Амели Нотомб
Форма на живот (10)

Следващата седмица приех един унгарски студент, който ми посвещаваше дипломна работа в университета в Будапеща. Той говореше много странен френски, който ме караше да се чувствам малко нещо като войвода или архимандрит. Източноевропейските страни са идеални за повишаване на самочувствието, забелязала съм го.

Срещнах и една млада и талантлива писателка, която от години исках да познавам. Уви, тя беше толкова натъпкана с ксанакс, че от комуникацията ни нищо не излезе. Въпреки че седеше срещу мен, имах чувството, че думите ми пресичат цели вселени, преди да стигнат до мозъка й. Накрая ми обясни:

— Не успявам да намаля успокоителните.

— Това не е ли опасно? — попитах с пълното съзнание за глупостта на въпроса.

— Разбира се. Но не мога без тях. Вие как понасяте цялото това напрежение?

— Не знам.

— Не намирате ли, че е чудовищен стрес да си писател?

— Така е. Аз съм чудовищно стресирана.

— Защо не взимате успокоителни тогава? Мислите, че страданието е необходимо, така ли?

— Не.

— Тогава защо приемате да страдате?

— Предполагам, че не искам да повредя мозъка си.

— Значи мислите, че аз повреждам моя?

— Нямам представа.

— Не смятате ли, че страданието поврежда вашия?

— Да не прекаляваме. Писането все пак е преди всичко голямо удоволствие. Страданието идва от тревожността, свързана с него.

— Откъдето и нуждата от успокоителни.

— Не съм сигурна. Без тревожност няма удоволствие.

— Разбира се, че има. Опитайте удоволствието без тревожност.

— Да нямате договор с фармацевтичната индустрия?

— Добре де, тревожете се тогава, щом така ви харесва. Не отговорихте на въпроса ми — как понасяте този стрес?

— Зле.

— Ето това е отговор.

Беше забавна. Въпреки симпатията, която изпитвах към нея, си дадох сметка, че бих предпочела да получа нейно писмо, отколкото да я виждам седнала срещу мен. Дали това не е някаква патология, дължаща се на господстващата роля на кореспонденцията в живота ми? Съвсем малко са съществата, чиято компания ми е по-приятна от писмата им, при положение, разбира се, че имат поне малко епистоларен талант. Повечето хора биха видели в това признание доказателство за слабост, за енергийна недостатъчност, за невъзможност да се застане лице в лице с действителността. „Всъщност вие не обичате реалните хора“ — казвали са ми го вече. Не съм съгласна — защо хората непременно да са по-истински, когато са срещу нас? Защо същността им да не се проявява по-добре или по различен начин в написаното от тях?

Единственото сигурно нещо е, че това зависи от самите същества. Някои от тях печелят повече, ако ги срещнеш физически, други — ако ги четеш. Във всеки случай, когато обичам някого до такава степен, че да искам да живея с него, имам нужда и да ми пише — една връзка ми изглежда наистина пълноценна, ако съдържа и кореспонденция.

Има хора, които познавам само писмено. Наистина ще ми е интересно да ги видя, но това съвсем не е задължително. А и срещата с тях въобще не би била безопасна. Кореспондирането е свързано с един важен литературен въпрос — трябва ли човек да се среща с писателите?

Няма отговор, защото има прекалено много отговори. Без съмнение някои автори вредят сериозно на творчеството си. Разговарях с хора, които се бяха запознавали с Монтерлан и съжаляваха за това. Някакъв мъж ми писа, че след кратък разговор с този писател е загубил способността си да чете творчеството му, което преди това харесвал — до такава степен авторът го беше отвратил. В същото време други ми казаха, че прозата на Жионо ти се струва още по-прекрасна, когато си имал щастието да поговориш с него. Освен това има писатели, които не би ти хрумнало да четеш, ако не са били срещите ти с тях. Без да забравяме групата на най-многобройните, които са ни толкова безразлични, колкото и книгите им.

С кореспондентите нещата също не се подчиняват на строги правила. Но естествената ми склонност е да не се срещам с тях. Не толкова от предпазливост, колкото поради друга една причина, прекрасно изразена в един предговор на Пруст — четенето позволява да откриеш другия в дълбочина, възможна само когато си сам.

И наистина намирах, че би било по-добре тази млада писателка да ме опознае в по-интересното ми състояние на самота. Същото беше вярно и в обратна посока — фармацевтичният й прозелитизъм леко ме травмира.