Амели Нотомб
Форма на живот (1)

Една сутрин получих необичайно писмо.

Скъпа Амели Нотомб,

Аз съм редник в американската армия, името ми е Мелвин Мапъл, можете да ме наричате Мел. На служба съм в Багдад от самото начало на шибаната война, вече шест години. Пиша ви, защото страдам като животно. Имам нужда от малко разбиране, а вие ще ме разберете, сигурен съм.

Отговорете ми. Надявам се скоро да получа писмо от вас.

Мелвин Мапъл

Багдад, 18 декември 2008

Първо реших, че това е някаква шега. Ако Мелвин Мапъл наистина съществуваше, можеше ли да си позволи да пише такива неща? Няма ли някаква военна цензура, която да не допуска fucking да се съчетава с war?

Разгледах внимателно писмото. В случай че беше фалшиво, изпълнението беше забележително. Върху американската марка беше сложен иракски печат. Най-достоверен ми се стори краснописът — този прост и типичен американски начин на писане бях наблюдавала многократно по време на престоите ми в Съединените щати. А и директният тон на писмото беше съвсем характерен.

Когато отхвърлих съмненията в автентичността на писмото, поразена осъзнах какво невероятно нещо ми се случва. Че един американски войник, напъхан в тази война от шест години, страда „като животно“, не беше учудващо, изумителното бе, че го съобщава на мен.

Откъде ме знаеше? Някои от моите романи отпреди пет години се превеждаха на английски и имаха определен кръг читатели в Съединените щати. Разбира се, получавах купища писма от белгийски и френски войници, които обикновено искаха снимка с автограф. Но редник от американски части, базирани в Ирак — това беше върхът на всичко.

Знаеше ли коя съм аз? На плика фигурираше адреса на моя издател, но това не доказваше нищо. „Имам нужда от малко разбиране, а вие ще ме разберете, сигурен съм.“ Откъде можеше да е сигурен, че ще го разбера? Дори и да беше чел книгите ми, те едва ли бяха най-ярките примери за човешко разбиране и състрадание. А и не се виждах много като момиче на войник.

Освен това имах ли желание да чуя изповедите му? Толкова много хора и без това ми описваха надълго и нашироко мъките си. Моят капацитет за понасяне на чужда болка беше на ръба на изчерпването. А страданието на един американски войник заема доста място. Дали можех да побера такъв обем? Не.

Най-вероятно Мелвин Мапъл имаше нужда от психиатър. Това не беше моята професия. Ако започнех да го изслушвам, щях да му направя лоша услуга — щеше да реши, че няма нужда от терапия, а шестте години война със сигурност изискваха такава.

Въобще да не отговоря, беше гадничко. Намерих средно решение — надписах за войника моите книги, преведени на английски, опаковах ги и ги изпратих. По този начин проявявах жест към редника от американската армия и в същото време успокоявах съвестта си.

По-късно си помислих, че липсата на военна цензура несъмнено се обяснява с неотдавнашното избиране на Барак Обама за президент. Вярно е, че оставаше месец до влизането му в длъжност, но това политическо сътресение вече оказваше своя ефект. Обама не спираше да повтаря, че е против тази война, и заявяваше, че ако демократите спечелят, ще изтегли войските оттам. Представях си предстоящото завръщане на Мелвин Мапъл в родната Америка, във фантазията си го виждах как пристига в кокетна ферма, обградена от царевични поля, как родителите му го прегръщат. Тази картина окончателно ме успокои. Понеже той със сигурност щеше да вземе със себе си моите надписани книги, щях пряко да допринеса за четенето в Corn Belt^[1].