Амели Нотомб
Форма на живот (13)

Точно преди да тръгна, получих писмо от американеца. Взех го да го чета в самолета.

Изчаках боингът да излети, за да не мога повече да избягам, и отворих плика.

Скъпа Амели,

Идвате да ме видите. Това е изключителен подарък за мен. Не мисля, че го правите за всеки ваш кореспондент, особено пък ако разстоянията са големи. Какви ги разправям? Знам, че съм единственият, за когото бихте предприели такова пътуване. Това силно ме трогва.

От друга страна, питам се какво толкова ви написах, че се решихте да ме посетите. Може би, без да искам, съм ви манипулирал, за да ме съжалите. Хич не се гордея, ако е така. Но вече е прекалено късно. Доволен съм.

Както ви казах по телефона, ще дойда да ви взема от летище „Роналд Рейгън“. За мен това ще е изключително събитие — от десет години не съм напускал Балтимор. По-точно моята улица. Впрочем за последен път излязох от склада за гуми, когато отидох да гласувам за президента Обама — на 4 ноември 2008-а. Добре че секцията беше в края на нашата улица. Все пак разходката ми се стори убийствена, върнах се потънал в пот, сякаш бе горещо лято. Най-страшното беше не ходенето, а погледите на околните. Епидемията от затлъстяване все още не е отказала хората да ни гледат. Кога ли ще имаме 150-килограмов президент на САЩ?

Накратко, за мен посрещането ви във Вашингтон се равнява на експедиция. Но не мислете, че се оплаквам. Само това оставаше, при положение че прекосявате океана заради мен. Искам да знаете, че оценявам значението на събитието. Нищо на света не би ми попречило да бъда на летището на 11 март в 14:30 часа. Виждали сте снимката ми, лесно ще ме познаете.

Не ми казахте колко време ще останете. Надявам се да е задълго. Ако искате, настанете се при нас, помолих майка ми да ви приготви моята предишна стая.

Чакам ви.

Искрено ваш:

Мелвин Мапъл

5 март 2010

Писмото ми се видя чудесно. Хареса ми това „може би, без да искам, съм ви манипулирал, за да ме съжалите“, което внасяше разнообразие сред многобройните „надявам се не смятате, че прося съжалението ви“ от безкрайните писма на хора, разказващи как родителите им ги биели или измъчвали в детството.

Както обикновено, бях си запазила място до прозореца. В самолетите винаги залепям нос на стъклото и всеки облак ми е интересен. Но този път не успявах да потъна в небесния пейзаж. Нещо в мозъка ми ме глождеше като камъче в обувката.

Посред Атлантическия океан камъчето проговори: „Амели Нотомб, би ли ми казала какво точно правиш?“. Отвърнах лицемерно: „Как така, аз съм отговорна за делата си и отивам да посетя един американски приятел“. — „Не думай! Истината е, че нищо не се е променило, откакто беше на осем години — смяташ, че имаш магически способности и че е достатъчно само да докоснеш Мелвин, за да го отървеш от дебелината му!“ Запуших си ушите. „Права си, нещата не са стигнали до стадия на словесната формулировка. При теб думите са равнозначни на разум, а това, което е под тях, е неразумно. Признай си, ти смяташ, че можеш да спасиш Мапъл, въпреки че не знаеш как точно. Нали не отиваш в Съединените щати само за да видиш един твой кореспондент?“ — „Отивам да видя човек, към когото изпитвам приятелски чувства и който не прибягва до претериция^[1].“ — „И ти прекосяваш Атлантика заради липсата на претериция? Човек може да умре от смях!“ — „Защо? Липсата на претериция е изключително рядко срещана. Аз съм същество, способно да отиде много далече в името на своите семантични убеждения. За мен словото е висша форма на реалност.“ — „Висша форма на реалност е да се озовеш в балтиморски склад за гуми с един дебел митоман! Вълшебна компания, вълшебна дестинация. И всичко това заради неупотребата на една риторическа фигура. Ако някой ден попаднеш на кореспондент от Монголия, който единствен сред подобните си не прави грешки, когато съгласува времената в подчинено наклонение, или има интересна концепция за непреходните глаголи, ще отидеш ли да го посетиш в Улан Батор?“ — „Накъде биеш с тези смешни аргументи?“ — „А ти какво искаш да кажеш с това пътуване? Защо смяташ, че чудотворното ти присъствие ще помогне на този клетник? Ако той иска да се спаси, което не е съвсем сигурно, не е твоя работа да го измъкваш от ситуацията. Ако просто искаш да изгубиш малко време, не е страшно. Но мислила ли си колко неудобно ще се почувстваш заради него? Имахте какво да си пишете, но ще има ли какво да си кажете? Ще се изправиш пред часове мълчание с този затлъстял човек — на летището, после във влака, после в таксито, накрая в дома му. Ще бъде истински ад. При положение че няма да има разговор, не би могла да избегнеш да го огледаш. Той ще го усети и ще страдате и двамата. Защо си причиняваш това, защо му причиняваш това?“ — „Може би нещата няма да протекат така.“ — „Да, може да е много по-лошо. Ще се срещнеш с програмист, който от десет години е разменял по някоя дума само с доставчика на пица. Когато пристигнете в Балтимор, той ще се почувства толкова зле, че ще отиде да седне пред компютъра си, за да не трябва да се занимава с теб. Този човек е болен, а ти си още по-болна, щом отиваш в дома му. Такава каша си забъркала. Оправяй се сега, нещастнице.“

Безпощадният глас замлъкна, оставяйки ме с ясното съзнание, че правя грешка. Да, това пътуване беше една катастрофална идея, вече нямаше съмнение. Какво можех да направя? Нямаше връщане назад. Как да попреча на самолета да пристигне? Как да се измъкна от летището през вратата, на която ще ме чака Мелвин Мапъл? Невъзможно!

Стюардесата ни раздаде бледозелените формуляри, които всеки стъпващ на американска земя, дори и да е за три часа, трябва да попълни. Когато ги видим за първи път в живота си, обикновено сме смаяни от въпросите от рода на: „Член ли сте на терористична организация?“, „Притежавате ли химическо или ядрено оръжие?“ и други изумителни запитвания, на които трябва да отговорим с „да“ или „не“, задрасквайки съответното квадратче. Тогава избухваме в смях и казваме на спътника си: „Какво ли ще стане, ако задраскам «да»-то?“. Но понеже все ще се намери някой да ни увери, че няма шега с американските служби за сигурност, и най-големите шегаджии се отказват от изкушението да отговорят положително.

Знаех ги наизуст тези зелени листа и тъкмо се канех да ги попълня, когато ми хрумна следното: „Амели, единственият начин да избегнеш срещата с Мелвин Мапъл е да отговориш утвърдително. Ще бъдеш предадена на американското правосъдие. Какво предпочиташ? Влака Вашингтон-Балтимор в компанията на дебел митоман, или огромни неприятности с полицията на САЩ?“.

Никога през живота си не си бях поставяла такъв ултиматум. Гледах през прозореца към призрачното небе, което вече бе в течение на решението ми. В състояние на екстаз извърших налудничавия акт. На въпроса „Член ли сте на терористична организация?“ отговорих „Да“. Пълен шемет. И така нататък. Продължих в несвяст с облещено съзнание да отговарям с все по-самоубийствени „да“. Самообвиненията ми ме превръщаха в обществен враг номер едно на планетата. Сложих зеления формуляр в паспорта си.

Все още можех да променя нещата. Да извикам стюардесата и да поискам друг формуляр поради грешка в попълването. И да скъсам налудничавите данни, за да останат без последствия.

Но знаех, че няма да го направя. Знаех, че ще подам щурия зелен лист на митническите власти. Не знаех точно какво щеше да се случи после, освен че щях да имам главозамайващи проблеми. Щяха да ме изпратят в Гуантанамо. Май американците го бяха затворили, но те са ефикасна нация и сигурно бяха построили други зандани на други места. Щях да остана заключена до края на дните си.

И всичко това, за да не се срещна с Мелвин Мапъл? Глупости! Амели, ти сама осъществяваш съдбата си, нали винаги това си искала. Наказание за многобройните ти грешки? Донякъде. Но не е само това.

Какво все търсиш, откакто пишеш? Към какво така страстно се стремиш от толкова дълго време? Какво означава за теб писането?

Знаеш го — ако пишеш всеки ден като луда, то е, защото винаги си имала нужда от авариен изход. Да бъдеш писател за теб означава отчаяно да търсиш спасителната врата. Една перипетия, която дължиш на подсъзнанието си, те доведе до нея. Остани в самолета, чакай кацането. Ще предадеш документите на митницата. И невъзможният ти живот ще свърши. Ще се освободиш от твоя главен проблем — от самата себе си.