Амели Нотомб
Форма на живот (11)

Когато пристигна поредното писмо от американеца, бях забравила, че съм искала снимка. Изображението ме удари право в лицето — виждаше се нещо голо и гладко, толкова огромно, че излизаше от кадъра. Разрастваща се подутина — чувстваше се, че тази плът е в постоянно търсене на нови възможности за нарастване и заемане на все повече площ. Прясната мазнина трябваше да преодолее континенти от мастна тъкан, за да разцъфти на повърхността, преди да се превърне в кора от сланина, в основа за новата тлъстина. Дебелината превземаше пространството, анексираше вакуума.

Полът на този огромен тумор беше неопределим. Човекът беше застанал прав срещу обектива и бухналите тлъстини скриваха гениталиите му. Огромните гърди свидетелстваха за жена, но изгубени сред толкова други гънки и подутини, те приличаха повече на автомобилни гуми.

Трябваше ми известно време, за да си спомня, че това изобилие беше човек, и то моят кореспондент — редник Мелвин Мапъл. Отново преживях винаги учудващото свързване на писмо с човешко лице. В случая с войника беше трудно да се отдели тялото от лицето, натежало от тлъстина. Вратът се губеше, нямаше го това стесняване, с което обикновено го идентифицираме. Помислих си, че е невъзможно подобен човек да бъде гилотиниран, или пък накаран да носи вратовръзка.

Такъв, какъвто го открих на тази снимка, Мелвин Мапъл имаше все още черти на лицето, но те бяха неясни. Не можеше да се каже дали носът му е гърбав или чип, устата — малка или голяма, очите — такива или онакива. Със сигурност имаше нос, уста и очи — и това беше нещо. Брадичката обаче отдавна я нямаше. С тревога усещах, че и тези основни черти с времето ще се размият и ще станат невидими. Как щеше тогава това човешко същество да диша, говори и вижда?

Очите приличаха на копчета, впити в тапицерията на фотьойл. Ако ги приемех за огледалото на душата, щях да прочета в тях само усилието да си проправят път към външния свят. Носът, хрущялна запетайка в океан от плът, разполагаше с ноздри в качеството им на временно богатство, което един ден щеше да бъде погълнато от изграждащата се непрестанно мазнина. Надеждата бе, че тогава индивидът ще диша през устата, която би издържала до края благодарение на характерната за убийците способност за оцеляване.

Трудно ми беше да гледам тази уста, без да помисля, че тя е отговорна за всичко това, че този маломерен отвор е допуснал инвазията. Всички знаем, че мозъкът командва действията, но когато срещнем скулптор, гледаме ръцете му, а когато наблюдаваме танцьорка, краката й ни зашеметяват повече от главата. Устните на Мелвин Мапъл наистина бяха пионерите на тази задушаваща експанзия в пространството, неговите зъби доброволно бяха дъвкали толкова много храна. Тази уста предизвикваше възхищение, подобно на това, което будят големите убийци в историята.

Първо бях опознала този човек от писмата му. Пръстите на ръцете му изглеждаха микроскопични в края на хипертрофиралите ръце и си давах сметка до каква степен огромната тлъстина може да пречи на писането. Колко плът е трябвало да преодолее то, за да достигне до мен. Разстоянието между Ирак и Франция ми се струваше нищо в сравнение с това, което разделяше мозъка на войника от ръката му.

Как да не се замисли човек за мозъка на Мелвин Мапъл? Сивото вещество се състои главно от мазнина, значителното отслабване нанася поражения на мозъка. А какво става в обратния случай? Дали мозъкът се разраства, или просто става по-мазен? И как това може да промени мисленето? Интелигентността на Чърчил или на Хичкок не е пострадала от тяхната пълнота, но няма съмнение, че да влачиш толкова тлъстина по някакъв начин влияе на ума.

За първи път ми трябваше толкова много време, преди да пристъпя към четенето на писмото.

Скъпа Амели Нотомб,

Благодаря ви за тази прекрасна новина! Луд съм от щастие, че прочутата галерия „Кюлюс“ в Брюксел ме представя в каталога си. Знам колко много ви дължа. Казах на всички тук, стана истинско събитие. Изпращам ви снимка.

Вече се чувствам признат артист. И като такъв не се смущавам да ви покажа как изглеждам. Иначе бих се срамувал, но сега си казвам, че това е изкуство, и се гордея с вида си.

Надявам се, че снимката ще свърши работа, тя е отпреди две седмици. Предайте моята признателност на белгийския галерист. Благодаря ви още веднъж.

Искрено ваш:

Мелвин Мапъл

Багдад, 14 май 2009

Това беше типично американско поведение — всичко е наред, ако нещата са официални и ясни. Публичното обявяване на феномена отстраняваше дори възможността за изпитване на смущение. Въпреки че харесвах липсата на комплекси у Мелвин, тази демонстративност малко ме притесняваше. Упреквах се за моята прекалена европейска свенливост. В края на краищата той беше доволен, това беше важното.

Все пак не можах да се стърпя да не съпоставя образа с написаното. В едната ръка държах снимката, в другата — писмото. Очите ми преминаваха от едното на другото, сякаш имаха нужда да се уверят, че това човешко послание идва именно от страна на този пудинг и че цялата кореспонденция, която ме бе вълнувала през последните месеци, произлиза от тази каца. Мислите ми ме накараха да се изчервя. За да преодолея по-бързо смущението, сложих снимката в плик, написах адреса на Кюлюс и добавих няколко думи, за да уточня, че това е творецът, за когото бяхме говорили.

Не отговорих веднага на американеца. Казвах си, че изчаквам първо реакцията на галериста. А истината бе, че видът на тази дебела амеба ме беше стреснал. Чувствах се неспособна веднага да продължа с нормален тон нашата кореспонденция: „Благодаря, скъпи Мелвин, за очарователната снимка…“. Не, куртоазията си има граници. Малко се упреквах, че така се впечатлявам, но нищо не можех да направя.

Понеже имах доста други писма, седнах да пиша на хора с нормална телесна маса. За да залича напълно спомена от снимката, реших да си попълня данъчната декларация — подобни затъпяващи задължения помагат да се живее, забелязала съм го.

Този ден получих и едно писмо от П., който ме молеше да напиша предговор на книгата му. Такива писма получавам непрестанно и именно поради това винаги отказвам. Колко по-лесен щеше да е животът ми, ако хората ми спестяваха вечните си молби — ако не за предговор, то да прочета ръкописа им или да ги науча да пишат.

Фактът, че винаги отговарям на писмата, които ми изпращат, поражда дълбоко объркване, води до погрешни и противоречиви тълкувания. Първото е, че от моя страна става дума за някаква маркетингова акция. При това цифрите са достатъчно ясни — моите читатели са стотици хиляди и въпреки че пиша писма като каторжничка, никога не съм могла да надхвърля 2000 кореспонденти, което вече е лудост. Второто е напълно противоположно — че ръководя бюро за благотворителност. Нерядко получавам чисто и просто молби да изпратя определена сума пари, но не за някаква кауза, а лично за господин или госпожа еди-кои си със следната мотивация: „Бих искал(а) да напиша книга. Сама знаете, това означава, че трябва да спра да работя, а нямам други средства за живот“. Има и други предположения: че не ми достига въображение за моите романи и черпя от откровенията на хората, които ми пишат, или че търся сексуални партньори, или пък че изгарям от желание да променя религията си и т.н.

Истината е едновременно и по-проста, и по-мистериозна, включително и за мен самата. Не знам защо отговарям на писмата. Не се стремя към нищо и към никого. Харесва ми да ми говорят за моите книги, но това далеч не е единствената тема в тези писма. Когато кореспонденцията се развие по приятен начин и, слава богу, това става често, изживявам неизмеримото щастие да опознавам някого, да приемам човешки думи. Не е нужно да си бил лишен от контакти, за да им се радваш, когато ги имаш.

Така протичаха нещата и с Мелвин Мапъл допреди няколко седмици. Може би така и продължаваха, но аз вече не бях сигурна в това. Изпитвах определено смущение, което не се поддаваше на анализ. Това беше започнало, преди да получа снимката. Проблемът не идваше от образа му. Извън допълнителния фактор, свързан с моята относителна популярност, и за мен като за всички останали отношенията с хората пораждат немалко проблеми. Дори и когато всичко върви добре, има сблъсъци, напрежение, недоразумения, които изглеждат безобидни и за които пет години по-късно разбираме, че са причинили разпада на връзката. В случая с Мелвин Мапъл пет месеца се бяха оказали достатъчни. Надявах се, че нещата са поправими, защото исках да бъдем приятели.

Пет дни по-късно получих отговора на маролския галерист.

Скъпа Амели,

Снимката на Мелвин Мапъл е супер. За да стане по-ясно на хората, имам нужда от още една, на която да е с военната си униформа. Може ли да му поискаш такава снимка? Благодаря. До скоро,

Албер Кюлюс

Брюксел, 23 май 2009

Разбира се, веднага предадох на американеца молбата на Кюлюс. Добавих един послепис, за да уточня, че аз също много съм харесала снимката, и завърших с баналното: „Интересно е да откриеш как изглежда човек, с когото си кореспондираш“. Ако не бях казала нищо за фотографията, Мелвин можеше да се почувства неодобрен.

Скоро след това отидох в Брюксел, за да гласувам на европейски и регионални избори. Не пропускам избори за нищо на света. В Белгия освен това има сериозна глоба за тези, които не гласуват. Но аз нямам нужда от тази заплаха — по-скоро бих умряла, отколкото да не изпълня гражданския си дълг.

Пък и това беше повод отново да бъда в Брюксел — моя град, който не посещавам достатъчно. В брюкселския живот има сладост, която парижаните дори не могат да си представят.

Продължих престоя си, за да запиша едно телевизионно предаване, което щеше да се излъчи през есента. На 10 юни сутринта пристигнах в Париж с влак. За три дни доста писма се бяха натрупали на бюрото ми, така че не можах да забележа веднага отсъствието на отговор от Мелвин Мапъл. На 11 юни осъзнах, че му бях писала на 27 май и че такова забавяне беше необичайно за него.

Нямаше причини да се тревожа прекомерно. Ритъмът на една кореспонденция може да се променя. Самата аз вдигах очи към небето, когато някои от хората, които ми пишеха, се паникьосваха от забавянето на моя отговор. Не биваше хладнокръвно същество като мен да изпада в паника.

Седмица по-късно — все така нищо. Следващата — пак така. Изпратих второ писмо със същото съдържание като това от писмото ми от 27 май, което може би се беше изгубило.

В средата на юли липсата на отговор от Мелвин Мапъл започна да ми тежи. Дали американецът не бе решил, че коментарът ми за снимката е прекалено кратък? Не ми се беше видял толкова суетен. А може би му бе трудно да намери хубава своя снимка в униформа? Никой не искаше от него някакъв шедьовър.

Отново му писах, за да уточня, че съвсем обикновена снимка би свършила работа. Показах се приятелски настроена и бях напълно искрена. Кореспонденцията ни започваше да ми липсва.

Никакъв отговор. Заминах на почивка, като помолих моя издател да ми препраща пощата. Взех със себе си всички писма на американеца и с носталгия ги препрочетох. Припомних си имената на неговите приятели — можех ли да пиша на Плъмпи, на Бозо? Това бяха прякори, но може би щяха да са достатъчни. Изпратих до двамата кратки съобщения на същия адрес, като ги питах какво става с Мелвин.

Може би му се беше случило нещо. Войната уж беше свършила, но от новините ставаше ясно, че редовно има атентати срещу американските войници в Ирак. А Мелвин се биеше и на друг фронт — може би дебелината му беше докарала инфаркт, както се случва с обвитите в тлъстина сърца.

Нито Плъмпи, нито Бозо, нито Мелвин отговориха. Това мълчание не предвещаваше нищо добро. Не за първи път се изправях пред такава ситуация. Кореспондирането не е обвързано с договор, можеш да спреш да пишеш всеки момент без предупреждение. Случвало ми се е да прекратявам кореспонденции, които са ми изглеждали невъзможни за поддържане. Някои хора са преставали да ми пишат, без да дават обяснения. Но като се има предвид напливът на писма от нови непознати, в повечето случаи не ми остава време да се вълнувам от това.

Понякога обаче става дума за мои отдавнашни кореспонденти, които са уязвими поради възрастта или влошеното си здраве, и тогава съм по-настоятелна. Веднъж си позволих да издиря един очарователен възрастен господин от Лион, който спря да отговаря на писмата ми. Помолих моя приятелка, която работеше в местната администрация, да провери дали мъжът не е починал. Оказа се, че е жив. Не научих нищо повече. Всички хипотези бяха възможни — от алцхаймер до мистериозно изчезване на желанието за общуване.

Много е трудно да разбереш кога трябва да спреш. Пак става дума за проблема за границата. Другият навлиза в живота ви, но трябва да приемете и правото му да си тръгне така лесно, както е пристигнал. Разбира се, можем да си кажем, че няма страшно, че тази връзка е била просто една размяна на писма. Можем да си кажем също, че мълчанието не означава край на приятелството, и този аргумент е още по-убедителен от предишния. Проявяваме здрав разум, утешаваме се. Приемаме новите приятели, без да забравяме тези, които са се оттеглили. Никой не замества никого.

Но въпреки това може да се събудим посред нощ с туптящо до пръсване сърце — ами ако другият е в беда? Ако е отвлечен? Съсипан от грижи? Как сме могли, в името на някакви правила на цивилизацията, да го изоставим така лесно? Каква е тази отвратителна студенина?

Няма изход. Трябва да приемем, че ще умрем, без да разберем какво се е случило с приятеля и дали той е имал нужда от помощта ни. Ще умрем, без да знаем дали сме безразлични мръсници, или хора, които уважават свободата на другия. Единственото, в което ще искаме да вярваме до самия край, е, че той наистина е бил приятел — защо един приятел от хартия и мастило да струва по-малко от приятеля от плът?

През лятото на 2009-а все още не бях достигнала такъв стадий по отношение на Мелвин Мапъл. Отказвах да се отдам на скръбта, която ми беше така добре позната. Нещо в мен се съпротивляваше на подобна перспектива. Не смятах, че са налице условията, при които се предприема оттегляне. Поне не такова внезапно оттегляне. Разсъжденията ми бяха логични — прекалено много опасности дебнеха един дебел американски войник в Ирак.