Амели Нотомб
Форма на живот (9)

Това писмо ме обърка. Смути ме началото — притеснително е да получаваш хвалебствия и топли благодарности, каквито не смяташ, че заслужаваш. Не бях писала последното си писмо чак с цинизъм, но все пак си спомнях иронията в него. Явно, че войникът не я бе забелязал. Неудобно.

По-нататък нещата ставаха още по-лоши. Той беше повярвал докрай в артистичния си проект. Бях му разказала просто за осъщественото от онази анорексична девойка — това беше истинска история, но не надхвърляше мащаба на една дипломна работа. Мелвин Мапъл нямаше и грам съмнение в своя статут на произведение на изкуството, нито пък в предстоящия си успех като такова. „Лесно ще намерим начин да привлечем вниманието на медиите“ — искаше ми се да го попитам защо е толкова сигурен в това. „А защо не и на галеристите“ — бедният Мелвин, в кой свят живееше той? Сърцето ми се свиваше от тази оптимистична увереност, типична за непознаването на нещата.

Накрая, черешката на тортата — решението да не отслабват. Предоставях на тази банда дебелаци необходимия им претекст да затънат в тлъстината си. Щяха да умрат от това. По моя вина.

Препрочетох писмото. Мапъл откачаше напълно. „Човешката мас ще се свързва с Джордж Буш, както напалма с Джонсън“ — недостойното и нелепо сравнение бодеше очите. Тлъстината на войниците се отнасяше само за американския лагер и щеше да изчезне с тях, докато напалмът беше залял окупираната земя и още дълго щеше да трови живота на цивилните.

Ако Мелвин беше творец, аз го бях лишила от едно основно качество, необходимо, за да правиш изкуство — съмнението. Един творец, който не изпитва съмнения, е толкова непоносим, колкото ухажорът, който си мисли, че любимата вече му е вързана в кърпа. Зад всяка творба се крие една голяма претенция, а именно, да изразиш пред света своето лично мнение. Ако тази арогантност не се компенсира от мъките на съмнението, се получава чудовище, което в изкуството е нещо като фанатика в религията.

За мое оправдание трябва да кажа, че хората често ми изпращат мостри от тяхната работа — някоя страница текст, рисунка, диск. Когато имам време, казвам простичко това, което мисля. Винаги има начин да бъдеш искрен, без да си неприятен. Но Мелвин ми беше предоставил собственото си тяло. Как човек да се изкаже по такъв въпрос с необходимата обективност?

Не се отказвах принципно от това, което му бях написала. Проблемът идваше от надеждата му за публично признание на неговото изкуство.

Реших да бъда прагматична и да снема драматизма от създалото се положение. В края на краищата Мелвин Мапъл нямаше да е първият желаещ да се сблъска с тежката реалност на пазара на изкуството. Щом това го изкушаваше, защо да го разубеждавам? Нямаше причини да вземам толкова навътре бъдещото му разочарование. Както се развиваха нещата, той щеше още дълго да стои в Багдад и едва ли щеше да е толкова луд, че да търси иракски галеристи. Когато се прибере в Съединените щати, все още няма да е късно да се заеме с проекта си, ако междувременно не се е отказал. Леко успокоена, седнах и му написах:

Скъпи Мелвин Мапъл,

Щастлива съм да ви видя така ентусиазиран. Пазете се все пак. Вече не ми говорите за Шехеразада. Как е тя? Писмото ще бъде кратко, натрупала ми се е кореспонденция.

Приятелски:

Амели Нотомб

Париж, 30 април 2009

Пуснах писмото, доволна, че съм намерила точния тон, идеалната среда между хладината и въодушевлението. Ако войникът не изпитваше съмнения, значи си беше такъв по природа — да се обвинявам, беше абсурдно и типично за моята склонност да си присвоявам всички вини на вселената.

Няма нищо по-разведряващо от това да прочетеш писмо от непознат. Открих съществуването на една актриса, която живееше на „Сен Жермен де Пре“ и ми беше писала на 23 април. Тя разказваше как ме е видяла да плача на 15 април в метрото, на станция „Одеон“. Трогнала се от гледката, но не се осмелила да ме заговори. За първи път ме виждала на живо и съм се оказала такава, каквато си представяла, че съм. Чувстваше се много близка до мен и ме молеше да й напиша текст, който да възвиси страданието ми, а тя да го изрече на сцената. Беше изпратила и няколко снимки в подкрепа на молбата си.

Потънах в разглеждане на снимките, като се мъчех да си спомня защо съм плакала на 15 април на станция „Одеон“ — какво ли ме е било прихванало, че да ида да ридая там? Ровех в спомените си за причината на отчаянието ми в средата на април, когато осъзнах очевидното — ревящата в метрото не съм била аз. Актрисата е взела за мен непозната жена, която е плачела на „Одеон“. По неясни причини тя си е представяла, че изглеждам точно така. Дремещият в мен самодеен психоаналитик веднага си представи, че кореспондентката ми от „Сен Жермен де Пре“ всъщност е забелязала собственото си разплакано отражение в стъклото на влакчето по време на преминаването му през станция „Одеон“ и като не е могла да го познае, го е приписала на ектоплазма, на която е дала моето име.

Защо е избрала мен? Върви че разбери. Ще кажа нещо сериозно и вярно — аз съм поресто създание, на което хората отреждат смазваща роля в живота си. Всеки от нас е донякъде самовлюбен и би било приятно да си обясня тези повтарящи се феномени с моята изключителност, но най-изключителното в мен е въпросната нещастна шупливост, от която ми идват проблемите. Хората чувстват, че съм идеална почва за техните тайни посеви. Мелвин Мапъл е намерил в моята угар с какво да подхрани артистичните си фантазии, актрисата оплаква салатите си в моята зеленчукова градина, където покълват сълзите, нямате представа какво количество семена хвърлят тълпите в моя парцел. Това ме вълнува, без да ме радва, защото знам, че ще ме държат отговорна в случай на провал на личните им проекти, за които не знам нищо.

Ще отговоря на актрисата след месец — обичаен срок, който трябваше да спазя и по отношение на Мелвин Мапъл. Колко много писма още. Няма да крия — обожавам това. Обичам лудо да чета и да пиша писма, особено на някои хора. Само че понякога се налага да минавам през дезинтоксикация, за да мога да им се насладя още по-добре след това.

Как да реагирам, когато около четирийсет писма се стремят да привлекат вниманието ми? Като направя подбор. Например няма да чета тези 35 домашни работи, изпратени ми от преподавател по френски, за да му помогна да поправи грешките. „Моите ученици са ваши читатели, следователно вие им дължите това“, пишеше този учител, който намираше смисъл в подобна логика.

След обяд изпих една „Гримберген“ и потънах в четенето на многобройните писма, които си бях оставила за десерт. Наслаждавах се на възстановения си апетит. Епистоларният глад е изкуство, в което съм превъзходна.

На следващия ден се случиха няколко световни събития, за които вестниците не казаха нищо. Те основателно отбелязваха наличието на пандемия, но не напипваха добре темите. Наистина върлуваше епидемия, но от големи и красиви рискове, от успехи.

Животът поде парижкия си ритъм. Романът „Киевската принцеса“ е написан по времето на Луи XIV и е абсолютно прелестен въпреки абсолютната власт. В тази книга се разказва история, случила се сто и двайсет години по-рано. Вече никой не забелязва шеметната раздалеченост на епохите, а това доказва, че става дума за шедьовър. Китайците, които живеят във Франция, са толкова чужденци тук, колкото и аз. Не преставам да се възхищавам на тази страна, която повече от всякога отговаря на описаната в „Киевската принцеса“.

Изчислих, че Мелвин Мапъл ще получи писмото ми на 4 май. Но не позволих на тази мисъл да ме обсеби. И правилно постъпих. Защото ако мислено проследиш пътя на писмото, то по един или друг начин няма да стигне до местоназначението си. Трябва да оставиш получателят сам да си свърши работата. Опитът учи, че нито едно писмо не се приема така, както човек си представя. Така че по-добре да не си представяме нищо.

Пиша писма много отпреди да стана писател и сигурно нямаше да стана писател — или поне не този писател — ако не бях първо и преди всичко старателна кореспондентка. Още на шестгодишна възраст под родителски натиск пишех по едно писмо седмично на дядо ми по майчина линия — непознат за мен човек, живеещ в Белгия. Брат ми и по-голямата ми сестра бяха подложени на същия режим. Всеки трябваше да изпълни с думи един лист А4 и да го изпрати на този господин. Той отговаряше с по една страница на всяко дете. „Разкажи какво ти се случва в училище“, подсказваше майка ми. „Това няма да му е интересно“, възразявах аз. „Зависи как ще го напишеш“, обясняваше тя.

Блъсках си главата над тия писма. Беше по-кошмарно от домашните. Върху белия лист трябваше да изпиша изречения, които да заинтересуват живеещия далече роднина. Това е единствената възраст, на която изпитвах ужас от белия лист, но детството трае години, да не кажа векове.

„Коментирай това, което ти е написал“, посъветва ме един ден майка ми, която виждаше, че се чудя какво да пиша. Трябваше, значи, да реагирам на думите му. Всъщност дядо ми правеше точно това — неговите писма коментираха моите. Доста хитро. Започнах да му подражавам. Моите писма коментираха неговия коментар. И така нататък. Беше странен, главозамайващ диалог, но не беше безинтересно. Тогава проумях природата на епистоларната дейност — писане, предназначено за някого. Романите, поемите и останалите писания другият може и да не разтвори. Но писмото не съществува без адресата.

Както не е достатъчно да напишеш една книга, за да станеш писател, така и не ставаш писач на писма само с писането им. Много често получавам послания, в които авторът е забравил или никога не е знаел към кого точно се обръща. Това не са писма. Все едно да пиша на някого и той да ми изпрати отговор, който не е отговор, не защото съм му задала въпрос, а защото нищо в написаното не дава знак, че е прочел думите ми. Това не е писмо. Не всеки може да напише истински отговор, така е, но може да се научи и би спечелил от това.

Скъпа Амели Нотомб,

Благодаря ви, че ме насърчавате в писмото си от 30 април.

Шехеразада е добре, не се безпокойте. Не ви говоря за нея, защото няма нищо ново.

Получихме новини от някои войници, които се прибраха в родината преди два месеца. Разтревожихме се. Психическите и физическите неразположения, от които страдаха тук, там са се задълбочили. Лекари се грижат за тях и им говорят за социализация, все едно че излизаме от затвор. Изглежда, че пандизчиите се социализират по-лесно. Те не са така чужди на обществото, както сме станали ние.

Никой не е толкова луд, че да се върне в Ирак, но момчетата казват, че мястото им вече не е в САЩ. За жалост те няма къде другаде да отидат. Впрочем въпросът не е в мястото. Те казват, че вече не знаят как да живеят. Шест години война са изтрили всичко предхождащо. Това ми е ясно.

Вече многократно ви писах, че искам да се върна в Америка. Сега си давам сметка, че съм го казвал като нещо очевидно, без никога да съм го обмислял истински. Какво ще намеря в страната си? Нищо и никого, освен армията. Родителите ми се срамуват от мен. Загубих следите на приятелите си, ако приемем, че споделянето на мизерията може да се нарече приятелство. Да не забравяме дребната подробност, каквато представлява моето тегло. Дали човек, напълнял със 130 кила, ще иска да вижда други хора? Ако тежах 130 кила, щях вече да съм дебел, а аз наддадох със 130 кила! Все едно че съм станал трима души.

Създадох семейство. Шехеразада и аз имаме дете. Всичко това щеше да е трогателно, ако моето семейство не се състоеше само от мен. Привет, приятели, представям ви моето семейство — жена ми и хлапето са на топло, затова не можете да ги видите, предпочитам да ги пазя в себе си, по-интимно е, по-лесно ми е да се грижа за тях и да ги храня, не виждам защо трябва да се учудвате, както майките кърмят децата си, така и аз реших да изхранвам семейството си вътрешно.

С други думи, за първи път разбрах, че не искам да се връщам. Тук ми е гадно, но все пак имам някаква среда и поддържам човешки отношения. И най-вече в Ирак знам кой съм. Не искам да виждам изражението на моите родители, когато се срещнем отново, не искам да чуя какво ще кажат.

Пак ви казвам, че това, което ме спасява, е моят художествен проект. Нямам думи да ви благодаря за идеята. Само това достойнство ми е останало. Смятате ли, че майка ми и баща ми биха ме разбрали? Всъщност няма смисъл да си задавам този въпрос. Човек не става творец, за да го разбират родителите му. Но все пак си мисля за това.

Страх ме е, че ще ми се подиграват. Ако имах агент или нещо подобно, нямаше да се чувствам така жалък. Неотдавна вие бяхте в Съединените щати, дали не сте срещнали там човек, който да може да ми помогне? Знаете ли някои галерии в Ню Йорк или във Филаделфия? Или влиятелна персона от New York Times? Съжалявам, че ви занимавам с това. Но не знам кого другиго да помоля.

Искрено ваш:

Мелвин Мапъл

Багдад, 4 май 2009

Отправих очи към небето. Войникът беше просто две хиляди и петстотният човек, който си въобразяваше, че принадлежа на световна мрежа за обществени връзки във всички области. Толкова много хора виждат в мен спасителния човек, който би могъл да ги въведе в по-извисени среди или да ги представи на недостижими същества. Една белгийска монахиня ми писа веднъж, че иска да се запознае с Брижит Бардо, и това не само й се струваше напълно естествено, но и намираше за очевидно, че само аз мога да осъществя мечтата й. (Получавала съм писма от хора, които са ме молили да ги препоръчам на Амели Моресмо, на Шарън Стоун и на Жан-Мишел Жар. Много бих искала да разбера защо са избрали мен.)

Нервирам се, че ми приписват такива връзки, удивена съм, че се обръщат към мен с молби за подобни услуги. Аз не бих се осмелила, дори не би ми хрумнало да се държа така. Превръщането на едно толкова невинно нещо като писмото в инвестиция говори за рядко лош вкус.

Мелвин Мапъл ми харесваше, намирах го за различен. Затова така ме разочарова фактът, че и той постъпва като всички останали. Поне изразяваше съжалението, че ме занимава с това. Което все пак е по-различно от смайващата формулировка: „Мисля, че ще ви бъде забавно да ми помогнете“, или не по-малко забележителното: „Подкрепата ви за моя проект би могла да даде смисъл на живота ви“.

Когато настроението ми се пооправи, осъзнах тревожната страна на писмото. Войникът ми съобщаваше, че ако не бъде признат статутът му на творец, той няма да се прибере в Съединените щати. Имаше ли право на това? Струваше ми се, че не. От друга страна, от кой момент нататък би се почувствал признат творец? Забелязала съм, че критериите за признание варират според човека. Някои се смятат за признати творци, ако съседът им от апартамента отсреща им го каже, други не приемат признание под нивото на Нобеловата награда. Надявах се, че Мелвин Мапъл е от първата категория.

Първоначално бях решила да му откажа, но изведнъж погледнах на нещата от по-забавен ъгъл. В Америка не познавах никого в артистичните среди. В Европа познавах някои галеристи — в Париж и Брюксел. Парижаните щяха да са по-трудни за обработване по такъв особен въпрос, както и повечето от познатите ми в Брюксел, но се сетих за една странна галерия (повече бирария всъщност) в квартала Марол. Собственикът й ми беше приятел и се казваше Кюлюс. Веднага му се обадих и му обясних, че би могъл да се включи в благородна мисия — американски войник в Багдад прави обратното на гладна стачка, да я наречем плюскаща стачка, в знак на протест срещу военната намеса в Ирак. Той смята своята дебелина за обществено ангажиран боди арт. За признаването му като творец липсва само една художествена галерия, където и да е по света. Формално, разбира се, защото не става дума клетият войник да се излага на показ в Брюксел. Той има нужда просто да сложи името на галерията в проекта си, както писателят има нужда от името на своя издател, за да почувства, че съществува. Кюлюс прие предложението с въодушевление и ме помоли да му продиктувам името на войника, за да го включи в каталога си. Казах му го, потушавайки смеха, който ме напуши, като си представих въпросния каталог — дъска, на която отляво беше списъкът на бирите, а отдясно — на художниците. Кюлюс ме помоли да му изпратя снимка на Мапъл и разговорът ни приключи.

Очарована, написах на американеца:

Скъпи Мелвин Мапъл,

Не познавам галеристи във вашата страна, но в моята познавам. Прекрасна новина: прочутата брюкселска галерия „Кюлюс“ прие с радост да ви впише в каталога си. Разбирам, че ще ви бъде невъзможно да отидете до там, въпреки че Кюлюс би бил очарован да се срещне с вас и да ви изложи в галерията. Няма значение — важното е, че вече имате галерист, което ви дава официален статут на творец. Не е ли чудесно? Ще можете да се върнете в Съединените щати с високо вдигната глава, без да се срамувате от вашата дебелина и даже горд от нея, защото тя е вашето признато творение.

Мисля, че разбирам трудността, дори невъзможността за връщане в САЩ. Но този проблем вече засяга повече вашите приятели, отколкото вас. Не смятам, че ще ви бъде лесно, но вече ще имате оправданието, което така липсва на войниците, за които ми пишете. Браво!

Приятелски:

Амели Нотомб

Париж, 9 май 2009

Тази история ме развесели. Държа да уточня, че в действията ми нямаше и грам ирония или цинизъм. Въпреки че Кюлюс от Марол не беше Перотен от парижкия квартал Маре, той си беше съвсем истински галерист. Казах, че галерията е прочута, защото тя наистина имаше престиж в Брюксел. И не намирах нищо нередно в това, че основната й дейност бе продажбата на бира — има повече любители на бира, отколкото купувачи на изкуство, това е положението. Що се отнася до мен, аз ходя при Кюлюс заради бялата му бира, но след като я изпия, се възползвам от случая да разгледам експозицията му и удоволствието от контакта с изкуството е още по-голямо, когато се съчетава с пиене.

Знаех, че останалите галеристи смятат Кюлюс за особняк, който няма нищо общо с техния бизнес. Аз не съм на това мнение, а и Мелвин Мапъл не би мислил така. Изпитвах удовлетворението на човек, който е свързал две същества, обречени да се срещнат.

Изведнъж се сетих, че бях забравила една подробност. За щастие пликът още не беше залепен, така че добавих следния послепис:

Галерията „Кюлюс“ би желала да разполага с ваша снимка такъв, какъвто сте сега. Изпратете я на мен, аз ще я предам.

Беше събота и побързах да пусна писмото преди последното прибиране на пощата по обяд.