Алберт Лиханов
Последните студове (8)

Има хора, които приличат на магнит. Нищо особено не правят, а нещо те влече към тях.

Вадка беше такъв магнит. Всъщност не би могло да се каже, че нищо не правеше. Крадеше в стола — малко ли беше това? Отне хляба на онова момиченце. Но честно казано, друго ме привличаше към него.

Чувствах, че е някак съвсем различен от останалите ми познати. Дори в сравнение с възрастните. Какво толкова необикновено имаше в него?

Какво? Не можех да си обясня. Нали децата, нямайки понятие за много неща, притежават развито вътрешно чувство. Усет. Може би и аз имах такъв усет.

Вадка не беше ме поканил да тръгна с тях, пък и трябваше да се връщам у дома, да си науча уроците, но все пак вървях като намагнетизиран след него и сестра му. Те дори не разговаряха много с мен, обръщаха се само при необходимост, така че не можех да ги нарека твърде словоохотливи.

През цялото време приказваха за майка си, изглежда, им доставяше удоволствие да мислят за нея. При това разговорът им започваше от някоя случайна дума, сякаш за миг се отвличаха в спомени, после усещаха, че са се отплеснали, и пак се връщаха на темата.

— Ако продадем ютията, както заръча мама — неочаквано се засмя Маря, — до края на войната ще ходим неогладени.

Вадка одобрително изгледа сестра си, усмихна й се в отговор и попита:

— А какво толкова имаме да гладим?

— Как какво? — възмути се Маря. — Мамината рокля, моята рокля, твоите панталони. Пък и колко ли ще получим на пазара за тази ютия?

— Вярно — съгласи се Вадик. — А мама, когато се върне, ще види, че ютията си е цяла-целеничка. Чака я.

Маря се усмихна, после неочаквано пребледня.

— Какво ти е? — разтревожи се Вадик.

— Чакай — прошепна тя, — сега ще ми мине.

Вадик грабна шепа сняг и също като леля Груша разтърка слепоочията на Маря, но тя се отдръпна и каза:

— Глупости! Аз не губя съзнание! Нали всеки ден ме храниш — беше се задъхала тежко. — Просто ми е трудно да бързам — обясни тя, — нека вървим по-бавно.

Усещах се като пълен глупак. Може би за пръв път в живота си не знаех как да постъпя. Тъпо стоях до тези деца и гледах като теле. Те бяха самотни и в тежко положение, а аз не можех да им помогна. Ех, ако бях голям! Ако можеше изведнъж да стана самостоятелен човек! Щях да измисля нещо. Щях да им дам от моите купони, щях да направя всичко, каквото е необходимо при такива случаи.

Но аз бях едно малко момче и не знаех повече от Вадка. А той беше и по-голям от мене. Както се разбра — с три години. Още година и два месеца му оставаше докато получи свидетелство за седми клас.

Очите на Маря се проясниха, тя ме погледна и сякаш преценила нещо, каза неочаквано:

— Но вашето градче си го бива! Хубаво градче! Не е като Минск, но пак е хубаво. Харесва ми.

Искаше да ми достави удоволствие, да ми окаже внимание, като разговаря с мен, а в действителност излизаше, че аз съм се лепнал за тях и мълча.

— Вие от Минск ли сте? — попитах.

— Маря — укори сестра си справедливият Вадка, — че колко неща помниш от Минск?

Тя отново се спря, изглежда този път от възмущение.

— Всичко помня!

Повървяхме известно време мълчаливо.

— Спомням си, например — започна Маря, — че мама имаше червена рокля на точки и цялата беше мокра, защото ни заваля дъжд. Роклята направо лепнеше по нея. И мама ужасно се притесняваше, че взе да й прозира сутиенът.

— Но кога е било това, кога? — намръщи се Вадка.

— Ами тогава! — подразни го Маря. — През лятото!

Бавно вървяхме по улицата, огряна от априлското слънце, от корнизите на покривите и прозорците висяха грапави висулки, слънцето блестеше право в очите и ни караше да примижаваме. По дърветата цвъркаха самотни врабци — войната и тях не бе пощадила, подгони веселото птиче племе, сякаш не можеше да търпи дори обикновената му, но жизнерадостна песен, подгони го със страшни люти студове — с очите си бях виждал замръзнали пухкави топчици на пътя — и с глад го подгони, каква храна, какви трошици можеше да останат за врабците, щом като хората се бореха за всяка троха хляб, и така изчезнаха, изгубиха се врабците от нашия град и тази пролет цвъркаха някак неуверено и боязливо, не се събираха на ята, а летяха повечето на двойки, сигурно за да споделят с другарче страданията и глада. Все пак ги имаше, бяха оцелели като хората и сега цвъркаха самотни и гладни, напомняха за себе си — а аз, глупакът му неден, се заплеснах, взех да си подсвирквам, отначало тихичко, под нос, сетне по-високо, а накрая съвсем се забравих и на най-високата нота спрях, обзет от срам и разкаяние.

Грейна слънчице и аз се разписуках като врабец. Добре ми е, сит съм, а тези деца са гладни, ето на̀ Маря едва ходи, моли ни да вървим по-бавно. Какво да измисля?

Неусетно бяхме стигнали при някакви бараки, съвсем черни отдалече — от тях долиташе миризма на карбол, на хлор и на още нещо болнично — и аз разбрах къде бяхме дошли. За тази болница се приказваше в града със суеверен страх, тихо, пази боже да не чуе дяволът да пипнеш случайно страшни тифусни въшки и да попаднеш в тези бараки, откъдето разбира се излизат, измъкват се само някои щастливци, но мнозина си тръгват, нагласени за последния си път.

За първи път виждах тези бараки, макар да знаех къде горе-долу са построени; заобикалях отдалече не само болницата, но и тази част на града, в която се намираше.

Ето, значи, в каква болница лежи майката на Вадик и Маря!

Но те знаят ли? Съзнават ли къде е попаднала майка им? Разбират ли какво нещастие е това?…

Пред гледката на тези бараки отстъпих крачка назад и Вадим забеляза това. Спря се и като помълча малко, каза:

— Вие останете тук. Сам ще отнеса писмото.

И тръгна към приемната, дълго се бави там, после дойде.

На връщане вървеше някак прегърбен. Дори сякаш не ни виждаше.

— Как е мама? — подвикна му Маря.

Той вдигна глава, погледна ни.

— Оправя се — отговори спокойно и уверено, сякаш другояче не можеше да бъде. Разбрах, че Вадим говореше едно, а мислеше за друго. — Заръча да те целуна — неочаквано каза той. Постоя секунда, после се наведе и целуна Маря. — А сега трябва да измислим нещо.

Вадка стоеше и се поклащаше, сякаш го болеше зъб. Мълчеше и се поклащаше. Дори Маря не издържа:

— Стига си се клатил де!

— Слушай! — обърна се той към мене. — Имаш ли да ми дадеш някое яке? До пролетта, не бой се, ще ти го върна. — С всяка дума Вадка се въодушевяваше все повече, сигурно му беше хрумнала добра идея. — Разбираш ли — поясни той, — ще си продам палтото на пазара и криво-ляво ще изкараме до края на месеца. А после ще получим новите купони!

Не знаех какво да отговоря. Имах ли яке? Имах. Но ако трябваше да отговоря честно, трябваше да си призная, че аз не разполагах с него. Трябваше да искам разрешение от мама. А тя щеше да се посъветва с баба. Следователно трябваше да искам разрешение от двете.

А-а, така значи, прекъснах се сам. Лесно е, разбира се, на думи да съчувстваш. Но щом работата стигна до дела, тогава изведнъж започна да намираш най-различни трудности и обяснения.

— Елате у дома! — казах решително на Вадка.