой адрес.

Асансьорът пристигна. Започваше да ми призлява, само като го погледна. Слязохме обратно долу и сърцето ми се сви, когато спряхме на деветия етаж и вътре влязоха съпругът и съпругата, които бях видял преди малко. Те ме изгледаха озадачено, но не казаха нищо. Явно не познаваха Хоторн.

Изпитах облекчение, когато най-сетне излязохме от сградата.

— Очакват ли ни? — попитах аз.

— В „Мейсфилд Прайс Търнбул“? Да. Говорих с Оливър Мейсфилд. Кантората е точно на другия бряг на реката… на една пресечка на Чансъри Лейн.

— Значи може да отидем пеша.

Кевин не можеше да се придвижва пеша. Един тийнейджър, инвалид, с различен културен произход; какво, за Бога, беше правил в апартамента на Хоторн? Двамата си говореха така, сякаш бяха стари приятели. Отчаяно ми се искаше да го попитам за това, но, разбира се, не можех да го направя.

През целия път не мислих за нищо друго.

След като бях прекосил пеша целия мост „Блекфрайърс“ на път към дома на Хоторн, сега вървях обратно по същия път. Офисите на „Мейсфилд Прайс Търнбул“ се намираха на Кери Стрийт, зад централния лондонски окръжен съд, съвсем близо до собствения ми апартамент. Тази част на Лондон е посветена на юридическата професия и държи всички да знаят това. Дори по-новите, по-съвременни сгради изглеждат умишлено традиционно и крайно дискретно.

Кантората „Мейсфилд Прайс Търнбул“ се помещаваше на горните два етажа на една красива градска къща, която си поделяше с други две бутикови фирми. Една адвокатска кантора от двайсет и първи век в сграда от деветнайсети; плъзгащи се стъклени врати и офиси с отворен план зад класическите арки и изваяните фронтони. Млада, усмихната секретарка ни заведе в един ъглов кабинет, където ни очакваше Оливър Мейсфилд, седнал зад масивно, излъскано до блясък бюро. Това беше кантора, която се занимаваше основно с разводи — бракоразводно право, както го наричаха те — и той вероятно се нуждаеше от солидна преграда между себе си и тъгата и гнева на своите клиенти.

Мейсфилд се изправи, за да ни поздрави: много внушителен чернокож мъж, с изискан костюм, шит по поръчка, на около петдесетгодишна възраст, с високо, изпъкнало чело и тъмна коса, побеляла на слепоочията по начин, който напълно подхождаше на професията и положението му. Излъчваше необикновена ведрина, която сякаш не успяваше да прикрие, макар да бяхме дошли, за да говорим с него във връзка с жестоката смърт на неговия съдружник. Когато казвам, че очите му искряха, използвам тези думи в буквалния смисъл. Може би беше заради осветлението над главите ни. Дори когато промени изражението си, за да демонстрира очакваните емпатия и съжаление, той продължаваше да изглежда като човек, който всеки момент ще прихне да се смее, ще ни притисне в обятията си и ще ни заведе да изпием по нещо.

— Моля! Моля, влезте — започна той, макар вече да го бяхме направили.

Силният му, гръмовит глас звучеше едва ли не театрално.

— Седнете! Вчера вечерта разговарях с полицията… Ужасно, просто ужасно. Бедният Ричард! Разбирате ли, двамата работехме заедно дълги години и веднага искам да кажа, че ако мога да ви помогна с нещо, ще го направя! Искате ли кафе или чай? Не? Времето е толкова влажно и неприятно. Може би чаша вода?

На помощна масичка стоеше една бутилка и докато сядахме, той напълни две стъклени чаши. Подаде ни ги и след това седна обратно на мястото си от другата страна на бюрото.

— Откъде искате да започнем?

— Кога за последно говорихте с господин Прайс? — попита Хоторн.

— Беше в неделя, в деня, когато е станало. Чухме се в около шест часа вечерта.

— Той ви се е обадил.

— Да, точно така.

Оливър Мейсфилд въздъхна шумно. Всичко в поведението му беше леко пресилено.

— Не мога да ви опиша колко ужасно се чувствам. Нещо го тревожеше. Обади ми се за съвет. Но аз нямах възможност да говоря с него.

Той се намръщи.

— Отивах със съпругата си на концерт в „Албърт Хол“. „Реквием“ на Моцарт. Обади ми се в най-неподходящия момент.

— И какво ви каза?

— Почти нищо. Вече ми беше споменавал един-два пъти, че се безпокои заради едно скорошно дело.

Преди Хоторн да успее да го прекъсне, той продължи:

— Развода на Локуд. Господа, вие разбирате, че аз имам дълг да защитавам поверителността на данните за своите клиенти, но голяма част от фактите са публично достояние и всичко, което ви казвам сега, можете да узнаете и сами.

След това уточнение той започна:

— В този случай наш клиент беше Ейдриън Локуд, който желаеше да се разведе със съпругата си, Акира Ано, изтъквайки като основание безразсъдно поведение. Няма нужда да навлизам в подробности, най-забележителните от които се появиха по вестниците. Постигнахме споразумение в централния районен съд и трябва да отбележа, че развоят беше изключително в полза на нашия клиент. Това се случи в събота, на шестнайсети. Както сигурно знаете, госпожа Ано беше недоволна — меко казано — от развоя на събитията, а пет или шест дни по-късно случайно срещнала Ричард в един ресторант — „Делони“ в „Олдуич“. Последвалата случка е наказуема проява на насилие и можеше да й навлече сериозни неприятности, ако Ричард беше решил да потърси правата си.

— Заляла го е с вино.

— Точно така.

— И го е заплашила.

— Наругала го и употребила думи, с които е изразила желанието да го удари с бутилка вино. Било е много глупава постъпка, но доколкото разбирам, тя е една много сприхава личност.

— Казахте, че бил разтревожен. За какво по-точно? — попита Хоторн.

— Така и не разбрах конкретно, тъй като не бях запознат пряко с делото. Но мога ви кажа, че Ричард подозираше наличие на неверни показания и това го безпокоеше дотолкова, че обмисляше да поиска отмяна на решението.

— Господин Мейсфилд, би било от полза да говорите на разбираем език.

Очите на адвоката се присвиха и част от сърдечността му напусна кабинета.

— Мислех, че правя точно това, господин Хоторн. Но ще се опитам да го обясня по начин, който един полицейски служител, бивш или не, може да разбере.

При тези думи аз се усмихнах и се обърнах на другата страна, за да не ме види Хоторн.

Мейсфилд продължи:

— При едно бракоразводно дело между лица с големи доходи двете страни трябва да предоставят пълен отчет на своите финанси, пенсионни приходи, спестявания, имущество… цялата своя нетна стойност. Всичко това се вписва в така наречения формуляр „Е“. Понякога се случва някоя от страните да се опита да укрие определени аспекти от своето имуществено състояние и ако това излезе наяве, споразумението — постигнато по съдебен или извънсъдебен ред — може да бъде анулирано, в резултат на което двете страни би трябвало да започнат процеса от начало.

Той се покашля.

— Това наричаме отмяна. Знам за съмненията на Ричард че госпожа Ано може да разполага с източник на приходи, които не е заявила, и че се беше свързал с „Навигант“…

— „Навигант“?

— Това е една консултантска агенция в Лондон. Разполагат с първокласен екип за финансови разследвания и често използваме техните услуги.

— И те са разследвали Акира Ано?

— Първоначално да. Но в крайна сметка се оказа, че не се нуждаем от тях, тъй като госпожа Ано, вероятно посъветвана от собствения си адвокат, прие условията на господин Локуд, много скоро след ИРФС.

— Какво е ИРФС? — този път въпроса зададох аз, за да спестя на Хоторн нов конфликт.

— Простете. Това е изслушване за разрешаване на финансови спорове. Трябва да знаете, че ние правим всичко по силите си, за да убедим своите клиенти да не стигат до съда. Ако успеят да постигнат извънсъдебно споразумение помежду си, то им спестява много хиляди, вероятно дори стотици хиляди лири. Такъв беше и този случай. Ричард беше убедил адвокатите на госпожа Ано, че е най-добре да спрат, докато са все още в изгодна позиция. Беше отправил разумно предложение и в крайна сметка те се съгласиха.

Мейсфилд плесна с ръце.

— Очевидно тя не е била съвсем доволна от резултата — вижте само какво се случи няколко дни по-късно. Но макар да не й се вярваше, това решение беше почти сигурно в неин интерес.

— Ето това не ми е ясно — каза Хоторн. — Всичко е приключено. Ричард Прайс е постигнал споразумението, което е целял. Клиентът му е доволен…

— Господин Локуд беше изключително доволен.

— Тогава защо ви се е обадил онази неделя, след като всичко е било приключило?

— Опасявам се, че нямам отговор на този въпрос.

— Не ви каза съвсем нищо, така ли?

Не мислех, че Мейсфилд ще отговори. Той очевидно нямаше желание да го прави и се разкъсваше между поверителността на отношенията си със своите клиенти, собственото си чувство за отговорност и, поне според мен, леката си неприязън към Хоторн. Но в крайна сметка у него надделя чувството за вина.

— Трябваше да го изслушам! — възкликна той. — Виня себе си — но както вече казах, отивах на концерт и не исках да закъснея. Разговаряхме съвсем за кратко, но долавях, че Ричард е разтревожен. Спомена, че обмисля да се консултира с горещата линия за етичния кодекс на адвокатската колегия. Адвокатската колегия е нашият ръководен орган, така да се каже, и подобна стъпка би била много сериозна.

— Можела е да доведе до отмяна?

— Точно така. А какъв е смисълът от отмяна, ако твоята страна вече е спечелила? При това дори не съм убеден, че ако госпожа Ано е укрила огромно количество пари, това щеше да се отрази по някакъв начин на споразумението — освен ако, разбира се, не е успяла някак да се сдобие с тях от бившия си съпруг чрез изнудване или измама, а и това също нямаше да е наш проблем.

— А вие какво му казахте?

— Общо взето му казах, че няма смисъл да раздухваме нещата, и че ще го обсъдим допълнително в понеделник. Пожелах му приятна вечер и затворих.

Вечерта на Ричард Прайс не беше минала приятно. За него понеделник така и не беше настъпил.

— Защо го наричаха „Двуострия бръснач“? — попитах аз, колкото да запълня мълчанието, внезапно надвиснало над нас.

Думите ми накараха Мейсфилд да се усмихне. Той кимна, преди да отговори:

— Това е един много добър въпрос. А отговорът му може да внесе много яснота в онова, което ви разказах преди малко. Обикновено не обръщаме особено внимание на подобни епитети, но Ричард беше работил по едно или две подобни публични дела и след като някакъв журналист използва това определение, то си остана. Типична за него освен острият му като бръснач ум беше и безкомпромисната му честност. Беше склонен да откаже да работи с клиент, ако вярваше, че той по някакъв начин е бил компрометиран, и винаги казваше точно каквото мислеше. Точно това подразни така силно госпожа Ано. Той й пишеше писма, което е напълно нормално и в реда на нещата при подобни дела, но предполагам, че е използвал доста остър език.

— Не е наричал черното бяло — обади се Хоторн.

— Аз не бих се изразил по този начин. Но да. Беше прям. И беше напълно в негов стил да ми се обади през уикенда, ако нещо го тревожи.

Той поклати глава.

— Никога няма да си простя, задето не му обърнах нужното внимание. Двамата с Ричард работихме заедно почти двайсет години. Запознахме се в „Клифорд Чене“ и след това решихме да основем собствена кантора. Морис даже беше твърде разстроен, за да дойде на работа днес.

— Морис?

— Морис Търнбул. Другият старши съдружник.

За момент всички замълчахме и аз си дадох сметка колко тихо беше в този кабинет. Ако по Кери Стрийт се движеха автомобили, то звукът им беше напълно заглушен от двойния стъклопакет на прозорците, и макар да виждах секретарки и правни асистенти отвъд стъклената преграда, те можеше спокойно да са актьори във филм, чийто звук е намален до край. От опит знаех, че в адвокатските кантори винаги е тихо. Може би защото таксуват думите си толкова скъпо, имат склонност да ги използват пестеливо помежду си.

Мислех, че вече сме приключили и ще си тръгнем, но следващият въпрос на Хоторн ме завари неподготвен.

— Само още нещо, господин Мейсфилд. Дали случайно бихте могли да ни кажете нещо за завещанието на своя колега?

Неговото завещание. Дори не ми беше минало през ума, но разбира се, Ричард Прайс беше заможен човек. Имаше къща на Фицрой Парк и колекция от скъпи произведения на изкуството, още една къща в Клактън-он-Сий, две луксозни коли и сигурно още много други неща.

— Всъщност двамата с Ричард обсъждахме този въпрос едва преди няколко седмици. Аз съм и изпълнител на завещанието му, така че съм добре запознат с последната му воля.

Хоторн почака малко, преди да попита:

— И каква беше тя?

Мейсфилд отново се поколеба. Хоторн не му допадаше, но същевременно беше достатъчно умен, за да си даде сметка, че в крайна сметка няма да има избор.

— По-голямата част от състоянието си е оставил на своя съпруг — каза той. — Включително имота в северен Лондон и къщата в Клактън-он-Сий. Оставил е суми и в полза на няколко благотворителни организации. Но единствената друга значителна сума, а именно 100,000 лири, отива при госпожа Давина Ричардсън. Ако желаете да разговаряте с нея, секретарката ми може да ви даде нейния адрес.

— Желая да разговарям с нея, да — каза Хоторн.

Проблясъкът в очите му ми беше добре познат: прозрението, че се отваря нова врата и има нова нишка, която да проследи.

— Но може би вие можете да ми кажете защо е бил толкова щедър към нея — добави той.

— Наистина не виждам как това ми влиза в работата. Оливър Мейсфилд вече далеч не беше толкова ведър, както когато пристигнахме. Опасявам се, че Хоторн често влияеше на хората по този начин. Може да се каже, че той беше игла, а всеки свидетел, всеки заподозрян, беше като надут балон.

— Госпожа Ричардсън е интериорен дизайнер — продължи Мейсфилд. — Двамата с Ричард бяха близки приятели. Той беше и кръстник на нейния син. Ще ви дам телефонния й номер.

Той го намери в компютъра си, преписа го от екрана върху един лист хартия и го подаде на Хоторн.

— За всичко останало ще трябва да се обърнете към нея. Докато излизахме от кабинета, телефонът на Хоторн звънна. Беше инспектор Гръншоу Обаждаше се да му каже, че са открили Акира Ано и че тя е готова да говори с тях.