Антъни Хоровиц
Присъдата е смърт (8)

8.
Майка и син

Не успявах да се съсредоточа. Умът ми беше зает от мисли за случилото се през последните два дни: местопрестъплението в къщата с необичайното име „Дирята на чаплата“, Хоторн, различните свидетели и заподозрени, с които се бяхме срещнали. Накрая бутнах сценария настрани и свързах айфона си с компютъра. Стивън Спенсър, съседът Хенри Феърчайлд, Оливър Мейсфилд… Преслушах записите с отговорите им на въпросите по време на разговорите с Хоторн и Гръншоу, прекъсвани тук-там от собствения ми глас. След това Акира Ано и нейния бивш съпруг, Ейдриън Локуд — всеки от тях беше разследвал другия в опит да открие някакво скрито богатство, което може би съществуваше, а може би не.

„Ако наистина искате да разберете кой е убил Ричард Прайс, може би трябва да започнете с мъжа, който се вмъкна в офиса ми…“

Това беше казал Ейдриън Локуд за мъжа със сините очила. „Мъжът със сините очила“. От това може би щеше да излезе хубаво заглавие за някоя глава — но дали той наистина беше замесен в цялата тази работа? Дали изобщо съществуваше?

Хоторн явно мислеше така. Докато прекосявахме Едуардс Скуеър, той беше промърморил колкото на мен, толкова и на себе си:

— Той е знаел как се прави.

— Кой?

— Сините очила. Когато си сложиш нещо подобно на лицето, това е единственото, което хората ще забележат. Може да направиш същия номер с лейкопласт или златен зъб. Покажи на хората нещо, което да запомнят, и те ще забравят всичко останало.

Мъжът се беше вмъкнал в офиса на Локуд в четвъртък, три дни преди убийството. Трябваше да има някаква връзка. Но каква?

Отне ми около два часа да набера на компютъра си всички бележки и когато приключих, изведнъж се замислих дали не бях седял в една и съща стая с убиеца. Дали вече не бях срещнал човека, убил Ричард Прайс? Може да не притежавам същия вроден професионален талант като Хоторн — все пак никога не съм преминавал обучение за детектив — но бях написал десетки сценарии за мистериозни убийства. Знаех как се случват нещата. Несъмнено можех сам да разгадая всичко.

Акира Ано. Оградих в кръг името й. Тя все още ми изглеждаше най-вероятният заподозрян, поне до момента. Беше заплашила с убийство дори мен самия!

Телефонът звънна. Беше Хоторн.

— Тони! Можеш ли да дойдеш да се срещнем на метростанция „Хайгейт“ в шест часа?

Погледнах ръчния си часовник. Беше пет и двайсет.

— Защо? — попитах аз.

— Ще се срещнем с Давина Ричардсън.

Той прекъсна връзката, без да изчака да му отговоря.

Нямаше да ми отнеме много време, за да стигна до „Хайгейт“. Изпълних обичайния си ритуал, като сложих очилата си, ключовете, портфейла и картата за метрото в черната кожена чанта с дълга презрамка, която винаги нося със себе си, и тъкмо щях да изляза, когато някой натисна звънеца. Отидох до домофона и натиснах копчето. Домофонът няма камера, но познах гласа. Беше инспектор Кара Гръншоу.

— Дали е удобно да вляза? — попита ме тя.

— В смисъл — сега?

— Да.

— Всъщност тъкмо излизам.

— Ще отнеме само минутка.

Сърцето ми се сви. Нямаше да мога да се измъкна.

— Добре. Сега ще сляза.

Можех да отворя вратата, за да се качи, но не исках да влиза в апартамента. Отвън гласът й звучеше съвсем дружелюбно, но се зачудих защо е дошла и мисълта да се срещна с нея насаме събуди у мен леко безпокойство. Слязох от шестия етаж до долу и отворих вратата на входа. Тя стоеше на прага, а зад нея лениво стърчеше нейният помощник Дарън в коженото си яке.

— Инспекторе… — започнах аз.

— Може ли да поговорим?

Тя изглеждаше съвсем приятелски настроена и спокойна.

— За какво става въпрос?

— Вие как мислите?

— Имам среща…

— Ще отнеме само минутка.

Тя погледна зад мен, самопоканвайки се да влезе, и аз си дадох сметка, че всъщност не можех да откажа да я пусна. Тя беше полицейски служител, а все пак бяхме свързани с едно и също разследване. Може би искаше да ми каже нещо важно. Отместих се, двамата минаха покрай мен и влязоха в антрето — просторно помещение, където от едната страна стояха велосипедите на синовете ми, а от другата имаше тухлена стена. Оставих вратите да се затворят сами. Чу се щракването на магнитните ключалки.

— Надявам се, че нямате нищо против… — започнах аз.

Канех се да измисля някакво глупаво извинение, задето нямаше да я поканя да се качи у дома, когато тя внезапно ме сграбчи за реверите на сакото и ме блъсна толкова силно в стената, че въздухът изскочи от дробовете ми, а нервните окончания по гръбнака ми го накараха да се огъне като в мексиканска вълна. Лицето й внезапно се озова точно пред моето: толкова близо, че можех да усетя дъха на пържено от храната, с която беше обядвала. Очичките й трепкаха гневно, а устните й бяха извити в грозна гримаса.

— Слушай ме сега, копеленце такова — каза Гръншоу. От гласа й се лееше презрение. — Не знам за какъв се мислиш, префърцунено писателче такова, нито как си позволяваш да се разхождаш из местопрестъплението ми и да се държиш така, сякаш това ти е някаква приказка за Алек Райдър…

— Алекс Райдър — успях да изръмжа аз.

— Не стига, че извикаха Хоторн, но той поне е шибан детектив. Или поне беше, докато не го изритаха. Но ако си мислиш, че това ти дава право да си вреш носа в едно полицейско разследване, значи жестоко си се объркал.

— Трябва да обсъдите това с Хоторн — казах аз, като едва успях да си поема дъх.

Тя продължаваше да ме притиска към стената с юмруците си като гюлета. Бях забелязал, че е едра жена, но не си бях дал сметка колко е мускулеста. Хватката й беше като двоен инфаркт. През това време Дарън наблюдаваше всичко с пълно безразличие.

— Не говоря с Хоторн. Говоря с теб.

Тя отпусна леко хватката си, при което плешките ми се свлякоха няколко сантиметра надолу по стената.

— Слушай ме сега — започна отново тя. — Има само една причина да те оставя да се мотаеш наоколо. Има само една причина да не те арестувам за възпрепятстване дейността на полицейски служител. И тя е, че ти ще ми помогнеш.

— Не мога да ви помогна — казах аз. — Аз не знам нищо.

— Това ми е ясно. Дяволски ясно — каза тя, като ме огледа с отвращение. — Но работата е следната. Няма начин да позволя на Хоторн да ме прецака. Просто няма да стане. Нито ще го оставя да си припише заслугата за всичко, както прави всеки път. Това е моето разследване и аз ще съм онази, която ще извърши ареста.

— Добре. Но не виждам как…

Тя се наведе напред и отново ме притисна към тухлите. Устните й бяха на сантиметри от лицето ми, а влажният и дъх докосваше бузата ми.

— Ти ще ми казваш за всичко, което знае той, и всичко, което прави. Каквото и да научи, ти ще ми се обаждаш веднага по телефона. Ясна ли съм? И ако кажеш на Хоторн, че съм била тук, ако дори само му намекнеш за този разговор, ще превърна живота ти в истински ад.

— Способна е да го направи — обади се Дарън с усмивка.

Това беше първото, което ми казваше, и аз му повярвах.

— Разбрахме ли се?

— Да!

Какво друго можех да отговоря?

— Радвам се да го чуя.

Тя ме пусна и се отдръпна. Междувременно извади една визитна картичка и я пъхна в джобчето на гърдите ми, като едва не го разкъса.

— Това е номерът на мобилния ми телефон. Обаждай се по всяко време. Ако не отговоря, остави ми съобщение.

— Хоторн никога не ми казва нищо — възразих аз. — Ако му хрумне нещо, аз съм последният човек, на когото ще каже.

— Обади ми се — каза Гръншоу.

Беше заповед. Беше заплаха.

Двамата си тръгнаха.

Аз останах там, неспособен да повярвам напълно в онова, което се беше случило току-що, и гледах как изчезват зад матираното стъкло на входната врата.

Когато се срещнах с Хоторн в шест часа и няколко минути, все още бях разстроен и той, разбира се, веднага забеляза това.

— Какво има, Тони?

— Нищо!

Докато се бях носил из тунелите на метрото, вече бях измислил какво ще му кажа.

— Имах работа по сценария.

— Майкъл Китчън още ли ти създава главоболия?

— Майкъл дори още не го е чел. Проблемът е в „Ай Ти Ви“.

— По-добре си гледай книгите, приятел.

Не му казах кой ме е посетил. Все още не бях решил дали ще направя онова, което ми заповяда инспектор Кара Гръншоу, но не мислех, че ще е от полза да информирам Хоторн за появата й в дома ми и за заплахите й. Какво можеше да направи той? Дали изобщо щеше да се опита да ме защити? И най-вече, какво щеше да направи тя, ако откажа да й се подчиня? Да ми натресе няколко глоби за превишена скорост? Да осуети по някакъв начин снимките на „Войната на Фойл“? В Лондон беше невъзможно да се снима нещо без съдействието на полицията, и на една зла полицейска служителка, едва ли не с психични отклонения (вече бях видял истинската й същност), като нищо можеше да й хрумне да ни попречи с какво ли не. Вече бях създал достатъчно неприятности на продукцията. Изоставах с редакцията на сценария. Ако трябваше да й съдействам, за да помогна на продукцията, то несъмнено нямах никакъв избор.

Метростанция „Хайгейт“ е построена от едната страна на хълм и от нея по стръмни стъпала се стига до Арчуей Роуд. Хоторн ме беше чакал срещу вестникарската будка в горния край на ескалатора и сега минахме през долния изход на метростанцията към Прайъри Гардънс — тихата уличка, на която се намираше къщата на Давина Ричардсън. Аз всъщност познавах района доста добре. Бях живял в Крауч Енд в продължение на петнайсет години, преди да се преместя в Кларкънуел и често минавах по Прайъри Гардънс, докато водех децата си — когато все още бяха деца — на училище. Давина притежаваше красива къща във викториански стил, висока и тясна, с малка градинка отпред и пътечка от шахматно подредени плочи, която водеше към входна врата с вградени витражи. Намираше се от дясната страна на улицата, тоест от тази, която граничи с горичката около спортния комплекс в Крауч Енд.

Хоторн натисна звънеца и ми се стори, че мина дълго време, преди да ни отвори една жена с излъчване на човек, който води непрестанна битка с живота, при това не задължително успешна. Тя беше съвсем размъкната, а дрехите й бяха безнадеждно зле съчетани: жилетка с едра плетка, дълга рокля, сандали, гердан от големи мъниста. Имаше кестенява, разчорлена коса, която се спускаше непокорно по раменете й, а светлокафявите й очи гледаха малко отчаяно. Изглеждаше уморена, но въпреки това отвори вратата с усмивка, сякаш очакваше добри новини — някой човек от лотарията, който идваше да й каже, че си е купила печелившия билет, или може би беше пристигнал брат й от Австралия, с когото не се беше виждала от години. Остана леко разочарована, когато разбра кои сме, но направи всичко по силите си, за да го прикрие.

— Господин Хоторн? — попита тя.

— Госпожо Ричардсън…

— Моля, влезте.

Антрето беше тясно и толкова претъпкано с вещи, че едва успяхме да го прекосим. Имаше палта и чанти, чадъри, рекламни листовки, един велосипед, ролкови кънки, бухалка за крикет, топове плат, цветни каталози, брошури: цялата история за живота на една майка, работеща като интериорен дизайнер, и нейния син в тийнейджърска възраст, разказана чрез личните им вещи. Едно стълбище право пред нас водеше към горния етаж, но тя ни поведе през един сводест портал към кухнята, където тихичко работеше пералня и въртеше плавно и пенливо дрехите. Във въздуха се носеше мирис на цигари и рибни крокети.

Давина Ричардсън може и да имаше изискани клиенти със скъпи жилища, но нейният собствен вкус определено беше еклектичен. Никога не се бях сблъсквал с толкова много ярки цветове, които да се борят да привлекат вниманието ми. Мокетът в коридора беше в наситено мораво, а стените — в небесно синьо. В кухнята имаше яркозелена готварска печка „Ага“ и жълт хладилник „Смег“. Полилеят от муранско стъкло беше прекрасен… но какво правеше в кухнята? Лавиците бяха препълнени с джунджурии и аз се зачудих кое беше първопричината — дали тя беше непоправима пътешественичка, която обичаше да си купува сувенири и имаше нужда от място, където да ги съхранява, или просто си беше сложила твърде много лавици и се беше заела яростно да ги запълва с вещи?

— Ще изпиете ли по чаша вино? — попита ни тя. — Тъкмо отворих бутилка бяло. Знам, че не е редно, но докато стане шест часа, вече едва издържам. Извинявам се за миризмата. Колин току-що вечеря. Сега си пише домашните, но съм сигурна, че ще слезе след минутка. Той много се развълнува, когато разбра, че вкъщи ще идва полицай.

Тя вече беше извадила бутилка „Шабли“ от хладилника, когато внезапно ме забеляза.

— Извинете — каза тя. — Дори не ви попитах как се казвате.

Казах й.

— Вие сте писателят, така ли?

— Да.

Тя беше озадачена от присъствието ми, но същевременно и очарована.

— Колин няма да повярва! — възкликна тя. — Той е чел всичките ви книги. Обожава ги.

Странно е, но никога не знам какво да отговоря, когато някой ми каже, че харесва книгите ми. Чувствам се едва ли не засрамен.

— Това е страхотно — промърморих аз. — Благодаря.

— Вече не ги чете. Сега е на вълна Шерлок Холмс. И Дан Браун. Колин обожава да чете.

Беше сипала вино в три чаши. Подаде ни по една, но аз знаех, че Хоторн няма дори да опита своето. Не съм сигурен, че изобщо пиеше алкохол.

— Става въпрос за Ричард, нали? — добави тя.

— Сигурно сте много разстроена — каза той.

Произнесе го с характерния си мнителен тон, който издаваше, че изобщо не вярва в това, и че според него не я интересува нищо друго, освен парите.

Но тя го изненада.

— Бях съкрушена! Когато чух новината, се наложи да се затворя в спалнята си. Не можех да спра да плача. Той не ми беше просто приятел. Той значеше всичко за мен… и за Колин. Не знам как ще се справим без него.

Тя отпи голяма глътка вино, с която преполови чашата.

— Сигурно знаете, че той беше кръстник на Колин. Господи! Имате ли против да си запаля цигара? Опитвам се да ги откажа и Колин постоянно ми опява, но прекалено много ми харесват.

Тя извади от джоба на жилетката си кутия „Марлборо“ и запалка и си запали цигара. Всичките й жестове бяха нервни и се застъпваха един друг, в резултат на което изглеждаше така, сякаш тя постоянно се намираше в процес на движение.

— Ричард винаги се грижеше за нас. След смъртта на Чарлс той ми помогна да изплатя ипотеката на тази къща, и също така невероятно много ме подкрепи, докато изграждах бизнеса си. Преди не работех. Просто помагах на няколко приятели с обзавеждането и интериорния дизайн, и такива неща. Но идеята да отворя бизнес с това беше на Ричард. Той ме запозна с доста от клиентите ми. Да не забравяме и за училищните такси на Колин! Той щеше да посещава или „Фортисмиър“, или „Хайгейт Уд“, и аз нямам нищо против двете училища, но, разбира се „Дайгейт Скул“ е на съвсем друго ниво. Той страшно ще се развълнува да се запознае с теб, Антъни. Обожава твоите книги. Никога нямаше да успея да платя за образованието му, ако не беше Ричард. Не мога да си представя защо някой би искал да го убие. Той е последният човек на света, на когото някой би искал да причини зло.

— Вие ли му помагахте с освежителния ремонт?

— Точно така. Ричард и Стивън купиха „Дирята на чаплата“ много отдавна. Къщата е на Фицрой Парк — само на десетина-петнайсет минути с кола оттук. Били ли сте там?

Тя веднага се поправи:

— Разбира се, че сте били. Извинете. В главата ми е пълна каша.

Тя всмука дим от цигарата си, после протегна ръка и изтръска пепелта.

— Къщата имаше нужда от освежаване. Цялата беше толкова скучна и имаше твърде много бяло. Винаги съм смятала, че белите стени са надценявани. Работата е там, че в тях няма… — тя се опита да намери точната дума.

— Цвят? — предложих аз.

— Емоция. Всичко в модерния живот е бяло и стъклено, да не говорим за онези ужасни вертикални щори. Толкова е безлично! Но ако отидете във Венеция или южна Франция, или където и да било по Средиземноморието, знаете ли какво ще откриете? Прекрасни сини цветове. Тъмно лилаво. Всичко е ярко и живо. Само защото живеем в студена страна, това не е причина да не можем да внесем малко тропическа топлина.

— Доколкото разбирам, Ейдриън Локуд е бил тук вечерта, когато е загинал Ричард Прайс — каза Хоторн и рязко прекъсна размишленията й.

— Кой ви каза това? — попита тя.

Забелязах как по бузите й пропълзява малко тропическа руменина.

— Той самият.

Тя за пръв път замълча и в този момент стана ясно какви точно бяха отношенията между тях. Какво друго би могъл да прави Ейдриън Локуд тук в неделя вечер?

— Да, той беше тук — призна в крайна сметка тя. — Всъщност именно Ричард ни запозна. Той представляваше Ейдриън, който преживяваше много болезнен развод…

— По собствените му описания не правеше впечатление на особено болезнен — каза Хоторн с бегла усмивка.

Тя не му обърна внимание.

— Двамата се сприятелихме и след като всичко приключи, когато Ейдриън останеше сам и имаше нужда да поговори с някого, идваше вкъщи.

Тя замълча.

— Аз също знам какво е да си сам. Както и да е, това беше миналата неделя. Двамата изпихме бутилка вино. Всъщност аз изпих по-голямата част. Той беше с колата.

— Каза ли ви къде отива?

— Мисля, че щеше да се прибере вкъщи. Не ми каза.

— Но можете да ни кажете кога си е тръгнал?

— Всъщност мога да ви кажа с точност до минутата. Биг Бен ми каза.

Давина посочи към ъгъла, където се мъдреше един висок, масивен стенен часовник, някак неуместно заклещен между пералнята и вратата, през която бяхме влезли.

— Часовникът отброява всеки час — продължи Давина. — Ейдрън си тръгна оттук малко след осем часа.

Когато разговаряхме с Ейдриън Локуд, той ни беше казал осем часа и петнайсет минути, което малко или много се припокриваше с нейната версия и означаваше, че нито един от двамата не можеше да е убил Ричард Прайс — освен ако не го бяха планирали заедно. Но какъв изобщо би могъл да е техният мотив? Добре, вероятно имаха любовна връзка, но Прайс не им е пречел. Тъкмо обратното. Той ги е събрал. И беше осигурил и на двамата онова, от което имаха нужда. На Ейдриън Локуд — неговия евтин развод. На нея — бизнеса, училищните такси и всичко останало.

Хоторн тъкмо щеше да й зададе още един въпрос, когато Давина рязко вдигна поглед и извика:

— Колин? Ти ли си?

Миг по-късно на прага се появи едно момче. Беше около петнайсетгодишен, облечен с черни панталони и бяла риза, част от училищната униформа на „Хайгейт Скул“. Отличителната вратовръзка на червени и сини райета беше разхлабена и възелът се беше смъкнал към средата на гърдите му, а яката му беше разкопчана. Той по нищо не приличаше на майка си. Беше слаб и дългурест, висок за възрастта си, с къдрава коса и лунички. Беше приклещен някъде между момчето, което е бил, и мъжа, в който можеше да се превърне, сякаш тялото му все още не беше решило в коя посока да поеме. Наченки на мустаци се мержелееха върху горната му устна; въпреки че още не беше започнал да се бръсне, трябваше да го направи. Когато говореше, гласът му звучеше твърдо и дрезгаво, мутирал съвсем наскоро. На брадата му имаше пъпка.

— Мамо? — попита той.

— Колин! От стълбите ли ни подслушваше?

— Не. Чух гласове. И слязох долу.

— Това е полицаят, за когото ти говорих. Иска да научи нещо във връзка с бедния Ричард.

Колин прие това като покана да влезе в стаята, като тътреше краката си по пода, и да се свлече върху един стол.

— Искаш ли ябълков сок? — попита майка му.

Забелязах, че бързо беше угасила цигарата си.

— Не, благодаря.

Тогава тя се сети, каза му моето име и добави:

— Той пише онези книги, които ти толкова много харесваше.

— Кои книги?

— Поредицата за Алан Райдър.

— Алекс Райдър — казах аз.

Когато чу това, Колин ококори очи.

— Те бяха страхотни! — каза той. — Четях ги, когато бях в началното училище. Най-много ми хареса „От упор“.

После той се намръщи.

— Защо сте тук?

Посочих към Хоторн.

— За да му помагам.

— За него ли ще пишете?

— Да — казах аз.

Този път ми се стори излишно да отричам.

— Жестоко. Може да направите детективска поредица като за Алекс Райдър! Вече разбрахте ли кой го е убил?

Колин изобщо не изглеждаше потресен от смъртта на своя кръстник. За него това беше поредната страница в една приключенска история.

— Ние сме още в самото начало на разследването — казах аз.

Доста ми хареса думата „ние“. Не ми се удаваше често случай да го кажа.

— Имаше страшно много хора, които не харесваха Ричард — каза Колин.

— Колин!

— Така казваше той, мамо. Често казваше, че след всеки развод си спечелва по един враг, защото някой трябва да спечели и някой трябва да загуби.

Той се замисли за момент.

— Каза ли им, че някой го следеше?

— Не знам за какво говориш.

— Вярно е!

Колин се обърна към Хоторн.

— Той каза, че някой го следи. Каза ми го, когато беше тук.

— Кога се случи това? — попита Хоторн.

— Дойде ни на гости в деня преди рождения ми ден. Рожденият ми ден е на тринайсети октомври, а той дойде на дванайсети. Подари ми телескоп. В стаята ми е. Ако искате, мога да ви го покажа.

— Колин се интересува от астрономия — обясни майка му.

— Остана да пием чай и тогава ми разказа.

Той хвърли обвинителен поглед към майка си.

— Ти беше тук!

— Вие двамата си говорихте цяла вечност. И не съм чула какво е казал.

— Той описа ли мъжа, който го е следял? — каза Хоторн.

— Не точно. Не. Каза, че изглеждал болен. Каза, че затова му е направил впечатление, защото нещо не било наред с лицето му. Било страшно да го погледнеш. Каза, че го е виждал два или три пъти.

— Къде?

— Той седеше на масата. Точно където вие седите сега.

— Не. Имам предвид къде го е виждал?

Колин замислено се намръщи.

— Ами поне веднъж пред къщата си. Каза, че го видял през един от прозорците на горния етаж. И може да го е виждал и пред офиса си.

— Колин, нали не си измисляш всичко това? — попита Давина. — Сигурна съм, че Ричард щеше да е споменал нещо пред мен.

— Ти беше тук! — настоя Колин. — Както и да е, той не говори много за това. Просто каза, че се е случило. Нищо повече.

— Кога за последен път видя кръстника си? — попита Хоторн.

— Току-що ви казах. Това беше последният път.

— Аз го видях малко след това — каза Давина. — Миналата седмица бях в „Дирята на чаплата“. Отидох да занеса няколко цветни мостри, от които да си избере.

Това ми напомни за нещо.

— Предполагам, че числото едно осем две не ви говори нищо? — попитах аз.

— Не. Защо?

Хоторн ме гледаше втренчено. Мразеше да поемам инициативата. Но въпреки това продължих.

— Беше написано на стената със зелена боя — обясних аз. — Там, където беше открито тялото.

— Защо някой би направил подобно нещо? — възкликна Давина.

— Това число говори ли ви нещо? — попита Хоторн.

— Числото? Не! Нямам представа…

Тя се заоглежда замислено из кухнята, сякаш можеше да открие отговора на въпроса между тенджерите и тиганите, след което си запали цигара.

— Защо трябва да пушиш толкова много? — скара й се Колин.

Тя го погледна, внезапно ядосана.

— Ще пуша колкото си искам. Минава шест часът. Това е времето на възрастните.

Тя непокорно издиша дим.

— Ти написа ли си домашните?

— Не.

— Значи трябва да се захващаш с тях. И после да се изкъпеш преди лягане.

— Мамо… — той изговори думата по начин, на какъвто е способен само един тийнейджър.

— Един час на компютъра. След това ще се кача, за да те проверя.

Той не помръдна от мястото си, затова тя го изгледа.

— Колин! Направи каквото ти се казва!

— Добре.

Той се беше свлякъл върху стола и сега някак успя да се изсули от него със същата отпуснатост. Не ни каза довиждане. Просто кимна и излезе.

— Знам, че е прав за цигарите, но много мразя да ми опява — каза Давина, след като той си тръгна.

Вече беше по-отпусната. Сипа си още малко вино от хладилника, после се облегна на кухненския плот, а пералнята продължаваше да върти зад гърба й.

— Изминалата седмица и на него не му се отрази много добре. Може и да не изглежда особено разстроен, но когато чу новината, беше просто съкрушен.

Тя беше използвала същата дума за себе си.

— Той няма да издаде чувствата си пред вас, но не искам да си мислите, че не изпитва нищо.

Тя отпи вино и всмукна дим.

— За него беше ужасно, когато баща му почина, и не съм сигурна как щеше да го преживее, ако не беше Ричард. Той му беше като втори баща… и не само заради скъпите подаръци за рождените дни. Ако Колин имаше проблеми — в училище например — той понякога говореше за това с Ричард, преди да поговори с мен. Този срок, да кажем, някой в училище го тормозеше. Човек би си помислил, че няма да има проблем да се защити, като се има предвид колко е висок и прочее, но той всъщност е едно много кротко момче и някои от другите деца му се бяха подигравали за нещо. Ричард оправи нещата.

— Можете ли да ни кажете какво се случи с баща му? — попита Хоторн. — Разбрах, че е имало някакъв инцидент.

— Да. Честно казано, наистина не обичам да говоря за това…

— Несъмнено.

Тя стоеше пред дрехите, вече безмълвни и замрели в пералнята, с чашата си в едната ръка и цигарата в другата. Накрая разбра, че Хоторн няма да се откаже.

— Едно време изследваха заедно пещери — каза тя. — Правеха го още от университета. Там се бяха запознали. Следваха заедно в Оксфорд. Ричард, Чарлс и Грегъри.

— Грегъри?

— Грегъри Тейлър. Той е финансов мениджър. Живее в Йоркшир.

В тази област се беше случил инцидентът.

— С какво се занимаваше съпругът ви? — попита Хоторн.

— С маркетинг.

Тя не навлезе в подробности и аз предположих, че темата за съпруга й все още беше болезнена.

— Заминаваха заедно за по една седмица всяка година — продължи тя. — Аз не одобрявах. Побиваха ме тръпки само при мисълта, че се завират в дупка под земята и честно казано, искрено се учудвах, че имат желание да се занимават с това. Но беше възможност тримата заедно да разпуснат. Те не обикаляха само Англия. Пътуваха по целия свят. Бяха ходили във Франция, Швейцария… една година дори отидоха в Белиз. Никога не вземаха със себе си съпругите или партньорите си. Грегъри е женен и знам, че Сюзан е против. Но щеше да е глупаво да се опитаме да ги спрем. Аз просто бях доволна, когато Чарли се прибереше невредим.

Тя спря и протегна ръка да вземе виното си. Беше й нужно, за да продължи.

— Само че една година той не се прибра — започна отново тя, след като беше отпила голяма глътка. — През 2007 година отидоха в една пещерна система край Рибълхед. Нарича се Дългата дупка. След това имаше разследване и всички бяха на мнение, че са били взели всички предпазни мерки. Бяха се свързали с местния пещерен клуб и бяха оставили координатите си, къде отиват и кога се предполага, че ще се върнат. Имаха резервни фенери и комплект за първа помощ, и цялото необходимо оборудване. Грегъри беше най-опитният от тримата и той беше водачът, но това беше просто формалност. И тримата знаеха какво правят.

— И какво се е случило?

— Случило се това, че започнало да вали. Силно. Беше през април, но никой от синоптиците не беше предвидил толкова силен дъжд, че да се наводни пещерата. Те вече били навлезли в пещерната система, но изходът бил само на четиристотин метра от тях. Решили, че трябва да се измъкнат възможно най-бързо, и се опитали да го направят.

Тя си пое дълбоко дъх, преди да продължи:

— По някаква причина Чарлс се отделил от групата. Той вървял последен и когато погледнали назад, него го нямало. Били стигнали до един участък от пътя, който местните наричат кръстовище „Спагети“, откъдето можело да поемеш по различни тунели. Той избрал грешния. Не забравяйте, че ситуацията била много опасна. Водата се стичала стремглаво към тях и ако останели да търсят твърде дълго Чарлс, имало опасност да се удавят. Въпреки това Ричард и Грегъри се върнали. Връщайки се, рискували живота си, за да открият Чарлс, викали го по име и се опитали да го намерят, въпреки че тунелът вече бил изцяло наводнен. В крайна сметка трябвало да се откажат. Нямали избор. Излезли отвън и повикали помощ, и постъпили съвсем правилно. Но вече било твърде късно.

Тя си пое дъх.

— Чарлс някак се бил заклещил в някаква кривина, нещо като тясно тунелче, което свърза други два тунела, разположени един над друг. Той все още бил там, когато водата нахлула вътре.

Още една пауза.

— И се удавил.

— Откриха ли тялото? — попита Хоторн.

Той извади собствената си кутия цигари, измъкна една и я запали.

Тя кимна.

— Рано на следващия ден.

— Вие говорихте ли с останалите? Ричард Прайс и Грегъри Тейлър?

— Разбира се, че говорих с тях… по време на дознанието. Не говорихме много. Всички бяхме твърде съкрушени… но те бяха главните свидетели. В крайна сметка съдът реши, че никой не е бил отговорен. Било е просто нещастен случай.

Тя въздъхна.

— Грегъри пое част от вината… в смисъл, че обвиняваше себе си. Все пак той беше водачът на екипа. Но как би могъл да знае, че ще вали толкова силно? Как би могъл който и да било от тях да знае?

— Ами вие? — попита Хоторн. — Вие обвинявахте ли Грегъри Тейлър за случилото се?

Той замълча за миг, преди да добави:

— Или Ричард Прайс?

Давина не отговори. Зад нея се беше включила центрофугата на пералнята и когато тя най-сетне заговори, гласът и беше толкова тих, че едва успявах да я чуя.

— Аз никога не го обвиних — каза тя. — Но му се сърдех… поне за известно време. Все пак, той беше жив, а Чарли беше мъртъв — и в действителност пътуването беше по идея на Ричард. Той беше много по-ентусиазиран от Чарли и в този смисъл, предполагам, че и той носеше известна вина.

Тя отпи малко вино, после отпусна ръката, в която държеше чашата си, и продължи:

— Толкова много обичах Чарли. Той беше прекрасен мъж, толкова забавен, чудесен баща. Искахме да имаме още деца освен Колин, но това някак така и не се случи. След смъртта му чувствах ужасна празнота и съвсем естествено насочих всичко, което изпитвах, към Ричард. Нямаше значение колко добре се отнасяше той с мен. Мислех, че се опитва да откупи вината си, нали разбирате. Колкото повече ми даваше, толкова повече се гневях аз.

В известен смисъл, именно Колин ме убеди, че не съм права. Той никога не погледна на нещата по този начин и когато двамата с Ричард бяха заедно… аз реално виждах как се сближават. Колин се нуждаеше от баща. И точно това беше Ричард за него.

Тя погледна чашата си за вино. Беше празна.

— Една вечер Ричард и аз доста се напихме — това се случи преди той да спре да пие — и той буквално се срина и цялата вина и мъка, които беше изпитвал, се изляха като отприщени. Тогава си дадох сметка, че съм се отнесла несправедливо с него и че в известен смисъл той беше толкова пострадал от случилото се, колкото Колин и аз… След този случай аз някак приех нещата. Позволих му да ми помага. Когато предложи да поеме училищните такси на Колин, аз не възразих. Чарли ми беше оставил някакви пари, но не много. Нямаше смисъл да се отнасям цинично към онова, което правеше Ричард, и така или иначе, реших да му се доверя. Всичко, което правеше, наистина беше за добро.

— Знаехте ли, че ви е оставил пари в завещанието си?

— Да. Не знам колко. Но той винаги казваше, че ако с него се случи нещо, аз ще бъда подсигурена. Той беше много богат, а Стивън сигурно изкарва цяло състояние от своята галерия. Утре ще се срещна с Оливър Мейсфилд. Той ще ми каже как ще процедираме оттук нататък.

Тя погледна ръчния си часовник.

— Надявам се да не възразите, но ако нямате повече въпроси, наистина имам работа. Искам да се уверя, че Колин си пише домашните. И трябва да подготвя една презентация за един клиент…

— Разбира се — Хоторн се изправи на крака. Цигарата все още беше в ръката му. — Може отново да се наложи да поговорим с вас.

— Ще направя всичко по силите си, за да ви помогна.

Тя изчака да излезем от кухнята, след което ни последва. Сбогувахме се на вратата и после отново излязохме на улицата. Вече беше тъмно, макар че Прайъри Гардънс така или иначе винаги ми се е струвала мрачна улица, закътана в подножието на хълма. Върнахме се пеш обратно до метростанцията. Известно време Хоторн мълча.

— Какво има? — попитах аз.

— Тони, приятел, казвал съм ти го и преди. Не обичам да задаваш въпроси. Не затова си тук.

— О, за Бога! — отговорих аз. — Как точно може да съм ти попречил?

— Все още не знам. Но нека не забравяме какво се случи последния път. Ти зададе един глупав въпрос и за малко не провали цялото проклето разследване!

— Да не би да искаш да ми кажеш, че според теб Давина Ричардсън има нещо общо с убийството?

— Нищо не искам да кажа, приятел. Просто не искам да ми се месиш.

Влязохме в метростанцията. Аз си взех един брой на безплатния вестник „Ивнинг Стандард“ от купчината, което беше моят начин да заявя, че по време на пътуването не предвиждам разговор. Така или иначе, този жест беше излишен, тъй като двамата пътувахме с различни линии на метрото. Хоторн пръв потегли към „Уотърлу“. Аз поех към „Кингс Крос“. Там щях да се прекача към „Фарингдън“.

Но докато стояхме на перона, все пак си казахме още нещо.

— Колин каза, че някой е следил Ричард Прайс — отбелязах аз. — Мислиш ли, че този някой може да е бил същият мъж, за когото ни разказа Ейдриън Локуд — онзи, който се промъкнал в офиса му?

Хоторн вдигна рамене.

— Хлапето каза, че нещо не било наред с лицето му…

— Каза, че така го е описал Ричард.

— Е, ако това е вярно, значи рецепционистката на Локуд трябваше да го е забелязала.

— Тя казала, че имал кожно заболяване.

Не беше съвсем същото, но беше доста сходно.

— Може би затова е носел сини очила. Ти сам го каза. Може да ги е носил за отвличане на вниманието.

— Предполагам, не е невъзможно. Но всъщност Колин каза нещо много по-интересно.

— Какво?

— Че преди е четял твоите книги.

Дали Хоторн се опитваше да ми каже нещо или просто искаше да ме подразни? Или и двете? Нямаше как да разбера, защото първият влак изригна от тунела и рязко спря до ръба на перона.

— Ще се видим утре — каза Хоторн.

Плъзгащите врати се затвориха зад гърба му.

Моят влак дойде четири минути по-късно. Намерих едно свободно място и отворих вестника, който си бях взел. Прочетох първата страница и още няколко след нея. Тъкмо бях стигнал до „Кентиш Таун“, когато една мъничка статия, забутана в ъгъла, прикова вниманието ми.

ИДЕНТИФИЦИРАН МЪРТВЕЦ

Полицията е разкрила самоличността на мъжа, загинал на гара „Кингс Крос“ в събота, 26 октомври, след като паднал на релсите пред пристигащия влак. Грегъри Тейлър, който работел като финансов мениджър, живеел в Ингълтън, Йоркшир. Бил е семеен с две деца. Разследването продължава.