Амели Нотомб
Форма на живот (4)

Скъпи Мелвин Мапъл,

Благодаря за интересното ви писмо. То много ми хареса, имам чувството, че сега ви познавам по-добре. Разкажете ми какво стана по-нататък или за други неща от живота си, ако искате.

Приятелски:

Амели Нотомб

Париж, 26 февруари 2009

Скъпа Амели Нотомб,

В армията изкарваме скромна заплата. С нея си купувах книги и по случайност попаднах на вашия първи роман, преведен на английски — The Stranger Next Door^[1]. Хареса ми. Намерих всичко, написано от вас. Трудно е да се обясни, но вашите книги ми говорят.

Ако ме познавахте по-добре, щяхте да разберете това. Здравето ми се влошава, уморен съм.

Искрено ваш:

Мелвин Мапъл

Багдад, 2 март 2009

Това писмо ме разтревожи. Представях си неизброимите причини да се разболееш в Ирак — военната употреба на отровни вещества, стреса, раните от боевете. Бях поискала от войника да ми разкаже повече за себе си, но нямах намерение чак да го умолявам. Може би неговото здравословно състояние му беше попречило да го направи? Почувствах, че нещо друго го е накарало да се въздържи. Не знаех как да реагирам и затова не отговорих. И добре направих. Получих ново писмо.

Скъпа Амели Нотомб,

По-добре съм и намирам сили да ви пиша. Трябва да ви обясня нещо — страдам от проблем, който е все по-разпространен сред американците, изпратени в Ирак. От началото на военната намеса през март 2003-та броят на болните се удвои и не спира да расте. При президентството на Буш криехме тази патология — смяташе се, че би навредила на авторитета на американската армия. Откакто дойде Обама, вестниците започнаха да говорят за нас, но едва-едва. Ако си представяте някоя венерическа болест, грешите.

Аз съм дебел. Това не е в природата ми. Докато бях дете и юноша, всичко беше нормално. Като пораснах, станах по-слаб, защото бях беден. Влязох в армията през 1999-а и бързо напълнях, но не драстично. Бях просто един огладнял скелет, който най-после имаше възможност да яде. За една година достигнах нормалното за един мускулест войник тегло — 80 килограма. Поддържах се с лекота така до началото на войната. През март 2003-та бях в първите части, изпратени в Ирак. Там проблемите веднага започнаха. За първи път участвах в истински битки със снаряди, танкове, с тела, разкъсвани на крачка разстояние, и с убити от мен хора. Открих ужаса. Има смели хора, които го понасят добре, аз не съм от тях. На някои от това им се нарушава апетитът, но повечето имат обратна реакция, като мен. Връщаме се от бой шокирани, учудени, че сме останали живи, ужасени и първото нещо, което правим, след като свалим мръсните си панталони, е да се нахвърлим на храната. По-точно, започваме с бира — още нещо, свързано с теглото. Изпиваме по една-две и се захващаме с по-сериозната част. Хамбургери, пържени картофи, peanut butter and jelly, sandwiches, apple pie, brownies, сладолед — колкото ти душа иска. Започва се. Невероятно е колко много може да погълне човек. Като полудели сме. Нещо се е прекършило в нас. Не може да се каже, че обичаме да ядем по този начин, но то е по-силно от нас, можем да се унищожим с храна, а може би точно това търсим. Някои нарочно повръщат. Аз опитах, но все не успявах. Бих искал да мога да повръщам. Толкова много страдаме от тези изпълнени до пръсване кореми. Кълнем се, че повече никога няма да си причиняваме тази болка, но на другия ден пак отиваме на бой и виждаме още по-големи ужаси от предния път, не може да се свикне, имаме чудовищни колики, докато стреляме и тичаме, ще ни се кошмарът да свърши. Тези, които се връщат от бой, са празни отвътре. И отново бира и плюскане. Постепенно стомахът толкова се разширява, че вече не боли. Тези, които са повръщали, вече не повръщат. Дебелеем като свине. Всяка седмица искаме следващия размер униформа. Това ни разстройва, но никой не може да промени нещата. Сякаш тези тела не са наши, а чужди. Сякаш храната отива в корема на непознат човек. Затова я чувстваме все по-слабо. И увеличаваме количеството. Това, което изпитваме, не е удоволствие, а ужасяваща утеха.

Познавам удоволствието, тук няма такова нещо. Удоволствието е велика работа. Например да правиш любов. Това повече никога няма да ми се случи. Първо, защото никой няма да иска да бъде с мен. Второ, защото съм станал неспособен на това. Как човек да помръдне, макар и малко, едно тяло от 180 кила? Представяте ли си, откакто съм в Ирак, съм наддал 100 кила! По 17 на година. И това още не е краят. Остават ми 18 месеца, достатъчни да напълнея с още 30 килограма. Ако въобще с връщането вкъщи спра да пълнея. Като много други американски войници и аз съм булимик, който не може да повръща. При това положение не виждам никакви перспективи за отслабване.

Сто кила се равняват на един огромен човек. Откакто съм в Багдад, съм нараснал с един огромен човек. И понеже това ми се случи в Ирак, наричам го Шехеразада. Не е много любезно по отношение на истинската Шехеразада, която трябва да е била стройно създание. Но предпочитам да идентифицирам стоте си допълнителни кила с един човек, вместо с двама, и по-скоро с жена, отколкото с мъж, сигурно защото съм хетеросексуален. А и Шехеразада ми допада. Тя ми говори по цели нощи. Знае, че вече не мога да правя любов, и затова я замества с очарователни истории. Поверявам ви моята тайна — успявам да понеса моята дебелина благодарение на тази измислена Шехеразада. Ако приятелите ми знаеха, че съм дал на тлъстината си име на жена, можете да си представите какво щеше да бъде. Но знам, че вие няма да ме съдите. В книгите ви има немалко дебели и вие никога не ги описвате като хора без достойнство. Освен това много от героите ви си измислят странни легенди, за да продължат да живеят. Като моята Шехеразада.

Имам чувството, че тя пише писмото, не мога да я спра. През живота си не съм писал такова дълго послание, което доказва, че го пише тя. Изпитвам ужас от дебелината си, но обичам Шехеразада. Нощем, когато теглото ми притиска гърдите ми, си представям, че това не съм аз, а някоя хубава млада жена, излегната върху мен. Когато се отдам напълно на тази илюзия, чувам нежния й женски глас, който шепти в ухото ми неописуемо хубави неща. Тогава дебелите ми ръце обгръщат тази плът и заблуждението е толкова силно, че не усещам мазнината си, а сякаш докосвам сладка влюбена жена. Повярвайте ми, в тези моменти съм щастлив. Или по-точно — ние сме щастливи, тя и аз, така както само влюбените могат да бъдат щастливи.

Знам, че поемам голям риск. Човек може да умре от затлъстяване и това сигурно ще ми се случи, защото имам намерение още да пълнея. Но ако Шехеразада ме желае до края, ще умра щастлив. Ето, двамата с Шехеразада искахме да ви разкажем това.

Искрено ваш:

Скъпи Мелвин Мапъл,

Благодаря ви за вашето изумително писмо, което чета и препрочитам объркана и възхитена. Това, което споделяте с мен, е покъртително. Колкото повече мисля, толкова по-възмутена, поразена и слисана се чувствам. Мога ли да ви помоля двамата с Шехеразада да ми разкажете още за вашата история? Никога не бях чела подобно нещо.

Приятелски:

Амели Нотомб

Париж, 10 март 2009