Амели Нотомб
Форма на живот (12)

След почивката се върнах в Париж. Новият ми роман излезе и както всяка есен, бях потънала в работа. През септември, октомври, ноември и декември работя толкова много, колкото не може да си представи дори моят издател. Въпреки това нито за миг душата ми не преставаше да се свива за Мелвин Мапъл. Двестакилограмов мъж не можеше да изчезне току-така.

В поздравителна картичка до моя американски издател след Весела Коледа и Честита Нова година не можах да се въздържа и добавих: „Войникът от вашата армия в Багдад, за когото говорих пред вестниците във Филаделфия, престана да дава признаци на живот. Мога ли да се надявам на помощ?“. Нямаше да се осмеля да задам такъв въпрос, ако Майкъл Рейнолдс не бе най-сладкият човек на света.

Скоро получих Season’s greetings от издателя, който добавяше в отговор на моя послепис един имейл адрес, озаглавен Missing in action. Какъв човек!

Интернет беше за мен terra incognita, затова помолих една секретарка да изпрати молбата ми за издирване на редник Мелвин Мапъл. Получи се загадъчен отговор: Melvin Mapple unknown in U. S. Army^[1].

Тогава ми хрумна да подам запитването си, като използвам адреса, на който пишех на американеца. Той беше поредица от неразбираеми инициали с Мапъл в средата. И адресите на френските войници, с които си пишех, съдържаха такива странни формули, а малкото име никога не фигурираше в тях.

Компютърът се спря на Хауард Мапъл, намиращ се в Ирак.

Секретарката ме попита дали съм доволна. Не исках да я притеснявам повече и й казах, че това ми стига. „Той сигурно си служи с второто си малко име, когато ми пише.“

Всъщност не знаех дали беше така. Не знаех дори дали този Хауард Мапъл има нещо общо с Мелвин. Сигурно има и други американци, които носят това име. За всеки случай написах писмо до Хауард Мапъл на познатия ми адрес.

Скъпи Хауард Мапъл,

Извинете за безпокойството. Писах си с един военен, намиращ се като вас в Багдад — Мелвин Мапъл. От май 2009-а нямам вече никакви новини. Познавате ли го? Можете ли да ми помогнете? Благодаря ви.

Амели Нотомб

Париж, 5 януари 2010

Десет дни по-късно с разтуптяно сърце държах в ръцете си плик с моето име, приличащ по всичко, включително почерка, на предишните писма от Ирак. „Най-после ще разбера какво се е случило“, мислех си щастлива, че отново съм във връзка с моя приятел. Писмото, меко казано, ме изненада.

Госпожице,

Спрете да ми досаждате с вашите глупости. Нищо не му дължа на тоя идиот Мелвин. Пишете му в Балтимор, на адрес…

А сега ме оставете на мира.

Хауард Мапъл

Багдад, 10 януари 2010

Хауард не се изразяваше така учтиво като Мелвин. Шокиращото беше, че всичко останало беше същото — хартията, пликът и най-вече почеркът, абсолютно еднакъв с този на моя приятел. Не беше невъзможно почерците да си приличат — често ми се случваше да забележа, че американците пишат по един и същи начин, с раздалечени, почти печатни букви, за разлика от ръкописния почерк, който винаги е стриктно индивидуален.

Във всеки случай Хауард можеше да бъде спокоен — нямах никакво намерение да го безпокоя отново. Той ми бе дал безценна информация — Мелвин се беше прибрал в Балтимор и имах адреса му.

В това имаше наченки на обяснение за мълчанието на моя приятел. Сигурно му бяха съобщили неочаквано, че се връща в родината, и едва ли е имал много време да се подготви за заминаването. Представях си колко травмиращо е било за него след шест години, прекарани на фронта в Ирак, да се завърне в САЩ при близките, които неминуемо са се слисали от вида му.

Бедният Мелвин сигурно беше изпаднал в абсолютна апатия. Драмата на оскърбените от съдбата хора е в това, че вместо да се отворят към другите, те се затварят в страданието си и повече не могат да излязат от него. Разбира се, ако Мелвин ми беше писал за това, нямаше да мога да му помогна, но поне щях да му говоря, а думите спасяват от задушаване.

Или пък Мелвин Мапъл беше намерил отново приятелите си от Балтимор и нямаше нужда от мен. Искрено желаех да е така. Но се надявах все пак на един последен контакт с човека, който през последните месеци бе означавал нещо за мен.

Трябваше да намеря точния тон. Не ми минаваше през ума да го укорявам, всеки човек има право на мълчание. След като не приемам възмущението на моите кореспонденти от забавените ми отговори, смятам, че и те имат същото право. От друга страна, как можех да скрия, че ми е липсвал?

Когато писането се очертава трудно, има само едно решение — да се пише. И вярната фраза неизбежно идва.

Скъпи Мелвин Мапъл,

Някой си Хауард Мапъл ми писа, че сте се върнали в родината и ми даде вашия адрес. Ако знаете как се зарадвах, че имам новини за вас! Признавам си, че малко се безпокоях, но разбирам, че внезапното ви тръгване и шокът от завръщането вкъщи не са ви оставили време и душевно спокойствие да ми пишете.

Когато това стане възможно, бихте ли ми написали едно писъмце? Толкова много искам да знам как сте. През няколкото месеца, докато си пишехме, вие ми станахте близък. Често мисля за вас. Как е Шехеразада?

Приятелски:

Амели Нотомб

Париж, 15 януари 2010

Занесох до пощата това, което повече ми приличаше на бутилка в морето, отколкото на писмо.

Имам навика да изхвърлям на боклука грубостите, които получавам. Въпреки това запазих писмото на Хауард Мапъл, бях леко заинтригувана, макар и да смятах, че няма кой знае какво в него. Добре ми е известно, че в писмата си понякога хората се държат доста странно, просто защото не искат да минат за приятни същества, лишени от загадъчност.

Отговорът на Мелвин се бавеше. Явно военната поща функционираше по-добре от цивилната. Улових се, че винаги намирам извинения за войника. Сякаш бях забравила, че му издирих художествена галерия и че никога не измених на ролята си на негово доверено лице. Снизхождението към грешките на другите някой ден ще ме погуби.

Дори и не бях забелязала в купа писма една сутрин обикновен плик с марка stars and strips. Ококорих се, щом го отворих.

Скъпа Амели,

Реших да не ви пиша повече. Вашето писмо ме изуми — как така не ми се сърдите? Очаквах най-тежки упреци. Още ли не сте разбрали, че не заслужавам приятелството ви?

Искрено ваш:

Мелвин

Балтимор, 31 януари 2010

Веднага отговорих:

Скъпи Мелвин,

Колко се радвам да получа новини от вас! Моля ви, разкажете ми как се чувствате там. Липсвахте ми.

Приятелски:

Амели

Париж, 6 февруари 2010

Пуснах писмото и после се зачетох в думите на войника. За първи път се обръщаше към мен само на малко име и сам се подписваше така. Постъпих като него. Почеркът му се беше променил. Затова и пликът не ми беше направил впечатление. Бедният Мелвин сигурно бе съсипан от връщането си вкъщи, чувстваше се опозорен, дори не държеше писалката както преди. Правилно не бях отбелязала това в писмото си, така беше най-добре. Нека разбере, че това няма никакво значение.

Представях си какво е трябвало да изживее през тези последни месеци. Кретените, които, откривайки неговата дебелина, са му казвали: „Е, старче, явно си натрупал обогатяващ опит. Не са те оставили да умреш от глад“. Мръсниците, които са го обвинявали за пораженията от войната — него, обикновения редник. Колко са жестоки хората, когато съдят някой нещастник! Не са били там, нищо не са видели, но имат лошо мнение за това, което не познават, и не се лишават от удоволствието да го кажат на засегнатото лице.

Второ писмо от Балтимор.

Скъпа Амели,

Ако знаех, че сте такъв човек, никога нямаше да ви пиша. Заблудил съм се по отношение на вас. Съдейки по вашите книги, ви смятах за твърда, цинична личност, която не допуска да й въртят номера. А всъщност сте естествена и добра, не се изтъквате. Ето защо съм така ядосан на себе си.

Лошо се държах с вас. Лъжа ви от самото начало. Никога не съм бил в Ирак, никога не съм бил войник. Исках просто да предизвикам интереса ви. Не съм напускал Балтимор, където се занимавам само с ядене и интернет.

Брат ми Хауард е военен в Багдад. Преди години му помогнах да се издължи след парични загуби на хазарт в Лас Вегас. Понеже още не ми е върнал цялата сума, го убедих да преписва на хартия електронните писма, които му изпращах за вас. Той пък сканираше вашите отговори и ми ги пращаше.

Не смятах, че измамата ще придобие такива размери. Мислех да ви пратя едно-две писма, не повече. Не бях подготвен за вашия и за собствения си ентусиазъм. Скоро нашата кореспонденция се превърна в най-важното нещо в живота ми, в който поначало нямаше кой знае какво. Чувствах се неспособен да ви разкрия истината. Това можеше да продължи вечно. Такова беше и желанието ми.

Бях предвидил, че някой ден ще ми поискате снимка. Затова изпратих на Хауард тази, на която се вижда ясно състоянието ми. Тогава не подозирах, че снимката ще отиде в белгийска галерия. Нямам думи да ви изкажа моята благодарност, вашата щедрост засили угризенията ми. После господин Кюлюс поиска моя снимка в униформа и тук бях хванат в капан.

Започнах да преговарям с моя брат да ми осигури един комплект дрехи в размер XXXL. Тогава Хауард превъртя. Заяви ми, че е смятал по пет долара на страница (не знаех нищо за тези сметки) и че вече се е издължил. Каза също, че адски му е писнало от тъпотиите, които е трябвало да преписва, и че вие сигурно сте ненормална, за да ми отговаряте. Накратко, не можех повече да разчитам на него.

Ето защо не ви писах. Не че не можех да ви разкажа как съм изгорил униформата си в знак на протест, щом съм пристигнал в Балтимор, но намерих, че е по-достойно с мълчанието си да сложа край на тази мъглява история. Щях да се превърна в спомен за вас и вие щяхте да решите, че завръщането ми ме е накарало да преразгледам живота си.

Затова прекратих контакта си с вас. Брат ми само ме улесни, като отказа да ми препраща вашите писма, предполагам, че е имало няколко. Нашата кореспонденция ми липсваше. Но наистина смятах, че мълчанието ми е в наш общ интерес.

И ето че преди три седмици получих вашето писмо. Невероятно — разбрали сте за съществуването на Хауард и не ми се сърдите, пишете ми със същия приятелски тон, както преди. Възможно ли е още да не сте разбрали истината? За да разсея и последните ви илюзии, ви изпращам ръкописен отговор, така че разликата в почерка да ви разкрие моята измама. И върхът на всичко е, че вие ми отговаряте веднага с жизнерадостно писмо, от което не личи да сте забелязали аномалиите в тази история.

Бъдете сигурна, че не ви взимам за наивница. Прекрасно е, че сте толкова доверчива. Но аз се чувствам зле. Добре разбирам, че съм ви изиграл и че повечето хора биха ви нарекли, извинете ме за израза, глупава гъска. А намеренията ми бяха точно обратните. По-точно, не знам какви бяха намеренията ми.

Сигурно е, че исках да привлека вниманието ви, и се постарах доста. От интернет разбрах, че всеки ден получавате купища писма. Възхитих ви се, задето четете и пишете писма от хартия и мастило, докато аз прекарвам живота си в мрежата. Това ми се видя, как да кажа, толкова реално. В моя живот има малко реални неща. Ето защо така жадувах да ми дадете малко от вашата реалност. Парадоксалното е, че за да вляза във вашата реалност, аз маскирах моята.

Най-много се упреквам за това, че ви подцених. Нямаше нужда да лъжа, за да привлека вниманието ви. Вие щяхте да ми отговорите по същия начин, дори и да бях казал истината, тоест че съм един тлъст човек, живуркащ в склада за гуми на родителите си в Балтимор.

Моля ви да ми простите. Ще разбера, ако откажете.

Искрено ваш:

Мелвин Мапъл

Балтимор, 13 февруари 2010

Дълго останах слисана, неспособна да правя каквото и да било. Не бях нито сърдита, нито ядосана. Просто върховно изумена.

От първия си роман, излязъл през 1992-ра, поддържах кореспонденция с толкова много хора. Статистически беше логично сред тях да има особняци и наистина беше така. Но никога не бях срещала нито отблизо, нито отдалече тип като Мелвин Мапъл.

Как трябваше да реагирам? Нямах понятие. Трябваше ли въобще да реагирам?

Понеже не намерих отговор на този въпрос, реших да играя с открити карти. И го направих.

Скъпи Мелвин Мапъл,

Не мога да ви опиша колко ме порази писмото ви от 13 февруари. Реакцията ми е съвсем спонтанна, което може би няма да ми попречи да реагирам и хладнокръвно.

Молите ме да ви простя. Нямам какво да ви прощавам. Да ви простя, означава, че сте ми причинили зло, а вие нищо не сте ми направили.

Изглежда, че в САЩ лъжата е идеалният порок, ако мога така да се изразя. Явно аз съм прекалено много европейка и лъжата ме възмущава само когато вреди на някого. Тук не виждам пострадали. Може би някои американски войници ще имат възражения, но това не ме засяга.

Казвате, че може да ме сметнат за глупава гъска. Аз не разбирам нещата така. Имам нужда да виждам това, което е пред очите ми. Вашите писма ми показаха реалността, представена по друг начин. Направили сте друг ад от вашия ад. Не ме интересува мнението на тези, които смятат, че ужасът от иракския фронт не може да се сравнява с ужаса на „един тлъст човек, живуркащ в склада за гуми на родителите си в Балтимор“, както казвате. Тази метафора е била важна за вас, защото ви е връхлетяла, и сте имали нужда да я споделите с човек, чиято практика да пише хартиени писма ви е изумила. Да видите вашата история, написана от външно лице, е било за вас единственият начин да й придадете реалността, която така непоносимо ви е липсвала.

Пишете ми: „Вие щяхте да ми отговорите по същия начин, дори и да бях казал истината“. Не можем да знаем. Да, щях да ви отговоря. Но дали по същия начин? Нямам идея. Дръзката ви метафора ми позволява да видя кристално ясно тъгата на вашето съществуване. Ако ми я бяхте описали директно, дали щях да разбера? Надявам се, че да.

Ако това може да ви успокои, далеч не сте първият митоман, който се обръща към мен. Още повече че вие не сте истински митоман, тъй като осъзнавате лъжата си и дори първи я разкривате доброволно. Сред тези, които ми пишат, има такива, чиито лъжи забелязвам от първия прочит, други, за които са ми трябвали четири години, и трети, чиито методи още не съм разгадала. Но, както ви писах в началото на писмото, ако митоманията не вреди на никого, тя абсолютно не ме тревожи.

Искам също да ви поздравя — лъжата ви беше толкова перфектна, че ако не ми бяхте признали за нея, нямаше никога да я разкрия сама. Браво. У всеки писател има един мошеник, така че ви се възхищавам като на колега. Когато някой бездарен митоман ми изпрати едро скалъпените си лъжи, изпитвам жал. Мошеничеството, както и цигулката, изискват перфекционизъм. Цигуларят, който дава концерт, не се задоволява с това да бъде просто добър. Той иска или върховното, или нищо. Приветствам ви като майстор.

Искрено ваша:

Амели Нотомб

20 февруари 2010

Без да забележа, бях откраднала неговото финално „искрено ваш“. В това писмо наистина бях рядко искрена. Пропуснах само да изразя раздразнението си от формулировката: „Исках да привлека вниманието ви“. Колко пъти съм прочитала тази фраза? А тя се подразбира от само себе си. Можеш ли да пишеш писмо на някого, без да искаш той да ти обърне внимание? Ако не искаш, няма да му пишеш.

В девет от всеки десет случая това означава: „Не бих понесъл да се отнасяте с мен като с всички останали“. Тази глупост има и други варианти: „Аз не съм като другите“, „Не бих искал да ми говорите като на човек без значение“ и т.н. Когато видя това, веднага хвърлям писмото в кошчето за боклук. За да отговоря на изискването. Искате да не се отнасям към вас като към всеки друг? Вашите желания са заповеди за мен. Уважавам дълбоко всички хора. Вие искате да се отнасям към вас иначе и затова хвърлям писмото ви на боклука.

Това, което не понасям във въпросното изречение, освен глупостта, е, че е напоено с презрение. Презрение, още по-противно, поради факта че го приписват и на мен. А аз съм алергична към всяка форма на презрение — отправена към мен, подозирана у мен или проявила се пред мен. А да презираш всички е още по-възмутително.

Намазах си филия с мед. Обожавам вкуса на меда. Думата „искрен“, която днес е на мода, дължи латинската си етимология на меда. Sine сега буквално означава „без восък“ и се отнася до пречистения висококачествен мед, докато нечестният търговец продава жалка смесица от мед и восък. Би трябвало многобройните хора, които днес злоупотребяват с думата „искреност“, да изкарат едно медолечение, за да знаят после за какво говорят.

Скъпа Амели,

Вашето писмо ме изуми повече, отколкото трябва да ви е изумило моето. Не знам какво точно очаквах, но със сигурност не това.

Намирам реакцията ви за прекрасна. Единственият друг човек, който е в течение на лъжата ми, е брат ми Хауард. Най-меко казано, той не споделя вашата толерантност. Когато му изпращах имейлите, за да ги препише и изпрати до вас, той ги приемаше с „Ти си просто болен“ и други подобни.

Иди че разбери — вие не ме упреквате в нищо и затова се чувствам виновен. Търся начин да се оправдая, а вие нямате нужда да слушате оправдания.

Това, което ви разказах за моя живот до 30-ата ми година, е самата истина — броденето, нощите под звездите, мизерията, гладът. Но аз не отидох в армията, когато стигнах до дъното, а се прибрах при мама и татко. Страхотно унижение — да се върнеш при родителите си на 30 години, без да си постигнал абсолютно нищо. Майка ми реши, че ще ме спаси, като ми купи компютър. „Можеш да направиш сайт за нашата бензиностанция“, каза тя. Като че ли бензиностанцията има нужда от това! Беше си чист претекст, за да ме накара да правя нещо. Нямах избор и се захванах за работа. Открих, че ме бива за тези неща. Няколко фирми от квартала ми поръчаха същото. Спечелих пари, които ми позволиха да помогна на Хауард.

Истината е, че това занимание ме погуби. Бях прекарал десет години в непрестанно ходене и съвсем оскъдно хранене. И после стана съвсем обратното — възприех живота на програмист, който никога не си служи с краката си и яде, без да спира. Бях убеден, че майка ми ми е подарила компютъра, за да изкупя грешките си, и не мръднах от него цяла година. Спирах само за да спя, да се мия или да седна на семейната маса — пак за ядене. Моите родители все още поддържаха версията за изгладнелия син, върнал се в родното гнездо, и не виждаха как дебелея, не виждах и аз. Трябвало е да се погледна, докато съм под душа, но не го направих, не си обръщах внимание. Когато си дадох сметка за катастрофата, вече беше прекалено късно.

Ако има болест, която наистина е по-добре да избегнем, отколкото да лекуваме, това е затлъстяването. Да отслабнеш с 5–10 килограма не е проблем. Друга работа е да разбереш една прекрасна сутрин, че имаш да сваляш 30. При това, ако бях се заел тогава, щях да се спася. А сега трябва да отслабна със 130 килограма. Кой има толкова кураж?

Защо не се взех в ръце в деня, когато разбрах, че съм качил 30 кила? Тогава имах сложни проблеми с компютъра и имах нужда от цялата си енергия и концентрация, за да ги реша. Невъзможно ми беше да мисля за диети. На следващия ден беше същото и т.н. Огледалото потвърждаваше присъдата на кантара — бях дебел. Но се успокоявах с мисълта, че това е без значение, след като никой не ме гледа. Бях програмист, живеех в склада за гуми на моите родители с един компютър, на който не му пукаше за килограмите ми. Навлякох анцуг и фланелка XXL и тялото ми вече не се виждаше. Родителите ми продължаваха да не забелязват нищо.

Когато прекосявах Америка, като всеки уважаващ себе си последовател на Керуак опитвах най-различни дроги, попаднали ми по пътя или сред пустинята. Другарите ми винаги имаха по някоя доза в джоба: Share the experience^[2], ви казва някой, докато ви я подава. Никога не отказвах. Някои продукти ми харесваха, други — не. Но дори и тези, които ми станаха любими, никога не са предизвиквали у мен и една стотна от зависимостта, която развих към храната. Когато гледам по телевизията кампании за предпазване от наркотици, се питам какво още чакат, за да започнат борба с истинския враг.

Затова не мога да отслабна — моята зависимост от храната е нелечима. Трябва да ми сложат усмирителна риза XXXL, за да ми попречат да ям.

Когато стигнах до 130 кила, майка ми учудена ми каза: „Ти си затлъстял“. Отговорих, че съм пълен. „Защо досега не съм забелязала?“, разкрещя се тя. Защото си бях пуснал брада, която скриваше тройната ми гуша, и бях обръснал главата си — така се оформи това лице на непознат, с което си останах.

Родителите ми ми наредиха да отслабна. Отказах. „След като е така, няма да сядаш с нас на масата“, казаха те. Така станах самотен шишко. Не ме безпокоеше фактът, че не виждах повече майка си и баща си. Точно това е ужасното — нищо няма значение, всичко е поносимо.

Стигнах до там да виждам само невъзмутимия доставчик на храна, която поръчвам по телефона или чрез интернет. Сигурно той има и други клиенти като мен в Балтимор. Трупам мръсното си бельо в един найлонов чувал и когато се напълни, го изнасям пред вратата на гаража. Майка ми пере дрехите и ми ги оставя на същото място. Така няма нужда да се виждаме.

През есента на 2008-а прочетох статия за затлъстяването, обхващащо все повече американски войници в Ирак. Първо си помислих, че е трябвало брат ми Хауард да надебелее, а не аз. После с изненада открих, че изпитвам завист към затлъстелите военни. Разберете ме — те поне имаха сериозни основания. Техният статут ги превръщаше в жертви. Все щеше да се намерят хора, които да смятат, че те не са виновни за вида си. Завиждах им, че са достойни за съжаление. Срамно е, знам.

Това не е всичко. Тяхното заболяване си имаше история. И за това им завиждах. Ще кажете, че и моето си има история — може, но аз не я познавам. Фактологически погледнато, моето затлъстяване имаше обяснение, но в съзнанието ми причинно-следствените връзки бяха прекъснати. Постоянният ми живот в интернет бе създал у мен чувство за нереалност — струваше ми се, че всичката тази погълната храна въобще не бе съществувала. Бях затлъстял човек, лишен от историята си, и затова завиждах на всички, вградени в голямата История.

Когато войната в Ирак започна, получих призовка, но ме освободиха от военна служба поради свръхтегло. Тогава се зарадвах, че съм дебел, и се присмях на мобилизирания ми брат. После небитието ми продължи пред екрана на компютъра — осем години нищо, от което да остава спомен, но и осем години, които не може да се пренебрегнат, тъй като се измерват със 100 килограма. После прочетох статията за затлъстелите войници. След което се появихте вие.

Реших се на лъжа, когато свързах тази статия със съществуването ви. Още преди това ме интригуваше тази писателка, която отговаря с хартиени писма. Бях си поръчал книгите ви, преведени на английски. Нямам обяснение, но те наистина ми говореха. Дано не се разсърдите — тъкмо една от вашите героини ми даде идеята за измамата — младата Христа от „Антихриста“.

Новата интерпретация на моето затлъстяване ми се видя спасителна. За да я превърна в реалност, трябваше да я поднеса на външен човек. Вие бяхте идеалният вариант — известна и активна личност. Не знам дали кореспонденцията с вас ми е подействала добре, но знам, че ми беше страшно приятно — вие станахте гарант на моята история. Бях стигнал дотам, че наистина да вярвам, че съм войник в Ирак. Благодарение на вас вече имах това, което ми липсваше — достойнство. Животът ми добиваше форма в съзнанието ви, чувствах, че съществувам във вашите очи. Съдбата ми заслужаваше вниманието ви. След осем години небитие — каква емоция, каква наслада! Въпреки че писмата ви до мен пристигаха сканирани, те ми изглеждаха невероятно истински.

Щеше ми се това да продължи безкрайно, но вие поискахте снимка в униформа. После, през лятото на 2009-а, вестниците обявиха връщането на нашите момчета. Хауард, винаги без късмет, беше сред последните отзовани, завърна се в САЩ едва преди десетина дни. И така, като осъзнах, че е невъзможно да поддържам лъжата, вече нямах друг избор, освен мълчанието.

Успях да накарам Хауард да ми изпрати всички ваши писма. Колко вълнуващо бе да ги видя наистина, да ги докосна. Разпечатах моите, които бях архивирал, и съхраних всичко в папка с нашата кореспонденция в хронологичен ред. Знаете ли какво написах отгоре й? „Форма на живот.“ Дойде ми интуитивно. Като прехвърлих през главата си десетте месеца, в които си пишехме, на фона на пълното отсъствие на живот през предишните близо десет години това заглавие се налагаше от само себе си. Благодарение на вас бях имал достъп до някаква форма на живот.

Това словосъчетание обикновено предизвиква асоциации с амеби или други едноклетъчни. Повечето хора го свързват с отвратителна гмеж от организми. Но у мен, след ужаса на небитието, то предизвиква само респект. Харесваше ми тази форма на живот, изпитвам носталгия по нея. Размяната на писма функционираше като клетъчно делене — аз ви изпращах една минимална частица живот, с прочитането й вие я удвоявахте, отговорът ви я размножаваше и така нататък. Благодарение на вас небитието ми се изпълваше с първичен бульон. Къпех се в споделените думи. Няма по-голямо удовлетворение от илюзията, че си изпълнен със смисъл. Това, че той се е породил в лъжа, не отнема нищо от насладата.

Нашата кореспонденция се възражда след прекъсване, равно на продължителността й. Ще бъде ли пак така хубаво? Сега ви казвам истината, дали тя може да породи форма на живот? Няма нищо по-несигурно. Как бихте могли да ми имате доверие? Дори и да предположим, че поради благородството си все още сте способна на това, нещо в мен се е пречупило. Никога няма да забравя задоволството, което изпитвах от писането на лъжи. Вие сте писател, нищо ново за вас. А аз все още не мога да повярвам, че най-силното изживяване в живота ми се дължи на това, че споделих с вас една измислена от мен история.

Сега измислицата ми е разгромена. Вие сте наясно с безнадеждната истина. И най-строго охраняваните затворници могат да се измъкнат от килиите си. Но когато затвор е собственото дебело тяло, бягството е невъзможно. Да отслабна? Това ме разсмива. Вече тежа близо 200 кила. По-лесно ще е да разглобим на части египетските пирамиди.

Така че питам ви: за какво да живея?

Искрено ваш:

Мелвин Мапъл

Балтимор, 27 февруари 2010

Финалът на писмото ме разтревожи. Лудостта на Мелвин явно беше заразителна, защото веднага си купих самолетен билет за Вашингтон. Справочните служби без проблеми откриха координатите на Мапъл. Като се съобразих с часовата разлика, набрах номера му. Един запъхтян глас отговори:

— Амели Нотомб? Наистина?

— Май сте тичали до телефона.

— Не. Той е до мен. Не мога да повярвам, че се обаждате.

Мелвин говореше така, сякаш не му достигаше дъх. Сигурно беше от затлъстяването.

— Пристигам на летището във Вашингтон на 11 март в 14:30. Искам да ви видя.

— Заради мен ли идвате? Трогнат съм. Ще ви чакам на летището. Заедно ще вземем влака за Балтимор.

Затворих бързо от страх да не променя решението си. В областта на безразсъдството съм изключително надарена, така че си наложих повече да не мисля, за да не се откажа от пътуването.

По телефона гласът на Мелвин ми се бе сторил радостен.