Амели Нотомб
Форма на живот (8)

Докато пусках писмото, не знаех точно в какво състояние на духа се намирам. Бях неспособна да определя какво всъщност изразяваше писмото ми — сърдечна искреност или ирония. Изпитвах към Мелвин Мапъл уважение и симпатия, но той поставяше пред мен проблема, който имам със сто процента от хората, а именно — границата. Човек се запознава с някого лично или писмено. Първият етап се състои в това да се установи съществуването на другия — може да се случи този миг да е вълшебен. Тогава сме Робинзон и Петкан на плажа на острова, съзерцаваме се изумени, очаровани, че на този свят има и друг човек — хем различен, хем близък. Съществуваме дотолкова, доколкото другият го констатира, и изпадаме едва ли не в екстаз, когато той ни заговори. Наричаме този човек с невероятни имена, като приятел, любим, другар, колега, според случая. Истинска идилия. Редуването на отъждествяването с разграничаването („Той е като мен! Той е моята противоположност!“) ни превръща в прехласнати деца. Толкова сме опиянени, че не виждаме опасността, която се задава.

И изведнъж другият се появява на входната врата. Изтрезнели внезапно, не знаем как да му кажем, че не сме го канили. Не че вече не го обичаме, но го обичаме като друг, като някой, който не сме ние. А ето че той се приближава, сякаш иска да ни погълне или да се претопи в нас.

Знаем, че е наложително нещата да се изяснят. Има различни явни или скрити начини на действие. Във всички случаи не е лесна работа. Над две трети от връзките се провалят. Появяват се недоразумения, враждебност, мълчание, понякога омраза. И подлата мисъл, че ако приятелството е било истинско, е нямало да се стигне до това. Не е вярно. Кризата е неизбежна. Дори и истински да обожаваме другия, не сме готови да го настаним у себе си.

Илюзия е да се смята, че писмената кореспонденция предпазва от това поражение. Не е така. Другите винаги успяват да пристигнат у вас и да ви се натрапят. Нямат брой моите кореспонденти, които ми казват, че правят като мен, че пишат като мен. Мелвин Мапъл беше намерил специален начин за отъждествяване.

Хората са като държави. Прекрасно е, че има толкова много и че вечното движение на континентите довежда до срещи между непознати острови. Но ако тази тектоника блъсне чужда територия срещу вашия бряг, веднага се поражда враждебност. Има само две разрешения — войната или дипломацията.

Склонна съм да давам предимство на второто. Но не бях сигурна, че последното ми писмо до Мелвин беше в тази гама. Въпреки това му го изпратих. Очаквах неговата реакция да ми подскаже що за послание съм му отправила.

Словосъчетанието „дипломатическо писмо“ е тавтологично. „Дипломат“ произхожда от древногръцкото diploma — лист хартия, сгънат на две. Дипломацията е започнала с кореспонденция. Писмото може наистина да бъде средство за любезно изразяване на нещата. От което се получава историческото взаимно проникване на двете практики — дипломатът често пише доста писма, а писмата често се отличават с дипломатически стил.

Повече от което и да е писание писмото е предназначено за читател. Зачаках отговора с неясна тревога. Странно, но в нея нямаше нетърпение. Липсата на писмо щеше да е приемлива реакция.

Уморена от моя френски живот, заминах да си почина една седмица в Белгия. За цели седем дни потънах в невероятния лукс на кръглата епистоларна нула. Излишъкът е толкова непоносим, колкото и недоимъкът. Познавам отлично и двете крайности и мисля, че предпочитам все пак излишъка, но това не го прави по-малко мъчителен. Липсата на писма, която беше участта на дългото ми юношество, създава впечатление за студ, отчуждение, поражда ужасното чувство, че си чумав. Излишъкът пък те хвърля в море, пълно с пирани, които искат да си откъснат парче от теб. Златната среда, която трябва да е много приятна, за мен е terra incognita.

В подобна безизходица не намирам друго разрешение освен бягството. Добрата страна на нещата е, че можеш да изживееш щастие, непознато за останалите — радостта да не получаваш писма и опиянението да не ги пишеш.

Докато изпитваш това много специално удоволствие, един тих демоничен глас неспирно ти говори в главата: „Ето че не отваряш писмо, което тежи цял тон, и не пишеш «Скъпи Еди-кой си», не поддържаш кореспонденция…“. Това вътрешно шушукане умножава насладата по петнайсет.

Но и най-хубавите неща си имат край. На 29 април взех влака за Париж и на 30-и бях зад бюрото си, покрито с купища разнокалибрени пликове.

Поех дълбоко дъх и седнах. Имам си метод за сблъсък с врага — започвам да разпределям писмата. Критерият е дали изпращачът ми е познат, или не. От познатите поставям вляво тези, които с удоволствие чета, а вдясно онези, които се очертават като досадни. Последната група е най-многобройна. Това трябва да е природен закон — желаното писмо е кратко, нежеланото — обемисто. Валидно е за всички удоволствия — най-изисканите ястия не изпълват чинията, големите вина се сервират пестеливо, прекрасните хора са фини, най-желани са срещите насаме.

Това правило е толкова стабилно, че всеки опит да бъде нарушено е обречен на неуспех. Колко пъти съм предлагала на симпатични, но много бъбриви кореспонденти да не ми пишат повече от един лист, изписан от двете страни? Колко пъти съм им обяснявала, че така ми се представят по най-добрия начин?

След две-три писма, в които те любезно спазват желанието ми, обемът неизбежно започва да нараства — отначало просто с една пощенска картичка, после с допълнителен лист и накрая се стига до добрите стари тестета, които превръщат писмата в пакет суха храна. Форматът, както и стилът, това е човекът. Изглежда, че нищо не може да се направи.

Аз също нямам вина за това, че предпочитам кратките писма пред тези епистоларни гювечи. Обикновено започвам с последните, като само ги преглеждам отгоре-отгоре, колкото да разбера дали ще повърна, или не. Запазвам за накрая писмата, които заслужават да бъдат наричани така, тоест кратките писма. Това е тактиката на десерта.

На този 30 април, докато разпределях писмата, познах плика от Ирак. Не бях забравила Мелвин Мапъл, но през изминалата седмица той не беше сред моите приоритети. Веднага усетих смесицата от радост и униние, която той вече предизвикваше у мен. Вярна на техниката си, най-напред отворих пликовете с ножица. Това ми отне един час. Първо прочетох писмото на американския войник.

Скъпа Амели Нотомб,

Благодаря за писмото ви, което ме въодушеви. Вие не просто ме разбирате, но и ми давате гениална идея. Колко жалко, че не ви писах още щом пристигнах в Багдад! Щях да съм фотографирал моето пълнеене още от самото начало, а дневникът ми щеше да е доста зрелищен. Но вие сте права, все още не е прекалено късно. Имам няколко снимки от времето на моите 55 кила, после на 80-те, така че ще се получи някаква картина на еволюцията ми. Благодарение на вас сега се радвам, когато се меря сутрин — понякога съм наддал едва 100 грама, но друг път — цяло кило само за 24 часа, и това е много удовлетворително.

Изглежда, се притеснявате, когато ми предлагате да отбелязвам всичко, което ям, но не бива. Вече сядам на масата с тефтера ми до мен и нямате представа колко ми е забавно да си водя бележки. Приятелите ми са в течение и ми помагат, което не е излишно, защото винаги може да се забрави някоя дреболия, като пакетче чипс или фъстъци. Творческият ми проект стана общ — аз съм не само мое собствено творение, но и творение на приятелите ми. Те ме насърчават да плюскам, снимат ме. Бях се уплашил, че ще ми откраднат идеята и ще започнат и те да записват какво ядат, но се оказа, че греша — това не ги привлича. Те не споделят естетическата ми концепция, но я подкрепят. Вече ми казват Боди Арт. Обожавам прякора си.

Не съм крил, че идеята е ваша, това много ги впечатли. Кой друг освен вас би се сетил за подобно нещо? Не е просто идея на някой си писател, а на писателя, който сте вие. Знаете ли, много съм чел през живота си, срещал съм се с немалко автори, както се казва, изчел съм цялото им творчество и мога да ви уверя — тази идея можеше да е само на Амели Нотомб.

С последното си писмо ми помогнахте да намеря смисъл на съществуването си. Мисля, че такава трябва да е целта на всеки писател. Вие заслужавате да се занимавате с този прекрасен занаят. Когато ви казах, че дебелината ми е моето творение, помислих, че ще ми се подиграете. Вие не само че не го направихте, ами ми подсказахте начин да осъществя и споделя мечтата си. Ако не ме бяхте посъветвали да си записвам всичко, как щях да обясня постъпката си на другите?

Още повече че моето изкуство има политическо значение. Дебелината ми не е безпричинна, тя вгражда в тялото ми моя проект, а именно да бъде разкрит пред света безпрецедентният ужас на тази война. Дебелината е красноречива — моят обем дава представа за размера на човешките щети в двата лагера. Той говори и за това колко малко възможно е връщането в нормите. Ако въобще е реалистично да се отслабне със сто килограма, това би изисквало страшно много време и безкрайни усилия. И как изглежда човек след такова стопяване? Сигурно омекналата кожа старчески виси. Без да говорим за евентуалните рецидиви, защото от такава зависимост спасение няма.

Всички модерни войни са оставили незаличими следи. Сред трайните вреди, причинени от войната в Ирак, затлъстяването ще бъде най-емблематичната. Човешката мас ще се свързва с Джордж Буш, както напалма — с Джонсън.

Никой няма да бъде наказан. Но нека поне обвинението да бъде предявено. Това най-добре може да направи едно произведение на изкуството. Като се върнем, с моите приятели лесно ще намерим начин да привлечем вниманието на медиите, а защо не и на галеристите. Затова не бива да отслабваме. Чудесно, и без това нямахме такова намерение.

Искрено ваш:

Мелвин Мапъл

Багдад, 26 април 2009