Антъни Хоровиц
Присъдата е смърт (23)

23.
Съдружници срещу престъплението

Не ми е лесно да опиша това, което се случи през следващите няколко минути. Сигурно съм бил в шок и определено не бях в настроение да си водя бележки. Спомням си как Давина седеше с безпомощно увиснали рамене до масата и надигаше водката, когато Хоторн извади мобилния си телефон. Обади се да повика линейка, но не и полицията, поне засега. Продължавах да се взирам в ножа, който ми изглеждаше като някакво чуждо тяло, и все още не можех да проумея, че известно време щеше да бъде част от мен. Искаше ми се да го извадя оттам, но Хоторн ме предупреди да не го пипам. Помогна ми да седна на един стол, грабна бутилката с водка и ми наля едно голямо питие. Имах нужда от него. Беше ми много лошо и с всяка изминала минута болката се усилваше. Естествено, не за първи път ме пробождаха. Предполагам, че погледната от друг ъгъл, цялата сцена можеше да бъде посвоему комична — но аз определено не я виждах от тази гледна точка.

Линейката пристигна за по-малко от десет минути, макар да ми се сториха много повече. Чух сирената, докато колата летеше към нас по Прайъри Гардънс. Не преставах да гледам ризата си, потиснат от мисълта, че едва тази сутрин си бях облякъл нова риза от „Пол Смит“ и тя вече беше съсипана. Поне нямаше много кръв, което ми носеше известно успокоение. По принцип не обичам да виждам кръв, особено ако е моята. Хоторн седеше до мен. Дали съм запомнил грешно, или в някакъв момент наистина ме държеше за ръката? Изглеждаше искрено разтревожен.

Междувременно Давина съвсем беше изпуснала нишката. Гласът й долетя до мен от другия край на кухнята:

— Трябва да намерим Колин!

— Не сега — каза Хоторн.

Тя се изправи.

— Отивам да го намеря.

Хоторн я посочи с пръст. Не извика, но в гласа му имаше толкова силна и контролирана ярост, че не оставяше място за възражения.

— Не мърдай оттам!

Тя отново седна на мястото си.

После вратата се отвори и в стаята нахлу медицинският екип от линейката. Веднага се заеха да ме прегледат и имам чувството, че извадиха ножа още на място, но отново не мога да бъда сигурен за това. Биха ми някаква инжекция и няколко минути по-късно вече лежах по гръб, с кислородна маска на лицето, докато ме товареха в линейката за краткото пътуване до болницата „Роял Фрий“ в Хампстед.

Оказа се, че раната изобщо не е толкова сериозна, колкото изглеждаше. Беше далеч от сърцето, от другата страна на гърдите ми, и не беше засегнала никакви други жизненоважни органи. В действителност беше дълбока само пет сантиметра. Когато Джил дойде да ме види по-късно вечерта, вече седях в леглото с няколко шева и дебела превръзка върху тях, и гледах новините по телевизията.

Джил не изглеждаше развеселена.

— Не можеш да завършваш всичките си книги с това, че някой се опитва да те убие — каза ми тя.

— Случва се едва за втори път, а и той не се опитваше да ме убие — обясних аз. — Беше просто едно хлапе. Реши, че ще се опитам да го хвана, и се паникьоса.

— Къде е сега?

— Не знам. Предполагам, че от полицията го издирват.

— А майка му?

— Какво за нея?

Какво, наистина? Беше напълно възможно да я обвинят като съучастник в убийство. Нямаше да разбера, преди да говоря с Хоторн.

— Разпитват я.

Джил седна на ръба на леглото.

— Съжалявам — казах аз.

— Кога ще те пуснат да се прибереш у дома?

— Утре сутринта.

— Имаш ли нужда от нещо?

— Не. Добре съм.

Тя ме погледна със смесица от тревога и безсилен гняв.

— Ако искаш един съвет от мен, не пиши за това в книгата. Хората няма да повярват и ще изглеждаш абсурдно.

— В този момент дори не си мисля за книгата.

— Иска ми се никога да не се беше запознавал с Хоторн.

— И на мен.

Да, казах го. И започвах да си мисля, че може би дори вярвам в това.

Наистина ме изписаха от болницата след закуска и първото нещо, което направих, след като се прибрах у дома, беше да позвъня на Хоторн. Той не ме попита как съм, но останах с впечатлението, че вече се е обадил в болницата да попита и знае. Уговорихме се да се срещнем в едно кафене по средата между жилищата ни, от по-близката страна на моста „Блекфрайърс“.

— Сигурен ли си, че ще можеш да дойдеш? — попита ме той.

— Трябва да разбера какво се е случило, след като заминах с линейката.

— Вземи си чадър. Изглежда, че ще вали.

Оказа се прав. Докато тръгнах, вече се изливаше проливен дъжд и тежестта на чадъра ме дърпаше за гърдите и караше раната да пулсира болезнено. Фарингдън Роуд — улица, която не изглежда приветливо дори в най-добрите си дни — се беше превърнала в мазно черно петно от задръстването. Шофьорите изнервено чакаха на светофарите, а между колите се промъкваха велосипедисти с найлонови дъждобрани в ярки цветове. Двамата пристигнахме едновременно. Хоторн избра една маса до прозореца. Когато седнах, дъждът барабанеше по стъклото, а сетне се стичаше надолу на струйки, трептящи като на екран на стар черно-бял телевизор. Все още не беше дошла зимата. Навън беше топло и в кафенето беше задушно, макар да бяхме почти сами.

От шлифера на Хоторн капеше вода, докато го окачваше на една кукичка зад стола си. Костюмът му беше останал сух под шлифера. Докато дойда, бях останал без сили, и по изключение той отиде да ни вземе нещо за пиене: двойно еспресо за себе си и горещо какао за мен. Имах нужда от усещането за комфорт, което създава какаото. Хоторн донесе чашите на масата и седна.

— Как се чувстваш? — попита най-сетне.

— Не блестящо — отвърнах аз.

От шевовете ме болеше повече, отколкото от първоначалната прободна рана. Не бях спал добре.

— Откриха ли го вече? — попитах аз.

— Колин? Да. Отишъл в къщата на някакъв приятел и полицията го прибра тази сутрин.

— Какво ще стане с него?

— Ще го обвинят в убийство — отговори Хоторн и сви рамене. — Но той няма шестнайсет години, така че сигурно ще му се размине леко.

Зачаках го да продължи.

— Ще ми разкажеш ли останалото? — попитах, когато видях, че няма да го направи. — Това е единствената причина да дойда. Предпочитах да си остана в леглото.

— Какво ти става, Тони? Няма нужда да се депресираш толкова, приятел. Разрешихме случая!

— Ти го разреши — отвърнах. — Аз не съм направил нищо. Само се изложих като пълен идиот.

— Не бих казал.

— А какво би казал?

Той помисли, преди да отговори:

— Ти сложи Гръншоу на мястото й.

Това не ми беше достатъчно.

— Просто ми кажи — настоях аз. — Колин е убил Ричард Прайс. Как се досети за това?

Той ме погледна въпросително, сякаш не ме разбираше напълно. После ми разказа онова, което исках да чуя.

— Както ти казах, бях стеснил разследването до един от двама възможни извършители — започна той. — Поначало имах чувството, че или е Давина Ричардсън, или е нейният син — но в крайна сметка убийството на Ричард Прайс изглеждаше работа на момчето. Всичко, което казах вчера на Давина — за смъртта на Чарлс Ричардсън и за това, че Грегъри Тейлър е идвал у тях — е истина. Но тя никога не е ходила в „Дирята на чаплата“ с нож. Каза го само, за да предпази Колин. Тя е добра майка. Няма какво друго да кажа за нея. През цялото време се опитваше да го предпази.

Защото, нали разбираш, Колин явно е подслушал разговора между Грегъри Тейлър и майка си. Не си ли спомняш първия път, когато бяхме там? Тя му се скара, че подслушва на вратата. Снощи пак го направи. Знаех, че е навън. Това му беше навик. Е, достатъчно тежко е било за Давина да чуе всичко, което Грегъри е разказал за случилото се в Дългата дупка — за лъжите и за малодушието. Но я си представи да го чуеш, ако си на петнайсет години. Ричард му е бил като втори баща. Естествено, той не е имал собствени деца. Пратил е Колин на училище. Купувал му е скъпи подаръци — като онзи телескоп например. Винаги го е подкрепял. Представяш ли си как се е почувствал Колин, когато най-сетне е чул истината? Сигурно се е побъркал. И на следващата вечер е предприел нещо. Вече знаем, че Колин не си е бил у дома…

— Откъде знаем това? — прекъснах го аз.

— Защото Давина е била в леглото с Ейдриън Локуд. Тя ни каза, че не са можели да го правят, когато Колин си е бил у дома, значи момчето явно е казало, че ще остане до късно при някой приятел или нещо подобно. Но в действителност е отишъл с колелото си до Фицрой Парк, минавайки напряко през Хапмстед Хийт.

Бях видял колелото в коридора на Давина. Бях минал покрай него поне три или четири пъти.

— Онази светлина, която е видял Хенри Феърчайлд, не е била от фенерче. Било е пълнолуние, така че не е имало нужда от фенер.

— Била е фар на велосипед.

— Точно така. До входа е имало голяма локва, така че Колин е слязъл от колелото и го е бутал. После е продължил до „Дирята на чаплата“, където е зарязал колелото до входната врата. Моят син непрекъснато прави така с колелото си. Мързи го да го подпре на стената, особено когато бърза. Просто го пуска да падне на земята.

— И колелото е паднало върху тръстиките.

— Точно така. Онзи отпечатък в пръстта е от педала на колелото. После Колин позвънил на вратата. Ричард му отворил и се изненадал да го види, естествено. „Малко е късно.“ Да, наистина. Осем часът вечерта на тази безлюдна улица в Хапмстед. Наистина е късно за едно хлапе да обикаля само навън.

Ричард го поканил да влезе. Сигурно е забелязал, че Колин е разстроен, макар да не е подозирал каква е причината. Донесъл е нещо за пиене и за двамата. Спомняш ли си какво видяхме на масата в кабинета му?

— Две кутийки „Кока-Кола“.

— Точно така. В къщата е имало алкохол, но Ричард не е пил от него — нито неговият посетител. Това е една от причините, поради които се досетих, че не е била Давина. Тя пие като смок. Освен това кой пие „Кока-Кола“ в осем вечерта?

— Някое дете.

— Честно казано, Тони, в това убийство имаше много неща, които ми се сториха детински. Онова число на стената, като начало! Какъв човек трябва да си, за да пребиеш някого до смърт, а сетне да си губиш времето да рисуваш с боя тайнствени послания за полицията?

— Но какво е значението на посланието? Чел ли е онова хайку?

— Не, не, не, числото сто осемдесет и две няма нищо общо с хайкуто. Давина си измисляше. Трябва да мислиш като Колин, за да го разбереш. Когато за пръв път влязох в онази стая, преди да сме чували за Акира Ано и нейната тъпа поезия, аз ти казах какво може да означава.

— Каза, че може да е номер на автобусна линия, име на ресторант…

— … или съкращение, което се използва в есемеси. Нещо, което би написал един тийнейджър, нали така?

— И какво означава 182? Когато се използва в есемеси?

Хоторн се усмихна:

— „Мразя те“^[1].

Нямаше как да се изрази по-ясно, не мислиш ли?

— Но защо го е направил? Ти каза, че разбираш мисленето му. Но аз не мога да си представя защо едно момче като него ще направи нещо подобно.

— Кой е бил любимият писател на Колин — след като е спрял да чете твоите книги? — попита ме Хоторн. — Майка му ти каза това. Интересното е, че същият писател сякаш върви на пръсти на три крачки след нас от самото начало, когато започнахме да се занимаваме с това разследване.

— Конан Дойл!

— Проклетият Шерлок Холмс, точно така. Не ти ли направиха впечатление сходните събития, докато четяхме „Етюд в червено“ в читателския клуб? Между другото, книгата доста ми хареса. Според мен останалите бяха прекалено критични към нея, а мен ако питаш, „Многобройни богове“ изобщо не става за четене. Не знам дали изобщо ще стигна до края…

— Какви сходни събития, Хоторн?

— Посланието на стената! Инок Дребър е отровен в Лористън Гардънс и убиецът оставя послание на стената… но не с боя, а с кръв. А след това, в края на книгата, където действието вече се развива в щата Юта, из цялата къща на Джон Фериър се появяват числа. Като предупреждение от старейшините на мормоните.

— Какво? Искаш да кажеш, че го е преписал оттам?

— Или се е сетил за „Знакът на четиримата“.

Хоторн въздъхна, преди да продължи:

— Виж, Колин може би не е искал да убие Ричард Прайс. Може би е отишъл там, само за да му покрещи малко. Вероятно му се е искало просто да се разтовари от тийнейджърския си гняв и да каже на любимия си кръстник да се разкара от шибания му живот. Но можеш да си представиш какво е станало. Нещата излизат от контрол. Колин започва с обвинението, че Ричард е изоставил баща му сам в наводнената пещера. Отначало Ричард отрича, но е достатъчно интелигентен, за да разбере накъде отива всичко. Затова се опитва да се оправдае — но с това само влошава положението. Колин започва да му крещи. Ричард се опитва да го успокои. Може би дори посяга да го докосне, и Колин решава, че се опитва да го сваля, защото е гей. Всичко е възможно. Работата е там, че Колин съвсем откача и точно тогава вижда онази бутилка вино на бюрото на Ричард или някъде в стаята. Вече не мисли с главата си. Грабва бутилката и я стоварва в лицето на своя кръстник, а сетне продължава да го мушка с нея, и преди да се усети, в краката му вече има труп, а навсякъде има кръв и вино.

И какво да прави сега? Той изпада в паника. Извършил е убийство. Трябва да прикрие следите си, а все пак е само едно момче, при това не особено умно, и се сеща за Шерлок Холмс. Спомня си, че е видял боята в коридора, взема една четка и изписва числото на стената, точно като в някоя книга за Шерлок Холмс. И първото число, което му хрумва, му е познато и съвсем точно изразява онова, което изпитва в този момент. „Мразя те.“

Той замълча. Нямаше да мога да го напиша по-добре, отколкото го беше описал току-що.

— Но историята не свършва с това — продължи Хоторн. — Когато отидохме при Давина Ричардсън, той влезе в кухнята и не можа да се сдържи да не се намеси. Наглото копеленце сигурно вече си е мислело, че му се е разминало, затова реши да ни насочи по грешна следа — отново като в книга за Шерлок Холмс. Каза ни, че някой следи Ричард Прайс. И няма как да е някой нормален човек. „Нещо не било наред с лицето му.“ Точно това ни каза той.

— Тогава си помислих, че говори за Лофти.

— Лофти никога няма да спечели конкурс за красота, но не изглежда чак толкова ненормално. Освен това той не е следил Ричард Прайс. Нали работеше за него! Не. Има един друг разказ — „Жълтото лице“. Историята започва с един клиент, Грант Мънро, който разказва на детектива, че е видял някакво призрачно лице да го наблюдава от един прозорец на горния етаж. Виж си бележките. Според мен ще се убедиш, че Колин е използвал почти същите думи.

Обзе ме неудобство. Аз трябваше да се сетя за всичко това, а не Хоторн. Аз бях писал за Шерлок Холмс. Сянката му витаеше около нас през цялото време. Дори бях прекарал една цяла вечер в разговори за него. Но може би защото книгите бяха написани преди повече от един век, не бях забелязал доколко са свързани със случая, който разследвахме в момента.

— Кога е разбрала майка му? — попитах аз. — През цялото време ли го е предпазвала?

Хоторн се поколеба и аз си дадох сметка, че му се искаше да не го бях казал. В този момент и на мен ми се прииска същото.

— Всъщност — отвърна той — тя го разбра от теб.

Раната ми пулсираше от болка. Усещах как устните ми лепнат от захарта в какаото.

— Продължавай — казах аз.

— В интерес на истината аз те предупредих да не се обаждаш, когато разпитвам някого — каза Хоторн. — Работата е там, че при първата ни среща с Давина Ричардсън ти неволно промени хода на цялото разследване.

— Какво съм казал?

— Каза й за числото на стената. И каза, че е нарисувано със зелена боя.

— Какво толкова лошо имаше в това?

— Спомняш ли си какво се случваше в кухнята, когато бяхме там?

Върнах се назад в мислите си.

— Тя пушеше. В умивалника имаше чинии.

— И пералнята работеше. Тя переше дрехите на Колин. Вече ни беше казала, че той не може да се грижи сам за себе си. Предполагам, че когато се е прибрал у дома в неделя вечерта, по якето или тениската му е имало зелена боя, а сигурно и много кръв и вино. Вероятно е измил кръвта и виното сам на мивката, или ги е зацапал с кал или нещо подобно — но не е успял да изчисти зелената боя. Майка му е намерила дрехите, още с петна по тях, и ги е пуснала в пералнята. Това обяснява защо в момента, в който ти спомена нещо за зелена боя, тя стана от мястото си и отиде до пералнята, а след това не мръдна оттам — сякаш не искаше да видим какво има от другата страна на кръглото прозорче на машината. Освен това се постара да изпъди Колин от стаята, колкото можеше по-бързо. Преди това му се беше зарадвала, когато слезе, но изведнъж заговори за това, че трябва да ходи да се къпе, да си пише домашните и прочее. Беше обзета от ужас, че той може да се издаде.

— И в този момент тя започна да променя своята версия — или да я адаптира. Изведнъж се оказа, че Колин — който е висок за възрастта си и определено може да се грижи сам за себе си — е бил жертва на тормоз в училище. И любимият му чичо Ричард е оправил нещата. Ричард и Колин били неразделни. Той бил едно мило момче, на което му липсва баща. Няма начин малкият да отиде и да го пребие до смърт с бутилка.

Но историята не свърши дотам. Следващия път, когато отидохме на Прайъри Гардънс — и този път тя се беше постарала Колин да не е там — Давина беше уредила всичко. Трябва да отвлече вниманието ни от него. За да не заподозрем нейния син, трябваше да натопи някой друг. И тя беше избрала Ейдриън Локуд за тази роля. Може и да са били любовници, но тя е била готова да го пожертва на мига, за да спаси детето си. Може би и тя е знаела какво означава числото сто осемдесет и две. Може би Колин й е казал. Е, тя вече разполагаше с отговор и за този въпрос. Първо ти подаде онова хайку. Наистина ли си мислиш, че онази книга — която между другото беше чисто нова — просто случайно е била там, отворена на една страница преди стихотворението, което е искала да видиш?

— Аз отворих на следващата страница.

— Ако не го беше направил, тя щеше да го направи вместо теб. Но ти видя хайку номер 181. Беше пред очите ти. Дори някой идиот щеше да се сети какво следва.

— Благодаря ти.

— Тя знаеше, че стихотворението има връзка с Ейдриън Локуд заради датата на сватбата му — осемнайсети февруари. А след това ти пробута онази история за това колко било трудно да живее сама и как винаги забравяла да свери часовниците. И като че ли това не беше достатъчно, ако не си го чул първия път, го повтори още веднъж, докато бях там. „Излязох в четири и половина. Не. Искам да кажа в три и половина. Постоянно се обърквам!“ Доста дебело го подчерта. Но всъщност, разбира се, нарочно е съсипвала алибито на Ейдриън Локуд. Искала е да си помислим, че той е излязъл с един час по-рано — така че да има достатъчно време да се отбие и да убие Ричард Прайс. Дори спомена, че е бил ядосан на Ричард, макар и да не обясни защо. Просто ни го пробутваше като изкупителна жертва, малко по малко.

— И тя е сложила зелена боя на ръкава му.

— Чудех се дали си забелязал. Да. Тя го е направила. Това е бил нейният… как се казва? Една френска дума.

— Piece de resistance.^[2]

— Точно така — усмихна се Хоторн.

— Ти също забеляза боята. Можеше да кажеш нещо за това.

— Беше адски очевидно, приятел. Имаше само два възможни начина боята да се е озовала там. Или Ейдриън Локуд е убил Ричард Прайс и е изцапал ризата си с боя, докато е оставял посланието…

— … или тя е изцапала ризата му с боя.

— Ако са били любовници, дрехите му са били на нейно разположение. И естествено, вече е знаела какъв цвят да използва.

— Защото аз й го казах.

Хоторн си изпи кафето и хвърли поглед навън през прозореца. Дъждът беше започнал да отслабва, но по стъклото все още се държаха сиви капки вода, кръгли като речни камъчета.

— Не бъди толкова строг със себе си, Тони. Ние разрешихме случая. На мен ще ми платят, а ти ще си напишеш книгата. Между другото, още не съм виждал първата. Изпратиха ли ти я вече?

— Не. Нищо не съм виждал.

— Надявам се да има хубава корица. Да не е прекалено артистична. Може би да има малко кръв по нея.

— Хоторн… — започнах аз.

Подозирах, че ще го кажа, още преди да седна срещу него. Бях взел решение, че Джил има право.

— Мисля, че това не е добра идея. Имам предвид тези книги. Аз пиша измислени истории, а не биографии, и не се чувствам комфортно да работя по този начин. Съжалявам. Ще завърша тази книга — така и така вече съм събрал материала за нея. Но след това ще се обадя на Хилда Старк и ще я помоля да отмени договора за третата.

Лицето му помръкна.

— Защо?

— Заради това, което каза току-що! Разследвахме два случая заедно и в двата случая, аз казах нещо глупаво, с което напълно обърках нещата, и двата пъти едва не ме убиха. А освен това се изложих като пълен идиот. Ти ме използва. Съзнателно ме подведе, за да си върнеш на инспектор Гръншоу, но не само това. Ти буквално ме поздрави. Убеди ме, че съм успял да разреша случая, след като всичко, което ти бях казал, е било грешно.

— Не всичко. Проверих. Ейдриън Локуд наистина има проблем с очите.

— Майната ти! Ще ти призная нещо. Не съм достатъчно умен, за да бъда Шерлок Холмс, но ако трябва да съм честен, не ми харесва и ролята на доктор Уотсън. Не мисля, че се получава. Според мен ще е по-добре да се разделим.

Той замълча за момент. Изглеждаше разстроен.

— Казваш го само защото сега те боли — промърмори накрая. — Все пак току-що беше намушкан с нож. Изобщо, не мога да повярвам, че те изписаха толкова бързо.

— Не е само заради това…

— И днес времето е отвратително, по дяволите — прекъсна ме бързо той, за да ми попречи да кажа още нещо. — Ако грееше ярко слънце, нямаше да мислиш така.

Той посочи навън.

— Ето ти пример за онова нещо, което писателите правят в книгите си — когато времето отразява емоциите на героите.

— Одухотворяване на природата — казах аз.

— Точно така! — каза той и лицето му светна. — Точно това исках да кажа. Ти разбираш от такива неща. Ти си писател. Обзалагам се, че когато се прибереш у дома тази вечер и започнеш да се занимаваш с бележките си, ще ти бъде приятно да опишеш точно колко отвратително е навън. Моста „Блекфрайърс“. Фарингдън Роуд. Ще използваш подходящите думи и ще направиш така, че сцената да оживее. Аз просто не мога да го направя така. Точно затова двамата сме толкова добри партньори. Аз се занимавам с практическата работа. А ти — с всичко останало.

Той се усмихна:

— „Партньори срещу престъплението“. Това е добро заглавие за книгата.

— Вече има книга с това заглавие, Хоторн.

— Вярвам ти, приятел. Ти ще измислиш по-добро.

Погледнах навън през прозореца. Все още не бях убеден. Но от друга страна, дъждът най-сетне беше спрял и ми се стори, че през облаците започнаха да просветват първите слънчеви лъчи.