Антъни Хоровиц
Присъдата е смърт (6)

6.
Нейната версия

Акира Ано живееше някъде в Холанд Парк, но не се срещнахме с нея в дома й. Вероятно не искаше да нарушават личното й пространство и затова беше предпочела разпитът да се проведе в полицейското управление в Нотинг Хил Гейт — една доста красива и внушителна сграда, която се издига на ъгъла на Ладброук Гроув. Междувременно затвориха полицейското управление като част от находчивия план да ликвидират половината полицейски участъци в Лондон и да намалят броя на униформените полицаи, в резултат на което скочи броят на нападенията с нож и стана невъзможно да използваш мобилния си телефон, без да рискуваш да го грабне някой крадец с мотоциклет.

Останах озадачен защо инспектор Гръншоу ни беше поканила да присъстваме, след като беше дала ясно да се разбере, че приема разследването като състезание, което е твърдо решена да спечели.

— Тя си мисли, че го е извършила въпросната Ано — обясни Хоторн.

— И какво смята да направи?

— Да я арестува. Да ме злепостави. Аз съм бил там — но тя е била на една крачка пред мен.

— Ти не я харесваш.

— Никой не я харесва.

Показахме документите си за самоличност и в крайна сметка ни пуснаха да влезем в полицейското управление. Гръншоу беше избрала една неприветлива стая за разпити на приземния етаж, боядисана в бледобежово. Стъклата на прозорците бяха матирани и отвън не се виждаше нищо. Имаше маса със завинтени за пода крака. В обзавеждането нямаше и следа от „Фароу & Бол“. Единствената декорация беше една поредица от информативни плакати за здравна безопасност.

Акира Ано седеше в неудобна поза, на ръба на един особено груб дървен стол. Беше дребна жена с доста момчешки вид — не точно ниска, а някак нереална, все едно беше умален модел на самата себе си. Очите й бяха много тъмни и напрегнати, само донякъде скрити от кръглите очила с бледоморави стъкла. Очилата бяха кацнали върху порцеланови скули и един остро очертан нос, който може би се беше срещал със скалпела на някой пластичен хирург. Косата й, черна и прекалено права, висеше до раменете й, очертавайки едно лице, което беше едновременно старо и младо. Правеше впечатление на изключително мъдра и начетена, предимно защото никога не се усмихваше. Сега също беше намръщена. Оказа се, че тъкмо беше пристигнала с колата си от Оксфорд. Не проявяваше никакви признаци на съжаление за това, че адвокатът на бившия й съпруг е бил жестоко убит, но изглеждаше възмутена от това, че някой би допуснал възможността тя да има нещо общо с това.

Вече се бях срещал с Акира Ано два пъти.

Пишейки това, не искам да създавам впечатление, че тая някаква неприязън към нея. Истината е, че към момента на смъртта на Ричард Прайс аз не бях чел нищо написано от нея, освен няколко стихотворения, публикувани в списание „Ню Стейтсман“, от които не бях разбрал нито дума. За първи път я срещнах на литературния фестивал в Единбург, а след това, шест месеца по-късно, я бях видял на една премиера в Лондон. След това потърсих информация за нея в сайта на издателството за женска литература „Вираго“. Такива бяха впечатленията ми от нея, след като я бях видял на живо.

Беше родена през 1963 година в Токио, единствено дете. Баща й беше банкер, прехвърлил се в Ню Йорк, когато тя била на девет години, и беше израснала там. През 1986 година се беше дипломирала от университета „Смит“ в Масачузетс и скоро след това беше излязъл от печат първият й роман, „Многобройни богове“ — „една история за женското подчинение и религиозния патриархат през епохата Камакура в Япония“. Романът й беше донесъл световно признание и беше получил страхотни рецензии, въпреки че филмовата адаптация с Мерил Стрийп в главната роля не беше чак толкова сполучлива. Измежду другите й книги най-известните бяха: „Кладенецът Темизу“, „Хладен полъх в Хирошима“ и „Баща ми никога не ме опозна“, един полубиографичен мемоар за началото на живота й в Америка. Също така беше издала и две стихосбирки, последната от които беше публикувана по-рано тази година. Наричаше се „Двеста хайку“ и представляваше именно това. Беше казала на всеослушание, че написването на един роман може да й отнеме няколко години, тъй като разглеждала всяка дума не като бод в тъканта, а като тъкан сама по себе си. Какво точно имаше предвид с това, също не съм съвсем сигурен.

Беше се омъжила за един английски оператор, Маркъс Бранд, който беше работил по нейния филм, и в резултат на това беше дошла в Лондон, където живееше сега. Връзката им, наситена с тормоз и подробно разказана на девет страници във вестник „Сънди Таймс“, а по-късно и в един епизод от документална поредица на Би Би Си, беше приключила през 2008 година. Нямаха деца. Две години по-късно, през 2010 година, за огромно учудване на мнозина светски хроникьори, тя се беше омъжила за строителния магнат Ейдриън Локуд.

В някакъв момент от живота си беше станала последователка на шинтоизма, традиционната религия в Япония, и това беше силно отразено в творбите й, особено вярата й в анимизма — идеята, че и неодушевените предмети притежават известна доза душевност. От друга страна, доколкото ми беше известно, тя не посещаваше храмове, нито пък участваше в ритуални танци. Също така тя изследваше концепцията за другостта, своята собствена двойствена етническа принадлежност и откъснатостта, породена от живот сред култура, различна от онази, в която си бил роден. По този въпрос цитирам обложката на една от нейните книги.

Бяха ме запознали с нея в „юртата“ — онази шатра за срещи с писатели, която издигат всяка година на литературния фестивал в Единбург. Не е кой знае колко популярна, но е спокойно местенце, където можеш да поседнеш, цял ден сервират кафе и леки закуски, а вечерта уиски — ако вече не са те отпратили да се прибираш вкъщи. Аз бях на фестивала, за да представям книгите си за деца. Тя изнасяше поетичен рецитал. Когато пристигна, беше придружена от цяла навалица, сред която бяха нейният издател, литературният й агент, отговорникът й за връзки с обществеността, двама журналисти, един фотограф и директорът на фестивала. Поради някаква причина беше облечена в мъжки костюм от три части, носеше включително и бомбе. Ако не беше сребърната брошка — вероятно буква от японската азбука — която беше забодена на ревера й, можеше съвсем спокойно да е излязла от картина на Магрит.

В шатрата почти нямаше други хора и след като Акира прие чаша зелен чай и отказа да опита престоялите сандвичи с яйце и кресон, някой забеляза, че и аз съм там, и ме представи като автора на поредицата за Алекс Райдър.

— Аха?

Това беше първата й дума към мен, и аз никога няма да я забравя — нито ръкостискането, което последва. Беше изключително безразлично и приключи за миг.

Промърморих нещо за това колко се възхищавам на работата й, което не беше вярно, но се чувствах длъжен да го кажа.

— Благодаря. Много ми беше приятно да се запознаем.

Ако всяка дума беше тъкан, тези явно бяха извезани от бодлива тел.

В следващия момент, тя вече надзърташе по онзи особено неприятен начин през рамото ми, за да види дали в юртата няма някоя по-интересна личност. Когато установи, че няма, тя ми обърна гръб, за да уговори нещо с пиара си, и миг по-късно цялата групичка се оттегли.

Не бях точно обиден, но това определено ми се стори странно. Атмосферата на един литературен фестивал почти винаги е приятелска и лишена от състезателен характер, затова рядко се случва да се появи автор, който да се държи толкова помпозно. Реших да не съдя Акира предварително. Може просто да е била изнервена заради представянето си. Аз съм същият. Колкото и често да говоря пред публика, нерядко се случва да се притесня, преди да изляза на сцената, и ми е трудно да водя разговори. Сигурен съм, че много хора просто ме смятат за невъзпитан.

Но когато се срещнах с нея няколко месеца по-късно, на една премиера на книга, тя отново се отнесе презрително с мен и съм сигурен, че този път беше умишлено. Изглежда нямаше никакъв спомен, че сме се запознавали, и в мига, в който й казаха, че съм автор на детска литература, тя престана да ми обръща внимание. Сякаш някаква лампичка в очите й угасна. По това време вече беше започнала да носи очилата с цветни стъкла в стил Йоко Оно. Според мен изглеждаше смехотворно.

И ето я отново сега, облечена в скъп черен костюм с панталон и бледосив кашмирен шал, надиплен върху раменете и омотан около едната й ръка. Кара Гръншоу седеше срещу нея, а мъжът, когото познавах само като Дарън, беше седнал отстрани и дъвчеше дъвка, или се преструваше, че го прави, все така със своя емблематичен бележник в ръка.

Гръншоу представи Хоторн, но не каза нищо за мен, което вероятно беше за добро. Не бях сигурен как Акира щеше да приеме моето присъствие и силно се съмнявах, че би искала да се озове в някоя от моите книги. Това беше неформален разпит. Без адвокати, без стандартното предупреждение.

— Искам да ви благодаря, че дойдохте — започна Гръншоу, като се обърна към Акира. — Както знаете, Ричард Прайс е бил открит мъртъв в дома си вчера сутринта и се надяваме, че ще можете да ни помогнете в процеса на разследването.

Акира вдигна рамене.

— Не виждам как бих могла да ви помогна. Аз почти не познавах господин Прайс. Той представляваше бившия ми съпруг, но никога не сме разговаряли. Нямаше за какво да разговарям с него. Той си изкарваше прехраната от смъртта на любовта и разрухата на човешките мечти. Какво друго мога да ви кажа за него?

Говореше с особен акцент, предимно американски, но с малко японска интонация. Гласът й беше тих и напълно безизразен. Звучеше отегчена.

— Вие сте го заплашили.

— Не. Не съм.

— Моите уважения, госпожо Ано, но разполагаме с няколко свидетели, които са били в ресторант „Делони“ на двайсет и първи октомври. Вие сте вечеряли там. На тръгване от ресторанта сте видели господин Прайс, който седял на една маса със своя съпруг. Хвърлили сте по него чаша вино.

— Излях чашата върху главата. Заслужаваше си го.

— Нарекли сте го свиня и сте го заплашили, че ще го ударите с бутилка вино.

— Това беше шега!

Тези три думи прозвучаха подчертано злостно, сякаш Гръншоу умишлено пренебрегваше нещо, което беше болезнено очевидно за всички останали.

— Излях два, може би три пръста вино и му казах, че е имал късмет, задето не си е поръчал цяла бутилка, иначе щях да използвам нея. Беше съвсем ясно какво имам предвид. А именно, че щях да го залея с още повече вино. Не че исках да използвам бутилката, за да го нараня с нея.

— Като се има предвид как е умрял, думите, които сте избрали, звучат доста злополучно.

Тя се замисли. Виждах как си припомня отново и отново случката в ресторанта, сякаш искаше да я превърне в кратък разказ. Или хайку. Беше ясно изписано в онези нейни дълбоки черни очи. Накрая стигна до някакво заключение.

— Не съжалявам за нищо от казаното. Вече обясних. Беше на шега.

— Не особено смешна.

— Не смятам, че една шега трябва да бъде смешна, инспектор Гръншоу. В книгите си аз използвам хумора единствено за да руша статуквото. Ако някога прочетете трудовете на френския философ Ален Бадиу, ще научите, че той дефинира шегите като вид разруха, която изважда истината наяве. Между другото аз дори се запознах с него в Сорбоната. Забележителен човек. Чрез осмиване на врага, аз го побеждавам. До това прозрение ме доведе Ален и макар да не виждам причина, която да налага да се оправдавам пред вас, точно този механизъм използвах в „Делони“.

Представих си как Акира Ано и Ален Бадиу си говорят до малките часове на нощта. Сигурен съм, че е паднал голям смях.

— С кого вечеряхте, госпожо Ано?

— С приятел.

— Може да ни бъде от полза, ако ни кажете неговото име.

— Може да е за предпочитане да не го направя. А и не беше мъж. Беше жена.

Инспектор Гръншоу си пое дъх. Седнал до нея, Дарън записваше всичко, чуваше се как химикалката му дращи по хартията. Не бяха свикнали да им говорят по този начин.

— Ако вашата събеседничка по време на вечерята е чула вашата забележка и ако нейната цел е била да звучи шеговито, тогава бихме могли да я помолим да даде показания, и това всъщност би могло да бъде от полза за вас.

— Добре — каза Акира, като вдигна рамене. — Беше една издателка. Доун Адамс.

— Това вашата издателка ли е?

— Не. Просто приятелка.

Дарън добави името в бележника си и го подчерта. Зачудих се защо Акира беше предоставила толкова неохотно тази толкова незначителна информация.

— Къде бяхте миналия уикенд, госпожо Ано?

— В една вила край Линдхърст. Собственост е на друг мой приятел. Учител по йога.

— И той ще потвърди това?

— Ако някой не го е убил с бутилка вино, предполагам, че да.

Ето пак, разруши статуквото.

— Имаше ли някой друг с вас в Линдхърст? — намеси се Хоторн.

— Край Линдхърст — каза Акира, като наблегна на думата. — Всъщност вилата е много уединена и аз бях сама.

— По кое време си тръгнахте? — обади се отново Хоторн.

Виждах, че не вярва на думите й.

— Тръгнах си в понеделник около седем и половина сутринта. Край Флийт спрях, за да пия кафе, но веднага след това се прибрах у дома. Взех душ и се преоблякох, след което отново излязох. Изнесох лекция в Оксфордския университет и останах да пренощувам там. Тази сутрин се върнах обратно в Лондон и ми казаха, че от полицията са ме търсили и са искали да разговарят с мен.

Тя погледна Гръншоу в очите.

— Честно казано, не мисля, че беше толкова трудно ме откриете. Дано пожънете по-голям успех с извършителя на престъплението.

— Къде пихте кафе? — попита Дарън.

Тя едва не се прозя.

— На една бензиностанция от веригата „Уелкъм Брейк“, където беше много оживено. Сигурна съм, че са ме видели доста хора. Можете да ги попитате.

— Ще го направим.

— Защо не харесвахте Ричард Прайс? — намеси се Хоторн.

Акира го изгледа презрително, но преди да успее да му отговори, той продължи:

— Преди малко казахте, че почти не сте го познавали и че никога не сте разговаряли с него. Той е представлявал вашия съпруг и доколкото разбирам, съпругът ви е бил особено доволен от начина, по който е приключил разводът. Прайс ли обвинявахте за това? Той можеше да заведе дело за нападение срещу вас. Защо го нападнахте?

Преди да отговори, тя нагласи кашмирения си шал, като го уви по-плътно около себе си.

— Ричард Прайс беше лъжец — каза тя. — Той представляваше моя бивш съпруг и умишлено използваше лъжи и ме заплашваше, за да го предпази.

— Какво имате предвид?

Хоторн излъчваше искрено съчувствие и звучеше толкова заинтересуван от темата, че дори Акира остана изненадана. Това беше още един от неговите номера. Успяваше да накара хората да му кажат повече, отколкото възнамеряваха.

— Ще ви кажа — отговори тя. — Не ме е грижа, че ще разберете, тъй като всичко това вече е зад гърба ми. Гледам на развода си като на процес на пречистване. Водата измива мръсотията само когато влезете под душа.

— Несъмнено.

Тя се овладя, преди да продължи:

— Аз не се омъжих за Ейдриън Локуд. Омъжих се за неговия образ — за усмихнатия Чеширски котарак, който избрах да виждам в негово лице. Такава е истината, макар че ми отне три години, за да я прозра. Първият ми брак беше унижение. Маркъс, моят първи съпруг, беше закоравял нарцисист и аз никога не знаех какво мога да очаквам от него, във всеки един смисъл. Когато се преместих с него в Лондон, аз се откъснах не само от родния си град, Токио, но и от своя дом, Ню Йорк. Чувствах се така, сякаш пропадам през концентрични кръгове, сякаш изчезвам надолу по една спирала, която ме откъсваше все повече и повече от света. Накрая остана само Маркъс и той го знаеше. Тъкмо в това се изразяваше неговото надмощие. Той направи живота ми непоносим и когато намерих сили да го напусна, не ми беше останало нищо.

— Останали са ви вашите книги — вметнах аз, сам изненадан от себе си.

Не бях възнамерявал да се обаждам.

— Писателят е просто сянка върху страницата. Да. Моите книги бяха оценени по целия свят и преведени на четирийсет и седем езика. Получих много награди. Убедена съм, че сте запознати с работата ми.

— Ами всъщност…

— Но това не беше нищо.

Тя стовари юмрук върху масата, но той беше толкова малък, а пръстите й бяха толкова тънки, че не се чу почти никакъв звук.

— Нямах живот вътре в себе си, нямах самочувствие. И след това, на едно празненство, срещнах Ейдриън. Строителен магнат! Трудно бих се сетила за занимание, по-чуждо на моята чувствителна природа. Не ми се стори привлекателен и въпреки това признавам, че ме привличаше. Беше толкова шумен и ведър. И богат. Да. Притежаваше къщи по целия свят, хубави коли и яхта на пристан в Камарг. Той изобщо не четеше, разбира се. Литературата никак не го интересуваше. Ходеше на театър и на опера, ако го заведат неговите корпоративни приятели, но изобщо не се интересуваше какво гледа. Това не означаваше нищо за него.

Той ми осигури една безопасна среда, в която успях да изградя наново самочувствието си, да открия нещо във вътрешния си свят. Неговото невежество ми носеше утеха. Той гледаше на мен с уважение, разбира се. И възхищение. Вероятно по свой собствен начин ме обичаше. Но любовта му беше просто повърхностна.

Тя прокара ръка през косата си.

— Това не ми пречеше.

— Какъв тогава беше проблемът? — попита Хоторн.

Тя вдигна рамене.

— Доскуча ми. Ставаше ми все по-трудно да съгласувам живота си на сериозна писателка, литературен критик и заниманията си с пърформанс поезия с ролята си на негова съпруга. Освен това той ми изневеряваше. Никога не можеше да каже нищо интересно. Говореше само за бизнеса си! Беше недодялан.

Тя потрепери, преди да продължи:

— Беше сприхав и имаше склонност да прибягва до насилие. Проявяваше претенции към тялото ми, от които ми се повдигаше.

— Но вие не сте нападнали в ресторант своя съпруг, госпожо Ано — напомни й Гръншоу. — А неговия адвокат.

— Вече ви казах. Ричард Прайс беше лъжец.

Тя затвори очи. Косата й висеше надолу, дланите й бяха обърнати нагоре върху масата. В този миг изглеждаше така, сякаш беше на някой от часовете си по йога.

— Първо, стоеше въпросът със споразумението. Аз не целях облаги. Исканията ми не бяха неразумни. Мога да живея без пари. Моята разменна валута се съдържа в думите, които пиша. Поисках точно толкова, колкото да мога да поддържам начина си на живот, двете си къщи, и да покривам разходите около пътуванията си и някои други неща. Бях напълно подготвена да стигнем до съд и да се боря за онова, което ми се полагаше по право.

Господин Прайс обрисува личността ми по начин, който ми попречи да го направя. Той ме унижи. Представи нещата така, сякаш не съм допринесла с нищо за брака, а само съм използвала Ейдриън като някаква душевна патерица. Но не аз бях осакатената! Да, признавам, че той запълни известна празнина, но аз обогатих живота му и той пиеше с пълно гърло от извора, който му предоставих. Аз не бях паразит!

Последните думи бяха изречени с пламенна ярост.

— Адвокатите ми се притесняваха, че ако настоявам да продължим по съдебния ред, бих създала неблагоприятно впечатление, и нямаше нужда да ме убеждават дълго в това. В основата на закона винаги е стояло потискането на жените. Защо да си мисля, че с мен ще се отнесе по-различно?

Тя замълча, но инспектор Гръншоу все още не беше приключила.

— Беше ли ви известно, че Ричард Прайс ви е разследвал? — попита тя.

Останах изненадан, че знаеше за това. Сигурно беше говорила с Оливър Мейсфилд.

— Не.

— Съвсем сигурна ли сте?

— Уведомиха ме, че той може да се интересува от приходите от моите книги и хонорари, но това не беше от значение. Нямах какво да крия.

Гръншоу погледна Хоторн, който леко поклати глава. Той нямаше повече въпроси.

— Може отново да се наложи да разговаряме с вас, госпожо Ано — каза тя. — Възнамерявате ли да пътувате извън Лондон?

— Следващата седмица ще участвам във фестивала за поезия в Олдбърг.

— Но няма да напускате страната?

— Не.

— В такъв случай ще поддържаме връзка.

Всичко можеше да приключи така, но изведнъж забелязах, че Акира Ано гледа втренчено в мен. Извърнах глава в опит да стана невидим, но вече беше твърде късно. Видях точния миг, в който тя си спомни кой съм.

— Аз те познавам! — възкликна тя. — Виждали сме се и друг път.

Не отговорих. Чувствах се изключително неудобно, но нито Хоторн, нито Гръншоу решиха да ми се притекат на помощ.

— Ти си писател!

Думата не беше използвана като комплимент. Тя скочи на крака, опряла ръце в масата, стиснати в юмруци.

— Какво правиш тук? — настоя тя.

Акцентът й, който досега беше на американка от японец произход, сега премина основно към японски.

— Ами… — започнах аз, все така с надежда, че Хоторн ще се включи в разговора.

— Той защо е тук? — обърна се тя злостно към инспектор Гръншоу.

Гръншоу вдигна рамене.

— Не съм го канила. Пише книга.

— Книга за мен? Той ще пише за мен в книгата си? Не искам да участвам в проклетата му книга! Искам веднага да дойде адвокат. По дяволите, ако пише за мен в книгата си, ще го дам под съд.

— Мисля, че е по-добре да си вървите — каза ми Гръншоу.

— Това е пълно безобразие! Забранявам му да пише за мен. Чувате ли ме? Ако го направи, ще го убия!

Тя крещеше — не точно силно, а по-скоро пискливо, като цялото й тяло се тресеше — докато двамата с Хоторн се извинихме и излязохме възможно най-бързо. През живота си не бях виждал толкова ядосан човек и в онзи момент лесно можех да си я представя как взема бутилка вино и я разбива в главата на Ричард Прайс, след което с назъбения край прави гърлото му на кайма.

Ако имаше втора бутилка под ръка, нямах никакво съмнение, че щеше да причини същото и на мен.