Антъни Хоровиц
Присъдата е смърт (4)

4.
Последни думи

Стълбите, които водеха към втория етаж, представляваха бели бетонни плочи и стърчаха от стената без никаква видима опора. По протежението им се виеше стоманен парапет, по който да се държи човек, докато се качва нагоре. Кара Гръншоу се заизкачва тежко, последвана от по-тихите стъпки на Хоторн и когато най-сетне се озовахме горе, пред нас се разкри просторна гледка към долния етаж и множество коридори отляво и дясно, които водеха към различни врати на втория етаж.

Там ни очакваше още един детектив, облегнат на една от колоните, предпазващи посетителите да не пропаднат право в дневната. Той беше по-слаб и дребен от Гръншоу, с разрошена пясъчноруса коса, и имаше мустаци. Носеше кафяво кожено яке, може би вдъхновено от някой стар телевизионен сериал; ако тя беше Старски, той беше Хъч, или може би обратното.

— Той е вътре, инспектор Гръншоу.

— Благодаря ти, Дарън.

Гръншоу влезе първа, без да обръща внимание на картините по стените, които бяха много по-различни от онези на долния етаж. В университета съм учил история на изкуството и разпознах един акварел на Ерик Равилиъс и поредица дърворезби на Ерик Гил. Колекция от произведения на творци, които носеха името Ерик. Горният етаж на къщата беше издържан в по-традиционен стил. На пода имаше мокет, а разпределението на стаите беше по-затворено. Гръншоу почука на вратата, която Дарън беше посочил, и без да дочака отговор, влезе в една стая, която се оказа библиотека — лавиците с книги стигаха до тавана, разделяха ги само два прозореца, от които се виждаше алеята за коли пред къщата, и един широкоекранен телевизор, окачен на стената. Вътре имаше два бели кожени дивана, няколко стъклени масички и една постелка на пода от изкуствена кожа — или може би трябва да кажа имитация — на зебра.

Стивън Спенсър седеше приведен в края на единия диван, заобиколен от снимки в рамки на Ричард Прайс, на него самия или на двамата заедно. Беше облечен с измачкана ленена риза, светлосини панталони от рипсено кадифе и мокасини. Трябва да беше на не повече от трийсет и пет години, с около десетина по-млад от своя съпруг, и щеше да е красив, ако очите му не бяха подпухнали от плач, страните му не бяха почервенели и гъстата му коса не беше слепнала и влажна. Беше много слаб и адамовата ябълка изпъкваше върху лебедовата му шия. В едната си ръка стискаше носна кърпа и забелязах, че на безименния си пръст носи златна халка, идентична с онази от снимката на Ричард Прайс, която ми беше показал Хоторн.

С петима ни вътре в стаята беше станало доста тясно. Инспектор Кара Гръншоу се стовари на другия диван и седна с разкрачени крака. Хоторн се приближи до прозореца. Аз застанах до вратата, облягайки рамене на стената, като умишлено криех надписа на гърба на якето си. Дарън беше влязъл заедно с нас. Стоеше съвсем небрежно, демонстративно стиснал в ръце бележник и химикалка.

— Как се чувствате, господин Спенсър? — попита Гръншоу.

Опитваше се да прояви съчувствие, но думите й прозвучаха пресилено и снизходително, сякаш говореше с дете, което току-що беше паднало на детската площадка и си беше ожулило коляното.

— Още не мога да повярвам — каза Спенсър с натежал от мъка глас и стисна още по-силно носната кърпа. — Видяхме се в петък. Взехме си довиждане. Не съм си и представял…

Той замълча. Дарън си записа всичко.

— Трябва да разберете, че се налага да говорим с вас още сега — продължи Гръншоу, не особено деликатно. — Колкото по-рано получим отговори на въпросите си, толкова по-рано ще можем да започнем разследването.

Той кимна, но не каза нищо.

— Казахте, че тъкмо сте се върнали от Съфолк…

— От Есекс. Клактън-он-Сий. Там имаме още една къща.

Той посочи една снимка. На нея се виждаше бяла, мъничка постройка, издържана в стила от трийсетте години на миналия век, с извити балкони и плосък покрив. Изглеждаше нереално.

— Защо бяхте сам?

Спенсър преглътна.

— Ричард не искаше да дойде с мен. Каза, че има твърде много работа. А и очакваше някого в събота следобед. Аз отидох да видя майка ми. Живее в дом за възрастни хора във Фринтън.

— Сигурно се е зарадвала да ви види.

— Болна е от Алцхаймер. Вероятно дори не си спомня, че съм ходил.

— Кога тръгнахте?

— След закуска. Почистих къщата и заключих. Трябва да е било малко след единайсет тази сутрин.

— Не сте ли позвънили на господин Прайс, преди да тръгнете?

Дарън си беше записвал подробно всичко в своя бележник, но сега застина с химикалката в ръка. Междувременно аз бях извадил айфона си (между другото, Хоторн се беше оказал прав — бях минал през апартамента си на път за насам, за да го взема) и тихо го включих. Зачудих се дали е незаконно да записвам полицейски разпит. Предполагам, че в някакъв момент щях да разбера.

— Опитах се. Да. Но той не отговори.

Спенсър отново вдигна носната кърпа към лицето си и попи крайчето на окото си.

— Трябваше да дойде с мен. Бяхме заедно от девет години. Всичко правим заедно. Купихме къщата заедно. Не мога да повярвам, че някой би могъл да му причини подобно нещо. Просто Ричард е един от най-милите хора на света.

— Всеки понеделник ли си вземате почивен ден?

Гласът на Гръншоу вече звучеше безизразно. Всичко в нея — начинът, по който седеше, тежките пластмасови рамки на очилата й, черната й коса, оформена като паница — сякаш беше специално подбрано, за да не излъчва никакво съчувствие.

Спенсър кимна.

— Никога не пътуваме по магистралата А12 в неделя вечер. Движението е твърде натоварено. Ако Ричард беше с мен, щяхме да тръгнем призори. Той винаги беше погълнат от работата си. Но аз сам съм си шеф. Имам галерия на Бери Стрийт, точно зад ъгъла на „Кристис“. Специализирани сме в изкуство от началото на двайсети век.

Това обясняваше творбите на Гил и Равилиъс.

— Галерията е отворена от вторник до събота, затова в понеделник работя от вкъщи.

— Снощи сте разговаряли с господин Прайс — продължи Гръншоу.

— Да. Обадих му се към осем часа.

— Откъде сте толкова сигурен за часа?

— Вчера беше двайсет и седми и часовниците трябваше да се върнат с един час назад. Тъкмо бях обиколил цялата къща и му се обадих на мобилния телефон.

Той го извади, натисна няколко пъти екрана и провери списъка си с обаждания.

— Ето! — възкликна той. — Точно в осем часа.

— Добро покритие ли имате в Клактън?

Хоторн проговори за първи път, тонът му беше почти враждебен. Но в това нямаше нищо необичайно.

Стивън Спенсър не му отговори.

— Можете ли да ни кажете какво каза вашият съпруг по време на разговора? — попита Гръншоу.

— Попита ме какво правя. Говорихме си за времето и за майка ми… обичайните неща. Звучеше малко потиснат. Каза, че все още се тревожи за делото, по което работеше.

— Какво беше това дело?

— Бракоразводно. Сигурно сте чули, че Ричард беше бракоразводен адвокат, при това преуспял в професията. Наскоро беше представлявал един строителен магнат на име Ейдриън Локуд. Неговата съпруга беше онази писателка, сещате се… Акира…

Фамилията й му беше излязла от ума.

— Акира Ано — казах аз.

— Точно така.

Очите му се ококориха в мига, в който внезапно си спомни.

— Известно ви е, че тя го заплаши, нали? Приближи се към него в един ресторант и го заля с чаша вино. Аз бях там!

— Какво точно се случи?

— Трябваше да ви го разкажа още в началото. Не знам защо не го направих. Но когато тази сутрин се прибрах и открих тук полицията и Ричард…

Той замълча, съвзе се и после продължи.

— Вечеряхме в „Делони“ в Олдуич. Трябва да е било миналия понеделник, преди една седмица. Това беше любимият ресторант на Ричард и често се срещахме там след работа… беше на път и на двама ни, а после се прибирахме вкъщи с такси. Както и да е, тъкмо бяхме приключили с вечерята, когато видях онази жена да се приближава към нас между масите. Беше ниска, като че ли японка, и не ми беше позната. С нея имаше още една жена, точно зад гърба й.

— Както и да е, тя спря до нашата маса и Ричард я погледна. Разбира се, той веднага я позна, но не изглеждаше особено разтревожен. Учтиво промърмори нещо в смисъл „Мога ли да ви помогна?“, а тя гледаше надолу към него с някаква странна тънка усмивка. Носеше тъмни очила. „Ти си свиня!“ Така започна разговора тя. Спомена нещо за развода и как не било честно. А след това се протегна и взе чашата ми с вино. Бях пил червено вино и макар че тъкмо бяхме приключили с яденето, в чашата все още имаше известно количество. За миг ми мина налудничавата мисъл, че ще го изпие, но вместо това тя го изля върху главата му. По лицето и ризата на Ричард имаше петна от вино. Беше възмутително. Мислех, че трябва да повикаме полиция, но той не искаше да правим сцена. Искаше просто да си тръгнем.

— Какво друго каза тя?

— Ами там е работата. Веднага щом изля виното, тя остави чашата и каза колко й се искало да го удари с някоя бутилка.

Спенсър замълча в мига, в който осъзна значението на онова, което беше разказал току-що.

— За Бога! Точно така е бил убит, нали!

Ръцете му подскочиха нагоре и той се хвана за главата.

— Тя му каза, че ще го направи!

— Не бързаме да си вадим каквито и да било изводи, господин Спенсър — каза Гръншоу.

— Как така не бързате да си вадите изводи? Тя си призна. В прав текст. Имаше поне десет свидетели.

— Той спомена ли нейното име, когато говорихте по телефона в неделя вечерта?

Спенсър се замисли.

— Не. Не каза нейното име. Но говореше за нея. Знаех, че не може да спре да мисли за онова дело… разказа ми някои неща, докато вечеряхме в „Делони“, въпреки че беше много дискретен; не навлезе в подробности. Но все пак, докато говорехме по телефона, спомена, че е разговарял с Оливър. Имам предвид Оливър Мейсфилд. И двамата бяха старши съдружници в кантората… „Мейсфилд Прайс Търнбул“. Тъкмо щях да го попитам за какво са говорили, когато на вратата се позвъни.

— На вратата тук? — попита Гръншоу.

— Да. Чу се в слушалката. Ричард спря по средата на изречението. „Кой ли е?“ — каза той. Не очакваше никого. Каза ми да изчакам малко и остави телефона си.

— Той също ли говореше по мобилния си телефон?

— Да. Трябва да го е сложил върху масичката в коридора. Последва дълга тишина, след това чух стъпките му по дървения под и мисля, че чух как вратата се отваря. После го чух да говори. „Какво правиш тук?“ Така каза. Звучеше изненадан. „Малко е късно.“

Дарън беше продължил да записва всичко. Сега спря.

— Точно тези думи ли използва? — попита той.

Този път Спенсър не се поколеба.

— Сигурен съм. „Малко е късно.“ Така каза.

— А след това?

— Върна се на телефона. Каза, че ще ми се обади по-късно, и затвори.

— Не ви е казал нищо за посетителя си?

Дарън умееше да задава въпросите си агресивно и заплашително. Можеше да накара всеки да се притесни, дори само ако му кажеше „добро утро“.

— Не сте го чули да казва нищо повече? — настоя той.

— Той не каза нищо повече. Вече ви обясних. Просто затвори.

Очите му отново се напълниха със сълзи.

— Чаках го да ми се обади отново, но когато това не стана, аз си казах, че може би е зает или нещо подобно. Често се държеше така. Съвсем потъваше в работата си. Тази сутрин потеглих с колата и когато пристигнах в къщата, видях всички онези полицейски коли и все още нямах представа…

Хоторн беше слушал всичко това, полуизвърнат към прозореца. Сега погледна назад.

— Хубава кола — каза той. — Прозорците електрически ли са?

— Моля?

Въпросът така озадачи Спенсър, че той за миг забрави за сълзите си. Аз не бях толкова учуден. От опит знаех, че Хоторн понякога изстрелва привидно неуместни въпроси. Не се стараеше умишлено да говори нападателно. Просто нападателността беше негово нормално състояние.

— Моделът е класически — продължи Хоторн. — От коя година е?

— Хиляда деветстотин шейсет и осма.

Спенсър сви устни и погледна инспектор Гръншоу в очакване отново да поеме контрол над ситуацията. И Гръншоу веднага го направи.

— Знаете, че съпругът ви е бил ударен с бутилка вино. Била е „Chateau Lafite Rotshchild“. Това същата бутилка ли е, която му е подарил Ейдриън Локуд?

— Не знам със сигурност — но да, мисля че да. Ричард ми беше казал, че е много скъпа. Само че парите са отишли на вятъра, защото той не пиеше.

— Бил е въздържател?

— Да.

— Значи в къщата няма никакъв алкохол? — попита Хоторн.

— Всъщност в кухнята имаме доста неща — уиски, джин, бира и така нататък. Аз изпивам по едно питие понякога. Но Ричард просто не обичаше алкохол.

Кара Гръншоу се усмихна на Хоторн. Това не й придаде никаква привлекателност. Бях започнал да забелязвам известна злоба зад привидно доброто й настроение.

— Имаш ли други въпроси? — попита тя.

— Само един.

Хоторн се обърна към Спенсър.

— Споменахте, че Ричард е очаквал посетител в неделя следобед. Каза ли кой?

Спенсър се замисли.

— Не. Просто каза, че някой ще идва. Не уточни кой.

— Мисля, че това ти е достатъчно — намеси се Гръншоу, предизвиквайки Хоторн да й възрази. — Предлагам да си тръгваш и да ме оставиш да взема пълни показания от господин Спенсър.

— Както кажеш, Кара.

Все още й се възхищавах донякъде за начина, по който се държеше с него. Тя беше пълна противоположност на Медоус. Нямаше да позволи на Хоторн да я дразни и беше дала ясно да се разбере, че тя ръководи всичко. Ние двамата си тръгнахме, слязохме обратно по стълбите и минахме през входната врата. В мига, в който излязохме, Хоторн си запали цигара. Докато той се занимаваше с това, аз огледах още веднъж прекършените тръстики и потърсих с поглед отпечатък от стъпка. Действително, видях в пръстта една малка, доста дълбока следа. Може би беше от върха на нечия обувка или по-вероятно (казах си аз), от женско токче.

— Какво нищожество — измърмори Хоторн.

— Гръншоу ли?

— Стивън Спенсър.

Хоторн издиша дим.

— За Бога! Едва издържах в онази стая. Ако китките му бяха по-меки, ръцете му щяха да окапят.

— Задръж — казах аз. — Вече ти обясних. Не можеш да говориш по този начин за сексуалната ориентация на хората. Няма да слушам подобни неща и няма да ги напиша в книгата.

— Приятел, може да пишеш каквото си искаш в книгата. Но аз не говорех за сексуалната му ориентация. Говорех за актьорската му игра. Ти повярва ли му изобщо? На сълзите? На кърпичката? Лъжеше, та се късаше.

Замислих се за онова, което бях видял. Струваше ми се невъзможно.

— На мен ми се стори, че е наистина разстроен — казах аз.

— Може и да беше. Но все пак криеше нещо.

Спортният автомобил беше точно пред нас. Хоторн посочи към него с цигарата си.

— Няма начин тази кола да е била в Есекс или Съфолк, или изобщо някъде до морето.

— Откъде знаеш?

— Къщата, която ни показа на онази снимка, нямаше гараж, а няма начин тази кола да е стояла на открито до брега в продължение на три дни. Не е нацвъкана от чайки. И по предното стъкло няма умрели насекоми. Да не искаш да ми кажеш, че е минал сто и шейсет километра по магистралата и в стъклото не се е ударила нито една мушичка? Според мен е бил някъде много по-наблизо и не е бил сам.

— Откъде знаеш?

— Не знам. Само предполагам. Прозорецът на пътническата седалка е отворен с няколко сантиметра, а прозорците не са електрически. Според мен има доста голяма вероятност да го е отворил друг човек, който е седял до него. Ако е пътувал сам, е трябвало да се протегне чак до другата врата, а защо би правил подобно нещо?

— Това ли е всичко?

— Не. Има още нещо. Последните думи на Ричард Прайс. „Малко е късно.“ Не ти ли се струват странни?

— Защо?

— Било е осем часът в неделя вечерта. Някой го е посетил неочаквано, но този някой не е бил непознат. Той го е поканил да влезе и му е донесъл нещо за пиене. Е, може и да е било тъмно — тъкмо е започнало зимното часово време — но със сигурност не е било късно.

— Мислиш ли, че Стивън Спенсър си го е измислил?

— Съмнявам се. Вероятно не лъже, че това е чул. Но все пак звучи странно, така че може би Прайс всъщност не е говорел за времето. Може би е имал предвид нещо друго.

Докато водехме този разговор, крачехме надолу по Фицрой Парк, а полицейските коли и съдебните експерти останаха зад гърба ни. Таксито, което ни беше докарало, все още ни чакаше с включен брояч. Шофьорът четеше вестник. Подминахме завоя, откъдето бяхме дошли, когато пристигнахме. Пред нас се виждаше далечният край на парка Хампстед Хийт с езерата и женския басейн. След няколко крачки стигнахме до „Вилата с розите“, която наистина беше розова и красива, насред свой собствен малък свят, наполовина погълната от храсти и цветя, въпреки че розите бяха подрязани в очакване на настъпващата зима. Хоторн се качи и натисна звънеца на входната врата, при което от вътрешността мигновено се разнесе кучешки лай.

След известно чакане входната врата отвори един мъж, прехвърлил осемдесетте, загърнат в жилетка, сякаш плетена на точилки, вместо на игли. Почти се виждаше как се съсухря в нея, докато стоеше пред нас. Очите му бяха воднисти, имаше рехава коса и старчески петна. Нямаше и следа от кучето, което беше затворено някъде вътре и продължаваше да лае зад някаква врата.

— Господин Феърчайлд? — попита Хоторн.

— Да. За убийството ли става въпрос?

Гласът му звучеше пискливо, сякаш поставяше всичко не само под въпрос, а и под съмнение.

— Вече разказах на полицията всичко, което знам.

— Ние съдействаме на полицията и ще ви бъдем много благодарни, ако ни отделите няколко минути от времето си.

— Ще разговарям с вас, но ако нямате нищо против, няма да ви поканя да влезете. Руфъс не обича непознати.

Руфъс, предположих аз, беше кучето.

— Разбрахме, че снощи сте видели някакъв човек да се приближава към „Дирята на чаплата“.

— „Дирята на чаплата“?

— Домът на Ричард Прайс.

— Да. Знам къде живее.

Старецът се прокашля, за да прочисти гърлото си.

— Дойде откъм Хампстед Хийт, тъкмо когато се прибирах вкъщи. Винаги извеждам Руфъс след вечеря, малко преди да си легна. Не се отдалечаваме много. Стигаме само до клуба за боулинг и се връщаме обратно. Колкото да си свърши работата… нали знаете.

— И какво видяхте?

— Не видях почти нищо. Беше тъмно. Откъм парка идваше някой, който носеше фенер.

— Фенер? — повтори Хоторн, като звучеше учуден.

— Не ме ли чухте? Точно това казах. Той носеше фенер. Точно затова не можах да го видя добре. Светеше ми в очите. Беше и доста надалече.

Той посочи с ръка към металната порта, от другата страна на „Дирята на чаплата“.

— Наистина ми се стори малко странно, че някой се разхожда сам по това време. Без да води животно със себе си, например. Или поне аз не видях да има.

— Сигурен ли сте, че беше мъж?

— Моля? Не знам дали беше мъж или жена. Не можах да видя заради фенера.

— Току-що казахте, че той е носел фенер!

Хоторн беше раздразнен. Личеше си и от погледа му, и от начина, по който присвитите му устни бяха заприличали на тънка ивица. В интерес на истината у Хенри Феърчайлд имаше нещо изключително дразнещо. Когато инспектор Гръншоу го описа като „очарователен“, със сигурност бе говорила саркастично.

— Не знам дали човекът беше мъж или жена и няма смисъл да ме питате какъв цвят е била кожата му или разни подобни неща. Вече казах на полицията. Забелязах го, докато влизах вкъщи, и не се сетих повече за него, докато не се събудих и не видях цялата дандания с убийството, полицията и всичко останало.

— Не сте чул нищо?

— Моля?

Когато го каза, Феърчайлд допря ръката си като фуния до ухото и без да иска, отговори на въпроса на Хоторн.

— Няма значение. Само още един въпрос. Сигурен ли сте за часа?

Феърчайлд погледна часовника си.

— Три без десет е.

— Не — каза Хоторн по-високо. — Питам за часа, в който сте извели кучето си. Казахте, че е било осем без пет. Сигурен ли сте?

— Несъмнено беше осем без пет. Винаги излизам след вечеря и не исках да изпусна началото на предаването „На лов за антики“, затова погледнах часовника си, преди да стигна до вратата.

— Благодарим ви, господин Феърчайлд.

— Предполагам, че сега ще се наложи да продадат къщата. Трябва да кажа, че тези безредици никак не ми допадат… всички тези хора и цялата тази работа. Обичам тишината и спокойствието.

Някъде зад него, Руфъс продължаваше да лае неистово.

— Да. Много несъобразително от страна на господин Прайс — да стане жертва на убийство — съгласи се Хоторн с най-жлъчния си тон.

Закрачихме по обратния път. Мислех, че ще се качим отново в таксито, но вместо това продължихме напред и отново се озовахме пред, „Дирята на чаплата“.

— Ще ти кажа нещо, в което няма никаква логика — измърмори Хоторн, докато продължавахме да вървим. — Да предположим, че Феърчайлд казва истината, нищо че е едновременно и глух, и полусляп. Снощи е имало пълнолуние.

— Така ли?

— Да — Хоторн се огледа наоколо. — Тук вероятно става доста тъмно, но не чак толкова. И Феърчайлд не е носел фенер — поне не каза така. За какво тогава му е бил нужен фенер на мистериозния посетител?

— Той не е познавал къщите — казах аз. — Трябвало е да прочете имената!

Хоторн се замисли.

— Това е едно възможно обяснение, Тони.

Стигнахме до желязната порта и входа на Хампстед Хийт. Оттук се беше появил мистериозният посетител. Пред нас тревните площи се простираха надалеч, а по тях във влажния октомврийски въздух безстрашно се разхождаха няколко души. Аз самият имах куче в продължение на тринайсет години и понякога идвах тук. Кенуд Хаус се намираше от лявата страна и оттук можеше да се продължи право напред до Хампстед Лейн — главния път, който свързваше Хампстед и Хайгейт. През последния месец беше имало обилни валежи и една голяма локва препречваше пътя ни. Който и да беше минал оттук със своя фенер, трябва да е стъпвал много внимателно и аз бях изненадан, че не беше оставил кални отпечатъци от обувки в дома на Прайс. А може би си беше свалил обувките?

Не бях сигурен дали Хоторн беше стигнал до същия извод. Той беше потънал в мисли и очевидно нямаше никакво намерение да ги сподели с мен.

— И сега какво? — попитах аз.

— Това е всичко за днес. Можеш да ме оставиш на метростанция „Хампстед“. Може да се срещнем утре в „Мейсфилд Прайс Търнбул“. Изглежда най-добре да започнем оттам… поне докато не се появи Акира Ано, а аз предполагам, че Гръншоу ще иска веднага да говори с нея.

— Всъщност имам среща в театъра „Олд Вик“ — казах аз. — Защо не дойда да те взема около десет часа? После може заедно да отидем в „Мейсфилд Прайс Търнбул“.

Хоторн се замисли. Личеше си, че идеята не му допада, но после се съгласи и вдигна рамене.

— Добре. Все тая…

Закрачихме обратно към таксито. Забелязах, че сметката беше надхвърлила 60 лири. Както обикновено, трябваше да платя аз. Когато ставаше въпрос за кафета и таксита, Хоторн никога не бързаше да си отвори портфейла. Но аз нямах нищо против. Истината беше, че за свое учудване вече бях в играта. Какво означаваха цифрите на стената? Защо лъжеше Стивън Спенсър? Наистина исках да разбера кой беше убил Ричард Прайс и защо.

До момента бях пропуснал три улики и бях разтълкувал неправилно други две.

И щеше да става все по-зле.