Алберт Лиханов
Последните студове (15)

Оскъдният обяд само раздразни апетита ми. Вадка и Маря бяха свикнали да не си дояждат, но въпреки това бяха намръщени, още не можеха да се успокоят.

Слънцето блестеше като ярък ослепителен фенер, покривът на осми стол бе в рамка от прозрачни ледени висулки, от които не капеше, а направо се лееше вода, въздухът ни опияняваше. Така че докато стигнахме ъгъла, лицата на Вадим и на Маря вече се оправиха, очите им станаха по-сини, навярно синьото небе се преливаше в нас.

Усещах дъха на пролетта. Някои хора не могат да го доловят, зная. А това е съвсем лесно! Трябва да вървиш бавно, спокойно и дълбоко, с пълни гърди да поемаш чистия въздух. И когато вдъхнеш съвсем дълбоко, в устата ти се появява свеж и сладникав вкус: пролетта е сладка.

Показах на Вадим и Маря как се прави това.

— Усещате, нали? — попитах аз. — Нали?

Те усещаха. Задържаха дъха си, за да оставят за по-дълго вкуса на пролетта. Сякаш се наслаждаваха на необикновени бонбони.

— Ами така може и да не се яде, а? — попита усмихната Маря. — Дишай си на воля!

— Добре би било! — каза Вадим сериозно. — Изобщо дали учените не могат да измислят нещо, че от въздуха да се получават хранителни вещества?

Избухнах в смях.

— Какво се хилиш! — Вадим остана съвсем сериозен. — Бъдещето ще покаже! Тая пролетна сладост не може да се появи от нищо. Все има нещо! Може би някакви непознати засега молекули. Представи си, че изобретят такъв уред. Като лула, само че без тютюн. Или да е по-голям, колкото духов инструмент. Човек поема въздух и специалният уред го преработва в хранителни вещества.

— Какъв уред? — не разбрах аз.

— Дето е скрит в инструмента! — обясни ми Вадим като на тъп двойкаджия.

— Ами не се ли страхуваш — попитах ехидно, — че хората много бързо ще изгълтат въздуха? И когато остане съвсем малко, ще започнат да търгуват с него? Кубически метър за рубла. И ще се появят столове за допълнителна храна.

— И в тях ще се развъдят чакали — поде Машка.

Вече и тримата се смеехме на Вадкината антинаучна идея.

— И ще започнат да го крадат от малките момичета! — продължи Маря, като взе да се поклаща. — Хоп! Хоп!

Тя смешно гълташе въздух. А и ние след нея, докато още не се раздаваше по столове, го загълтахме направо тук, на улицата. И честна дума, беше много вкусен.

В тоя миг покрай нас се мярна сянка.

Позагледах се. Кратунестият. Стори ми се, че удари Вадка. Или само го докачи.

— Я ми погледни гърба — помоли Вадим.

Ахнах, а Маря се разрева с глас.

Новото палто на Вадка бе разрязано на гърба по диагонал от горе до долу. През разреза прозираше обшитият с бели конци хастар. Онова, дето уплътнява палтото.

— Ама че гад! — възкликна Вадим. — Ама че гад!

Разкопча се, съблече палтото, внимателно огледа разреза и пак се облече, като повтаряше едно и също: „Ама че гад!“. После добави:

— Сега вече не мога да го продам!

А Машка се обля в сълзи. Взехме да я утешаваме, но тя не млъкваше. Минувачите започнаха да се обръщат, дори една бабичка, нямайки смелост да се приближи, ни подвикна отдалече да не закачаме малкото момиченце.

— Маря! — напразно умоляваше сестра си Вадим. — Защо? Уплаши ли се?

Маря клатеше глава.

— Маря! — завърши строго Вадим. — Не мога да те позная! Престани де, иначе ще ни арестуват!

Накрая, все още хълцайки и въздишайки дълбоко, както всеки човек, който горчиво е плакал и постепенно се успокоява, тя проговори с крехък пресеклив глас:

— Нали мама го купи! Пак ще се разстрои! Ще почне да плаче!

Вадка се намръщи. Сигурно се обезпокои за майка си.

— Ама не бойте се — казах аз, — баба ще го зашие. Без да останат никакви следи.

— Така не може — възрази, въздишайки, Маша, — не може без следи.

— Може — излъгах аз, само и само по-бързо да се успокои.

Утешихме сестрата на Вадим и се разделихме — той тръгна за училище, а ние с Маря — към пощата.

Няма нищо особено в това по улицата да върви голямо момче с малко момиченце, веднага можеш да отгатнеш, че му е сестра. Ами аз като бях кажи-речи колкото Машка? Тутакси налетях на неприятност. Отсреща идваше цяла сюрия зяпльовци. Право към нас.

Още отдалече тези глупаци закрещяха един през друг:

— Я вижте, гаджета! Гаджета!

Помъчих се да запазя самообладание, ама нищо не излезе — сковах се от напрежение.

Така се случи, че ние с Маря вървяхме по средата на тротоара, а момчетата се разделиха покрай нас като два речни ръкава, и ни блъснаха един в друг.

И веднага продължиха пътя си. А ние с Машка, съборени на земята, останахме да се търкаляме: бях паднал по корем върху главата й. Обзе ме някакъв глупашки срам. Сякаш момчетата бяха казали истината, а не най-голямата тъпотия. Сякаш беше вярно, че сме гаджета с Машка. Пък и на всичкото отгоре съм се изложил пред нея.

Изправих се тромаво и взех да се отупвам, сърдито обърнал гръб на Маря, сякаш тя имаше някаква вина.

— Идиоти! — изругах аз. — Галфони! Глупаци!

Маря безгрижно се засмя.

— Ама, Колка, защо се ядосваш? — възкликна тя. — Та те просто са подивели. Скоро ще свърши войната! И момчетата, и момичетата пак ще учат заедно! И дивотията им ще изчезне. Учителката ни го каза.

Само това оставаше. Сега вече мъничката Машка да ме утешава.

Трябваше да помагам на сестрата на Вадим, щом като ми я беше поверил. Но можех ли веднага да измисля какви думи да й продиктувам в писмото до майка им.

Наложи се да сваля калпака, защото главата ми плуваше в пот от напрежение. А Маря седеше до мен и ме гледаше с покорно внимание. Тя ме гледаше, а аз се потях и червях. На всичкото отгоре се оказа претенциозна — за всяко нещо мърмореше.

— Скъпа мамичко! — продиктувах аз. Дори и с това не се съгласи.

— Във всяко писмо „скъпа мамичко“! — заинати се тя. — Трябва да напишем нещо друго.

— Любима мамо! — предложих аз. Но и това излезе неподходящо.

— Мила наша мамичко! — измисли Машка и изплезила крайчеца на езика си, старателно го написа върху листа, откъснат от чистата тетрадка.

— Днес получих — продиктувах аз. — Колко петици получи?

— Нито една — въздъхна Маря.

— Три петици — измислих аз.

Тя с готовност записа лъжата ми.

— А Вадик — продължих да съчинявам, — само една. Но по аритметика.

— Те нямат вече аритметика — вдигна глава Маря. — Алгебра и геометрия.

— Чакай — измърморих недоволно. Тези предмети ми бяха още непознати, пък и всичко се случва, малката Маря можеше да сбърка думите. Иди се оправяй после. Току-виж майка им открие лъжата и се разтревожи, почне да плаче и си влоши състоянието. Не, не можех да рискувам с такива сериозни неща. — Но затова по история — предложих аз.

Машка обаче не миряса.

— Завчера получи по история — измърмори тя капризно. — Излиза много често!

— Тогава по литература — казах аз.

Най-сетне малката педантка се съгласи.

И от този миг нещо ми стана. Изведнъж нахлу кръв в главата ми — а мама разправя, че съм бил малокръвен — и може би за пръв път през живота си усетих какво значи творческо вдъхновение.

— Мамичко! След лошите зимни дни настъпи хубавото време. Грее слънчице — задиктувах аз и Маря престана да се инати, а напротив, сегиз-тогиз изненадано ме поглеждаше, дори без да скрива възторга си. — Цвъркат врабци! Капят капчуци. Животът се събужда. Скоро и ти, мамичко, ще се оправиш!

Сетих се какво ми каза Вадим днес, когато бяхме у тях. Трябваше и за това да пиша.

— По радиото — продължих аз — все по-често обявяват салюти. Скоро ще дойде краят на войната. Ти също трябва да оздравееш.

Опитах да си представя, че съм на мястото на Вадка и на мъничката Маша. Отново ме заля гореща вълна. Гърлото ми се сви от горчива мъка: да остана съвсем сам? Невъзможно! Прииска ми се да завия от болка!

Трябваше да тръсна глава, за да се опомня. Не, не беше вярно. Слава богу, слава богу! И ако допреди миг ми идеше да завия от болка, думите, които диктувах в писмото от името на Вадик и на Маря, трябваше да бъдат съвсем други.

Маря дописа последното изречение и ме загледа с интерес. Какво ли още съм способен да съчиня?

— Мамичко — продиктувах аз, мислейки за онова, което бях почувствал, — бъди спокойна. При нас всичко е наред. Имай ни доверие. За нищо не мисли. Гледай само да се оправиш. Събери всичките си сили. За крайната победа.

Май това за победата го изтърсих не на място, но Маря възрази.

— Какво говориш! — горещо зашепна тя. — Ами аз никога няма да измисля такова нещо, Вадик също.

Трябваше да се съглася. Съчиних още две-три заключителни фрази, каквито е нужно да има във всяко писмо, и тръгнахме към болницата.

Изминахме пътя дотам по-бързо отколкото вчера. Наистина Маря пак спира да си почива, но по-рядко, и не се задъха.

Когато се показаха бараките, аз пак се обърках. Достраша ме. Мама и баба винаги ми повтаряха, че именно до тая болница е опасно дори да се приближаваш. А аз трябваше да вляза в приемната и да предам писмото.

Спрях нерешително и затъпках на място. Отново ме обля пот. Маря, мъничката Маря, сериозно ме измери с поглед и каза с тона на Вадим:

— Почакай тук, аз ще ида.

И тръгна към приемната. Какъв позор!

Хукнах след нея, хванах я за яката и с такава сила я извърнах към себе си, че тя едва не падна.

— Остани тук — отсякох с тон, нетърпящ възражение, и грабнах писмото от ръцете й.

После с уверени и твърди стъпки се запътих към приемната.

Отворих вратата и веднага ме лъхна топла струя с неприятен мирис на хлор и на още нещо болнично. Но аз не трепках. Нали в страха си бях очаквал именно такава миризма.

В малкото помещение седяха две жени. И двете с черни престилки, както ми беше казал Вадим. Пребрадени също с черни кърпи, които забуляха челото и бузите им. Сякаш жените искаха да скрият колкото може по-голяма част от тялото си. Дори на ръцете им видях черни ръкавици.

Сърцето ми се разтупа като на заек.

— Може ли да предам едно писмо? — запитах черните лелки.

— Писмо може-е — с неочаквано добродушие каза едната. Тя беше по-висока.

— Нямаше да е зле и малко храна — въздъхна другата.

Храна ли? Каква храна? Ами аз изобщо не знаех. И Вадка нищо не ми беше споменал.

Нещо ме преряза.

Случва се така в живота, случват се такива мигове, когато децата изведнъж започват да разсъждават зряло като възрастни, а възрастните, дори побелели старци, да разсъждават с детска чистота.

Защо, коя е причината?

Аз мисля, че зрелостта не идва отведнъж, в определен за всички момент. Зрелостта идва, когато детето открие истини, важни за него, и ги осъзнае. Но то пак си остава дете. И за редица неща няма познанията на възрастните. Например, в гората, сред многото дървета, от които няма представа, може неочаквано да отгатне: това май че е ела. А това — кедър. Сред множеството сложни неща долавя основните и ги разбира, ако не с ума, то със сърцето си.

А възрастните… Това може да се обясни по-лесно. Те просто трябва да помнят детството си. И в това няма нищо срамно. Напротив! Прекрасно е!

Прекрасно е, когато възрастните, дори с побелели коси, са способни да разсъждават като децата.