Амели Нотомб
Форма на живот (6)

Обикновено не изпадам във възторг от дългите писма. По принцип те са най-безинтересните. От 16 години насам пощата ми е толкова обемиста, че съм си изградила инстинктивна и базирана на опита теория на епистоларното изкуство. И така, най-хубавите писма никога не са по-дълги от два листа, формат А4, изписани от двете страни (любовта към горите подтиква към опистография^[1], а тези, които се борят за старите правила на куртоазията, имат неуместни приоритети). Това не е странно — би било признак на неуважение да си въобразиш, че имаш да казваш много повече, а неуважението не те прави интересен. Вярно е, че Мадам дьо Севинье е казала: „Простете ми, нямам време да пиша кратко“. Но тя не може да послужи за илюстрация на моята теория — нейните писания винаги са увлекателни.

Макар и много различен от Мадам дьо Севинье, Мелвин Мапъл също ме опроверга. Писмата му не ми се струваха дълги, защото напълно ме поглъщаха. Чувстваше се, че са писани под натиска на върховна потребност, а тя е най-добрата муза. Не можех да направя друго, освен да отговоря веднага, противно на навиците си.

Скъпи Мелвин Мапъл,

Благодаря за писмото ви, което още повече разпалва моя интерес. Не се безпокойте, не ми идва много, всъщност винаги ми се струва недостатъчно.

Да, вашата булимия и тази на приятелите ви е акт на саботаж. Вече сме чували девиза: „Правете любов, а не война“. Вашият е: „Пирувайте, вместо да воювате!“. Безкрайно похвално. Но осъзнавам риска, на който сте изложени, и ви моля да се пазите, доколкото е възможно.

Приятелски:

Амели Нотомб

Париж, 24 март 2009

Скъпа Амели Нотомб,

Писмото ви идва в подходящ момент. Настроението ми е под нулата. Вчера се спречкахме със слабите от контингента. Беше по време на вечеря. Ние, дебелите, имаме навика да се храним заедно — това ни позволява да плюскаме без притеснение и да не трябва да търпим обидни погледи и забележки. Когато някой от нас надмине останалите по погълнати количества, ние го поздравяваме и възхваляваме с думите: That’s the spirit, man!^[2] Тази фраза, която сами измислихме, винаги много ни разсмива, не е ясно защо.

Снощи, сигурно защото няма боеве напоследък, останалите дойдоха на нашата маса и започнаха да се заяждат.

— Е, как я карате, лоени топки?

Понеже нещата започнаха безобидно, ние не се притеснихме и отговорихме с обичайните баналности.

— Как е възможно да имате нужда от такива количества, след като сте огромни? Нямате ли си достатъчно резерви?

— Нали трябва да си храним килограмите — каза Плъмпи.

— На мене ми се повръща, като ви гледам — подхвърли един кльощав.

— Ами не ни гледай тогава — отговорих аз.

— Няма как! Вие заемате цялото зрително поле. Иска ни се да виждаме други неща, но все се намира някоя купчина мас да закрие гледката.

Разсмяхме се.

— Смешно ли ви е?

— Да. Правите смешки и ние се смеем.

— Всъщност май ви е забавно, че крадете храната на армията.

— Нищо не крадем. Сам виждаш — ядем пред всички, без да се крием.

— Мда. Това не означава, че не е кражба. Всеки от вас изяжда десет наши порции.

— Никой не ви пречи да ядете повече.

— Не ни се яде повече.

— Къде е проблемът тогава?

— Ограбвате армията. Значи ограбвате Америка.

— Нищо й няма на Америка.

— Има толкова хора, които умират от глад в родината.

— Не сме виновни ние.

— Откъде знаете? Точно заради крадци и използвачи като вас у нас има бедстващи.

— Не. Виновни са много по-високопоставени крадци.

— Значи признавате, че крадете.

— Не сме казали такова нещо.

После нещата се ускориха.

Първи стана Бозо и удари един хърбав. Опитах се да му попреча.

— Нали виждаш, че точно това иска!

— Ще го получи тогава!

— Не! Ще те изпратят в дупката.

— Никой няма да ме вкара там.

— Ще трябва да разширят вратата — изкрещя дребосъкът.

Не можах да удържа Бозо. Започна бой. На пръв поглед дебелите имат очевидни предимства. С нашата телесна маса събаряме всекиго. Но слабото ни място е падането, защото ни е трудно да се изправим. Другите добре знаеха това. Те се вкопчваха в глезените ни, препъваха ни или се търкаляха като бутилки в краката ни. Отидохме да спасим Плъмпи и да изтръгнем от тялото му дребосъците, които го бяха накачили като бълхи. Един от готвачите влезе с тава боб с месо. Дребосъкът я изтръгна от ръцете му и със смях изля врялото ястие върху главата на Плъмпи. „Гладен ли си? Яж!“ Нещастникът се разкрещя. Готвачът извика висшестоящите, които дойдоха да въведат ред. Това успокои топката. Но бедният Плъмпи е с изгаряне втора степен на лицето. Мръсници!

Имаше наказания. Не само за кльощавите. Проведоха нещо като процес и колкото и да обяснявахме, че сме били провокирани, не можахме да се измъкнем. Някакъв тип даже нас нарече крачещи провокации, заради размерите ни. Шефовете не възразиха. Чувствахме, че и те мислят така.

Бозо получи същото наказание като оня, който обезобрази Плъмпи — три дена арест. Той се развика:

— Значи трябва да се оставя да ме обиждат?

— Не трябва да се прибягва до физическа разправа.

— Но той точно това целеше!

— Хващате се за думите.

Това, което никой не каза на процеса, но всички почувствахме, беше колко много ни мразят. Ако леко закръглените предизвикват симпатия, то дебелите са мразени, така е. Истина е, че не сме хубави. Внимателно съм разглеждал себе си и другите — най-лошото не е тялото, а лицето. Дебелината му придава противно изражение — едновременно преситено, плачливо, тревожно и глупаво. Как да ни харесат?

След това пародийно правораздаване настроението ни рязко спадна. Докато пиехме млечен шейк в кафенето, дойде готвачът, който беше донесъл врялата тава. Той споделяше нашето възмущение, тревожеше се за Плъмпи. За първи път някой слаб да е на наша страна. Осмелих се да заговоря откровено. Казах му, че ако плюскаме така, то е вид протест срещу насилието, в което сме въвлечени.

— Обратното няма ли да е по-хитро? — предложи той.

— Какво искаш да кажеш? — попитах.

— Гладната стачка ще направи по-силно впечатление и всички ще ви уважават.

Спогледахме се стъписани.

— Даваш ли си сметка на кого го казваш? — казах аз.

— Всеки може да прави гладна стачка — отговори простодушно той.

— Първо, не смятам, че всеки може да гладува. Особено пък ние. Ти мислиш, че имаме големи запаси. Истината е, че сме най-жалките наркомани на света. Голямото количество храна е дрога, по-страшна от хероина. Плюскането е гаранция за блаженство, имаме страхотни усещания, неописуеми мисли. Гладната стачка би означавала тежка дезинтоксикация, като тази, на която са подложени лекуваните хероиномани. Карцерът няма да ни спаси, ще трябват усмирителни ризи. Но едва ли има такъв голям размер.

— Ганди нали така… — започна готвачът.

— Спри. Знаеш ли каква е вероятността Бозо да се превърне в Ганди? Нулева. Същото се отнася за мен и моите приятели. Отвратително е да се иска от нас да бъдем светци. Ти нямаш намерение да ставаш светец, нали? Защо тогава го очакваш от нас?

— Не знам, просто търся някакво разрешение за вас.

— И както винаги, хората като теб го намират в усилието да надхвърлим възможностите си. На дебелите само това предлагат. А затлъстяването е болест. Когато някой е болен от рак, не му предлагат да надмине себе си. Да, знам, че сравнението е неуместно. Ако тежим по 180 кила, то е по наша вина. Да не сме яли като свине. Раково болните са жертви, ние — не. Сами сме се докарали дотук, грешни сме. Значи трябва да изкупим вината си с някакво свято действие.

— Не съм казал това.

— Все едно че си го казал.

— По дяволите, момчета, аз съм на ваша страна.

Знам. Това е най-ужасното, даже нашите приятели не ни разбират. Затлъстяването не може да бъде споделено.

В този момент си помислих за вас. Може да е илюзия, породена от кореспонденцията ни, но имам чувството, че ме разбирате. Знам, че и вие сте страдали от хранителни проблеми, макар и съвсем различни. Или може би защото сте писател. Човек си представя, навярно наивно, че писателите имат достъп до душата на другите, до нещата, които самите те не са преживели. Това ме порази в „Хладнокръвно“ на Труман Капоти — чувството, че авторът познава отблизо всеки герой, дори и второстепенните. Бих искал да ме познавате така. Несъмнено желанието ми е абсурдно, свързано е с презрението, което търпя и от което страдам. Трябва ми човешко същество, което е извън всичко това, но в същото време е близко до мен — писателите са такива, нали?

Ще кажете, че има и други писатели, пък и английският не е вашият роден език. Знам. Но ме влече към вас, нищо не мога да направя. Прехвърлих имената на всички живи писатели. Разбира се, бях прочел една статия, в която казвате, че отговаряте на всички писма, което не е често срещано. Но, кълна ви се, не заради това ви пиша. Просто сякаш с вас всичко става възможно. Трудно ми е да обясня.

Успокойте се, не ви вземам за психиатър. Тук има доста такива. Опитах някои от тях. Говорите им 45 минути и след пълно мълчание те ви предписват прозак. Отказвам да се тъпча с това нещо. Нямам нищо против психиатрите, но тези, които работят в американската армия, не ме предразполагат. От вас очаквам нещо друго.

Искам да съществувам за вас. Прекалявам ли? Не знам. Ако е така, простете ми. Но това е най-истинското нещо, което мога да ви кажа — искам да съществувам за вас.

Искрено ваш:

Мелвин Мапъл

Багдад, 31 март 2009