Антъни Хоровиц
Присъдата е смърт (19)

19.
Меч и магия

Ейдриън Локуд нямаше възможност да ни приеме — или поне така ни съобщи спретнатата млада рецепционистка, седнала наперено зад едно бюро с форма на запетая в малкото преддверие на офиса му в „Лекънфийлд Хаус“. Вероятно тя беше заместила момичето, което беше пуснало Лофти да влезе — и несъмнено беше преминала курс за напреднали по високомерие.

— Опасявам се, че провежда конферентен разговор.

— Можем да изчакаме.

— Веднага след това има още една среща.

Бяхме закъснели с четирийсет и пет минути, така че това сигурно беше съвсем нормално. И все пак се запитах дали Локуд не седеше мълчаливо зад някоя от затворените врати и не подслушваше как ни поставят на мястото ни. В крайна сметка се разбрахме да се върнем отново в пет часа. Това означаваше, че имахме няколко часа за убиване.

Хоторн говореше по телефона, още преди да излезем обратно на улицата. Чух го как казва името си, уговаряйки си среща с Доун Адамс — „във връзка с полицейско разследване“ — и преди да се усетя, вече пътувахме с едно такси към издателство „Кингстън Букс“. Акира Ано ни беше казала, че приятелката й живее в Уимбълдън, който се на мира точно до Кингстън, но офисите й бяха в центъра на Лондон или както се оказа, по-точно в Блумсбъри.

Световният успех на поредицата „Обреченият свят“ ставаше очевиден още преди да влезем в сградата. Издателската къща се помещаваше в една доста голяма административна сграда на четири етажа, на един ъгъл на Куийн Скуеър, над вратата имаше набиващ се на очи надпис, а на витрината бяха изложени дузина книги. Освен издателството в сградата нямаше други фирмени офиси и то вероятно я притежаваше. Кейт Мос, Питър Джеймс и Майкъл Морпурго бяха само трима от известните автори, подписали договор с тях.

Входната врата водеше към просторно фоайе, украсено с оригинални илюстрации на Куентин Блейк, а на рецепцията имаше огромна стъклена купа с бонбони и шоколадчета. Тукашната рецепционистка като че ли се радваше много повече, че ни вижда.

— Да, Доун ви очаква.

Тук не използваха фамилни имена. Един млад мъж, вероятно стажант, се появи и ни придружи до един кабинет на първия етаж, с два големи прозореца с изглед към площада. Вътре имаше бюро, отрупано с купчини книги и договори, но Доун ни очакваше в другия край на кабинета си — беше много елегантна чернокожа жена, седнала на един диван зад ниска масичка за кафе, с прибрани колене и свити настрани крака. Беше прехвърлила петдесетте, на приблизително същата възраст като Акира Ано. Всички у нея беше впечатляващо — от дискретно скъпите дрехи и малките диамантени обици до дизайнерските рамки на очилата, които висяха на сребърна верижка на шията й.

Срещу нея бяха поставени два стола и когато по нейна покана седнахме, се озовахме по-високо нея. Беше съвсем умишлено, постигаше се някакъв вид обратен психологически ефект. Ако искахме да не изглеждаме нападателно, щеше да се наложи да пригодим поведението си спрямо ситуацията. Седнала удобно на своя диван, малко по-ниско от нас, тя беше подредила всичко така, че да излъчва мълчаливо надмощие.

Изненадах се, когато ми се усмихна.

— Антъни, радвам се да те видя — каза тя.

Не помнех да сме се запознавали.

— Как вървят нещата в „Орион“?

— Добре, благодаря — казах аз.

— „Домът на коприната“ много ми хареса. Накара ме да се запитам дали вече си прочел „Соло“?

Уилям Бойд тъкмо беше издал роман за Джеймс Бонд — след като същото бяха направили Себастиан Фолкс и Джефри Дийвър.

— Още не — казах аз.

— Мисля, че би било фантастична идея ти да напишеш следващата книга за Бонд. Имам познати в издателството на Иън Флеминг. Ако искаш, бих могла да поговоря с тях…

— Е, определено бих проявил интерес.

Постарах се да го кажа сдържано, макар всъщност цял живот да си бях мечтал точно за това.

— Ще говоря с тях.

Тя се обърна към Хоторн и заговори малко по-хладно.

— Не съм сигурна с какво мога да ви бъда полезна.

— Казах ви по телефона. Разследвам убийството на Ричард Прайс.

— Да. Всъщност с изключение на кратката ни среща в един ресторант, когато дори не разговарях с него, не бях виждала господин Прайс повече от година, и бях приключила с всякакви професионални отношения с неговата кантора. Разбрах за смъртта му едва когато прочетох за случилото се във вестниците и не мога да кажа, че се натъжих особено много.

— Разбирам ви, госпожо Адамс. Запознали сте се с него по време на собствения си развод.

— Господин Хоторн, аз всъщност никога не съм разговаряла с него очи в очи. Той ми пишеше. Също така пишеше за мен. В съда ме обрисува като жена, изцяло зависима от финансовата находчивост на своя съпруг, макар въпросният съпруг да беше пияница и женкар, наследил цялото си богатство от също толкова пропадналия си баща. Към онзи момент бях прекарала седем години в опити да създам собствен издателски бизнес и сигурно можете да си представите колко унизена и обидена се почувствах, когато говореше по този начин за мен. Или вероятно не можете.

Тя махна пренебрежително с ръка.

— Във всеки случай аз нямах абсолютно нищо общо с неговата кончина, макар, както вече казах, да не е изключено да съм изпила чаша „Шабли“, когато узнах за нея.

— Е, това не е съвсем вярно, нали? — отвърна Хоторн. — Казвате, че нямате нищо общо с „кончината“ му, но сте били страничен участник в нея от самото начало.

— Не знам какво имате предвид.

— Вие сте били с Акира Ано в ресторант „Делони“, когато тя е заплашила господин Прайс. И също така сте били с нея, по една случайност, в нощта на убийството. Първоначално госпожа Ано претърпя злощастна загуба на паметта. Каза, че е била в една вила край Линдхърст. Но когато това беше оборено, тя беше принудена да си признае, че е била с вас.

Помислих си, че Доун ще отвърне на удара, но тя не обърна никакво внимание на Хоторн, а погледна към мен.

— Каква точно е твоята работа тук? — попита ме тя с много мек тон.

— Пиша за него — отвърнах.

Не виждах смисъл да лъжа. Доун Адамс знаеше кой съм. Нямаше причина да не разбере и с какво се занимавам в момента.

Тя се учуди.

— За вестниците?

— За една книга.

— Документална книга за разследване на престъпления?

— Да. Е, нещо от този род. Трябва да поразместя някои неща и да променя имена, но в общи линии е документална, да.

Тя се замисли за миг.

— Това е интересно. Имаш ли вече издател за нея?

— Подписах договор за три книги със Селина Уокър от „Пенгуин Рандъм Хаус“.

Тя кимна.

— Селина е много добра. Само не й давай да те притиска със срокове.

Доун отново се обърна към Хоторн.

— В отговор на забележката ви, като начало, Акира никога не е заплашвала Ричард Прайс. Двете с нея бяхме вечеряли заедно в „Делони“ и тя го видя в другия край на ресторанта. Съвсем естествено се заговорихме за него и се оказа, че и двете сме преживели нещо подобно. Възможно е да сме си били пийнали малко повече, но Акира си науми да направи сцена. Приближи се до масата му — той беше там със своя съпруг. Тя взе една чаша с вино и я изля върху главата му. Беше глупава постъпка. Не бих се опитала да твърдя обратното. Но в същото време ми достави искрено удовлетворение.

— Тя е заплашила да го удари с бутилка.

— Не. Тя му каза, че е имал късмет, задето не си е поръчал цяла бутилка, защото в такъв случай щяла да използва нея. С което, предполагам, имаше предвид, че щеше да излее цялата бутилка върху него.

— Но това е едно доста голямо съвпадение, не мислите ли? Все пак едва седмица по-късно е бил убит с помощта на бутилка вино.

— Вероятно би могло да е съвпадение. От друга страна, обмислихте ли възможността някой в ресторанта да я е чул?

Това беше нещо, което не ми беше хрумнало. Акира Ано можеше напълно случайно да е подсказала на някого за начина, по който да убие Ричард Прайс — някой, който го е познавал и случайно се е намирал там. Този някой можеше дори умишлено да е искал да хвърли вината върху нея. Зачудих се дали Хоторн беше проверил имената на всички посетители в „Делони“ онази вечер.

— Колкото до факта, че Акира беше в дома ми неделя вечерта — продължи Доун, — в това също няма нищо учудващо. Ние сме приятелки от дълги години.

— Как се запознахте?

— На един литературен фестивал. В Дубай. Цяла седмица край басейна на хотел „Интерконтинентал“. Добро място да опознаеш някого.

— Колко време прекарахте заедно вечерта?

— Господин Хоторн, наистина ли смятате, че си струва тези въпроси да бъдат задавани? Добре тогава! Тя дойде на вечеря около шест часа и отново си пийнахме малко повече. Може би ще останете с впечатление, че сме две стари пияници, но това не е вярно. Не бяхме пияни. Всъщност срещата ни беше по работа. Но Акира изпи две или три чаши заедно с мен и аз реших, че ще е по-разумно да не шофира, затова я поканих да пренощува у дома.

— Казвате, че сте работили. Какво работи тя за вас?

Доун Адамс се поколеба само за миг и аз останах с впечатлението, че въпреки цялата заплашителност, която излъчваше, онова, което щеше да отговори сега, може би нямаше да бъде съвсем вярно.

— Консултира ме за различни литературни ръкописи — каза тя.

— А вие й плащате?

— Разбира се.

Доун погледна часовника си — много нежен ръчен часовник „Картие“ с тънка златна верижка.

— Както ви казах по телефона, опасявам се, че няма да мога да ви отделя много време.

Хоторн не обърна внимание на думите й.

— Защо Акира Ано излъга и не каза, че е била с вас? — попита той. — Да вечеря с добра своя приятелка, издателка… човек би си помислил, че е нещо напълно невинно.

— Нямам никаква представа. Ще трябва да попитате нея. Може би вашите методи на разпит са й се сторили обидни и затова е решила да ви подхлъзне.

— Даването на лъжливи показания пред полицейски служител е престъпление.

— Доколкото разбирам, вие не сте полицейски служител.

Доун Адамс си я биваше, трябва да й го призная. Тя определено не се страхуваше от Хоторн. Но ако го познаваше по-добре, може би нямаше да бъде толкова рязка с него. Видях как гневът се надига в погледа му като крокодил, който се показва от блатото.

— Казвате, че госпожа Ано ви консултира за литературни ръкописи — каза той. — Колко сериозни автори издавате всъщност?

Това беше добър аргумент. На витрината на долния етаж бях видял една-две книги от уважавани автори, но изданията по етажерките в кабинета на Давина не бяха произведения на високата литература. Огледах се и видях една детска книжка с картинки, два плажни трилъра, трилогията „Обреченият свят“ и една книга с рецепти от гръцката кухня на Виктория Хислоп.

Отново долових в гласа й нотка неувереност, но после тя се овладя.

— Николко. Но това е посока, в която много бих искала да поема. Получаваме огромен брой ръкописи и Акира ги чете, за да ми каже мнението си.

— Тогава защо не издавате нея? След като двете сте толкова добри приятелки…

— Предлагала съм й го. Но Акира има договор с издателство „Вираго“. Мисля, че вече приключихме, нали?

На масичката имаше телефон. Доун взе слушалката и набра едно число.

— Том — каза тя. — Гостите ми си тръгват. Може ли да се качиш до кабинета, за да…?

— Всъщност не съм приключил — каза Хоторн студено.

Тя се поколеба, все така със слушалката в ръка.

— Почакай, Том, няма нужда. Ще ти се обадя след минутка.

Тя върна слушалката на място.

Хоторн замълча и от опит разбрах, че всеки момент щеше да направи нещо изключително. Въпреки това следващите му думи ме свариха напълно неподготвен.

— Бих искал да поговоря с един от вашите писатели — каза той.

— С кого по-точно?

— С Марк Беладона.

Тя го изгледа втренчено.

— Опасявам се, че няма абсолютно никакъв начин Марк да говори с вас.

— И защо?

— Ами първо, той няма абсолютно нищо общо с всичко това. И второ, той е голям самотник. Живее в Нортъмбърланд и страда от остра агорафобия. Никога не излиза.

— Но той е бил в „Делони“ същата вечер, когато и вие сте били там.

— Това е невъзможно.

— Не е невъзможно, госпожо Адамс. Вярно е. И по една случайност е имал нещо общо със смъртта на един друг човек… Грегъри Тейлър. Тейлър е посетил Ричард Прайс в деня на смъртта му. Двамата са се познавали от дълги години. И съвсем скоро след това Тейлър е бил убит — някой го е блъснал под влака. Но преди да умре, той си е купил една книга — последния роман на Марк Беладона. Не я е купил, защото е искал да я прочете. Купил я е, за да ни изпрати послание… и това е и причината да съм тук сега.

Всичко това беше ново за мен. Ако Хоторн наистина беше проверил кой е бил в „Делони“, със сигурност не беше споменавал за това. Но действително беше привлякъл вниманието ми върху книгата „Затворници на кръвта“, която Грегъри Тейлър беше взел от книжарницата „У. Х. Смит“ на гара „Кингс Крос“. „Защо си е купил онази книга?“ Това ме беше попитал тогава.

Доун Адам беше изпуснала контрола върху ситуацията. Сякаш изведнъж беше потънала цялата в дивана. Почти се бе сгърчила от неудобство на мястото си.

— Не знам за какво говорите.

В този момент, без никакво предупреждение, вратата внезапно се отвори и в стаята бързо влезе не друг, а Акира Ано. Доун Адамс бе също толкова изненадана да я види, колкото и ние.

— Акира…?

— Тръгнах веднага, щом ми се обади — обясни Акира и ни изгледа злостно. — Аз ги познавам, и двамата. Вече съм се сблъсквала с тях. Знам как действат и какви методи използват, за да те заплашват и да те притискат. Не исках да се срещаш с тях без мен.

Значи Доун й се беше обадила, за да й каже, че ще идваме. Това ме накара да се замисля, че двете сигурно бяха в заговор помежду си… но за какво?

— Тъкмо си говорехме за Марк Беладона — продължи Хоторн.

Прекъсването сякаш изобщо не го беше смутило. Като че ли го беше очаквал и дори го приветстваше.

Акира отиде да седне на трети стол. Изглеждаше безупречно както винаги, но изведнъж ми се стори обзета от неувереност и може би дори страх.

— Трябват ми адресът и телефонният му номер — каза Хоторн.

— Няма да ги получите.

— Можете да действате по този начин, ако държите, госпожо Адамс. В такъв случай ще се обадя на инспектор Гръншоу и детектив Милс и ще видим какво ще стане, когато откажете съдействие и на тях двамата.

— Не мога…

— Защо?

— Вие не разбирате. Марк никога…

А сетне от другия край на стаята долетяха две тихо произнесени думи:

— Той знае.

Лицето на Акира беше мъртвешки бледо. Беше забила поглед в краката си.

Какво знаеше Хоторн? И защо аз също не го знаех?

— Защо просто не си признаете? — възкликна Хоторн. — За пълен идиот ли ме смятате? Наистина ли си представяхте, че няма да се сетя?

Той замълча в очакване някоя от двете да отговори, но когато не го направиха, отговори вместо тях:

— Акира Ано е Марк Беладона, нали? Марк не съществува!

Той рязко се обърна към Акира, преди да продължи:

— Ти си написала онези тъпи книги!

Отново настъпи мълчание. Не съм сигурен кой беше по-потресен: аз, защото не се бях досетил за това; или Доун, защото Хоторн беше разбрал истината.

— Ще отричате ли? — настоя Хоторн.

Погледнах към Акира, която седеше на стола си като кукла на конци, захвърлена от кукловода. На дивана Доун Адамс изглеждаше обзета от искрен страх.

— Не бива да казвате на никого за това — прошепна тя.

— Един момент! — възкликнах аз. — Значи Акира Ано е написала „Възходът на Екскалибур“ и „Затворници на кръвта“, и…

Бях забравил заглавието на първата книга.

— „Дузина мъже от стомана“ — каза тихо Акира, все така без да ме поглежда в очите.

— Но това е невъзможно. Те са пълна порнография и…

Опитах се да измисля най-лошото нещо, което можех да кажа за тях.

— Жените в тях са само средство за задоволяване на желанията на мъжете!

— Освен това се продават в милионни тиражи — възрази Доун.

Въпреки всичко веднага беше скочила в защита на своята приятелка. Тя се изправи и отиде до бюрото си, за да заеме обичайното си място. Така беше по-близо до Акира, готова да си възвърне контрола върху ситуацията.

— Идеята беше моя. Запознах се с Акира в Дубай, точно както ви разказах. Тя е прекрасен писател. Нейните книги са спечелили многобройни награди и една от тях дори е екранизирана. Но ти знаеш какъв е пазарът за сериозна литература, Антъни. Миниатюрен, почти пренебрежим.

На бюрото имаше бутилка с вода. Тя си наля една чаша.

— Идеята не беше на Акира. Беше моя. Наложи се да я убеждавам, но бях наясно, че пазарът за фентъзи е огромен.

— За фентъзи и секс — добавих аз.

— Наречи го, както искаш. „Игра на тронове“ вече имаше огромен успех… още преди телевизионния сериал. Двете с нея пиехме коктейли до басейна и аз подхвърлих идеята на Акира, едва ли не на шега. Ако някой като Джордж Р. Р. Мартин можеше да спечели цяло състояние от фентъзи, за писател от нейната класа щеше да бъде още по-лесно да го постигне.

— Но това е олицетворение на всичко, което тя ненавижда! — настоях аз.

Акира сякаш не беше в стаята. Все едно беше отлъчена, а на нейното място седеше Марк Беладона, преодолял някак своята фобия и пристигнал от Нортъмбърланд.

— На света няма писател, който да не иска книгите му да се продават! — възрази Доун.

— Разбира се, че е така! — съгласих се аз. — Но тя…

Посочих Акира, преди да продължа:

— Тя е истински лицемер!

Акира най-сетне вдигна очи.

— Никой не бива да узнае за това — прошепна тя.

Дори зад цветните стъкла на очилата й, видях паниката в нейните очи.

— Не бива да казвате истината! Това ще ме унищожи!

Доун кимна.

— Ако хората разберат, че Акира е написала тези книги, това може да нанесе огромни вреди на нейната репутация. И определено няма да помогне на моята работа!

Доун говореше по-благоразумно от Акира, по-прагматично. Все пак беше издател, а не писател.

— Не знаете колко усилия сме положили, за да скрием Марк Беладона от общественото внимание — продължи тя. — Вярно е, че Акира пише по съвсем различен начин в другите си произведения, но много писатели са използвали псевдоними.

Тя въздъхна, преди да добави:

— Когато подхвърлих тази идея, това беше само шега. Нито една от двете ни не подозираше какъв огромен успех ще има тази поредица.

Значи това беше източникът на доходи, който беше споменал Стивън Спенсър — приходите, които Акира беше укривала от Ричард Прайс. Доун имаше право, разбира се. Ако читателите разберяха за тази измама, може би това щеше да бъде краят на всички замесени: Акира, Марк и издателството „Кингстън Букс“.

Но Хоторн не беше в настроение да прощава.

— Не знам — каза той. — Според мен ще е много трудно да запазим това в тайна от инспектор Гръншоу.

Акира не отговори.

— Антъни — каза Доун.

Беше решила да прескочи Хоторн и да се обърне директно към мен.

— Сигурна съм, че ти разбираш как стоят нещата. Заложила съм целия си живот на този бизнес, а „Обреченият свят“ е ключът към всичко. Акира не е направила нищо нередно.

Тя се приведе към мен, преди да продължи:

— Обичат тази книга. Ще има сериал по нея. Защо да я проваляш?

— Това е хайку! — възкликнах аз.

— Моля?

— Това, което каза току-що. Седем срички, девет срички и отново седем срички.

Хвърлих един поглед на Акира, която се беше затворила в себе си, потънала в дълбините на нещастието. Въпреки всичко ми дожаля за нея.

— Ще направя каквото мога — обещах аз.

Хоторн се размърда до мен.

— Това обикновено не е кой знае какво — отбеляза той.

* * *

Когато излязохме обратно на улицата, той се смееше с глас. Бях виждал Хоторн да проявява чувство за хумор — тънко и донякъде лукаво. Но не мисля, че до този момент го бях виждал наистина да се смее.

— Как се досети? — попитах го аз. — За Акира Ано и Марк Беладона?

— Много е просто.

Той си извади цигара и двамата закрачихме обратно към метростанция „Холборн“.

— Като начало, ние вече знаехме, че Акира укрива пари. Стивън Спенсър ни беше казал за това. Как иначе можеше да ги е спечелила, освен с писане? Освен това ми направи впечатление това, че ни излъга за срещата си с Доун Адамс. Защо трябваше да измисля всички тези глупости за някаква вила по средата на нищото? За един писател няма нищо по-естествено от това, да вечеря с издател — освен ако двамата не са замислили нещо доста необичайно.

Но капката, която преля чашата, беше онзи момент в книжарница „Донтс“. Не видя ли как те погледна, когато те хванаха да крадеш „Затворници на кръвта“? Беше ужасена. Помислих си, че ще повърне. Но това не беше само защото си откраднал книга, а защото си избрал точно тази книга. Явно си е помислила, че си я надушил.

Това беше самата истина. Тогава не ми беше казала нищо. Дори не ме беше погледнала. Очите й бяха останали приковани в книгата.

— И все пак всичко това ми се струва малко пресилено — настоях аз.

— Не си прав. Тя е писател и като всички писатели си пада малко самовлюбена, така че не е могла да се сдържи да не заяви авторството си върху тези боклуци. Последните три букви от името на Беладона са нейната собствена фамилия, изписана на обратно. А три от буквите в „Акира“ се използват и в името на Марк. Чудно как не си го забелязал, приятел.

На мен също ми беше чудно. Все пак всеки ден решавам кръстословицата в „Таймс“. И обожавам анаграми, шифри и акроними…

Продължавах да се опитвам да подредя цялата мозайка в главата си.

— А онова, което каза току-що за „Кингс Крос“? Вярно ли е? Грегъри Тейлър се е опитвал да предаде послание?

— Да, точно така. Но не това послание, което си мислиш.

Какво тогава беше посланието? И бяхме ли изключили Акира Ано от разследването? И двете с Доун Адамс бяха обидени от Ричард Прайс и си бяха осигурили взаимно алиби за вечерта на убийството. В добавка, Прайс беше разследвал приходите на Акира. Ами ако се беше натъкнал на истината за Марк Беладона? Това щеше да даде и на двете сериозен мотив да го убият.

Бях решил, че съм ограничил списъка на заподозрените до един от общо петима. Но сега броят им отново беше скочил на половин дузина.