Алберт Лиханов
Последните студове (11)

Стояхме до входа на пазара и аз като омагьосан зяпах една намусена лелка с памуклийка и мъжки плъстени ботуши. Тя държеше буркан — най-обикновен половинлитров буркан, пълен със захарни петлета. Петлетата съблазнително стърчаха от буркана, грееха на слънцето, нали бяха червени, дори алени, и аз решавах неразрешимата задача: каква ли боя им слагат, че така огнено пламтят.

— Ха, чудак — възкликна Вадим, уловил погледа ми. — Та това ядене ли е? Вятър работа!

И ние тръгнахме да търсим ядене.

Но преди това Вадка ми обясни най-подробно как стоят нещата. Изобщо той смяташе пазара за много хранително място. Тук например имаше лелки, които дори през зимата продаваха топло мляко и човек можеше да си купи с пари парче хляб, чаша мляко и направо да се наяде.

Както ми обясни Вадка, това удоволствие му се е случвало рядко, когато майка им била още здрава, когато ходела на работа и нямало нищо за обяд, но разполагали с пари.

Имало един хитър номер, но трябвало да го използваш умело, рядко и, разбира се, през лятото. Вземаш някакво бидонче или бутилка, уж че майка ти те е пратила за мляко, все пак по-добре бидонче, защото е с капак, отиваш при една от тия лелки и с уверен тон й казваш — за уверения тон Вадка ми повтори два или три пъти поред, това било от решаващо значение — та, значи, отиваш при лелката и й казваш съвсем уверено: „Леличко, я да опитаме какво ви е млякото, дали не е разредено с вода!“. Тогава лелката започва да се кълне, че през живота си не е правила такова нещо и ти отлива мляко в капака на бидончето. После трябва бавно, примлясквайки, сякаш опитваш вкуса, да изпиеш млякото и да запиташ с подозрение: „А прясно ли е?“ — и докато лелката или бабата отново се кълне и кръсти, да свиеш рамене и да се оттеглиш на безопасно разстояние — там където другите жени не са видели номера ти.

И обикаляйки така млекарските сергии Вадим се изхитрял, както каза, да изпива цяла чаша мляко — по глътка от различни продавачки.

— Но трепне ли ти гласъ-ът! — проточи Вадка. — Мисли му! Търговките иначе не се обичат. Нали са конкуренция. Ама в такива случаи веднага стават първи приятелки. И в един глас започват да крещят: „Мошеник!“, „Нахалник!“. И още трябва добре да помниш — допълни той със смях, — да не отидеш при една и съща. И все пак от време на време да купуваш.

— А най-добре е да купуваш — продължи той — от онази, която веднъж си излъгал и вече те е запомнила.

Представях си как Вадим уверено крачи с бидончето покрай млекарските сергии, поспира се някъде нарочно, търговките го поглеждат под око, а една от тях, която го е познала, свива устни и само дебне кога да му кресне и да го нахока. Вадка също я познава и гледайки я право в очите, смело казва както много пъти дотогава: „Леличко, я да опитаме млекцето ви!“ — опитва го, умишлено се бави, за да я подразни, после усмихнато възкликва: „Налейте ми един литър! Днес млякото ви е хубаво!“.

— Една и съща лелка — обясни Вадим — можеш да си я будалкаш до безкрайност. И чат-пат, естествено, трябва да купуваш!

Но сега не беше лято, а още месец април, и ние търсехме храна не на сергиите, а под тях.

Вадка ме научи, че трябва да се върви от задната страна на дългия пазарски ред и да се гледа под краката на продавачите. Би следвало да търсим само едно — картофи.

В бързината търговецът може да изтърве някой картоф, той си остава в краката му, дори търговецът може случайно да го настъпи, а и не се обръща често назад. Ти се приближаваш, като гледаш да го сториш незабелязано, навеждаш се и вземаш картофа.

И така ние вървяхме, бавно пристъпвайки от крак на крак, също като войници по минно поле, нарочно се придвижвахме полека, за да имаме възможност да огледаме всяко ъгълче под дървените сергии и да открием изтърван картоф, но нямахме късмет. Пък и не само ние се оказахме такива хитреци.

Срещу нас креташе дрипава старица, позната на целия град просякиня.

Тя обикаляше из улиците, прегъната почти одве, но никога не се подпираше с тояга — държеше си ръцете зад гърба и може би само това й помагаше да запази равновесие. Беше пребрадена с черна кърпа, винаги смъкната назад, така че лицето й бе закрито с проскубани кичури бяла коса. Те стърчаха като кълчища и просякинята гледаше през тях като през щори — очите й проблясваха някъде отвътре и внушаваха страх, затова по-малките деца я заобикаляха отстрани. Единият джоб на протритото й окъсано палто винаги стърчеше изваден, сякаш крадци бяха измъкнали пари от него — макар че какви пари можеше да има една просякиня.

И в тоя вид обикаляше из града, като си приказваше сама, сядаше до някой ъгъл или хлебарница и почваше да извива:

— Подарете, за бога! Подарете, за бога!

Виждал съм при хлебарницата да й дават по някоя хапка, добавена за грамаж, и тя тутакси я изяждаше, като мляскаше високо и не преставаше да нарежда:

— Подарете, за бога!

И ето сега бабичката стоеше пред нас, гледаше през белите фъндъци ту мен, ту Вадка, и питаше:

— А? Какво? — И пак: — А? Какво? — В ръката си държеше жалко и спаружено замръзнало морковче. — Ще ми го вземете ли? — разтревожи се тя, мъчейки се да го напъха в ръкава си. Но страшните й костеливи ръце, изпъстрени със сини вени, не я слушаха. — Ще ми го вземете ли? — запита пак. И поклати глава.

— Няма, бабо! — спокойно й отговори Вадка. Смел човек, и от просякинята не се боеше. — Няма да ти го вземем!

Тя ни закима, усмихна се, но все пак скри морковчето в ръкава. А ние продължихме нататък.

Дали защото старицата бе обрала всичко изтървано на земята, или в ранна пролет цената на картофите се беше повишила и продавачките ги теглеха твърде внимателно, нямахме късмет.

Не намерихме нищо.